Определение № 50685 от 28.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2213/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 3099/11.05.2022г., подадена от „Металверк“ ЕООД, чрез пълномощника адв. П. С., срещу решение № 121 от 04.04.2022г., постановено по въззивно гр.дело № 33/2022г. на Софийския окръжен съд, III въззивен граждански състав. С обжалваното въззивно решение е потвърдено изцяло решение № 26010 от 27.09.2021г. по гр.дело № 420/2020г. на Ботевградския районен съд, с което са уважени предявените от М. П. Т. срещу жалбоподателя искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал.2 КТ и чл. 128 КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед от 07.02.2020г. на управителя на „Металверк” ЕООД, гр. Ботевград; ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „бояджия“ при ответното дружество и последното е осъдено да плати на ищеца сумата 3245,10 лева, като обезщетение за оставането му без работа за периода от 07.02.2020г. до 24.02.2020г. и разлика в заплатите по работената от него по-нископлатена работа в периода от 24.02.2020 г. до 07.08.2020г., както и на основание чл. 128 КТ да му плати сумата 1268,54 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за месец 01.2020г. и за периода от 01.02.2020г. до 07.02.2020г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер 1392,50 лева. С допълнително решение № 284042/24.11.2021г. първоинстанционния съд е допълнил решението № 26010 от 27.09.2021г. по гр.дело № 420/2020г., като е осъдил ответното дружество да плати на ищеца и законна лихва върху сумата 3245,10 лева и върху сумата 1 268,54 лева, считано от датата на предявяване на иска-24.03.2020г. до окончателното плащане. Касаторът сочи, че решението е неправилно и необосновано и иска отмяната му. Счита, че и двете съдебни инстанции са приложили неправилно материалния закон-чл. 192, ал.1 КТ, без да съобразят и задължителната съдебна практика по приложението на тази разпоредба. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са развити съображения за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпросите: 1. допустимо ли е прекратяването на трудов договор, извън случаите на чл. 192 КТ, да бъде осъществено от лице, което е упълномощено от работодателя след надлежно формирана воля и 2. допустимо ли е при липса на изрична забрана в КТ институтът на упълномощаването да се приложи по отношение на прекратяване на трудовото правоотношение. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 6/11.01.2013г. на ОСГК на ВКС, с решения 118/22.07.2013г. по гр.д.№ 837/2012г. и №498/11.01.2013г. по гр.дело № 801/2012г. и двете на IV ГО на ВКС. Ответникът по касационната жалба – ищецът М. П. Т. в отговора на жалбата излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба на „Металверк“ ЕООД-работодател е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и данните по делото, констатира следното: Прието е по делото, че страните по спора са били обвързани от безсрочен трудов договор № 32/06.07.2018г., по силата на който ищецът е работил в дружеството-работодател на длъжността „бояджия“ с уговорено основно месечно възнаграждение в размер 1 159,82 лева. Установено е, че трудовото правоотношение е прекратено със заповед от 07.02.2020г. за налагане на наказание дисциплинарно уволнение, на основание чл. 188, т. 3 КТ, във вр. с чл. 187, ал.1, предл.3 КТ във вр. с чл. 190, ал.1, т.2 и чл. 195 КТ с мотиви, че работникът не се е явил на работа в продължение на 4 последователни работни дни в периода от 03.12.2019г. до 06.12.2019г. Заповедта е връчена при отказ на работника да я подпише, удостоверено с подписа на двама свидетели. Установено е, че преди издаването на заповедта са поискани обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ и такива са дадени от работника на 15.01.2020г. Установено е също, че М. М. В., в качеството му на управител на ответното дружество е упълномощил Л. И. В. с правото да сключва, изменя и прекратява трудови и граждански договори със служители/работници на дружеството. За да уважи предявените искове първоинстанционният съд е приел за основателно възражението на ищеца, че процесната заповед от 07.02.2020г. е издадена от лице, което няма правомощия да прекратява трудовото правоотношение, доколкото в нея не се съдържа никакво отбелязване за това кой е издателят й, а единствено е положен подпис със запетая пред „управител”, обозначаваща подписването й от лице, различно от управителя на ответното дружество М. В.. Съдът е съобразил, че в заповедта не е посочено кое е лицето, подписало се за управител и предвид това е посочил, че не може да се извърши проверка дали издалото заповедта лице е било упълномощено от субекта на дисциплинарна власт да налага дисциплинарни наказания и да прекратява трудови правоотношение от негово име. Доколкото в хода на делото от страна на ответника не са ангажирани доказателства за установяване на авторството на тази заповед, съдът е приел, че е останало недоказано, че заповедта е издадена от компетентно лице, като поради това и представеното от ответника пълномощно за упълномощаване от управителя на лицето Л. В. с права по прекратяване на трудови договори с работници на дружеството само по себе си не е в състояние да установи наличие на надлежно делегирана работодателска правоспособност към момента на прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца. С оглед на това съдът е направил извод, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна и като такава следва да бъде отменена само на това формално основание, без спорът да се разглежда по същество. За да потвърди решението на първоинстанционния съд съставът на ОС-София, сезиран с въззивна жалба от ответника по спора „Металверк” ЕООД, е приел, че още с исковата молба ищецът е оспорил автентичността на издадената заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ с твърдения, че тя не е била подписана от управителя на дружеството М. В., сочен като неин автор, а с отговора на исковата молба ответникът е признал този факт излагайки твърдения, че заповедта е подписана от Л. В., действащ, като пълномощник на управителя. Въззивният съд е приел, че с пълномощното, представено по делото, на пълномощника са предоставени правомощия да сключва, изменя и прекратява трудови и граждански договори със служители/ работници на дружеството. Посочил е, че съгласно чл.192, ал.1 КТ (в редакцията от ДВ, бр. 54 от 2015г.), дисциплинарните наказания се налагат от работодателя или от определено от него длъжностно лице с ръководни функции или от друг орган, оправомощен със закон, а в случая по делото не се установява пълномощникът да е бил длъжностно лице по смисъла на § 1, т.5 ДР на КТ-работник или служител, на когото е възложено да упражнява ръководство на трудовия процес в предприятието, в неговите поделения и низови звена, както и работник или служител, който изпълнява работа на специалист във функционалните и обслужващите звена на предприятието. Това е така, защото няма никакви данни пълномощникът да е бил работник или служител в ответното дружество. Според съда е без значение, че пълномощникът е осъществявал по силата на пълномощното властнически функции в предприятието, както и е без значение, че се касае за лице, за което се е очаквало в бъдещ момент да поеме функциите на управител на дружеството. Посочено е, че след като не се установява надлежно делегирана работодателска правоспособност по реда на чл.192, ал.1 КТ, то само на това основание заповедта за уволнение следва да бъде отменена като незаконосъобразна и като последица от това работникът следва да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „бояджия“, като за него се поражда и правото да получи дължимото обезщетение по чл.344, ал.1, т.3 КТ. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано до касационен контрол. По формулираните от касатора въпроси не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същите не са изведени от решаващите мотиви на въззивния съд. При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че дисциплинарно наказание, каквото е и дисциплинарното уволнение може да бъде наложено от лице упражняващо работодателска правоспособност по отношение на работника. В случаите, когато работодателят е юридическо лице тази правоспособност се упражнява от лицето, което по силата на закона представлява юридическото лице пред трети лица. Въззивният съд не се е произнасял по въпроса за възможността работодателят да делегира дисциплинарната работодателска власт на трето лице, а е приел, че лицето, подписало процесната заповед, макар по отношение на него да е представено пълномощно от работодателя, няма качеството на длъжностно лице-работник или служител на работодателя, на когото са възложени ръководни функции на трудовия процес. В цитираното от жалбоподателя ТР № 6/11.01.2013г. по тълк.дело № 6/2012г. на ОСГК на ВКС, както и в решенията на ВКС, приложени към касационната жалба е прието, че е допустимо делегиране на работодателска правоспособност чрез упълномощаване(чл. 36 и сл. ЗЗД) при прекратяване на трудовото правоотношение, извън случаите на налагане на дисциплинарни наказания по чл.192, ал.1 КТ, т.е. разширена е по тълкувателен път възможността на работодателя да делегира работодателската си правоспособност при прекратяване на трудовото правоотношение. В случая, разрешенията, дадени в тълкувателното решение са неприложими, доколкото оспорената от ищеца заповед от 07.02.2020г. e за налагане на дисциплинарно наказание-уволнение-хипотеза уредена в чл.192, ал.1 КТ, според която дисциплинарните наказания се налагат от работодателя или от определено от него длъжностно лице с ръководни функции или от друг орган, оправомощен със закон. По изложените съображения не следва да се допуска до касационно обжалване въззивното решение № 121 от 04.04.2022г., постановено по въззивно гр.дело № 33/2022г. на Софийския окръжен съд, III въззивен граждански състав. С оглед изхода на делото, касаторът „Металверк“ ЕООД следва да бъде осъден да плати на насрещната страна М. П. Т. разноските за платено адвокатско възнаграждение през касационната инстанция в размер 500 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО