Определение № 5357 от 21.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4726/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Р. П., чрез адв. Е. З., срещу решение № 4848 от 15.08.2024г., постановено по в. гр. д. № 2068/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е: 1/ обезсилено решение № 8651 от 25.05.2023 г., постановено по гр. д. № 32248/2022 г. по описа на Софийски районен съд, за допълване по реда на чл. 250 ГПК на решение № 12164 от 03.11.2022 г. по същото дело, като е отхвърлен предявеният от Г. Р. П. иск за прогласяване нищожността на заповед № ЗЧР-7/20.04.2022 г. на главния инспектор на Инспектората към Висшия съдебен съвет и е прекратено производството по делото в тази част; 2/ потвърдено основното първоинстанционно решение за отхвърляне като неоснователни на предявените от Г. Р. П. срещу Инспектората към Висшия съдебен съвет искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, във вр. с чл. 225 КТ, за признаване за незаконно извършеното със заповед № ЗЧР-7/20.04.2022 г. уволнение, за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност „експерт с юридическо образование в специализираната администрация на Инспектората към ВСС“ и за осъждане на ответника да му заплати сумата от 24 757 лв., обезщетение за оставане без работа за периода от 20.04.2022 г. до 20.10.2022 г. В касационната жалба се релевират доводи за незаконосъобразност и неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на обжалваното решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК уточнените от настоящия състав процесуално правни въпроси: 1/ за мотивите на въззивното решение и за задълженията на въззивната инстанция във връзка с преценката на доказателствата, доводите на страните и правните изводи, и 2/ обезсилването като недопустимо на допълнително решение, постановено от първостепенния съд по изрични указания на въззивна инстанция, съставлява ли съществено процесуално нарушение. Касаторът твърди, че по тези въпроси произнасянето на въззивния съд е в противоречие с правните разрешения, дадени в съдебната практика, обективирана в решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 78/1973 г. на ОСГК на ВС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя въпросите: 1/ „Съставляват ли нарушение на трудовата дисциплина, даваща основание за налагане на дисциплинарно наказание, действия или бездействия на работника или служителя извън кръга на служебното му правоотношение, извън службата му в частния /личния му живот/, когато действа в защита на своята личност, чест и достойнство?“; 2/ „Може ли само на база решение на съд с оглед отношения между работника и трето лице, което не е във връзка с трудовото правоотношение, а изразява само личното отношение на третото лице към работника, да се приеме, че са налице основания за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“?“; 3/ „Излиза ли извън предмета на спора съдът, в случай, че предмет на иска е трудов спор за отмяна на заповед, с която е наложено наказание дисциплинарно наказание „уволнение“, а се разглежда крайният акт на приключило производство по дело от частен характер, което е между ищеца и трето лице, извън кръга на службата му и касае единствено и само личния му живот?“; 4/ „При липса на основания, визирани в разпоредбата на чл. 186 КТ, които изключват вина на работника за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ и при липса на доказателства, установяващи злоупотреба с доверието на работодателя и уронване на доброто име на предприятието, допустимо ли е ангажиране на отговорността на работника за неизпълнение на трудовите му задължения?“. Във връзка с тези въпроси касаторът не излага обосновка защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага единствено аргумента, че съдът е основал решаващите си изводи единствено на постановеното по НЧХД решение с предмет междусъседски отношения извън кръга на службата му, което е „административен акт, който не е задължителен за съдилищата“. В изложението си касаторът поддържа и наличие на основанието по чл.280 ал.2 ГПК. Счита, че решението е очевидно неправилно, тъй като е в явно противоречие с Конституцията и с действащите разпоредби на КТ; съдът не е преценил правилно доводите, възраженията на страните, не е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните доказателства, не е отчел спецификата на отношенията му с третото лице, както и добросъвестното изпълнение от негова страна на трудовите задължения и нарушенията на работодателя при налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Излага и оплакване, че неправилно съдът е придал обратно действие на решението на КС от 27.09.2022г. относно тълкуването на дейността на ИВСС две години след изтичане на мандата му и не е съобразил висящото дело пред СЕС и заключението на генералния адвокат относно възможността „де факто“ да се продължи дейността на инспекционен орган след изтичане на определения от Народното събрание на Република България срок. Ответната страна по жалбата Инспекторат към Висшия съдебен съвет, чрез юрк. Д. К., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да се произнесе настоящият състав съобрази следното: Пред СРС са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ. В исковата си молба ищецът е заявил и изрично искане за прогласяване нищожността на Заповед№ ЗЧР-7/20.04.2022г. на Главния инспектор на ИВСС. С решение № 12164 от 03.11.2022г. по гр.