Определение № 1970 от 16.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 628/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А.-МЕДЕТ“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], против решение № 410 от 07.10.2025 г. по гр. д. № 502/2025 г. на Окръжен съд – Пазарджик.

Ответникът И. М. Т., чрез адв. С. е подал писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

При служебната проверка на процесуалната допустимост на настоящото производство, този състав на ВКС намира следното.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта по иска за заплащане на сумата 1 758. 64 лв. – недължимо удържана от дисциплинарно уволнения ищец за обезщетение на основание чл. 221, ал. 2 КТ, е процесуално недопустима. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. Касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол, а образуваното по нея производство пред ВКС - прекратено.

Касационната жалба в останалата й част - срещу въззивното решение по исковете по чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3, последният вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационния контрол по жалбата в допустимата й част, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на тази жалба е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 43 от 08.04.2025 г. по гр. д. № 573/2024 г. на Районен съд – Панагюрище, за уважаване на предявените от И. М. Т. против „А.-МЕДЕТ“ АД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, последният вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване уволнението на И. М. Т., извършено със заповед № 53/29.05.2024 г. на изпълнителния директор на „А.-МЕДЕТ“ АД на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ – поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, за незаконно и неговата отмяна; за възстановяване на ищеца на предишната работа като „машинист ПСМ“ към цех „Рудник“ при ответното дружество и за осъждането на последното да му заплати сумата от 6 946. 55 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради уволнението, за периода от 30.05.2024 г. до 30.11.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 17.07.2024 г. до изплащането.

Въззивният съд е постановил горния правен резултат като е установил, че страните са бил обвързани от трудовоправна връзка, по силата на която ищецът е заемал към 29.05.2024 г. длъжността „машинист, пътно – строителни машини“. Процесното дисциплинарно наказание „уволнение“ е наложено на ищеца за това, че на 11.03.2023 г. работникът се е явил на работа след употреба на алкохол, с концентрация на алкохол в кръвта 0. 16 промила при първа проба, извършена в 6.46 ч. и 0. 11 промила при втора проба, извършена в 7. 09 ч. Прието е в обжалваното решение, че виновното нарушение на трудовата дисциплина е установено по безспорен начин в проведеното от работодателя дисциплинарно производство – употребата на алкохол е установена чрез лицензиран и технически изправен апарат, като по делото е приложен и протокол от извършената проверка. Решаващият състав е съобразил и представените по делото Правилник за вътрешния трудов ред, длъжностната характеристика за изпълняваната от ищеца длъжност („машинист, пътно – строителни машини“), както и работна инструкция, от анализа на които е приел, че работниците и служителите в дружеството нямат право да се явяват и през работно време да внасят, държат и употребяват алкохол; че на територията на предприятието на ответника е забранена употребата на алкохол, наркотични и упойващи вещества; че лицата, които се намират на територията на дружеството подлежат на проверка за алкохол, наркотични и упойващи вещества по всяко време на денонощието, на всяко място на територията, както и на контролно-пропускателните пунктове, след влизане на територията на дружеството, на работното им място или на друго място. По тези мотиви е направен извод, че несъмнено на 11.03.2023 г. ищецът се е явил на работа с констатирана концентрация на алкохол в кръвта, което е установено чрез надлежно техническо средство и според изготвения протокол той е приел резултатите от проверката, но е обосновал евентуалните причини за констатирания резултат. Посочено е, че едва в обясненията си по реда на чл. 193 КТ през м. май 2024 г., ищецът за пръв път е твърдял, че е бил лишен от възможност да даде кръвна проба, което обаче е установено и доказано по делото. В тази връзка съдът се е позовал на разяснения в съдебната практика на ВКС, съгласно които работодателят няма задължение и правомощие да взема кръвна проба, а и по делото не се установява да е имало пречка ищецът сам да предприеме съответните мерки за това. Извършването на конкретното дисциплинирано нарушение е обосновано и със заключението на съдебно-медицинската експертиза, съгласно което резултатът от проверката: съотв. 0. 16 промила и 0. 11 промила не се дължи на употреба на лекарства, нито е резултат на провеждана кето-диета. Същият е установено да се дължи на очистване на организма от алкохола. Развити са доводи, че при прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, работодателят е спазил точно императивните разпоредби на чл. 193, чл. 194 и чл. 195 КТ. Отчетено е, че последният е приел писмените обяснения на работника във връзка с вменяваното му нарушение на трудовата дисциплина; спазил е установените срокове за налагане на дисциплинарното наказание – до 2 месеца; заповедта, с която е наложено то е надлежно мотивирана. Инстанцията по същество обаче е развила съображения, че законосъобразното дисциплинарно санкциониране изисква наложеното наказание да съответства на тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение – съобразно критериите по чл. 189, ал. 1 КТ. Такова съответствие в случая е прието да отсъства, с което е обоснован и решаващия извод за незаконност на дисциплинарното уволнение, което е довело и до уважаване на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. В тази връзка е разяснено, че формално установената концентрация на алкохол не е достатъчна сама по себе си да обоснове законосъобразното налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание, съобразявайки и изложеното от вещото лице, че намерената концентрация е много ниска и няма клинична значимост, като нищожните стойности не повлияват на организма. Изразено е виждане, че преценката по чл. 189, ал. 1 КТ, която е задължителна за работодателя, в случая не е отчела всички критерии за определяне на конкретното дисциплинирано наказание, което следва да се наложи според установените в закона изисквания и при съобразяване с релевантните обстоятелства. Прието е, че тя се е изчерпвала единствено и само до факта на констатираните положителни резултати от теста за алкохол, което не може да оправдае надлежното съществуване на оспореното потестативно право на работодателя на уволнение. Аргументирано е становище, че безспорно употребата на алкохол е тежко дисциплинарно нарушение, което следва да бъде санкционирано по пътя на дисциплинарното наказване. Развити доводи, че индивидуализирането на конкретното наказание, което да бъде наложено – т.е. определянето на дисциплинарната санкция обаче се подчинява на особеностите на случая, според критериите по чл. 189, ал. 1 КТ – вземат се предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Съобразено е, че ищецът не е наказван дисциплинарно от постъпването си на работа в ответното предприятие - през период от 28 години; че е съдействал при проверката, макар да е изразил несъгласието си с причините за отчетените стойности на алкохол в кръвта му, позовавайки се на приемани от него медикаменти във връзка със здравословните му проблеми; че липсват данни при провежданата от ответника политика на „нулева толерантност към алкохол“ ищецът да е дал други положителни проби при дългогодишния си стаж в предприятието; че е изпълнявал безупречно своите задължения за продължителен период от време, за което е бил почетен от работодателя с поздравителен адрес. При отчитане особеностите на случая е прието в обжалваното решение, че състоянието, в което ищецът се е явил на работа не е препятствало по никакъв начин точното и безопасно изпълнение на неговите трудови функции - работникът не е залитал или завалял думи, като е оказал съдействие при извършване на проверката, че се касае за дългогодишен работник с над 28 години стаж в същото предприятие, с данни за добра трудова дисциплина, поради което наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ е прието за несъответно на извършеното нарушение по критериите на чл. 189, ал. 1 КТ – счетено е за прекомерно тежко. Така прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ е намерено за незаконно и е отменено, а уважаването на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е довело и до уважаване на обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на предишна работа и чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за обезщетение за принудителна безработица за исковия период.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпросите имат следното съдържание:

1. „Кое явяване на работа е състояние, което не позволява на работника да изпълнява възложените му задачи?“;

2. „Може ли да се квалифицира като „тежко“ нарушение на трудовата дисциплина, заслужаващо налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“, явяването на работа след употреба на алкохол от страна на работник, който престира труда си във високорискови условия, ако от деянието не са настъпили допълнителни вредни последици?“;

3. „При въведена в предприятие-работодател нулева толерантност към употреба на алкохол преди явяване на работа и по време на работа, следва ли да се извършва преценка за тежестта на нарушението – явяване на работа след употреба на алкохол?“;

4. „Ненастъпването на допълнителни вредни последици от дисциплинарното нарушение трябва ли да се разглежда като смекчаващо укоримостта на деянието обстоятелство, предполагащо по-лека наказуемост, или самият факт, че е съществувала възможност за настъпването им сам по себе си прави нарушението по-тежко? При преценка за съразмерност между дисциплинарно наказание и извършеното нарушение, когато от деянието не са настъпили допълнителни вредни последици, има ли значение в резултат на чии действия е предотвратено евентуалното им настъпване?“;

5. „Може ли липсата на самокритичност у извършилия дисциплинарното нарушение работник или служител, изразяваща се в непризнаване на факта на извършване на деянието, да има преимуществено значение при преценката на тежестта на наложеното дисциплинарно наказание и може ли тя да даде основание за налагане на по-тежко наказание?“;

6. „Може ли чистото дисциплинарно минало на провинилия се работник или служител да има преимуществено значение при преценка тежестта на наложеното наказание, предопределяйки налагането на по-леко такова, когато извършеното нарушение на трудовата дисциплина е безспорно тежко?“.

7. „Следва ли при постановяване на решението си съдът да обсъди в тяхната взаимна връзка доказателствата, както и доводите и възраженията на страните, в изпълнение на задълженията си по чл. 235 ГПК?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 232 от 31.03.2010 г. по гр. д. № 227/2009 г. на IV г.о., решение № 372 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 3731/2013 г. на IV г.о. (по първото питане), решение № 52 от 06.03.2019 г. по гр. д. № 3636/2018 г. на IV г.о. (по второто питане), решение № 372 от 01.07.2010 г. по гр. д. № 1040/2009 г. на IV г.о., решение № 551 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 64/2009 г. на IV г.о. (по третото питане), решение № 267 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 390/2020 г. на IV г.о. (по четвъртото питане), решение № 50027 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 856/2022 г. на IV г.о., решение № 324 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 2302/2016 г. на IV г.о. (по петото питане), с решение № 253 от 18.05.2011 г. по гр. д. № 1919/2010 г. на IV г.о. и решение № 132 от 02.11.2018 г. по гр. д. № 46/2018 г. на III г.о. (по шестото питане), както и със задължителната практика на ВСК, опредметена в ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК, а също и с решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г., решение № 92 от 22.01.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. и решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., всички по описа на IV г. о. (по седмото питане).

Твърди се, че въззивното решение е (вероятно) недопустимо – основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи, че обжалваното решение е очевидно неправилно.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Предвид формулировката на поставените в изложението питания, те нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното решение, като самите въпроси са фактически – т. е. отговорът по тях предполага обсъждане на доказателства. Въпросите са привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите по делото и чрез тях се изрязва несъгласие с извода за основателност на исковите претенции поради допуснато от страна на работодателя нарушение на императивното правило на чл. 189, ал. 1 КТ. По своето естество повдигнатите въпроси съставляват доводи срещу правилността на въззивното решение и съставляват касационни основания ( чл. 281, т. 3 ГПК ), които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК ). В последната касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Ето защо, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт.

За пълнота на мотивите следва да се посочи, че преценката по чл. 189, ал. 1 КТ е винаги конкретна, тъй като изисква съобразяване от съда на конкретни обстоятелства, относими както към работодателя, така и към работника или служителя като страни в конкретното трудово правоотношение, а именно –специфика на трудовия процес и занятието на работодателя, съдържанието на конкретния трудов договор, установения вътрешен трудов ред в предприятието, начина и обстоятелствата при извършване на нарушението, поведението на работника или служителя, наличието или не на други нарушения на трудовата дисциплина и пр. В практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че употребата на алкохол по време на работа и явяването на работа в състояние след употреба на алкохол са нарушения на трудовата дисциплина. Тежестта на нарушението обаче е различна в зависимост от вида и количеството на употребения алкохол, отражението на алкохолното повлияване върху способността да се изпълняват трудовите задължения и за безопасността на условията на труд. Извършеното нарушение, изразяващо се в употреба на алкохол преди и по време на работа, следва да се преценява, както от работодателя при налагане на дисциплинарното наказание, така и от съда при проверка на законността на последното, съобразно всички относими конкретни обстоятелства (освен гореизложените също така и значимост на неизпълнението с оглед настъпили или възможни неблагоприятни последици за работодателя, поведение на работника или служителя при извършване на нарушението и през времетраенето на трудовия договор). Последователна е практиката на ВКС в разбирането, че и при нарушението, състоящо се в употреба на алкохол по време на работа и при това, състоящо се в явяване на работа след употреба на алкохол, състоянието на работника пречи за осъществяване на възложените му задачи и нарушението е толкова по-тежко, колкото по-голяма е степента на опиянение. При преценка на състоянието на работника и дали то не му позволява да изпълнява възложените му задачи, от значение е констатацията, че работникът или служителят, поставяйки се сам под въздействието на алкохол, независимо от какъв вид и в какво количество, сам поставя живота и здравето си в опасност, когато това състояние е от естество да допринесе за настъпване на произшествие при работа и за трудова злополука – особено при упражняване на високорискова трудова дейност. Разпоредбата на чл. 126, т. 2 КТ предполага умишлено неизпълнение на основно трудово задължение – за явяване на работа в трезво състояние, гарантиращо правилното протичане на физиологичните и психични процеси у работника и съответно осъществяване на задълженията, обхванати от трудовата характеристика на длъжността му, в пълен обем и качество при спазване на изискванията за това. В този смисъл е приетото в решение № 551 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 64/2009 г., решение № 52 от 06.03.2019 г. по гр. д. № 3636/2018 г., решение № 232 от 31.03.2010 г. по гр. д. № 227/2009 г., всички по описа на IV г.о. В случая въззивният съд не се е отклонил от горните правни разрешения, като е формирал извод, че преценката по чл. 189, ал. 1 КТ е задължителна за работодателя, без значение дали се касае за нарушения, които са квалифицирани като тежки. Решаващите му мотиви, че работодателят е допуснал нарушение на чл. 189, ал. 1 КТ, като наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ не е съответно (прекомерно тежко е) спрямо конкретното нарушение, са обосновани с оглед установените по делото конкретни обстоятелства, както и след анализ на събраните гласни и писмени доказателства. Дали този анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба ( чл. 288 ГПК ) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а в случая същите не противоречат на практиката на ВКС по приложението на чл. 189 КТ. Така няма основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието пък на съдебна практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено, изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди и прецени доводите на страните и събраните доказателства също не се откриват предпоставки за достъп до касация. Видно от съдържанието на въззивния съдебен акт съображения в тази насока са изложени подробно и е налице задълбочено обсъждане на събрания доказателствен материал, във връзка и с твърденията и доводите на страните. Така повдигнат, въпросът не удовлетворява изискването за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – вж. разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а оплаквания срещу направените от съда изводи, като неправилни, които не могат да се обсъждат в настоящето производство. Според даденото тълкуване по т. 1 от горното ТР, правният въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение, то допускане на обжалването не може да се извърши посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение.

Въззивното решение не е и недопустим съдебен акт. Трайната съдебна практика на ВКС приема, че едно съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване правото на иск, респ. правото на жалба. Произнасяне по непредявен иск, водещо до недопустимост на решението, е налице, когато съдът е присъдил нещо различно от исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран. В разглеждания случай въззивният съд не е нарушил диспозитивното начало, тъй като се е произнесъл по предмета на спора, надлежно очертан от заявените от ищеца обстоятелства, съставляващи основанията, на които се отрича съществуването на оспореното потестативно право на работодателя на уволнение и при формулираното и съответно на тези обстоятелства искане за съдебна защита. Поради това не се налага въззивното решение да бъде допускано до касационно обжалване за проверка на допустимостта му по реда на чл. 290 ГПК.

Не може да се удовлетвори и искането за допускане на касационен контрол, поради очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, липсва основание за допускане на обжалването при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, нито са обосновани тези в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му с допустима жалба част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.