Определение № 5002 от 04.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4641/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Частно средно езиково училище Британика“ ООД срещу въззивно решение № 3722 от 07.07.2023 год., постановено по в. гр. дело № 11957/2022 год. по описа на СГС, ГО, ІІ-Ж с-в, с което е потвърдено решение № 9613 от 27.08.2022 год., постановено по гр. дело № 61279/2021 год. по описа на СРС, ГО, 145 с-в, в обжалваната му част, в която „Частно средно езиково училище Британика“ ООД е осъдено да заплати на Ц. И. Д. по искове с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ сумата от 456.42 лв. – остатък от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 22 работни дни, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 27.10.2021 г., до окончателното й изплащане и сумата от 10 203.10 лв. – остатък от парично обезщетение, съизмеряващо се с брутното трудово възнаграждение на служителя за шест месеца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 27.10.2021 год., до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1172.29 лв. – разноски по делото по съразмерност. При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба на ответника е процесуално недопустима в частта й срещу тази част от въззивното решение, в която е уважен предявения иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 456.42 лв., ведно със законната лихва върху нея. Цената на този иск за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК /претенцията е предявена за сумата от 492.42 лв./, е до 5 000 лв. и въззивното решение в частта му по този иск не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. Според разпоредбата на чл. 296, т. 1 ГПК, тази част от въззивното решение е влязло в сила от датата на постановяването и обявяването му. Ето защо подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като процесуално недопустима. В останалата й част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно приел, че ищцата е натрупала трудов стаж при „група предприятия“ по смисъла на чл. 222, ал 3 КТ. За да съставляват „група предприятия“ дружествата „Дрита 94“ ЕООД, „Частно средно училище Дрита“ ЕООД и „Частно средно езиково училище Британика“ ООД трябвало да отговарят на критериите на § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност, към който препращал § 1, т. 2а КТ. Тези критерии в случая не били налице, като след 28.08.2017 год. ищцата била в ново трудово правоотношение с нов работодател. Въззивният съд неправилно приел, че допълнителното трудово възнаграждение за класен ръководител се включва в брутното трудово възнаграждение, което е база за определяне на дължимото гратификационно обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. Това възнаграждение не било сигурно, не било предвидено в колективен трудово договор, а във въртрешните правила за работна заплата, като същото било с непостоянен характер. Същото се определяло единствено и изцяло по волята на работодателя, който поначало нямал задължение да го изплаща на служителите си, тъй като съгласно чл. 20 от Наредба № 4 от 20.04.2017 год. за нормиране и заплащане на труда, добавката за класен ръководител се включвала в брутната заплата на персонала в държавните и общинските институции, каквото качество ответното дружество не притежавало. Функцията класен ръководител била непостоянна и упражняването й за по-дълъг период от време не я превръщала в постоянна. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Може ли да се приеме, че когато за определен период от време капиталът на две търговски дружества се е притежавал от едно физическо лице, същите представляват „група предприятия“ по смисъла на § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност? 2/ Може ли по смисъла на § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност „предприятие майка“ да бъде физическо лице? 3/ С постоянен характер ли е допълнително трудово възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното време? 4/ В брутното трудово възнаграждение, като основа за обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, включват ли се допълнителни трудови възнаграждения, които не отговарят кумулативно на предпоставките – да са предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрушните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор? 5/ Допълнителното възнаграждение за класен ръководител представлява ли такова с постоянен характер? 6/ В случай, че работодателят е частно училище и във Вътрешните правила за работна заплата изрично е определено, че допълнителното възнаграждение за класен ръководител не е с постоянен характер, фактът, че през последните години на определен служител същото е заплащано регулярно, поради факта, че работодателят е избрал през този период да му възложи клас, на който да бъде класен ръководител, прави ли възнаграждението за класен ръководител такова с постоянен характер, респ. включва ли се същото в брутното трудово възнаграждение, което е база за определяне на дължимото гратификационно обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че въпросите по т. 1, т. 2, т. 5 и т. 6 от изложението са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, без друга мотивировка на хипотезата, а въпросите по т. 3 и 4 от изложението са разрешени в противоречие с Решение № 55 от 12.03.2014 год. на ВКС по гр. дело № 4256/2013 год., ІV г. о., ГК, Решение № 847 от 14.01.2011 год. на ВКС по гр. дело №1558/2009 год., IV г. о., ГК и Решение № 540 от 07.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 895/2009 год., IV г. о., ГК. Релевира се и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба Ц. И. Д. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. С обжалваното решение въззивният съд е счел за безспорно по делото, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „учител, начален етап на основно образование“, което е било прекратено по взаимно съгласие на 01.07.2021 год.; към момента на прекратяването на трудовото правоотношение на 01.07.2021 год. ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; че съгласно заповед № 1098-347 от 30.06.2021 год. на ищцата са били заплатени следните суми: 1974.36 лв. – обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ и 4 381.58 лв. – обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. Въззивният съд е извел от правна страна, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ, като гратификационното обезщетение може да се изплаща само веднъж и се дължи за определено прослужено време не само при един и същ работодател, но и при различни работодатели от една и съща група предприятия. Въз основа на писмените доказателства е приел за установено, че ищцата е натрупала трудов стаж при „група предприятия“ по смисъла на чл. 222, ал. 3 КТ вр. с § 1, т. 2а от ДР на КТ вр. с § 1, т. 5 от ДР на ЗТМТМ /“Дрита94“ ЕООД и „Частно средно езиково училище Дрита“ ЕООД/, който към 01.07.2021 год. надхвърля изискуемите 10 години. Счел е за неоснователни доводите в обратния смисъл на ответника, тъй като едноличен собственик на капитала и управител на дружествата „Дрита-94“ ЕООД и „Частно средно езиково училище Дрита“ ЕООД /преди промяната на правната форма от ЕООД на ООД, т.е. до 09.09.2019 год./ е Д. А. Б.-Д., а след 09.09.2019 год. наименованието на „Частно средно езиково училище Дрита“ е променено на „Частно средно езиково училище Британика“ като е променена и правноорганизационната му форма – от ЕООД на ООД. Аргументирал е този извод и с нормата на чл. 123 КТ, въвеждаща императивни правила кога трудовото правоотношение на работника/служителя се запазва ех lege при промяна на работодателя, като е посочил, че правилно пъвоинстанционният съд е приел, че трудовото правоотношение с ищцата е било прекратено по взаимно съгласие /на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ/ едва считано от 01.07.2021 год., като преди тази дата е налице запазване на трудовото правоотношение на служителя, независимо от извършените промени в правноорганизационната форма на работодателя. Въззивният съд е приел за установено, че ищцата е натрупала трудов стаж при „Дрита-94“ ЕООД, равняващ се на 8 години, 11 месеца и 28 дни, а при „Частно средно езиково училище Дрита“ ЕООД /а след промяната на правноорганизационната форма – „Частно средно езиково училище Британика“ ООД/ ищцата има трудов стаж, равняващ се на 3 години и 6 месеца. На следващо място съдът е извел от правна страна, позовавайки се на разпоредбите на чл. 17 и чл. 15 от НСОРЗ, както и на Решение № 847 от 14.01.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1558/2009 год., ІV г. о., ГК, че в брутното трудово възнаграждение, като основа на обезщетението по чл. 222 КТ, се включват основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени в КТД и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Счел е за установено въз основа на представените длъжностни характеристики, трудов договор, допълнителни споразумения, фиш за работна заплата и заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което е кредитирал, че в частност допълнителното трудово възнаграждение за класен ръководител отговоря на изискванията за такова с постоянен характер съгласно чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ, тъй като получаването му е сигурно и е в зависимост единствено от отработеното време, като се изплаща постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение, и следва да се отчита при формирането на брутното трудово възнаграждение като основа за определяне на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. В тази връзка е изложил съображения, че според чл. 34, ал. 6, т. 1 от Колективния трудов договор за системата на народната просвета, това допълнително възнаграждение се включва в брутната работна заплата на учителите – класни ръководители само през месеците, в които има учебни занятия съгласно действащите в училището учебни планове, както и че същото е било заплащано на ищцата за всеки календарен месец освен за юли и август 2020 год., които месеци са изцяло неучебни и през които учителят ползва платен годишен отпуск от 48 работни дни, какъвто е уговорен и в т. 5 от индивидуалния трудов договор на ищцата. Също така е посочил, че във Вътрешните правила за работната заплата на ответника е предвидено, че допълнителното трудово възнаграждение за класен ръководител се изплаща ежемесечно, като начина на определяне на неговия размер е като част /процент/ от минималната работна заплата, умножена по коефициент /чл. 14/, като е приел, че е без значение посочването в същите тези Вътрешни правила, че възнаграждението е с постоянен или непостоянен характер. В обобщение въззивният съд е формирал извода, че доколкото размерът на брутното трудово възнаграждение на ищцата за м.юни 2021 год. се равнява на 2 430.78 лв., то размерът на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ за срок от шест месеца възлиза на общо 14 584.68 лв., от които ответникът е заплатил 4 381.58 лв., поради което и релевираната претенция се явява основателна до размера от 10 203.10 лв. С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната му част. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. По отношение на първия формулиран въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Релевираният като значим за делото въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, само ако решаването му е свързано с необходимостта от разкриване на точния смисъл на приложимата правна норма – в частност § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност, съдържаща дефиниция на понятието „група от предприятия“, чрез корективното й тълкуване, когато тя е неясна, непълна или противоречива, както и когато е налице необходимост от промяна на създадената от съдилищата неправилна съдебна практика по приложението на относимата правна норма, или макар и правилна, но формирана при други обществени условия, тази практика се нуждае от осъвременяване. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът бланкетно се е позовал на този селективен критерий, без да обосновава значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правато, поради което и не може да се приеме, че в случая са осъществени установените от законодателя кумулативни изисквания за допускане на касационно обжалване. Вторият поставен от касатора въпрос не е обуславящ за спора, тъй като въззивният съд не е основал извода си за придобит от ищцата в същата група предприятия 10-годишен трудов стаж през последните 20 години преди прекратяване на трудовото правоотношение на обстоятелството, че “Дрита94“ ЕООД и „Частно средно езиково училище Дрита“ ЕООД се намират под единното управление на предприятие майка, което е физическо лице, т.е. на наличието на последната хипотеза по § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност. Свързаността между посочените две предприятия е изведена от това, че те имат един и същ собственик на капитала и управител. Следователно по този въпрос не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. При изложените от въззивния съд мотиви въпросите по т. 3 и 4 от изложението са от значение за изхода на спора, но същите са решени изцяло в съответствие с последователната практика на ВКС, обективирана в Решение № 50233 от 6.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 330/2022 год., IV г. о., ГК, Решение № 167 от 24.07.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1372/2012 год., III г. о., ГК и решенията, цитирани от касатора, според която, съгласно чл. 17, ал. 1 НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. Съобразно чл. 15 НСОРЗ, допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за продибит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния месец основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време /т.е. които са предвидими и сигурни/. Допълнително възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя според качеството на положения труд не е с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ. За да се определи кои плащания могат и кои не могат да бъдат отнесени към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, извън изрично посочените в чл. 15, ал. 1 НСОРЗ, следва да се съобразят конкретните договорености за трудови възнаграждения, съдържащи се в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието, и в индивидуалния трудов договор, доколкото изброяването в сочения източник не може да е изчерпателно. Наложителната преценка трябва да се основе върху уговорените компоненти от общото възнаграждение на работника или служителя. В разглеждания случай въззивният съд е анализирал писмените доказателства по делото, както и заключението по съдебно-счетоводната експертиза, въз основа на които е обсновал извод, че заплащането на допълнителното възнаграждение за класен ръководител има постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ, тъй като е предвидимо, сигурно и зависи единствено от отработеното време, като същото – в размер на коефициент К от минималната работна заплата за страната /чцл. 14, ал. 3 от Вътрешните правила за работна заплата/ е било добавяно всеки месец при изчисляване на общото възнаграждение на ищцата. В този смисъл не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът по т. 5 от изложението приповтаря по смисъл предходните два въпроса и за него се отнася изложеното по-горе. Освен това по отношение на този въпрос не е обосновано соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно значението му за точното прилагане на закона и развитието на правото. По отношение на въпроса по т. 6 от изложението не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване – този въпрос не е обуславящ изхода от спора, тъй като в обжалваното решение не е прието, че съдът е обвързан от преценката на работодателя за характера на допълнителното възнаграждение за класен ръководител, както и че преценката дали това възнаграждение следва да се отнесе към тези с постоянен характер е обусловена от правото на избор на работодателя дали и на кого да възложи задълженията на класен ръководител, изразяващи се в консултиране на родители и ученици и водене на училищната документация на съответната паралелка. За пълнота следва да се посочи, че изплащането на допълнителното възнаграждение за извършените от ищцата възложени й дейности като класен ръководител не зависи от качеството на положения труд и преценката на работодателя, а единствено от отработените дни в месеца, съгласно чл. 14, ал. 4 от Вътрешните правила за работна заплата. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като от съдържанието му не се констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд