Определение № 1051 от 07.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3046/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от З. Г. Д. – В., приподписана от адвокат Д. Т., срещу въззивното решение №84/16.02.2023г. на Окръжен съд - Благоевград по в.г.д.№1103/2022г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна [община], представлявана от кмета И. С., оспорва жалбата. Твърди, че решението на въззивния съд е правилно, законосъобразно и постановено въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства. По същество моли жалбата да бъде отхвърлена. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Благоевград, с което са отхвърлени предявените от З. Г. Д. – В. срещу [община] искове за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението ѝ от заеманата при ответника длъжност старши инспектор в местна дейност „Селско и горско стопанство и други дейности“ при [община], на основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ); за възстановяването ѝ на посочената длъжност (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ), за присъждане на обезщетение за оставане без работа поради уволнението, в размер на 7507,80 лв. за шест месеца от 03.02.2022 г. до 03.08.2022 г. (чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ) и евентуален иск за заплащане на сумата от 5005,20лв., представляваща дължимо обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение възникнало през 2008г., като с допълнително споразумение, считано от 02.08.20221г. ищцата заела длъжността старши инспектор в местна дейност „Селско и горско стопанство и други дейности“. Последното получено от З. Г. Д. – В. брутно трудово възнаграждение преди уволнението било в размер на 1251,30 лв. Съдът констатирал, че с предизвестие от 26.01.2022 г., връчено лично на ищцата на същата дата, работодателят отправил изявление за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Със заповед № 34-ЧР-Д/02.02.2022 г. същото било прекратено, считано от 03.02.2022г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ във връзка с чл. 128а, ал. 3 КТ, като било наредено на служителя да се изплатят следните обезщетения: на основание чл. 222, ал. 3 КТ, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст — брутното трудово възнаграждение за срок от два месеца, платимо в едномесечен срок от датата на прекратяване на трудовия договор; на основание чл. 224, ал. 1 КТ обезщетение за 34 работни дни неизползван платен годишен отпуск и на основание чл. 220, ал. 1 КТ — обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя за неспазения срок на предизвестие. Заповедта била връчена при отказ на служителя, удостоверено с подписите на двама свидетели. Съдът установил още, че към 03.02.2022 г. З. Д. била навършила 67 г. и 4 м., а общия ѝ трудов стаж бил 34 г. и 7 м., от които: 26 г. 0 м. и 13 дни (преди сключване на трудовото правоотношение с [община]) и 8 г., 6м. и 18 дни при ответника. Констатирал, че ищцата придобила право на пенсия при условията на чл. 68, ал. 3 КСО, на 28.05.2021 г., при навършване на 66 г. и 08 м., която била отпусната с разпореждане №[ЕГН]/22.02.2022г., считано от 29.12.2021 г. Съгласно Експертно решение № 3133/30.01.2017 г., издадено от МБАЛ – Б., на ищцата била определена 92% трайно намалена работоспособност без чужда помощ, като с разпореждане №[ЕГН]/01.07.2018 г. на ТП на НОИ – Б. на същата била отпусната пожизнена пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Въззивният съд констатирал, че към датата на прекратяване на съществувалото между страните правоотношение (03.02.2022 г.) в ответната община по трудово правоотношение работили двама работници, придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КТ: Б. Христова, [дата на раждане], на длъжност чистач- хигиенист и Д. Г., [дата на раждане], на длъжност работник в местна дейност „Зоопарк и ботаническа градина“. Правоотношението на последния било прекратено към 30.06.2022 г. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът направил извод, че по делото са установени наличието на трудово правоотношение между страните и прекратяването му с оспорената заповед, на основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ, поради придобито и упражнено право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.68, ал.3 от КСО. Приел, че заповедта била мотивирана, тъй като основанието за прекратяване на трудовия договор на ищцата било достатъчно ясно посочено („придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст“) и не било необходимо изрично препращане към някоя от конкретните хипотези на чл.68 от КСО. Изложил, че при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т.10 КТ, изискването за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, може да се съобрази както с общата разпоредба на чл. 68, ал. 1 и ал.2 КСО, така и със специалната норма на чл. 68, ал. 3 КСО (ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г.), като право на работодателя е да прецени, коя от разпоредбите да приложи. Посочил, че това право не подлежи на съдебен контрол и се позовал на формираната в този смисъл съдебна практика. Допълнително изложил, че самата ищцата е подала заявление за пенсиониране именно на основание чл.68, ал.3 от КСО, с което признала, че отговаря на съдържащите се в същата условия за пенсиониране. По тези съображения направил извод за надлежно упражнено от работодателя право за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.328, ал.1, т.10 КТ. По отношение на възражението за недобросъвестност на работодателя, съдът приел, че по делото не е установено при прекратяване на трудовия договор на ищцата, същият да е преследвал противоправна цел чрез използване на законни средства, както и данни за лично и субективно отношение спрямо нея. Посочил, че сам по себе си фактът на издаване на заповедта за уволнение не съдържа презумпция за недобросъвестност при липса на твърдения и доказателства, с които да се установяват факти и обстоятелства, предхождащи нейното издаване. В тази връзка съобразил и обстоятелството, че самата ищца е подала искане за пенсиониране именно при условията на чл.68, ал.3 КСО, който факт послужил като основание за прекратяване на правоотношението ѝ. Обосновал още, че по делото не е установено и наличие на дискриминационно поведение спрямо ищцата, доколкото по делото не е установено субективно отношение спрямо нея. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за отмяна на извършеното дисциплинарно уволнение за неоснователен. С оглед неоснователността на главния иск, съдът направил извод за неоснователност и на исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.2 и т.3 от КТ. По предявения евентуален иск с правно основание чл.222, ал.3 КТ съдът приел, че обезщетението по този ред се дължи от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от основанието за това и придобито към този момент право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от работника или служителя, независимо дали това право е упражнено. Отбелязал, че размерът на обезщетението се определя в зависимост от продължителността на стажа на работника или служителя, като при придобит 10 години трудов стаж през последните 20години при същия работодател или в същата група предприятия, то е в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Посочил, че при преценка правото на работника или служителя на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, следва да се има предвид определението на понятието „работодател“ дадено в § 1, т. 1 от КТ. В конкретния случай съдът приел, че работодателите, при които ищцата е натрупла трудов стаж (Агенция „Митници“ и [община]) не попадат в хипотезите на чл.123 КТ или чл.123а КТ, нито представляват „група предприятия“ по смисъл на §1, т.5 от ДР на ЗТМТМ, тъй като помежду им няма връзка на контрол по отношение на управлението, както и притежание на дял от капитала. Приел, че обстоятелството, че двамата работодатели са бюджетни организации и са част от административната структура на държавата, не дава основание да се счете, че се касае до един и същи работодател или до група предприятия, което да даде обуслови сумиране на придобития при тях трудов стаж във връзка с приложение на разпоредбата на чл.222, ал.3 от КТ. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за неоснователен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ За предпоставките, при които възниква правото на работодателя да прекрати трудовия договор със служител, който не е придобил право на пълна пенсия за осигурителен стаж и възраст, разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение по г.д.№2035/2018г. ІІІ г.о.; решение №1299/22.06.2005г. по г.д. №832/2003г. на І г.о. Поставеният въпрос не е обуславящ правните изводи на съда, тъй като наведените в него обстоятелства не са били обсъждани от решаващия въззивен съд. В обжалваното решение съдът не е разглеждал възражение за незаконосъобразност на оспорената заповед, поради липса на придобито право на пълна пенсия или поради упражнено право на ранно пенсиониране. При обосноваване на извода си за законосъобразност на уволнението, съдът се е позовал на придобитото от ищцата право на пенсия по реда на чл.68, ал.3 от КСО, считано от 29.12.2021г., като приел, че основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.328 ал.1 т.10 от КТ е приложимо и по отношение на нея. Изложил, че в този случай правото на прекратяване на трудовия договор е обективно, като е достатъчно да се установи, че към датата на връчване на предизвестието работникът/служителят е имал право на пенсия по чл.68, ал.1, ал.2 или ал.3 от КСО, без да е необходимо същото да е упражнено или да е заявено желание за това. Решенето е съобразено с формираната практика на ВКС по приложение на чл.328, ал.1, т.10, поради което по този въпрос не са налице както общата, така и специалната предпоставки за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В изложението са поставени и въпросите: 1/Припокрива ли се понятието недобросъвестност по чл.8, ал.2 от КТ единствено с дискриминация от страна на работодателя. Изложени са твърдения, че принципът на равенство в третирането изисква еднаквите случаи да се третират по един и същи начин, което в случая не е налице, а въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение №183/08.06.2015г. по г.д.№7381/2014г. на ІV г.о.; решение №9036/04.08.2021г. по адм.д.№11167/2020г. на ВАС; 2/ За изричното посочване на защитен признак по ЗЗДискр. и възможно ли е същият да бъде изведен от фактите, посочени в исковата молба, както и за тежестта на доказване при довод за недобросъвестност, при положение, че ищецът е доказал факти, от които може да се направи предположение, че е била налице недобросъвестност, в който случай следва да се размести доказателствената тежест. Наведен е довод за противоречие на решението с практиката на ВКС – решение №115/02.08.2013г. по г.д.№626/2012г. ІV г.о.; решение №183/08.06.2015г. по г.д.№7381/2014г. на ІV г.о.; решение №97/18.08.2022г. по г.д.№2820/2021г. ІV г.о. Тези въпроси са обосновани с оплакванията за неправилност на обжалваното въззивно решение, с интерпретацията на доказателствата и несъгласие с изводите на въззивния съд, което съгласно трайно установената съдебна практика по чл.288 от ГПК не е основание за допускане на касационно обжалване. Допълнително следва да бъде посочено, че по приложение на разпоредбата на чл.8, ал.2 от КТ е налице формирана съдебна практика, включително и сочената от касатора. Според даденото в същата разрешение, установената в КТ презумпция за добросъвестност при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното. Затова при спор относно законността на уволнението, доказателствената тежест за установяване на злоупотребата с право от страна на работодателя се носи от работника или служителя, като следва да бъдат установени конкретни факти и обстоятелства, от които да може да се направи обоснован извод за това. Установена е и съдебна практика по приложение на чл.9 от ЗЗДискр., според която, когато работникът твърди, че уволнението му е проява на дискриминация, ответникът-работодател следва да докаже, че правото на равно третиране не е било нарушено, след като ищецът докаже факти, от които може да се направи извод, че е била налице дискриминация. Въззивното решение е постановено в съответствие с така дадените разрешения, поради което по тези въпроси не е налице и допълнителната предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че същите принципни разрешения на въпросите са възприети и в посочените в изложението съдебни актове, но при фактическа обстановка различна от тази в настоящото производство. Касаторът е формулирал и следния въпрос: Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите на съдебното решение всички представени по делото доказателства, като в случая не са обсъдени, а само изброени доказателствата за факта, че в общината работят лица придобили и упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Твърди се противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №127/22.07.2016г. по т.д.№1772/2015г. І т.о.; решение №130/23.06.2016г. по т.д.№748/2015г. І т.о. Този въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същият е принципно значим по всяко исково производство и по него е налице трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава – т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в същата разрешения, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл.235, ал.2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. При обосноваване извода си за липса на установено дискриминационно отношение спрямо ищцата при прекратяване на трудовото ѝ правоотношение въззивният съд е съобразил правилата за разпределение на доказателствената тежест и събраните по делото доказателства. Следва да се отбележи, че правото на работодателя за уволнение по чл. 328, ал. 1 КТ, т. 10, се извършва по негова преценка, без да е необходимо заявено от работника или служителя желание за пенсиониране, поради което сам по себе си факта на липса на прекратяване на трудовите правоотношения на всички работници и служители, към които е приложима посочената разпоредба, не може да обуслови извод за наличие на дискриминационно отношение. Ето защо, по този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване, а именно да е разрешен в противоречие с формираната съдебна практика. Последният поставен въпрос е за предпоставките за присъждане на по-висок размер на обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, при придобит трудов стаж в различни бюджетни организации, респ. представляват ли две бюджетни администрации група търговски предприятия по смисъла на разпоредбата и представлява ли по-неблагоприятно третиране на работещите в бюджетната сфера в този смисъл. Твърди се, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като има конкретно нормативно разрешение, а и строго формалното му тълкуване води до по-неблагоприятно третиране на работещите в бюджетната сфера от тези в търговските предприятия. Въпросът е свързан с обстоятелствата, които следва да са налице за присъждане на увеличен размер на обезщетението по чл.222, ал. 3 КТ, а именно работникът или служителят да е придобил 10 години трудов стаж, през последните 20 години, при същия работодател или в същата група предприятия. По приложение на посочената разпоредба е налице формирана и установена съдебна практика (част от която е решението по г.д. №2809/2017г. на ВКС, ІІІ г.о.). Според същата, за присъждане на по-висок размер на обезщетението, е необходимо работникът или служителят да е работил при същия работодател 10 или повече години от трудовия му стаж или при различни работодатели – в организации и звена на бюджетна издръжка и в съответната сфера на образованието, здравеопазването, социалните грижи, културата и изкуството. Посочено е, че легално определение на понятието „бюджетна организация” е дадено в § 1, т. 1 от ДР на Закона за държавната финансова инспекция, вр. с §1, т. 5 от ДР на Закона за публичните финанси (всички юридически лица, чиито бюджети се включват в държавния бюджет, в бюджетите на общините, в бюджетите на социалноосигурителните фондове, както и всички останали юридически лица, чиито средства, постъпления и плащания се включват в консолидираната фискална програма по силата на нормативен акт или по реда на чл. 171). В конкретния случай, при обосноваване на извода за неоснователност на иска с правно основание чл.222, ал.3 от КТ, съдът не се е отклонил от посочените разрешения. Установената съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения, поради което по поставения въпрос не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Възражението за по-неблагоприятното третиране на работещите в бюджетната сфера не е било въвеждано в производството и не е било разглеждано от въззивния съд, поради което в тази си част въпросът не отговаря на общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,