Определение № 3839 от 28.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2927/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „МГ-Транспортес“ ООД срещу въззивно решение № 82 от 27.05.2024 год., постановено по в. гр. дело № 137/2024 год. по описа на Окръжен съд – Видин, в частта му, в която, като е потвърдено решение № 89 от 09.02.2024 год., постановено по гр. дело № 994/2023 год. по описа на Районен съд – Видин, са уважени предявените от Ю. Е. Ц. срещу „МГ-Транспортес“ ООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ със заповед № 412 от 18.05.2023 год. на управителя „МГ-Транспортес“ ООД и ответникът е осъден да заплати сумата от 2 278.56 лв., представляваща обезщетение за оставането на ищеца без работа поради незаконното уволнение за периода от 18.05.2023 год. до 18.07.2023 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.05.2023 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил преценил правилно събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и съдържанието на самата заповед за уволнение, като игнорирал факта, че ищецът знаел от 12.05.2023 год. на какво основание ще бъде уволнен, бил получил констативния протокол за отсъствие от работа и в тази връзка бил дал обяснения /наречени „уведомление“/. Въззивният съд бил допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ. Непосочването в заповедта на точните дати на нарушенията на трудовата дисциплина в конкретния случай не представлявало порок на заповедта за уволнение, тъй като дните на неявяване на ралота били предварително оповестени писмено на ищеца и в обясненията си той бил признал за кои дати става въпрос. Следователно работникът бил напълно информиран и не било нарушено правото му защита. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: Дали с акта, обект на съдебна преценка, са защитени интересите на работника или служителя, ако той е бил уведомен писмено, че е извършил дисциплинарно нарушение и в какво точно /в случая – отсъствие от работа/ се състои нарушението и на кои дати то е извършено? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба Ю. Е. Ц. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната му част. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че страните са се намирали в срочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „шофьор, товарен автомобил, международни превози” – уговорени били срок на изпитване по чл. 67, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 70, ал. 1 КТ в полза на работодателя и краен срок на договора до 02.08.2023 год. Със заповед № 29 от 02.03.2023 год. ищецът бил командирован за срок от 28 дни, считано от 02.03.2023 год. до 29.03.2023 год. в Барселона. Със заповед № 412 от 18.05.2023 год. на управителя на ответното дружество на ищеца било наложено наказание „дисциплинарно уволнение“, считано от 18.05.2023 год., с посочено основание чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ вр. с чл. 187, т. 1 и чл. 188, т. 3 вр. с чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. В заповедта били обективирани следните мотиви: неявяване на работа повече от два работни дни. Заповедта за уволнение била доставена и връчена на ищеца с куриерска пратка с куриер – „Спиди“ на 19.05.2023 год., като пратката била приета от куриера на 18.05.2023 год. в 15.14 ч. На 11.05.2023 год. бил съставен констативен протокол № 22 за установяване на извършено дисциплинарно нарушение от управителя на ответното дружество за неявяване от страна на ищеца на работа в два последователни работни дни – на 09.05 и 10.05.2023 год., за което ищецът не е представил оправдателен документ. Протоколът бил подписан от свидетели, установили неявяването на работника – С. Ц. и М. П.. Преди налагане на дисциплинарното наказание с процесната заповед ответникът-работодател изискал от ищеца да даде обяснения в 7-дневен срок от получаване на адресираната до него покана с изх.№ 23 от 11.05.2023 год., която му била връчена лично на 12.05.2023 год. в 11.21 ч., ведно с констативния протокол № 22 от 11.05.2023 год. Ищецът депозирал обяснения /наименовани „уведомление“/, които били изпратени чрез куриерска пратка на Спиди на 17.05.2023 год. и получени от работодателя на 18.05.2023 год. в 10.37 ч. Приел е за установено въз основа на болничен лист за временна неработоспособност № Е20224076862 от 12.05.2023 год., че ищецът бил в отпуск поради заболяване през периода от 11.05.2023 год. до 24.05.2023 год. включително, или общо за 14 дни. Видно от решение на ЛКК № 85 от 18.07.2023 год., болничният лист бил обжалван от работодателя. С цитираното решение ЛКК потвърдила болничния лист, с мотивите, че лицето се е явило пред Обща ЛКК и е представило необходимите документи, от които било установено, че е била налице временна неработоспособност. Констатирал е въз основа на справка от НАП за актуално състояния на всички трудови договори на ищеца, че за периода от 19.05.2023 год. – датата на прекратяване на трудовия договор с ответника, до 17.07.2023 год. – датата на издаване на справката, ищецът нямал сключени трудови договори. Въззивният съд е приел въз основа на събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите С. Ц. и М. П. –/технически сътрудници в ответното дружество и подписали съставения от работодателя констативен протокол/, че ищецът работил като шофьор-международни превози и не се явил на работа два последователни работни дни – на 09.05. и 10.05.2023 год., без да представи оправдателни документи за това. Счел е за установено от показанията на свидетеля И. В. И., упражняващ адвокатска професия /съученик на ищеца/, че ден-два след Гергьовден – 06.05.2023 год., ищецът му се обадил за консултация и съдействие по повод прекратяване на трудовия договор с ответното дружество, където работел като шофьор. Свидетелят познавал и управителя на ответното дружество, срещнал се с него в офиса на дружеството в [населено място],[жк]. Същият му казал, че няма нищо против ищецът да си подаде молба за напускане по взаимно съгласие. Ищецът си написал молбата за напускане. На следващия ден бил получил констативен протокол по имейл, че не се явил на работа няколко дни, даже бил написал обяснение. Дал му документите и болничен лист, които свидетелят занесъл на управителя на фирмата. Впоследствие, 4-5 дни след първата среща, отново се срещал с управителя /когото назовавал Р./, но същият си бил променил първоначалното мнение и отказал да приеме представените от свидетеля документи на ищеца – молбата за напускане по взаимно съгласие, обяснения и болничния лист. Управителят му казал, че името на фирмата било объркано и да ги изпрати по куриер. Свидетелят върнал документите на ищеца и той ги изпратил с куриер. Приел е за установено въз основа на показанията на свидетелката д-р Ц. С. Г., че на 12.05.2023 год. прегледала ищеца в кабинета си за около 15 минути и след прегледа му издала болничен лист, така както било записано в амбулаторния лист на 12.05.2023 год. в 10.40 ч. Ищецът й казал откога е болен, имал оплаквания от предния ден – болки в гърлото, затруднено преглъщане и болничният лист го издала един ден назад с дата 11.05.2023 год., което било съгласно Наредбата за медицинската експертиза. В болничния лист записала домашен амбулаторен режим. Този болничен лист бил потвърден от ЛКК. Въззивният съд е кредитирал заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза като компетентно изготвено и обосновано и е приел за установено, че за исковият период от 11.05.2023 год. до 02.08.2023 год. размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ възлиза на 3 065.65 лв. След като е констатирал, че спорът между страните се свежда до съответствието на процесната заповед за уволнение с императивната норма на чл. 195, ал. 1 КТ и в достатъчна степен ли е мотивирана същата, въззивният съд е изложил съображения, че дисциплинарната отговорност е отговорност за виновно неизпълнение на задълженията на работника или служителя по индивидуалното му трудово правоотношение с работодателя. Тази отговорност се реализира чрез налагане на предвидено в закона дисциплинарно наказание, но след като бъдат изслушани или приети обясненията на работника или служителя по отношение на дисциплинарното нарушение. Съгласно чл. 195, ал. 1 КТ, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Посочил е, че единственият обективиран в процесната заповед мотив за наложеното на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение“ е неявяване на работа повече от два работни дни. Така изложените мотиви, обаче, са недостатъчни за удовлетворяване на изискванията на императивната норма на чл. 195, ал. 1 КТ. Задължението за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието; с оглед съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и възможността на наказания работник за защита в хода на съдебното производство по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на чл. 195, ал. 1 КТ – нарушението на трудовата дисциплина трябва да е посочено по разбираем за работника начин; да са посочени осъществените от работника действия или бездействия, които са в разрез със закона или с въведените от работодателя изисквания при осъществяване на трудовата функция. Въззивният съд е счел за неоснователен довода на ответника, че процесната заповед за уволнение отговаря на изискванията на чл. 195 от КТ, тъй като приел, че посоченото в нея нарушение на трудовата дисциплина не е индивидуализирано – работодателят не бил посочил кога /ден, месец, година/ ищецът не се е явил на работа. От друга страна заповедта не препраща и към други документи, които евентуално да са били връчени на ищец. В отправената до него покана за даване на обяснения за неявяване на работа също не е индивидуализирано нарушението с точно посочване на момента на извършването му – ден, месец, година. Не може да се формира извод за индентичност на нарушението, за което са поискани обяснения и това, за което е наложено дисциплинарното наказание – уволнение. На следващо място, от поканата не се установява, че със същата на ищеца е връчен и приложения констативен протокол, установяващ неявяване на работа на ищеца на 09.05. и 10.05.2023 год. Действително от приложените по делото обяснения на ищеца се установява, че същите са дадени във връзка с констативен протокол № 22 от 11.05.2023 год., доколкото това изрично е посочено, но от процесната заповед не може да се направи извод, че ищецът е уволнен именно за неявяване на работа на 09.05. и 10.05.2023 год. В обобщение въззивният съд е формирал извода, че уволнението на ищеца е незаконно, като последица от неспазването от работодателя на изискването на чл. 195, ал.1 КТ. На следващо място, във връзка с наведеното в исковата молба основание за незаконност на уволнението – нарушение на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, въззивният съд е приел, че ищецът се ползва от закрилата по посочената разпоредба към 19.05.2023 год. – датата на връчване на процесната заповед за уволнение. Към посочената дата ищецът бил в законен отпуск поради временна неработоспособност, продължила през периода от 11.05.2023 год. до 24.05.2023 год., съгласно приложения болничен лист № Е 20224076862 от 12.05.2023 год., потвърден с решение на ЛКК №85 от 18.07.2023 год. Работодателят бил своевременно уведомен от свидетеля И. И. за издадения на ищеца болничен лист, както и че същият е в отпуск поради временна неработоспособност, т.е. спазен бил срокът за представяне на болничния лист по чл. 9, ал. 2 Наредбата за медицинската експертиза. Освен това в приложената по делото молба от 16.10.2023 год. било налице признание за осъществена среща на свидетеля И. и управителя на дружеството в офиса на дружеството на 15.05.2023 год., т.е. първия работен ден след издаването на болничния лист на ищеца. По делото нямало нито твърдения, нито данни, че има предварително разрешение от инспекцията по труда за уволнението на ищеца, поради което в частност закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ не била преодоляна от ответното дружество, която се отнасяла към момента на връчване на заповедта за уволнение, съгласно чл. 333, ал. 7 КТ. Като последица от основателността на иска за признаване незаконосъобразността на уволнението на ищеца и оставането му без работа за уставновения по делото период от 18.05.2023 год. до 18.07.2023 год., съгласно приложената справка от НАП за регистрирани трудови договори, въззивният съд е приел, че претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ се явява основателна за посочения период и за сумата от 2278.56 лв., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 30.05.2023 год. до окончателното издължаване. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, в която са уважени предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното делото, разрешен в обжалваното решение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК или от касационната жалба, а може само да го утотни и конкретизира. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. Поставеният от касатора въпрос обуславя изхода от спора, доколкото в обжалваното решение е прието, че уволнението е незаконно, тъй като не може да се направи извод, че процесната заповед за уволнение се отнася именно за нарушенията, за които ищецът е дал обяснения, след като е бил поканен от работодателя и му е бил връчен констативен протокол № 22 от 11.05.2023 год., установяващ неявяването му на работа на 09.05. и 10.05.2023 год. Въпросът е разрешен от въззивния съд в съответствие с последователната практика на ВКС, според която ирелевантни за съдебния контрол за законност на заповедта по чл. 188, т. 3 КТ знанието или незнанието на уволнения работник или служител за причините, по силата на които работодателят прекратява трудовия договор с него, на основание налагането най-тежкото дисциплинарно наказание. Законодателят поставя като предпоставка за законното осъществяване на уволнението мотивирането на заповедта, защото чрез отразяване на обстоятелствата, при които е било извършено дисциплинарното нарушение, се очертават фактическите основания, с оглед на които се доказва дисциплинарното нарушение. Само в пределите на посочените в заповедта на работодателя обстоятелства се изяснява има ли нарушения и какви са те. Изискването за мотивиране по чл. 195, ал. 1 КТ е установено с императивна норма, каквито са и разпоредбите на чл. 193, ал. 1 и чл. 194, ал. 1 КТ. Мотивиране на заповедта за уволнение е въведено и с оглед спазването на сроковете по чл. 194 КТ. Немотивирането на акта по чл. 188, т. 3 КТ опорочава изпълнението на императивната норма на чл. 193, ал. 1 КТ, защото работодателят не би могъл да иска обяснения за нарушения, уволнението за които не е мотивирано. Това е така, тъй като правомерността на дисциплинарното уволнение предполага идентичност на нарушенията, за които са снети обяснения, и нарушенията, отразени в акта по чл. 188, т. 3 КТ – решение № 109 от 13.08.2018 год. на ВКС по гр. дело № 3323/2017 год., IV г. о., ГК, решение № 419 от 17.08.2010 год. на ВКС по гр. дело № 575/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 1554 от 10.01.2004 год. на ВКС по гр. дело № 1701/2002 год., II гр. о., решение № 802 от 10.04.2002 год. на ВКС по гр. дело № 1142/2002 год., III г. о. Предвид наличието на установена съдебна практика по поставения въпрос, не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което освен това касаторът не е и обосновал – не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване, нито се е позовал на настъпили изменения в законодателството или обществените условия. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд