Определение № 519 от 06.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1925/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. К., чрез адв. Е. и адв. П. против решение № 29/31.01.2023 г. на Окръжен съд Русе по в.гр.д. № 745/2022 г., с което след отмяна на решение № 1304 от 20.10.2022 г. по гр.д. № 1854/2022 г. по описа на Русенския районен съд, касаторът е осъден да заплати на УМБАЛ „Канев“ АД, сумата от 8 000 лв., представляваща неустойка по т.10.10 от трудов договор № 197/17.11.2017 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 04.04.2022 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че последното е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Неправилни според касатора са изводите на въззивния съд, че процесната неустоечна клауза не противоречи на императивните разпоредби на чл.66, ал.2 КТ, Закона за здравето, Наредба №1/2015 г. на чл.48, ал.3 от Конституция на РБ, тъй като не накърнява правото на работника/служителя да избере свободно професия или място на работа, както и правото му да прекрати трудовия си договор. Неправилно са приложени и нормите на чл.66, ал.1, т.1 и ал.3 КТ и на чл.120, ал.2 КТ. Според касатора, въззивният съд не е изпълнил задълженията си, разяснени с т.2 на ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно да даде указания на страните относно подлежащите на доказване и необходимостта от ангажиране на доказателства, ако е преценил, че дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна; при извършване на въззивната проверка на решението е излязъл извън предмета на въззивната жалба, като е обсъждал законосъобразно или не, ответникът е прекратил трудовия си договор без предизвестие, което обстоятелство не е било предмет на първоинстанционното производство и съответно на доказване на страните, доколкото ищецът - работодател не е твърдял в исковата молба, че ответникът незаконосъобразно е упражнил правото си да прекрати трудовия договор; не е обсъдил и не се произнесъл по всички своевременно направени възражения на ответната страна – за изменение на мястото и характера на работа от страна на работодателя в противоречие с императивно установения за това ред, относно прекомерния размер на неустойката, с оглед фактът, че от събраните по делото доказателства е установено, че ответникът е престирал работната си сила за целия срок от сключване на договора – 17.11.2017 г. до неговото прекратяване – 05.04.2019 г., което е основание за намаляване на обезщетението съразмерно на срокът, в който ответникът е престирал изпълнение по същия; неправилно въззивният съд е приел, че в тежест на работника или служителя е да установи наличието на фактическия състав на чл.327, ал.1, т.3 КТ, доколкото в трайната съдебна практика на ВКС се приема, че в тежест на работодателя е да установи, в условията на пълно и главно доказване, че законосъобразно е упражнил правото си едностранно да измени мястото или характера на работа. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Допуска ли КТ, чрез субсидиарно приложение на гражданския закон по реда на чл.212 КТ, работодателят да претендира обезщетение при неоснователно прекратяване на трудовия договор без предизвестие от работник/служител по реда на чл.327, ал.1 КТ в по-голям размер от предвидения в чл.220 КТ /БТВ за неспазения срок на предизвестието/; 2/ Допустимо ли е дължимостта, предпоставките и границите на претендираното обезщетение за имуществена отговорност да се уреждат с трудовия договор в отклонение от правните норми на КТ, доколкото се установява по-неблагоприятно правно положение за работника/служителя; 3/ Когато в трудовия договор е уговорено „място на работа“ чрез конкретизиране на съответното структурно звено в предприятието на работодателя /в частност конкретно специализирано отделение в лечебно заведение за болнична помощ/, съставлява ли едностранно изменение на мястото на работа от работодателя възлагане на друга работа в друго звено в предприятието /в частност друго специализирано отделение за болнична помощ/; 4/ Включването на обща клауза в трудовия договор, по силата на която работникът/служителят се съгласява да изпълнява и други дейности на други работни места по писмено разпореждане на работодателя, достатъчно основание ли е да се приеме, че страните са постигнали взаимно писмено съгласие за изменение характера на работата и мястото на работата или е необходимо да постигнат изрично писмено съгласие по повод конкретна длъжност и конкретно място на работа; 5/ Действителна ли е клауза за обезщетение, уговорена в сключен между страните трудов договор, но касаеща правоотношения след неговото прекратяване; 6/ Изчерпателно ли са регламентирани основанията и реда за търсене на имуществена отговорност на работника/служителя в КТ, когато същата е възникнала при и по повод престиране на работна сила и в този смисъл неустойката приложим институт ли е в трудовото право; 7/ Подлежи ли на установяване като нищожна неустоечна клауза, включена в трудов договор, която обезпечава задължението на работника/служителя да не прекратява трудовия си договор по своя инициатива, като установяваща отказ от лично право и противоречаща на чл.8, ал.4 КТ; 8/ Подлежи ли на установяване като нищожна неустоечна клауза, включена в трудов договор, която обезпечава задължението на работника/служителя да не прекратява трудовия си договор по своя инициатива, като установяваща ограничение пред свободния избор на професия и място на работа и като такава противоречаща на чл.48, ал.3 от Конституцията на РБ; 9/ Действителна ли е клауза за неустойка в трудов договор, дължима на работодателя при предсрочно прекратяване на срочен трудов договор по инициатива или по вина на работника в светлината на чл.66, ал.2 КТ, която разпоредба предвижда в трудовия договор страните да уговарят и други условия, доколкото обаче същите са свързани с предоставянето на работна сила; 10/ Задължен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ищеца, в решението си да обсъди и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения на ответника; 11/ Обвързан ли е въззивният съд от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение; 12/ Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна оценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да обсъди поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, както и да вземе отношение по доводите и възраженията на страните; 13/ Задължен ли е въззивният съд, когато възприеме различна правна квалификация на спора, служебно, без да е сезиран с такова искане, да укаже на страните кои факти подлежат на доказване, както и необходимостта от ангажиране на съответните доказателства; 14/ При наличие на своевременно направено възражение от ответника с отговора на исковата молба, може ли въззивният съд да намали съразмерно на частта на уговорения срок неустойката за период, през който е престирано изпълнение и 15/ При възникнал спор относно законосъобразното упражняване на работника/служителя да прекрати трудовия си договор без предизвестие в хипотезата на чл.327, ал.1, т.3 КТ коя страна носи тежестта да докаже наличието на фактическите основания, които пораждат това право. По първите два въпроса се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС – решение № 344 от 04.03.2014 г. по гр.д. № 2833/2013 г. на IV г.о. и определение № 156 от 04.03.3022 г. по гр.д. № 3220/2021 г. на III г.о.; по третия въпрос – в противоречие с решение № 64 от 28.03.2015 г. по гр.д. № 4776/2015 г. на III г.о., решение № 139 от 21.09.2017 г. по т.д. № 555/2017 г. II т.о. и решение № 230 от 16.03.2021 г. по гр.д. № 211/2020 г. на IV г.о.; по четвърти въпрос – в противоречие с решение № 95 от 18.04.2012 г. по гр.д. № 1604/2010 г. на IV г.о., решение № 376 от 26.10.2011 г. по гр.д. № 1405/2010 г. на IV г.о. и определение № 156 от 04.03.2022 г. по гр.д. № 3220/2021 г. III г.о.; по останалите материалноправни въпроси /от 5-ти до 9-ти/ – в противоречие с решение № 656 от 25.10.2010 г. по гр.д. № 1954/2009 г. на IV г.о., решение 417/21.05.2010 г. по гр.д. № 1228/2009 г. на III г.о., решение № 145 от 21.04.2014 г. по гр.д. № 4725/2013 г. на IV г.о., решение № 715 от 5.11.2010 г. по гр.д. №139/2010 г. на IV г.о., решение № 740 от 18.11.2010 г. по гр.д. № 322/2010 г. на IV г.о., както и конкретно посочени определения по чл.288 ГПК. По процесуалноправните въпроси се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС- ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК и конкретно посочена казуална практика на ВКС - решения по чл.290 ГПК. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с обосновка, че по тях не е налице практика на ВКС, са поставени и следните два въпроса: 1/ Действителна ли е клауза в срочен трудов договор която задължава работника/служителя да заплати неустойка на своя работодател в случай, че същият упражни правото си да прекрати трудовия си договор преди изтичане на договорения срок по своя инициатива, независимо на кое от предвидените в КТ основания; 2 /В кой момент се поражда правото на работника/служителя да прекрати трудовия си договор без предизвестие по реда на чл.327, ал.1, т.3 КТ и включва ли фактическият състав, който поражда това право реалното привеждане в изпълнение на незаконосъобразната заповед на работодателя или същото възниква от момента, в който работодателят е упражнил незаконосъобразно правомощията си да измени характера и мястото на работа и е свел тази заповед до знанието на съответния работник/служител. За да отмени първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска за заплащане на неустойка, уговорена в чл. 10.10 от трудовия договор, сключен на основание чл.68, ал.1, т.2 вр. чл. 70 КТ – обучение за придобиване на специалност във вр. чл.11, ал.1 от Наредба №1/2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването и вместо него да постанови друго, с което да уважи иска, въззивният съд е приел, че процесната неустоечна клауза не е нищожна поради противоречие със закона и с добрите нрави; че същата има компенсаторен характер и е предназначена да обезщети работодателя за сторените от него разходи във връзка с обучението на специализанта, същата не води до неоснователно обогатяване на работодателя и с нея не се преследва забранена от закона цел. Приел е, че сключвайки процесния договор, срещу обезпеченото с неустоечната клауза задължение на специализанта, болницата се е задължила да осигури на последния условия за практическото му обучение за повишаване на квалификацията по професията – лекар по специалността УНГ – чл.10.1 от договора, да подсигури между своите служители опитен и квалифициран ръководител на практическото му обучение, да му предостави достъп до други работни места, когато индивидуалната му план-програма го изисква, да ползва литература, инструментариум –т.10.8. Доколкото в практическото обучение на специализанта болницата влага материален и човешки ресурс, то евентуалното прекратяване на договора преди изтичане на уговорения срок, безспорно й носи негативни последици /направени разходи за практическо обучение на специализанта/, за обезщетяването на които е уговорена и процесната неустоечна клауза. На следващо място е приел, че уговорената неустойка освен обезщетителен характер има и обезпечителна функция, доколкото е предназначена да стимулира пълното изпълнение на задължението на специализанта да завърши специализацията си и да придобие свидетелство за призната специалност в срок от една година от допускането му до държавен изпит. По спорния между страните въпрос бил ли е изправна страна работодателя по съществуващото трудово правоотношение, за да възникне правото му да претендира заплащане на уговорената неустойка, дължима при предсрочно едностранно прекратяване на договора от специализанта на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ, въззивният съд е дал положителен отговор. За да достигне до този извод е приел, че по делото няма ангажирани доказателства за това, че работодателят едностранно е променил длъжността, мястото и характера на работа и по този начин е препятствал ответника да продължи специализацията си. Приел е, че действително последният е включен в заповед № 41/28.01.2019 г., издадена на основание чл.120 КТ от изп.директор на болницата, но липсват доказателства тя да е била приведена в изпълнение по отношение на него и тя да е осуетила практическото му обучение. Позовал се е и на чл.9.2 от трудовия договор между страните, според който ответникът се е съгласил, на основание чл.119 КТ да извършва и други дейности и да бъде преместван и на други работни места, след писмено разпореждане на работодателя, т.е. още при сключване на договора ответникът е дал съгласие за изменение на трудовото правоотношение, както и на нормата на чл.118, ал.2 КТ, според която не се смята за изменение на трудовото правоотношение, когато работникът е преместен на друго работно място в същото предприятие, без да се променят определеното място на работа, длъжността и размера на основната заплата. Приел е, че дори и хипотетично да се приеме, че ответникът е бил преместен да работи в Спешното отделение, то това не представлява промяна на мястото на работа, а единствено промяна на работното място, което е изключено от обхвата на забраната по чл.118, ал.1 КТ. За недоказани са намерени и всички останали възражения от страна на ответника, въведени с отговора на исковата молба за неизпълнение на задълженията на болницата по сключения трудов договор. Относно своевременно въведеното с отговора на исковата молба възражение за прекомерност на неустойката, въззивният съд е приел, че при липса на проведено доказване от страна на ответника на предпоставките по чл.92, ал.2 ЗЗД, съдът не може служебно да я намали. С оглед изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че касационното обжалване на решението следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по третия материалноправен въпрос, който преформулиран от настоящия състав на ВКС се свеждат до въпроса кои са критериите, по които се определя мястото на работа по смисъла на чл. 66, ал.1, т.1 КТ и съответно какъв е обхвата на забраната за едностранно изменение на трудовото правоотношение по чл.118 КТ, както и по повдигнатия четвърти материалноправен въпрос - дали включването на обща клауза в трудовия договор, по силата на която работникът/служителят се съгласява да извършва и други дейности и да бъде преместван на други работни места по писмено разпореждане на работодателя е достатъчно основание да се приеме, че страните са постигнали взаимно писмено съгласие за изменение характера на работата и мястото на работата или е необходимо страните да постигнат изрично писмено съгласие по повод конкретна длъжност и конкретно място на работа. Обжалването на въззивното решение следва да се допусне за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи на посочената от касатора казуална съдебна практика на ВКС по тези въпроси. По останалите материалноправни въпроси не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, доколкото при формулирането им, не се държи сметка за обстоятелството, че конкретният срочен трудов договор е сключен на основание чл.11, ал.1 от Наредба № 1/22.01.2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, т.е. има за предмет придобиването на специалност и съответно представлява договор по смисъла на чл. 234 КТ, с който страните са уговорили отговорност при незавършване на обучението за придобиване на специалност на основание чл.234, ал.3, т.2, предл.1 КТ, който договор по същината си не е трудов, а гражданскоправен и спрямо отношенията между страните по него се прилага гражданският закон. Повдигнатите процесуалноправни въпроси, макар и да покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 КТ, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на тях не е налице сочения допълнителен селективен критерий. За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на 160,00 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.