д.№32248/2022г. СРС е отхвърлил като неоснователни исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ. Против това решение по въззивна жалба на ищеца П. по описа на СГС е било образувано в.гр.д.№1957/23г. С определение №3000 от 08.03.2023г. по в.гр.д.№1957/23г. СГС, след като е констатирал, че във въззивната жалба е инкорпорирано и искане на ищеца по чл.250 ГПК за допълване на решението чрез произнасяне по искането за прогласяване нищожността на процесната уволнителна заповед, е прекратил производството като преждевременно образувано и е върнал делото на СРС за преценка за наличие на предпоставките за развитие на производство по чл.250 ГПК или по чл.247 ГПК. След връщане на делото СРС е постановил Допълнително решение № 8651 от 25.05.2023 г., за допълване по реда на чл. 250 ГПК на решение № 12164 от 03.11.2022 г. по същото дело, като е отхвърлил предявения от Г. Р. П. иск за прогласяване нищожността на заповед № ЗЧР-7/20.04.2022 г. на главния инспектор на Инспектората към Висшия съдебен съвет. Ищецът е подал въззивни жалби срещу основното и срещу допълнителното решение на СРС и по тях по описа на СГС е образувано в. гр. д. № 2068/2024 г. С решение № 4848 от 15.08.2024г., постановено по в. гр. д. № 2068/2024 г., въззивният Софийски градски съд е обезсилил допълнителното решение и е прекратил производството по делото в частта на предявения от П. иск за прогласяване нищожността на уволнителната заповед и е потвърдил основното първоинстанционно решение. За да обезсили допълнителното решение съдът е обосновал извод, че предявеният от ищеца инцидентен установителен иск за прогласяване нищожност на процесната заповед за уволнение, обоснован с твърдения, че същата е издадена от некомпетентен орган с изтекъл мандат и без да разполага с правомощията да формира волеизявления с правно значение в качеството му на Главен инспектор, е недопустим. Посочил е, че заповедта за уволнение не представлява административен акт, а по своята правна същност е волеизявление на една от страните по трудовото правоотношение за прекратяване на трудовия договор, поради което същата не може да бъде прогласявана за нищожна по исков ред. Позовал се е на практиката на ВКС, обективирана и в решение № 137 от 25.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1112/2010 г., IV ГО, в която е застъпено становището, че заповедта на работодателя за дисциплинарното уволнение на работника или служителя не е административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, не съставлява волеизявление на административен орган в изпълнение на делегирани му със закона властнически правомощия, респ. създаващо правоотношение на власт и подчинение, а по своята правна същност това волеизявление на работодател е от гражданскоправно естество, както и че съгласно чл. 357, ал. 1 КТ споровете между работника или служителя и работодателя относно прекратяването на трудовите правоотношения се квалифицират като трудови и уволненото лице разполага с право на иск за отмяна на незаконното уволнение, а не за прогласяване недействителност на административен акт. Споделил е и разбирането, че преценката за законосъобразността на заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание, може да се установи, когато съдът се произнася по предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ; че в трудовото право няма понятие „нищожност“, респ. „недействителност“ на заповедта за уволнение и те се включват в „незаконността“; че понятието „незаконно уволнение“ в чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е използвано в неговия общ смисъл и включва всички основания, които могат да се наведат, респективно обхваща всички пороци на уволнението – нарушение на процедурата или материалноправната уредба; че заповедта за уволнение не може да бъде обявявана за нищожна, когато е издадена в противоречие със законови правила, тя е незаконосъобразна; че трудовото право в чл. 74 и чл. 75 КТ борави с понятието недействителност, но на трудовите договори, а заповедите за уволнение са незаконосъобразни и отмяната им може да бъде поискана само с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и неговото съдържание включва всички пороци на уволнението. В тази връзка е обобщил, че не може да бъде предмет на защита в исковия процес правото да се иска прогласяване нищожност на заповедта за уволнение /в този смисъл решение № 457 от 11.04.2005г. на ВКС по гр.д. № 4/2003г., III ГО, решение № 153 от 04.05.2001г. на ВКС по гр.д. № 5 1132/2000г., решение № 89/26.04.2011г., постановено по гр.д. № 278/2010г. на ВКС, IV ГО и др./, т.е. искът по чл. 344, ал.1, т.1 от КТ включва всички основания за неправилност на уволнението, съответно всички пороци на заповедта, които могат да се въведат в предмета на делото. В случая изложените от ищеца обстоятелства по предявения инцидентен установителен иск са такива за незаконност на уволнението, независимо дали заповедта с която е извършено е нищожна, или уволнението е извършено при нарушение на определена процедура, или при липса на посочените в закона предпоставки. Самите твърдения за незаконосъобразност на уволнението се включват в предметния обхват на иска за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, независимо от това, какви факти обуславят тази незаконосъобразност. Във връзка с исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, отхвърлени като неоснователни с основното първоинстанционно решение: От фактическа страна съдът е счел за установено, че съгласно трудов договор № 102 от 04.01.2016г. и допълнителни споразумения към него, между страните е съществувало трудово правоотношение за неопределено време, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „експерт с юридическо образование в Специализираната администрация на Инспектората към ВСС“; че видно от представените по делото присъда от 19.01.2021г. по НЧХД № 12728/2018г. по описа на СРС и решение от 23.02.2022г., постановено по ВНДЧХ № 2352/2021г. по описа на СГС, ищецът П. е признат за виновен в това, че на 12.03.2018г. около 15, 30 часа в [населено място], чрез нанасяне на удари с ръце в областта на главата, раменете и ръцете на В. Л. П. причинил на същата лека телесна повреда, изразяваща се в ивицовидно охлузване на дясната вежда, кръвонасядания по дясната мишница и предмишница, контузия на дясната лакътна става с оток до временно разстройство на здравето, неопасно за живота – престъпление по чл. 130 от НК, поради което и на основание чл. 78 А от НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер на 1 500 лева; че решението е влязло в законна сила на 23.02.2022г.; че на 30.03.2022г. в Инспектората към ВСС е постъпил сигнал от В. Л. П., в който същата е уведомила работодателя на ищеца за извършеното от П. деяние, за причинените й травми, за това, че П. размахвал служебната си карта и отправял заплахи, че „ще вкара“ съпруга й в затвора, „защото прокурорите и съдиите са негови хора“, както и, че за това деяние П. е осъден с влязла в сила присъда, с която му е наложено административно наказание. Съдът е приел за установено от фактическа страна и това, че със заповед № ЗЧР-4/12.04.2022г. на Главния инспектор на ищеца е предоставена възможност да даде обяснения във връзка с образуваното дисциплинарно производство като са му поставени пет конкретни въпроса; че със заповедта е определен срок за представяне на обясненията до 17 часа на 13.04.2022г., като същата е била връчена на ищеца на 13.04.2022г. в 09, 15 часа; че служителят е депозирал обяснения на 13.04.2022г., в които е посочил, че производството по наказателното дело не е приключило, тъй като на 05.04.2022г. е подадена молба до Главния прокурор за възобновяване на производството, като са уточнени основанията за отправеното искане, а в останалата част обяснението съдържа твърдение, че през м.02.2021г. е обсъждал с Главния инспектор цитираното дело във връзка с подадена от него жалба срещу докладчика по наказателното производство. За безспорно между страните и установено по делото е прието и това, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено със заповед № ЗЧР-7/20.04.2022г. на Главния инспектор на Инспектората към ВСС, с която е наложено на основание чл. 188, т. 3, вр. чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ дисциплинарно наказание „уволнение“ за извършени нарушения на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 2-ро и т. 10 от КТ, вр. чл. 126, т. 9, предл. последно от КТ, вр. чл. 16 от Етичния кодекс на съдебните служители, вр. чл. 15, б. „й“, предл. 1-во от Правилника за вътрешния трудов ред на ИВСС, вр. чл. 186 от КТ. Като фактически основания за налагане на дисциплинарното наказание са посочени следните обстоятелства: постъпилият сигнал в инспектората и приключилото производство с влязла в сила присъда по НЧХД № 12728/2018г. по описа на СРС, с която ищецът е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК – нанасяне на лека телесна повреда на В.П., осъществено на 12.03.2018г. около 15, 30 часа в [населено място]. Обсъдени са представените писмени обяснения, като е направен извод, че с извършеното деяние служителят е нарушил нормата на чл. 126, т. 9 от КТ, с която е вменено задължение за служителя при изпълнение на работата да пази доброто име на предприятието, нарушил е и разпоредбата на чл. 15, б. „й“, предл. 1-во от Правилника за вътрешния трудов ред на ИВСС, съгласно която служителите са длъжни да спазват трудовата дисциплина като пазят доброто име на Инспектората и нормата на чл. 16 от Етичния кодекс на съдебните служители, предвиждащ задължение при изпълнение на служебните си задължения и в обществения живот, съдебният служител да следва поведение, което е съвместимо с добрите нрави и не уронва престижа на съдебната власт. При формиране на правните си изводи съдът е отчел, че по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ твърденията за незаконност на уволнението се свеждат до: нищожност на процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание “уволнение” при твърдения, че същата е издадена от некомпетентен орган; нарушение на нормата на чл. 193, ал. 1 от КТ; заповедта не е мотивирана съгласно изискванията на чл. 195 от КТ; нарушение на установените в чл. 194 от ГПК преклузивни срокове; не е спазена процедурата по установяване и налагане на наказанието; вменените нарушения не представляват нарушения на трудовата дисциплина; не е извършено твърдяното нарушение на трудовата дисциплина; при определяне на наложеното наказание е нарушено изискването на чл. 189, ал. 1 от КТ. Обосновал е извод за неоснователност на релевираните от ищеца възражения за нищожност на процесната заповед за уволнение. В подкрепа на последния е посочил, че по въпроса дали се прекратяват с изтичане на мандата им правомощията на главния инспектор и инспекторите от Инспектората към Висшия съдебен съвет, или същите продължават да изпълняват своите функции до избирането от Народното събрание на нов главен инспектор, съответно инспектори, е постановено решение № 12 от 27.09.2022г. на КС по к.д. № 7/2022г., обн. ДВ, бр. 78 от 30.09.2022г.; че в същото е прието, че с изтичането на срока, за който са избрани, главният инспектор и инспекторите в Инспектората към Висшия съдебен съвет изпълняват своите функции до избиране от Народното събрание на главен инспектор, съответно на инспектори, като е дадено и тълкуване, съобразно което конституционно недопустимо е да се преустанови автоматично за неопределено време дейността на Инспектората към Висшия съдебен съвет поради изтичане на срока на пълномощията на главния инспектор и на инспекторите и неизбирането от Народното събрание на нов състав на Инспектората, осигуряващ му функциониране в съответствие с конституционните предписания. Въззивният съд е подчертал и това, че в решението на КС е посочено още, че дискреционната власт на парламента е лимитирана и обратното подрива демократичния ред под върховенството на правото, което е конституционно установено по волята на суверена като елемент на фундаменталната структура на Основния закон.Обобщил е, че така постановеното решение и даденото в него тълкуване е задължително за всички държавни органи, юридически лица и граждани /чл. 14, ал. 6 от Закона за Конституционния съд/, а по отношение на характера и действието във времето на посоченото решение на КС на Република България е подчертал, че следва да се има предвид, че същото има тълкувателен характер и е постановено в производство по чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията на Република България. Съгласно посочената разпоредба Конституционният съд дава задължителни тълкувания на Конституцията. Тези решения имат регулиращо действие и затова представляват източник на правото. Именно поради характера, целите и правните последици на тълкувателните решения на КС на Република България, установеното в чл. 151, ал. 2 от ГПК правило за действие на решението занапред е неприложимо. Самият характер на тълкуването предпоставя тяхното ретроактивно действие. Успоредно с това Конституцията в чл. 151, ал. 2 по отношение действието занапред визира единствено хипотезата на решение на КС, с което се обявява противоконституционността на закон или друг акт на Народното събрание или президента. В този смисъл доводите на въззивника, че постановеното решение от 27.09.2022г. по к. д. № 7/2022г., обн. ДВ, бр. 78 от 30.09.2022г. има действие само занапред и не се отразява на валидността на обективираното в процесната заповед волеизявление на работодателя, въззивният съд е приел за неоснователни. Въззивният съд е счел за неоснователно твърдението на ищеца за допуснато нарушение на чл.193 КТ от страна на работодателя. В тази връзка е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 1 от КТ работодателят е длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства; че разпоредбата не съдържа правила за формално иницииране на дисциплинарно производство, нито за форма на поканата на работодателя до работника/служителя за даване на обяснения за нарушение на трудовата дисциплина, нито за посочване в писмена покана, че тя следва да се счита за начало на дисциплинарно производство; че с оглед същността на обясненията - средство за защита, чрез осъществяването на което се събират от наказващия орган и посочените от работника/служителя доказателства, което е необходимо за обективна преценка по повод на конкретно извършено нарушение, в т. ч. на тежестта му, от значение е достигането на отправената покана - писмена или устна - за даване на такива до адресата, както и, че е достатъчно по разбираем за работника начин да бъде изложено за какви обстоятелства се искат обясненията. Обобщил е, че субектът на дисциплинарна власт следва да поиска обясненията по повод решаване на въпроса за дисциплинарното наказание преди налагането му и работникът или служителят следва да е наясно във връзка с какви нарушения следва да даде обяснения; че съществен е фактът на поискване на обясненията, който факт може да се установява в процеса с всички доказателствени средства, както и, че установи ли се, че работодателят е поискал обясненията, той се счита за изправен по отношение задължението по чл. 193, ал. 1 от КТ. Съдът е приел за неоснователно и възражението, касаещо разумността на срока за даване на обяснения. Като е споделил и трайно установена практика на ВКС по този правен въпрос, съдът е приел, че за да се прецени дали даденият срок е бил разумен и достатъчен, за да осигури реално възможността за даване на обяснения, се преценяват обстоятелствата на конкретния случай при отчитане на факта, че законът не е въвел формални изисквания за тази процедура;че поначало разумен и достатъчен е този срок за писмени обяснения, който позволява на дисциплинарно уличения, след като се ориентира във фактите, да изложи обмислен коментар на твърденията или отговор на въпросите в писмена форма, да изрази субективното си отношение, вкл. ако е допуснал нарушението. Приел е, че в процесния случай при изискване на обясненията е даден срок до 17, 00 часа на 13.04.2022г., като искането е връчено на служителя на 13.04.2022г. в 09, 15 часа. В рамките на определения срок са постъпили обяснения от ищеца, в които той е заявил, че наказателното производство не е приключило, както и твърдение, че работодателят е знаел за образуваното срещу него дело. При съобразяване на приетите за релевантни в практиката на ВКС обстоятелства при преценка дали даденият срок по чл. 193 от КТ е разумен и достатъчен и с оглед обстоятелствата по процесния случай е обосновал извода си, че работодателят е спазил изискването по чл. 193 от КТ. На служителя е предоставена възможност да даде обяснения за факти, които са му били известни /доколкото е бил страна в образуваното наказателно производство/, включително етапа на развитие на делото и предмета на същото; постановен ли е и какъв е крайният съдебен акт; по какво обвинение е било образувано делото и дали е причинил лека телесна повреда на трето за спора лице. В този смисъл даването на обяснения за тези обстоятелства не е било обусловено от наложителни справки, проверка на документи и пр., отнемащи повече време; същевременно не се касае до обяснения за множество нарушения. В случая е установено, че изискванията на чл. 193 от КТ са спазени – работодателят е поискал, а работникът е депозирал на 13.04.2022г. писмени обяснения. Дали работодателят е извършил или не преценка на относимостта и достоверността на дадените обяснения при формиране на изводи за наличие на предпоставките за налагане на дисциплинарно наказание, е обстоятелство, извън регламентацията на императивното правило по чл. 193 от ГПК. Въззивният съд е обосновал извод и за липса на нарушение на чл.195 КТ. Посочил е, че съобразно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ заповедта за дисциплинарно наказание трябва да съдържа данни за нарушителя, наложеното наказание и законовия текст, въз основа на който се налага, описание на нарушението и време на извършването му. За да се гарантира възможността за ефективна защита срещу уволнението, нарушението следва да е описано по начин, указващ ясно в какво е обвинен уволненият работник или служител. Така даденото тълкуване е съобразено с целта на законодателя - задължението на работодателя да мотивира заповедта за дисциплинарно наказание е с оглед възможността да се прецени изискването за еднократност на наказанието, да се съобразят сроковете по чл. 194 КТ и да се гарантира правото на наказаният работник или служител да се защити ефективно. В този смисъл, от значение е дали изложените в заповедта мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, и ако отговорът е положителен, заповедта е мотивирана по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ. Обосновал е извод, че в процесния случай оспорената заповед за уволнение отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ. В нея е посочено по ясен и разбираем начин твърдяното нарушение, кога е извършено, кой е нарушителят, както и вида на наложеното наказание. Съдът е счел за неоснователни и релевираните в исковата молба доводи за неспазване на преклузивните срокове по чл. 194, ал. 1 от КТ за налагане на наказание. Посочил е, че нормата е императивна и установява сроковете, в които субекта на дисциплинарна власт трябва да наложи дисциплинарното наказание - не покъсно от два месеца от откриване на нарушението и не по - късно от 1 година от извършването му; че за откриване следва да се счита моментът, когато работодателят е установил конкретното нарушение и извършител, времето на извършването му и признаците му от обективна и субективна страна. Приел е, че в случая от доказателствата се установява, че работодателят е узнал за извършените от въззивника нарушения на 30.03.2022г., на която дата е постъпил сигналът от лицето В. П.; че в него е изяснено нарушението и служителят, който го е извършил, поради което 30.03.2022г. следва да се приеме за начален момент, от който започва да тече двумесечният преклузивен срок за налагане на дисциплинарното наказание. Посочил е също, че доказателства за по-ранен момент на узнаване не са ангажирани от ищеца, въпреки наведените от него твърдения в този смисъл. Обосновал е извода си и с разпоредбата на чл. 194, ал. 2 от КТ, според която при дисциплинарно нарушение, което е и престъпление или административно нарушение, свързано с възложената работа и установено с влязла в сила присъда или наказателно постановление, сроковете по предходната алинея започват да текат от влизането в сила на присъдата или на наказателното постановление. Установил е, че в случая вмененото на ищеца нарушение осъществява признаците на престъпление, за което същият е признат за виновен с влязла в сила на 23.02.2022г. присъда по НЧХД № 12728/2018г. по описа на СРС и в този смисъл се налага извод, че оспореното от ищеца дисциплинарно наказание "уволнение" е наложено в рамките на преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 от КТ. Въз основа на събраните доказателства съдът е обосновал и извода си, че служителят е извършил вмененото в процесната заповед за уволнение нарушение. При съобразяване на разпоредбата на чл. 300 от ГПК съдът е приел, че постановената присъда по НЧХД № 12728/2018г. по описа на СРС е задължителна за гражданския съд относно следните обстоятелства - дееца, деянието, противоправността му и вината. В този смисъл е счел за неоснователни наведените от ищеца оспорвания, основани на твърдението, че не е извършил вменените му в процесната заповед за уволнение нарушения. Обосновал е извод, че извършеното деяние осъществява признаците на диспицплинарно нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. 2-ро от КТ – уронване на доброто име на предприятието. Разяснил е разбирането си, че уронване на доброто име на работодателя ще е налице всякога, когато последният е злепоставен пред трети лица и това се отразява или е възможно да се отрази неблагоприятно на авторитета му, независимо дали уронващото нарушение на трудовата дисциплина е умишлено или по непредпазливост, както и дали същото е довело до имуществени вреди; че дисциплинарното нарушение по чл. 187, т. 8, пр. 2 от КТ - "уронване доброто име на предприятието /работодателя/" е формално и при него не е необходимо да има някакъв неблагоприятен резултат; то е съставомерно, независимо от формата на вината и е налице, когато такава дисциплинарна простъпка уронва доверието на трети лица и работодателят се злепоставя пред тях. Приел е, че в случая с поведението си ищецът е нарушил чл. 16 от Етичния кодекс на съдебните служители /които са приложими спрямо съдебните служители от администрацията на Инспектората към ВСС – чл. 1 от Етичния кодекс/, съгласно който при изпълнение на служебните си задължения и в обществения живот, съдебният служител следва поведение, което е съвместимо с добрите нрави и не уронва престижа на съдебната власт; че е нарушил и чл. 15, б. „й“ от Правилника за вътрешния трудов ред на Инспектората към ВСС, който предвижда, че служителите са длъжни да спазват трудовата дисциплина като пазят доброто име на Инспектората; че нарушение на трудовата дисциплина, като основание за налагане на дисциплинарно наказание от работодателя, е всяко неизпълнение на трудовите задължения на работника или служителя, произтичащи от трудовия договор, а с приемането на Етичния кодекс на съдебните служители и Правилника за вътрешния трудов ред /при липса на възражение, че ищецът не е запознат със същите/ неспазването на посочените в тях етични правила и норми, също съставлява нарушение на трудовата дисциплина и е легитимно основание за налагане на дисциплинарно наказание от работодателя, тъй като спазването на етичните правила и норми става елемент от съдържанието на индивидуалния трудов договор със служителя. Обобщил е, че поради това, независимо че ищецът е извършил деянието в извънработно време и не при и по повод и във връзка със служебните си задължения, доколкото поведението му съставлява нарушение на цитираните разпоредби от Етичния кодекс и от Правилника за вътрешния трудов ред, то уронва доброто име на работодателя – ответник и осъществява визираното в чл. 187, т. 8 и т. 10 КТ нарушение на трудовата дисциплина /позовал се е в този смисъл и на съдебна практика - решение № 94 от 26.06.2020г. на ВКС по гр.д. № 4088/2019г., III ГО/. Съдът е посочил и това, че при спор относно законността на наложеното дисциплинарно наказание, съдът е длъжен да извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между извършеното дисциплинарно нарушение и наложеното дисциплинарно наказание, респ. относно това дали работодателят преди да наложи дисциплинарното наказание е извършил преценката по чл. 189, ал. 1 КТ, като е взел предвид тежестта на нарушението, която се определя от значимостта на неизпълненото задължение и формата на вината, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Счел е, че в случая наложеното на ищеца най-тежко дисциплинарно наказание – уволнение, съответства на тежестта на установените по делото нарушения на трудовата дисциплина, тъй като осъщественото деяние, за което е и признат за виновен с влязла в сила присъда, е несъвместимо с изискванията за висок морал и оказаното високо доверие от работодателя. Изрично е посочил, че съдебните служители следва да имат такова поведение в служебната и извънслужебната дейност, което да засилва и укрепва доверието и да издига престижа на съдебната власт; че когато деяния като процесните са станали публично достояние пред трети лица, те несъмнено уронват работодателския престиж в обществото и в този смисъл представляват тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ. Приел е също, че в контекста на гореизложеното обстоятелствата, че ищецът има отлични атестации през годините на работа при ответника и няма предходни дисциплинарни наказания, не са достатъчни, за да се приеме, че работодателят е следвало да наложи по-леко наказание. Нарушението, макар и едно, следва да се определи като тежко с оглед на значимостта на неизпълнението на установените етични правила и норми при взаимоотношенията на съдебните служители и гражданското общество в служебната и извънслужебната им дейност. По тези съображения е приел, че от обективна и субективна страна ищецът е осъществил сочените дисциплинарни нарушения. Работодателят е доказал, че е упражнил законно правото си на уволнение. Предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване уволнението за незаконно и за неговата отмяна е неоснователен, поради което и предвид обусловеността им от този иск, неоснователни се явяват и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ /за възстановяване на предишната работа/ и по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ /за обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението/. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.Съображенията за това са следните: По първата група въпроси, поставени от касатора с твърдение за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: По първия въпрос за съдържанието на мотивите на въззивното решение и задълженията на въззивния съд във връзка с преценка на доказателствата, доводите на страните и правните изводи не се установява поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. ВКС многократно в практиката си / пр.: Решение № 120 от 7.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60197/2016 г., IV г. о., Решение № 64 от 3.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3246/2016 г., IV г. о., Решение № 157 от 14.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1743/2024 г., III г. о., и много други, в това число и посочените от касатора/ е разяснявал, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено както в основния закон - Конституцията на Република България - чл. 121, ал. 4, така и в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 ГПК и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВКС. Още с приетите при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ постановления на Пленума на ВС - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/85 г. са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка една от инстанциите по същество като е посочено, че, мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена по делото фактическа обстановка, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона. Както е изяснено в ТР 1/2013 г. ОСГТК, дейността на въззивния съд при сега действащата редакция на ГПК не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. При действието на ГПК от 2007 г., при т.нар. ограничен въззив, втората инстанция е ограничена до оплакванията в жалбата, но това не променя характера на въззивното производство, като такова по съществото на спора. Въззивният съд в своето решение не дължи изричен отговор на всеки довод за неправилност на първоинстанционното решение, а в рамките на въззивната проверка, очертана от страните чрез въззивна жалба и отговор, прави свои фактически и правни изводи, като сам преценява фактическите твърдения и правни доводи на страните по делото (и в двете инстанции), щом са заявени по надлежен ред и имат отношение към спорния предмет пред въззива, и по този начин потвърждава или не съответните фактически и правни заключения на първата инстанция, съответно потвърждава, изменя или отменя първоинстанционното решение, като пререшава материалноправния спор. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност (така и решение № 310/4.11.2014 г. по гр. д. № 795/2014 г. на IV г. о., решение № 265/10.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 703/2011 г. на IV г. о., решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на IV г. о., решение № 420/16.02.2016 г. по гр. д. № 1633/2015 г. на IV г. о., решение № 209/10.08.2015 г. по гр. д. № 2796/2013 г. на IV г. о., решение № 110/25.07.2016 г. по гр. д. № 5119/2015 г. на IV г. о.). Въззивният съд, дори когато препраща към мотивите на първата инстанция по чл. 272 ГПК, не се освобождава от задължението конкретно, точно и ясно да посочи какво приема за установено относно фактическите положения, като посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка; въззивният съд само се ползва от обосновката в първоинстанционното решение относно всички или конкретно посочени фактически и/или правни изводи и така осъществява своята решаваща дейност. Мотивите на всеки съдебен акт, включително и на въззивното решение, трябва да са ясни и пълни, да изчерпват всички доводи на страните, както и да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото - в този смисъл разясненията, дадени още в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, са запазили своята сила. В този смисъл съдебният акт е мотивиран, когато са известни съображенията за постановяването му; мотивирането обяснява волята на съда, гарантира правата на гражданите от съдебен произвол и е важно за защитата им срещу подлежащите на инстанционен контрол актове; то е от съществено значение за упражняване на правото на обжалване - както от гледна точка на интереса от подаване на жалба (доколкото именно от съдържанието на мотивите страната ще разбере по какви причини е постановено решението срещу нея и така ще може да прецени дали да го приеме или да го оспори пред по-горната съдебна инстанция), така и поради необходимостта от излагане на доводи и аргументи в жалбата, които се извеждат именно от мотивите на обжалвания акт; мотивирането на съдебните актове е важна гаранция за правото на справедлив съдебен процес по смисъла на чл. 6 пар. 1 ЕКЗПЧОС. В случая въззивното решение не се отклонява от и не влиза в противоречие с тези правни разрешения. Предвид това не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Вторият въпрос на касатора е некоректно формулиран, тъй като не кореспондира с данните по делото, не е поставен в контекста на правните разрешения на съда, обусловили изхода на спора, и поради това не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. При отсъствие на общата предпоставка съдът не дължи произнасяне по наличието на допълнителната такава, поддържана от касатора. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на основание за достъп до касация и във връзка с този въпрос. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че тези въпроси на касатора по естеството си изразяват несъгласието му с формираните от съда фактически и правни изводи и като такива съставляват касационни основания по чл.281 ГПК, които са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК. По втората група въпроси, по отношение на които касаторът поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: И четирите въпроса на касатора в тази част на изложението не съставляват правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Така както са формулирани, същите не кореспондират с решаващите изводи на съда, а са привързани към собственото разбиране на поставилата ги страна за установените в процеса факти, каквито съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. По естеството си са фактически и целят да се даде отговор по съществото на правния спор - основателен ли е искът за отмяна на уволнителната заповед или не. Отговорът изисква анализ на доказателствата и проверка по касационните оплаквания по чл.281 ГПК, релевирани в касационната жалба, какъвто не може да бъде направен в тази фаза на касационното производство. Във връзка с тези въпроси касаторът само формално се позовава и на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а не излага обосновка защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по поставените в изложението въпроси, а именно- какво е значението на всеки от въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Липсва посочване на неправилна или нуждаеща се от осъвременяване съдебна практика, както и на правна норма, която е непълна, неясна или противоречива, и по която не е налице съдебна практика. Оплакването, че съдът е основал решаващите си изводи единствено на постановеното по НЧХД решение с предмет междусъседски отношения извън кръга на службата му, което е „административен акт, който не е задължителен за съдилищата“ не е обосновка за наличие на поддържаното допълнително основание по смисъла на закона, а е касационно основание по чл.281 ГПК, което, както вече бе посочено по-горе в определението, подлежи на проверка във втората фаза на касационното обжалване ако обжалването бъде допуснато. Предвид горното искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не може да се уважи. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване и във връзка с релевираните в изложението оплаквания, че неправилно съдът е придал обратно действие на решението на КС от 27.09.2022г. относно тълкуването на дейността на ИВСС две години след изтичане на мандата му и не е съобразил висящото дело пред СЕС и заключението на генералния адвокат относно възможността „де факто“ да се продължи дейността на инспекционен орган след изтичане на определения от Народното събрание на Република България срок. На първо място във връзка с тези си оплаквания касаторът нито е формулирал конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, нито се е позовал, съответно не е и обосновал, някое от допълнителните основания. Не ги е поставил и в контекста на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК - поради очевидната неправилност на решението. Така изложени тези оплаквания са неотносими към производството по чл.288 ГПК и по тях съдът дължи отговор само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпреки това настоящият състав намира за необходимо да отбележи следното: Решение на Конституционния съд (КС) № 12 от 27.09.2022 г. по к. д. №7/2022 г. има тълкувателен характер. То е постановено в производство по чл.149, ал.1 от КРБ по искане за даване на задължително тълкуване на разпоредбата на чл. 132а от Конституцията, уреждаща статута на Инспектората към Висшия съдебен съвет. Няма спор в теорията и в практиката, че тези решения имат регулиращо действие и представляват източник на правото. Спрямо тях установеното в чл.151, ал.2 от Конституцията правило за действие на решението занапред е неприложимо, тъй като самият характер на тълкуването предпоставя ретроактивното им действие. В този смисъл е и Решение № 3/2020 г. по Конституционно дело № 5/2019 г., с което е дадено задължително тълкуване на разпоредбата на чл.151 от КРБ. На следващо място Решението на СЕС от 30.04.2025г. по съединени дела С-313/23, С-316/23 и С-332/23, постановено досежно тълкуването на чл.19, параграф 1, втора алинея от ДЕС във връзка с чл.47 от Хартата на основните права на ЕС, касае единствено изпълнението на функциите на членовете на ИВСС, които ще засегнат независимостта на магистратите. Тези функции са лимитивно определени и касаят осъществяваните от тях проверки за почтеност и конфликт на интереси при магистратите, както и правомощието им да предлагат на друг орган на съдебната система образуването на дисциплинарни производства с оглед налагането на дисциплинарни наказания на магистрати. Решението не засяга всички законово определени правомощия на ИВСС, а само горепосочените. В случая сме в производство по КТ с твърдения за извършени дисциплинарни нарушения от служител в специалната администрация на ИВСС и упражнена от главния инспектор работодателска правоспособност да му наложи дисциплинарно наказание, поради което и процесният случай не попада в обхвата на изброените по-горе, обхванати от решението на СЕС. По изложените съображения не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход разноски на касатора не се следват, а ответната по жалбата страна не е заявила искане за присъждане на такива. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,