Определение № 379 от 15.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4101/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Ж. Х. от [населено място], срещу въззивното решение № 4478/19.6.2019 г, постановено по гр.дело № 7599/2017 г на Софийски градски съд, Гражданско отделение, Четвърти „В“ въззивен състав, с което 1/ е отменено решение на СРС, 62 състав по гр.дело № 58233/16 г. и предявения от Х. Ж. Х. срещу „91-ва гимназия с преподаване на немски език „Проф.Константин Гълъбов“ иск по чл.344 ал.1 т.1 КТ е отхвърлен от като неоснователен; в частта, с която 2/ е потвърдено решението на СРС за отхвърляне на исковете по чл.344 ал.1 т.2 и т.3 КТ вр.чл.225 ал.1 КТ за сумата 3420 лв и периода 16.8.2016 г-16.2.2017 г; в частта, с която е 3/ потвърдено решението по чл.250 ГПК, постановено на 15.3.2017 г като е оставено без уважение искането на Х. за допълване на решението от 2.2.2017 г чрез присъждане на законна лихва върху обезщетението по чл.225 ал.1 КТ; в частта, с която 4/ са оставени са без уважение частните жалби на Х. срещу определението по чл.248 ГПК, инкорпорирано в решение от 15.3.2017 г, като е оставено без уважение искането му за допълване на решението от 2.2.17 г относно разноските, чрез присъждане на такива в негова полза, както и срещу определението от 9.3.2017 г, с което на основание чл.248 ГПК е допълнено решението от 2.2.2017 г в частта, относно разноските, които Х. Х. е осъден да заплати на ответника на основание чл.78 ал.3 ГПК в размер на 738 лв.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е нищожно, недопустимо, очевидно неправилно, незаконосъобразно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон.Иска се допускането му до касационен контрол, отмяната му и постановяване на друго, с което исковете бъдат уважени, ведно с всички следващи се от това законни последици, като му бъдат присъдени, сторените в двете инстанции разноски.

Ответникът по касационната жалба „91-ва Гимназия с преподаване на немски език проф.Константин Гълъбов“, представлявана от директора В. К., оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния представител адв.С. Н..Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира разноски, сторени пред ВКС.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното:

Предявените искове са с правно основание чл.344 ал.1 т.1-3 КТ, вр.чл.225 ал.1 КТ. Установено е по делото, че с влязло в сила на 9.3.2016 г решение на СРС, 67 състав по гр.дело № 47672/14 г е отменено предходно уволнение на ищеца на основание чл.344 ал.1 т.1 КТ и е възстановен на преди заеманата длъжност „младши учител“ в ответното училище, на основание чл.344 ал.1 т.2 КТ.На 2.8. 2016 г му е връчено съобщение по чл.345 ал.1 КТ и на същата дата Х. е депозирал писмено заявление до ответника с вх.№ 209/2.8.2016 г, с което е заявил изрично воля да заеме длъжността, на която е възстановен, по силата на съдебното решение.Във връзка с така депозираното заявление и явяването на Х. в ответната гимназия, е издадена заповед № 730/2.8.16 г-декларативен акт, постановяващ реалното му възстановяване на длъжността „младши учител“.Въззивният съд е приел въз основа на представеното извлечение от дневника на училището, че на посочената дата ищецът е останал в сградата в рамките на 10 минути-факт, обявен за безспорен между страните.През този кратък по време престой, в неучебен ден, по време на лятна ваканция, работодателят не е успял да организира възлагането на задачи за следващите работни дни, вкл. и осигуряване на техническо средство за достъп, с оглед специалния режим на влизане.Приел е за установено от гласните доказателства, че по време на лятната ваканция организацията на работа на учителите е свързана с даване на дежурства до обяд, в стаята на помощник-директора, а учителската стая е заключена.От показанията на св.Г. и К. е установено, че ищецът е отказал да получи заповед № 730/2.8.16 г-факт, който свидетелките са удостоверили с подписите си върху заповедта.Въззивният съд е приел, че СРС е действал в съответствие с процесуалните правила, като в съдебно заседание, проведено на 2.2.17 г не е допуснал изменение в обстоятелствената част на исковата молба, въведено като „уточнение“, доколкото е било свързано с нови обстоятелства, които са различни от тези, изложени в исковата молба и непосочени в нея, а именно, че при явяването си на работа на 2.8.16 г ищецът е получил указания, че допълнително ще му бъде съобщено кога точно да се яви на работа.Освен това е приел, че изявлението на самия процесуален представител, че горните указания са дадени от лице, което не е законен представител представлява признание на неблагоприятен факт, който обосновава извода, че тези „указания“ не са освободили ищеца от задължението да продължи да се явява на работа през следващите дни.Въззивният съд е приел също, че издадената от работодателя заповед за възстановяване на служителя на работа е без правно значение за пораждане на последиците на възстановяването, но доколкото е оспорена автентичността й и датата на издаването, след анализ на събраните във връзка с това доказателства, я е приел за автентичен документ.От приетото пред СГС и неоспорено от ищеца заключение по допуснатата съдебно-графологична експертиза е установено, че е подписана от лицето, посочено за неин издател-директора на ответната гимназия-В. К..Приел е, че на основание чл.266 ал.3 ГПК пред въззивния съд е приобщено към доказателствата извлечение от книгата за регистриране на издадените заповеди, в това число и тези за разрешаване ползването на платен годишен отпуск на директора на училището.От това извлечение е установено, че заповедта за възстановяване е изведена в специалната регистърна книга, на датата посочена в нея, а от представените заповеди за отпуск на директора се установява, че на посочената в нея дата, директорът К. не е ползвала редовен платен годишен отпуск към този момент.Ищецът е оспорил истинността и автентичността на подписите в заповедната книга, включваща заповедта за възстановяване.Относно това оспорване съдът е приел, че книгата се води по реда на приложимата към релевантния момент /2016 г/- Наредба № 4/16.4.2003 г-обн.ДВ бр.41/03, отм. и доказателствената тежест за опровергаване съдържанието и автентичността й е на ищцовата страна на основание чл.193 ал.3 изр.1 ГПК.Въз основа на събраните доказателства съдът е приел, че не е опровергана истинността на съдържанието и автентичността на заповедната книга, в частта относно вписванията на л.73 и л.74.От заключението на приетата съдебно-графологична експертиза е установено, че поправките в книгата не се отнасят до процесната заповед.Поправките се отнасят до други заповеди, издадени след нея и са надлежно коригирани с подпис и забележка на лицето, което ги е извършило.Прието е за недоказано оспорването на заповедта за възстановяване относно автентичност и дата на издаването й, оттам и възражението на ищеца за недобросъвестност на работодателя.Отделно от това въззивният съд е приел, че подържаното от ищеца процесуално нарушение на нормата на чл.193 ГПК, произтичащо от неоткрито от СРС производство по оспорване на следните документи: придружително писмо от 4.8.16 г, справка от НАП за приети и отхвърлени уведомления по чл.62 ал.5 КТ би било релевантно, ако те са приети като доказателства по делото, но същите не са приобщени като неотносими към спора.Относно дневник за отчитане на посещенията в 91 НЕК и декларация, изхождаща от Й. Г., съдът е приел, че същите са частни документи по смисъла на чл.180 ГПК и не е оспорена автентичността им, а само истинността и съдържанието, с оглед доказателствената сила, с която се ползват и законосъобразно първоинстанционният съд не е открил производство по оспоравнето им по смисъла на чл.193 ГПК.

При тези данни съдът е обосновал извода, че не е налице недобросъвестно упражняване на права от страна на работодателя.Недоказано е твърдението на ищеца, че ответното училище е възпрепятствало упражняването на трудовите му задължения.Не се установява да е прекарал часове наред пред кабинети, които са се оказали заключени целенасочено, за да му бъде отказано организирането на работния процес.Не е доказано като цяло твърдението, че не е бил допуснат на работа от ответника, след заемането на длъжността по реда на чл.344 ал.1 КТ.Въз основа на горното, въззивният съд е приел, че ищецът е заел длъжността, на която е възстановен на 2.8.2016 г, от който момент е възстановено трудовото правоотношение между страните.От този момент за него е възникнало задължението да се явява на работа.Прието е, че между страните е липсвал спор, а това се потвърждава от изложеното в исковата молба, както и от представените 4 бр. констативни протоколи от 3.8.16 г, 4.8.16 г, 5.8.16 г и 8.8.16 г, че в продължение на 4 работни дни Х. не се е явявал на работа, т.е. доказано е нарушението на трудовата дисциплина, последица от което е законосъобразното му уволнение на основание чл.190 т.2 КТ, което е обусловило и неоснователността на предявените искове.

В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1, 2 и т.3 ГПК. Подържа се и нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на обжалвания въззивен акт.

Относно твърдението за нищожност на въззивния акт.

С Решение № 27 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1321/2018 г., IV г. о., ГК е прието, че конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебното решение, са изяснени не само от доктрината, но и от съдебната практика – най-общо в т. 8 ППВС № 1/1985 г., както и в решения на състави на ВС и ВКС по конкретни хипотези.Така, нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. Възможно е неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено правило - чл. 236, ал. 2 ГПК.

Касаторът излага съображения, че въззивното решение е вътрешно противоречиво, неясно и неразбираемо.

В настоящия случай въззивният съд е постановил решение, с което е отменил първоинстанционното решение, с което искът по чл.344 ал.1 т.1 КТ за отмяна на дисциплинарно уволнение е уважен и го е отхвърлил, като е потвърдил същото решение в частта, с която са отхвърлени като неоснователни исковете за възстановяването на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и за осъждане на работодателя да му заплати обезщетение за оставането без работа.Волята на съда е ясно изразена и липсва вътрешно противоречие.В мотивите си въззивният съд е изложил подробни съображения за законността на уволнението, както и по изложените във въззивната жалба аргументи относно, неправилността на първоинстанционното решение в частта, относно иска по чл.344 ал.1 т.1 КТ.Ето защо следва да се приеме, че въззивното решение е напълно разбираемо и не следва, че е налице евентуална нищожност по смисъла на чл.280 ал.2 предл.1 ГПК.

Относно твърдението за недопустимост.

Допустимостта на въззивното решение подлежи на служебна проверка от ВКС съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК.Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при което делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато има произнасяне извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен.В случая нито една от тези хипотези не е налице, поради което доводът за евентуална недопустимост по смисъла на чл.280 ал.2 неоснователен., че е налице евентуална нищожност по смисъла на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК.

Относно твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem", т.е. законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен "extra legem", т.е. когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Очертаният фактически състав на очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание.Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда.С оглед на така разбираната дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК .В случая страната отъждествява очевидната неправилност със своето несъгласие с мотивите на въззивния съд, съставляващо оплакване за неправилност на решението и касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо, тъй като в същото производство се преценяват предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за селектиране на касационната жалба и само при допускане на касационен контрол се обсъждат доводи за нарушения по съществото на жалбата. Неразграничаването на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК от основанията за неправилност на съдебния акт е довело до необосноваване на предпоставки за допускане на касационен контрол, което има за правна последица недопускане касационното обжалване на въззивното решение на посоченото основание.

По формулираните в изложението въпроси:

1.Следва ли работодателят като носител на дисциплинарна власт, да упражнява добросъвестно правомощията си по установяване на дисциплинарно нарушение, ангажирането на дисциплинарната отговорност и налагането на дисциплинарно наказание.Приложимо ли е и в какъв аспект общото изискване за добросъвестност на страните по трудов договор, залегнало в чл.12 ЗЗД и специалното изискване в чл.8 ал.1 КТ, при упражняване от работодателя на правата му в производството пред него по ангажиране на дисциплинарната отговорност на работника и налагане на наказание за извършване на дисциплинарно нарушение.

2.Следва ли работникът да е извършил съзнателно, независимо дали при условията на умисъл или непредпазливост/небрежност, нарушението, съставляващо дисциплинарно нарушение.Преценката дали е налице противоправност в поведението на работника трябва ли да включва и преценка на конкретните права и задължения на работника към релевантния за нарушението на трудовата дисциплина момент, в който се твърди да е извършено.

3.Трябва ли работодателят да не е създал условия или да не е допринесъл със собственото си поведение за извършване от работника на дисциплинарно нарушение.Какви са последиците при принос на работодателя в извършването от работника на дисциплинарното нарушение, в контекста на оспорвана на дисциплинарното уволнение пред съда.

4.Задължение на работодателя ли е да осигури на работника необходимите условия за изпълнение на работата.

5.Допустимо ли е работникът-ищец по иск по чл.344 ал.1 т.1 КТ, в срока за становище по проекта за доклад по чл.312 ал.2 ГПК да поясни и допълни фактическите си твърдения, посредством процесуалната възможност по чл.143 ал.2 ГПК.

6.Заповедите на директора на училище, заповедните книги на училището и справката за приети и отхвърлени уведомления по чл.62 ал.5 КТ, подадена от работодателя представляват ли официален или частен документ, по смисъла на ГПК.Допустимо ли е провеждане на производство по чл.193 ГПК по оспорване истинността на документ като неавтентичен и/или неверен за заповедите на директора на училище, заповедната книга и справка за приети и отхвърлени уведомления по чл.62 ал.5, подадена от работодателя.Оспорването истинността на документ по чл.193 ГПК представлявали по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на документ и длъжен ли е съдът в резултат на оспорването по чл.193 ГПК да реши спора със сила на присъдено нещо относно неговата истинност, като се произнесе с отделен диспозитив.При доказване неавтентичността или неверността на заповед на директора на училището, заповедната книга и справка за приети или отхвърлени уведомления по чл.62 ал.5 КТ, подадена от работодателя, то съставлява ли този документ неавтентичен, неверен документ, като форми на неистинност по смисъла на чл.193 ГПК и следва ли в този случай съдът да изключи документа от доказателствата по делото.Градейки изводите си на един доказано неистински документ и извличайки аргументи в полза на другата страна, въззивният съд нарушава ли принципа на състезателното начало, на равенството между страните и на установяване на истината, залегнали в чл.8, чл.9 и чл.10 ГПК.

7.Длъжен ли е съдът да обоснове защо възприема /кредитира/ или не, прието по делото експертно заключение на вещото лице, както и защо приема за доказано или не оспорването на документ по чл.193 ГПК.Това представлява ли нарушение на процесуалния закон или на материалния закон.

8.С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички възражения в жалбата, следва ли да формира своите изводи на фактите, след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения.Съставлява ли процесуално нарушение на чл.235 ал.2 ГПК необсъждането в пълнота на събрани по делото доказателства.Длъжен ли е въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор.Следва ли мотивите на съдебното решение и в частност на въззивното да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита, доводите и възраженията на страните за основателни/неоснователни.

9.Основание ли е въззивният съд да допусне доказателство, искането за което е направено във въззивната жалба, при въведено оплакване в тази насока, когато с недопускането му не е правилно приложена императивна материална норма.

Представени са следните съдебни актове, които нямат отношение към нито един от формулираните въпроси:

1.С представеното от касатора решение № 123 от 30.5.11 г, постановено по гр.дело № 890/2010 г на ВКС, Трето ГО касационно обжалване е допуснато по въпроса за разпределението на доказателствената тежест в производство по чл.207 КТ, като се приема, че при констатация за липса на парични или материални ценности се презумира, че щетата е причинена от отчетника, в чиято тежест е установяването, че не е причинил щетата или че това не е извършено виновно.

Това решение е абсолютно неотносимо, относно настоящия спор и по никакъв начин не може да обоснове приложение на касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

2. Същото се отнася и до решение № 380 от 2.6.2009 г по гр.дело № 758/2009 г, с което ВКС, Трето ГО се е произнесъл по същия процесуалноправен въпрос „ относно разпределението на доказателствената по иск по чл.207 ал.1 т.2 КТ, като е прието, че доказателствената тежест за липси е обърната и отчетникът, за който се твърди, че е причинил щетата трябва да докаже, че няма липса или ако има такава-че не я е причинил виновно.Законът е въвел оборима презумпция за причиняването на липсата от отчетника, а оттук и за неговата вина.

3. Представено е решение № 232 от 20.3.2009 г, по гр.дело № 2716/2008 г на ВКС, Четвърто ГО, постановено по реда на чл.218а и сл.от ГПК, с което е приет за основателен иск за вреди, причинени на работодателя от липси по чл.207 ал.1 т.2 КТ, което също няма отношение към настоящия спор.

4.С решение № 27 от 28.2.2013 г по т.д. № 410/12 г на ВКС, Второ ТО е допуснато касационно обжалване по въпроса с ледва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото и да изложи мотиви във връзка с намерението за увреждане на длъжника като елемент от фактическия състав пораждащ правото по чл. 216 ал.1, т.4 от ДОПК .Отговорът на съда е в следния смисъл: Настоящият иск е с правно основание чл.216, т.4 ДОПК, според която правна разпоредба недействителна спрямо държавата е сделка сключена от страна на длъжник по публично задължение, ако е сключена след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизията и при това длъжникът я е сключил с намерение да се увреди публичния взискател. Следователно самият субективен елемент на намерението на длъжника за увреждане на публичния взискател е част от правопораждащия последиците на относителната недействителност фактически състав на хипотезата в правната норма на чл.216, т.4 ДОПК, в каквато насока е и текущата задължителна за съдилищата практика на ВКС по чл.290 ГПК: напр. Р №436 от 22.12.2011 г. на ІІІ г.о. на ГК по гр.д. № 308 /2011 и решаващият спора по същество съд е длъжен да изложи мотиви на базата на всички събрани доказателства за наличието/ или не/ на факта на намерението за увреждане по смисъла на чл.216,т.4 ДОПК.

Очевидно е, че така приложената от касатора с изложението съдебна практика, няма отношение с предмета на делото по чл.344 ал.1 т.1, 2 и т.3 КТ вр.чл.225 ал.1 КТ, нито с предмета на доказване, нито с който и да е от формулираните от касатора въпроси №№ 1-9.

По така формулираните въпроси:

По въпрос № 1.

Съдът е компетентен само да провери законността на уволнението към момента на извършването му, като в тази проверка се включва и контролът да не се нарушават императивни правни норми, каквато е и забраната за злоупотреба с право по чл. 8, ал. 1 КТ. Изискването за добросъвестност при упражняване на предоставените права е общ принцип в правото, изрично прокламиран и в чл. 8, ал. 1 КТ, което изисква точно и честно отношение на всеки един субекти по трудовото правоотношение, изпълнение на правата и задълженията в съответствие със законовите разпоредби.Нормата е обща и законодателят е създал оборимата презумпция по чл. 8, ал. 2 КТ, че трудовите права и задължения се осъществяват от страните по трудовото правоотношение добросъвестно съобразно изискванията на законите, до установяване на противното.

По въпрос № 1 е изключено общото основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като липсва съдебна практика на която въззивното решение да противоречи.В представеното от касатора решение № 42 от 11.5.2016 г по гр.дело № 3756/2015 г на ВКС, Трето ГО е прието, че добросъвестността означава почтеното упражняване на права и задължения, което изисква конкретна преценка за всеки отделен случай.Нищо различно не е приел в случая въззивният съд. Оборването на презумпцията за добросъвестност на работодателя при извършеното уволнение съобразно разпоредбата на чл. 8, ал. 2 КТ във всички случаи е в тежест на работника или служителя.Възможността да се докаже недобросъвестността на работодателя е в зависимост от конкретните обстоятелства по делото.След анализ на събраните по делото доказателства СГС е направил извод, че презумпцията по чл. 8, ал. 2 КТ не е опровергана.Приел е за доказано извършеното от ищеца нарушение-неявяване на работа в течение на три последователни работни дни, което обективно имат значение за успешното провеждане на пълното доказване от страна на работодателя на незаконността на уволнението.

Твърдението на касатора, че въззивното решение противоречи на мотивите на ТР № 3 от 16.1.12 г на ОСГК критериите относно законосъобразното извършване на подбор по смисъла на чл.329 ал.1 КТ е несъстоятелно, посоченото тълкувателно решение, няма общо с настоящото дисциплинарно уволнение и в неговите мотиви въпросът относно добросъвестното упражняване на права от страните по трудовото правоотношение е засегнат в различен контекст. Несъстоятелно е й твърдението за противоречие на въззивния акт с нормите на чл.87, чл.88, чл.94 от ЗПУО, чл.101-чл.105 от ЗПУО, чл.257 и чл.258 от ЗПУО и цялото трудово законодателство. Изобщо не става ясно какво конкретно има предвид касатора, за какви нарушения става въпрос, още повече на „цялото трудово законодателство“, като се име предвид, че във решението на СГС не са обсъдени нито нормите на ЗПУО, нито на „цялото трудово законодателство“.

По въпрос № 2.

В представеното от касатора решение № 1533 от 28.12.1999 г на ВКС, Трето ГО е прието, че с оглед легалното определение в чл. 186 КТ всяко виновно неизпълнение на трудовите задължения е нарушение на трудовата дисциплина, за което нарушение право на работодателя е да наложи някое от изчерпателно посочените дисциплинарни наказания.Като носител на това право работодателят следва да докаже, при оспорване, че го е упражнил законосъобразно-т.е, че е извършено дисциплинарно нарушение, както и че неговите действия във връзка с налагането на наказанието са съобразени с процесуално и материалноправните норми.

Обемът на трудовите задължения произтича от съдържанието на конкретното индивидуално трудово правоотношение - това са задълженията, които работникът се е задължил да извършва по трудов договор при спазване на трудовата дисциплина. Безспорно при учредена трудово-правна връзка за работника/служителя съществува задължение да се явява на работа, а неизпълнението на това задължение е въздигнато от самия закон във виновно нарушение на трудовата дисциплина.

Така формулираният в изложението въпрос „дали работникът следва да е извършил съзнателно, независимо дали при условията на умисъл или непредпазливост/небрежност, нарушението, съставляващо дисциплинарно нарушение“ е абсолютно неотносим както към мотивите на обжалваното решение така и към представената от самия касатор съдебна практика, обективирана в цитираното по-горе решение на ВКС.

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк. решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос от значение за изхода делото е този, който е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Нито един от поставените от касаторите девет въпроса няма характеристиката на въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, предполагащ наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение съобразно указанията в т. 1 от ТР по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.

Така формулираният въпрос № 2, с всичките му уточнения и допълнения касае несъгласието на касатора с изводите на съда.Проверката на обосноваността на съдебното решение обаче следва да се извърши при разглеждането на касационната жалба по същество /доколкото има подобно оплакване/, с оглед изричното посочване в разпоредбата на чл. 281 ГПК на необосноваността като касационно основание, но едва след като са налице сочени от касатора касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК .Оплакването за постановяване на решението в нарушение на чл. 186 и чл. 189 от К. на труда е оплакване по съществото на спора. По естеството си това оплакване е такова за неправилност на решение, но основания за неправилност на атакуваното решение могат да бъдат разглеждани едва в същинското касационно производство. След като касаторът не е успял да посочи съществен въпрос, на който се дължи отговор от касационния съд, то и жалбата не следва да бъде допускана до касационен контрол по този въпрос.Доколкото това изобщо е допустимо, съдът не може да извлече и въпрос в контекста на посочената задължителна съдебна практика.

По въпрос № 3.

Несъстоятелно е искането за допускане на касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по въпроса за това „трябва ли работодателят да не е създал условия или да не е допринесъл със собственото си поведение за извършване от работника на дисциплинарно нарушение; какви са последиците от принос на работодателя в извършване на дисциплинарно нарушение“.

Въпросът е формулиран абстрактно и няма връзка с мотивите на обжалваното въззивно решение.Не е ясно за какъв принос от страна на работодателя може да става дума и следователно не може да обоснована нуждата от развитие на правото.Отделно от това поставения въпрос /доколкото изобщо същият е конкретизиран,/ няма решаващо значение за спора по делото, както изисква т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГКТК относно въпроси, свързани с основанията за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК .Липсва и представена съдебна практика, която да обосновава приложението на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Следователно по въпрос № 3 не може да бъде допуснат касационен контрол по смисъла на разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.

По въпрос № 4.

Същият гласи „Задължение на работодателя ли е да осигури на работника необходимите условия за изпълнение на работата“. Отговорът му се съдържа в разпоредбата на чл.124 КТ.Съгласно тази разпоредба по трудовото правоотношение работникът или служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил и да спазва установената трудова дисциплина, а работодателят-да му осигури условия за изпълнение на работата, както и да му заплаща възнаграждение.

По този въпрос позоваването на допълнителната предпоставка на т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК е само формално като липсва противоречие с практика на ВКС.Следователно не е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото нормата на чл.124 КТ, регламентираща съдържанието на трудовото правоотношение е ясна и конкретна, по приложението й е създадена безпротиворечива съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.Отделно от това в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване липсва и обосновка в тази насока.

По въпрос № 5.

Относно този въпрос касаторът е представил две съдебни решения, а именно решение № 69 от 7.5.2013 г по гр.дело № 372/12 на ВКС, Четвърто ГО и решение № 416 от 12.7.2009 г по гр.дело № 531/2009 г на ВКС, Четвърто ГО.С решение № 69 от 7.5.2013 г, по гр.дело № 372/12 г на ВКС, Четвърто ГО, е прието във връзка с приложението на чл.312 ал.2 ГПК, че в общия исков процес ищецът може да посочва и представя доказателства във връзка с направените от ответника оспорвания до края на първото по делото съдебно заседание-чл.143 ал.2 ГПК.В бързото производство по реда на Глава 25 ГПК ищецът следва да направи доказателствените си искания по направените от ответника оспорвания в седмичен срок от връчване на писмения отговор на ответника, доказателствата към него и разпореждането на съда по доклада и указанията за кои факти не се сочат доказателства.След изтичане на срока по чл.312 ал.2 ГПК ищецът може да сочи доказателства само при условията на чл.147 ГПК.Същото е прието и с решение № 416/12.7.2009 г по гр.дело № 531/2009 г, ВКС, Четвърто ГО.Прието е, че в бързото производство съгласно чл.312 ал.1 ГПК арг. от чл.312 ал.3 ГПК по направените своевременно искания във връзка с дадените указания, съдът се произнася в деня на постъпването им, а уредената в чл.313 ГПК преклузия настъпва, когато страните не са изпълнили дадените им указания.

Посочената съдебна практика касае преклузията при събиране на доказателства в бързото производство по реда на Глава 25 ГПК. Въззивният съд е приел, че не са налице основанията по чл.253 ГПК за изменение на определението, постановено по реда на чл.267 ГПК, тъй като с второто си определение РС е допълнил първоначалния доклад по делото.На ищеца е даден 3-дневен срок да направи доказателствени искания във връзка с дадените от съда указания, относно разпределението на доказателствената тежест за установяване на релевантния факт дали ищецът се е явил, за да заеме длъжността, на която е бил възстановен.Това определение е надлежно връчено на процесуалния му представител на 29.12.2016 г и в рамките на 3 –дневния срок доказателствено искане не е направено.Ето защо съдилищата са приели, че направеното доказателствено искане е преклудирано.Т.е не е налице противоречие с цитираната съдебна практика.

Относно оставеното без уважение искане за допълване на исковата молба, с нови основания, които не са се съдържали в първоначалната такава, настоящият състав на ВКС намира следното: този въпрос обобщава оплакване на касатора за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалните правила, което подлежи на обсъждане в случай на допускане на обжалването и следва да получи своя отговор с акта по съществото на спора, а не във фазата по селектиране на жалбата.

По въпрос № 6.

Заповедите на директора на училище, заповедните книги на училището и справката за приети и отхвърлени уведомления по чл.62 ал.5 КТ, подадена от работодателя представляват ли официален или частен документ, по смисъла на ГПК ? Допустимо ли е провеждане на производство по чл.193 ГПК по оспорване истинността на документ като неавтентичен и/или неверен за заповедите на директора на училище, заповедната книга и справка за приети и отхвърлени уведомления по чл.62 ал.5, подадена от работодателя ?

Въззивният съд е дал подробен отговор на този въпрос, като е посочил всеки един от документите какъв е по характер, кой носи доказателствената тежест при оспорването му и доказано ли е оспорването при направен анализ на събрания съвкупен относим доказателствен материал.

Посочил е: 1/че заповедта за възстановяване на ищеца на работа няма каквото и да било правно значение за пораждане на правните последици от факта на възстановяване на трудовото правоотношение.Независимо от това се е произнесъл по заявеното от ищеца оспорване на автентичността и достоверността на датата й. Приел е, въз основа на изслушаното пред въззивния съд заключение на допуснатата съдебно-графологична експертиза, че тази заповед е подписана от директора на гимназията г-жа В. К., поради което оспорването на автентичността е неоснователно.

2/ На следващо място, съдът е приел пред въззивната инстанция извлечение от книгата за регистриране на издадените заповеди, както и тези за разрешен платен годишен отпуск.Установено е, че заповедта за възстановяване /макар и без правно значение/ е била изведена в специалната регистърна книга и към датата на издаването й директорката не е ползвала платен отпуск.

3/На следващо място съдът е приел, че заповедната книга се води на основание и по реда на приложимата към момента /2016 г/ Наредба № 4/16.4.2003 г /обн.ДВ бр.41/13 г-отм/ и доказателствената тежест за опровергаване на съдържанието и автентичността й е на ищеца, съгласно нормата на чл.193 ал.3 изр.1 ГПК.Приел е оспорването за не установено по надлежния начин, тъй като приетото допълнително заключение на съдебно-графологическата експертиза е установило корекции, но не и такива касаещи съдържанието на оспорения документ.

4/На следващо място.Въззивният съд е приел, че СРС не е допуснал процесуално нарушение като не е открил производство по оспорване на документите: придружително писмо от 4.8.2016 г, справка от НАП за приети и отхвърлени уведомления по чл.62 ал.5 КТ, дневник за отчитане на посещенията в Гимназията и декларация от Й. Г..

По отношение на първите два документа е посочил, че същите са официални и по отношение на тях съдът дължи произнасяне само ако те са приети като доказателства по делото.В конкретния случай въззивния съд е приел, че тези доказателства законосъобразно не са приети от СРС и приобщени към доказателствения материал, тъй като същите са неотносими с оглед предмета на спора и подлежащите на доказване правнорелевантни факти.А що се отнася до останалите посочени документи те са частни такива по смисъла на чл.180 ГПК и не е оспорена автентичността им, а само тяхната истинността на съдържанието им и и с оглед доказателствената сила, с която се ползват, законосъобразно СРС не е открил производство по оспорването им по смисъла на чл.193 ГПК.

С оглед горните мотиви на СГС, касаторът в изложението по чл.284 ал.3 ГПК нито сочи, нито подържа наличието на съдебна практика, на която въззивното решение да противоречи.Следователно по този въпрос липсват основната и допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, както и по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като липсва изложение-обосновка на тази хипотеза, основана на необходимостта от значение на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Относно въпрос 6.3

Твърди се противоречие с решение № 66 от 25.4.2013 г по гр.дело № 807/12 г на ВКС, Първо ГО.

Посоченият въпрос е разработен в практиката на ВКС, /определение по ч. гр. д. № 3506/13 г. на Второ ГО/, с което е изяснено, че съгласно чл.194 ал.2 и ал.3 ГПК съдът дължи произнасяне по истинността на оспорения документ като разполага с избор да направи това с изрично определение или с решението си – само в мотивите /както е по настоящото дело/, зачитайки или не доказателственото значение на документа или и в диспозитива, който в тази си част има характер на определение. Независимо от начина на произнасяне обаче преценката на съда за истинността на оспорения документ е част от изводите му, свързани с доказването и е от значение само в рамките на конкретния процес. Мотивите на цитираното ТР № 5/12 г. ОСГТК, свързани с тълкувания въпрос, а именно: допустим ли е иск за установяване неистиност на документ по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производство по висящ процес, в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл. 193, ал. 1 ГПК - не сочат на различен от горния извод. Прието е, че такъв иск е недопустим, когато правният интерес от него се извежда единствено от възможността за позоваване на влязлото в сила решение по него по висящ процес, в който документа е бил представен, но е пропуснат срока за оспорването му или единствено от възможността да се ползва влязлото в сила решение като основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК на влязло в сила решение по дело, по което документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл. 193, ал. 1 ГПК.

Следователно не може да се обоснове извод за противоречие на въззивното решение, нито с мотивите на ТР № 5/12 г. ОСГТК, нито с цитираното от касатора решение, тъй като въззивния съд е приел, че СРС законосъобразно не е приобщил към доказателствения материал по делото официални документи, /Справка за приети и отхвърлени уведомления до НАП по чл.62 ал.5 КТ/, които са неотносими.Производство по оспорване на доказателства по чл.193 ГПК се открива само тогава когато същите са приети по делото.Когато не са приобщени към доказателствения материал произнасяне по оспорването им и не се дължи нито в мотивите, нито в диспозитива.Следователно не е налице твърдяното противоречие по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Въпрос 6.4. е некоректно зададен и неотносим към спора.

В него е посочено следното: при доказване като неавтентичен или неверен документ на заповед на директора на училище, на заповедната книга и справка за приети и отхвърлени уведомления по чл.62 ал.5 КТ, то съставлява ли съответния документ неавтентичен, неверен документ, като форма на неистинност по смисъла на чл.193 ГПК.

В разглеждания случай от направените от ищеца оспорвания не е установено да се касае за неавтентичен и неверен документ-заповед на директора на училището.Напротив установено е тъкмо обратното.

По отношение на оспорването на заповедната книга е установено, че корекциите не касаят процесната заповед за възстановяване /макар и неотносима към фактическото възстановяване на служителя/, а по отношение на справка за приети и отхвърлени уведомления по чл.62 ал.5 КТ-същата не е приобщена към доказателствения материал като неотносима, не е оспорена и по нея съдът не е дължал произнасяне.

Същото се отнася и до въпрос 6.5, същият касае доказване на неавтентичен или неверен документ.По делото е установено, че заповедта на директора е автентичен документ, отделно от това съдът не е градил изводите си върху него, напротив изложел е съображения, че има само констативен характер. Справката за приети и отхвърлени уведомления по чл.62 ал.5 КТ не е приета като доказателство като неотносима и очевидно е, че съдът не е градил изводите си върху неприет документ.

Некоректен и неотносим е и въпрос № 6.6, който гласи „градейки изводите си на един доказано неистински документ въззивният съд нарушава ли принципите на ГПК по чл.8, 9 и 10.Цитираните принципи по никакъв начин не са нарушени по следните съображения: на първо място заповедта на директора не е приета за неистински документ, на следващо място както бе отбелязано по-горе съдът не е градил изводите си на нея, напротив приел е, че същата има само констативен характер.Друг е въпроса, че ищецът е концентрирал доказването си само върху този документ, който освен това не е от значения за факта на възстановяването, нито относно факта на явяването му на работа, тъй като с определение е прието за безспорно, че на посочения в заповедта ден Х. действително се е явил при работодателя.Проблемът се свежда до това, че е спрял да се явява на работа в следващите дни, поради което нарушението на трудовата дисциплина е прието за безспорно доказано.

По въпрос.№ 7.

Въззивният съд е мотивирал и изложил съображения – фактически и правни, при разрешаване на спора, предмет на делото, въз основа на извършената преценка на събраните доказателства, доводите и възраженията на страните и приложението на закона.Въпросът обаче не реализира предпоставки, относими нито към основното, нито към допълнително основание за селекция на касацонната жалба, защото не се открива поддържаното противоречие с практиката на ВКС, която се сочи. Излагането на мотиви към съдебното решение е задължение на съда пряко произтичащо от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите на въззивната инстанция, като такава по съществото на правния спор съдържат самостоятелна преценка и обсъждане на събраните доказателства – в тяхната съвкупност и поотделно, на направените от страните възражения и доводи, както и мотивиране на съображения за тяхното възприемане или невъзприемане, извеждане на собствени фактически и правни изводи по делото, основани на така установените обстоятелства от значение за делото. В случая Софийски градски съд изцяло е съобразил тези правила за дължимото съдържание на въззивния съдебен акт по съществото на спора, съобразно правомощията му по чл. 269 – 271 ГПК. Анализирани са всички събрани по делото доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, посочено е кои от тях, в каква част и за какви правнорелевантни факти се кредитират, като на тази база, в обхвата на предмета на въззивното производство, са формирани собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Обсъдени са направените във въззивната жалба оплаквания и по тях са развити подробни съображения и доводи за неоснователността им.Софийски градски съд е изложил подробни съображения защо възприема неоспореното от страните основно и допълнително заключение по допуснатата съдебно-графологическа експертиза.Обстоятелството, че касаторът не е съгласен приетото в експертното заключение на вещото лице, не обосновава приложение на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.

Предвид на изложеното и по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

По въпрос № 8.

С решение № 260 от 30.10.2013 г, постановено по гр.дело № 1286/12 г на ВКС, Четвърто ГО е прието, че въззивният съд е длъжен да отдели спорните от безспорните факти и да преценява всички събрани по делото доказателства с оглед спорните факти и рамките на въззивната жалба.

С решение № 420/16.02.2016 г. по гр. дело № 1633/2015 г. на ВКС, IV г. о., постановено по чл. 290 ГПК е прието, че мотивите на съдебното решение, както това е разяснено и в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване по делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. А когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Въззивната инстанция не е контролноотменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор. Поради това, и в съдебния си акт, тя не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба, коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. Прието е, че при постановяването на своя съдебен акт, въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения.

В разглеждания случай въззивната инстанция е приела, че са налице предпоставките за преодоляване на преклузията по чл.266 ал.3 ГПК като за първи път е допуснала, приела и събрала доказателства-писмени и експретизи.Подробно е изследвала всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства, събрания пред нея и пред първата инстанция, направила е собствени заключения, които е обосновава и с анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение, като е стигнала до свое собствено решение, което е намерило отражение и в мотивите на съдебния акт.

Липсват необсъдени в пълнота от въззивния съд доказателства, а и не се конкретизират такива.Просто най-общо се посочва, че въззивната инстанция следва да обсъди доказателствата в пълнота.Липсват и твърдения, кои точно доводи и възражения на ищеца са останали необсъдени.Просто се твърди, че най-общо, че доводите са останали необсъдени.В действителност обаче се касае до несъгласие с мотивите на съда относно доводите и възраженията на страната.

Следователно въззивната инстанция е процедирала не в противоречие, а в пълно съответствие с представеното от касатора решение № 260 от 30.10.2013 г, постановено по гр.дело № 1286/12 г на ВКС, Четвърто ГО, както и в съответствие със задължителните разяснения, дадени с ТР № 1 от 9.12.2013 г по т.д.№ 4/12 г на ОСГТК на ВКС.

По въпрос № 9.

Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, доколкото липсва противоречие с ТР № 1 от 9.12.2013 г по т.д.№ 4/12 г на ОСГТК на ВКС. Не се касае за приложение на императивна материално правна норма.Направените във въззивната жалба доказателства са оставени без уважение, тъй като касаят факти, обявени за безспорни пред СРС; оставено е без уважение искането за прилагане на личното трудово досие на служителя, тъй като не е посочено, че в него се съдържат документи, относими към правния спори твърденията на страната, извън посочените и допуснатите за събиране доказателства.Други поискани с въззивната жалба доказателства са оставени без уважение като преклудирани, тъй като на процесуалния представител на ищеца е бил даден от СРС срок, но такива не са поискани и представени.Следователно липсва противоречие с цитираното Тълкувателно решение, а въззивния съд е действал в съответствие с разпоредбите на процесуалния закон, в това число нормите на Глава 25 от ГПК.

Изложеното изключва възможност да се допусне обжалване по този въпрос.

Твърдението за наличие на касационното основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК е само посочено в изложението, без наличи ето на конкретизация и обосновка в тази насока.Не се установява същото да е налице.

Относно твърдението за наличие на касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК трябва да се отбележи следното: касаторът само се е позовал на това основание, а направеното от него изложение изобщо не кореспондира и не се явява обосновка на тази хипотеза. Това е така, тъй като на основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под "точно прилагане на закона" най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т. е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава.В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение.Липсва и обосновка, че съответния въпрос е от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон.

Въз основа на гореизложеното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.

Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът дължи на ответника направените от него разноски в това производство в размер на 720 лв.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение