Определение № 3263 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4763/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата И. И. Д. срещу въззивно решение № 5623 от 11.09.2025 год., постановено по в. гр. дело № 824/2025 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІІ-В с-в, с което, като е отменено решение № 22957 от 17.12.2024 год., постановено по гр. дело № 26865/2024 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 56 с-в, са отхвърлени предявените от И. И. Д. срещу Столичен инспекторат към Столична община искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ със заповед № от 25.04.2024 год. на директора на Столичен инспекторат към Столична община, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „старши инспектор в Районен инспекторат М.“ при Столичен инспекторат към Столична община и за осъждане на ответника да заплати сумата от 11 100 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 25.04.2024 год. до 25.10.2024 год. /в брутен размер/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.05.2024 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че мотивите на въззивния съд са противоречиви – от една страна било прието, че тежестта на доказване се носи от ответника, а от друга – че не следва да се обсъжда въпроса за предпоставките на чл.195 КТ, а именно дали заповедта за уволнение е мотивирана, дали е спазен срока за налагане на дисциплинарното наказание по чл. 194 КТ, както и дали наказанието е съответно на нарушението. Така въззивният съд недопустимо бил разместил доказателствената тежест при оспорване на дисциплинарно уволнение. При предявен иск от страна на работника за отмяна на дисциплинарното уволнение като незаконно, който включвал всички основания за незаконност от процедурно или материалноправно естество включително, доказателствената тежест за установяване на вменените нарушения се носела от ответника-работодател. Неправилно въззивният съд бил приел, че заповедта е издадена от лице с дисциплинарна власт в законоустановения двумесечен срок, че същата е мотивирана, като в нея са посочени нарушителят, нарушението, кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага, доколкото в исковата молба и уточненията липсвали оплаквания по отношение на дисциплинарната власт на лицето, издало заповедта - чл. 192 КТ, срока за налагане на дисциплинарното наказание — чл. 194 КТ, и мотивираността на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание – чл. 195 ГПК. Същевременно съдът следвало да следи служебно за спазването на императивни правни норми, каквито били чл. 195 КТ и чл. 194 КТ. Отказал да обсъди и въпроса за съответствието на наложеното наказание с извършеното нарушение – чл. 189 КТ. Също така не бил обсъдил всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор, както и всички събрани доказателства по делото относно релевантните факти в тяхната взаимна връзка и не бил изложил собствени мотиви. Неправилен бил изводът на въззивния съд, че процедурата по чл.193 КТ е надлежно осъществена, в т.ч. не бил зачел индивидуалното право на изслушване на служителя. Протоколът от 24.04.2024 год. не обективирал искане за даване на обяснения. Освен това на ищцата не бил предоставен разумен срок за даване на обясненията. Връчването на предварително изготвената заповед за уволнение непосредствено след като записът бил изгледан и задаването на общия въпрос относно наличие на коментар по него и последвалия отказ на служителя да направи такъв, не удовлетворявали изискванията за предоставяне на разумен срок и осигуряване на реална възможност за даване на обяснения. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ При предявен иск от страна на работника за отмяна на дисциплинарното уволнение като незаконно, който включва всички основания за незаконност от процедурно или материалноправно естество, доказателствената тежест за установяване на законноостта на наложеното наказание „уволнение“, върху работодателят ли е разпределена, именно той ли следва да докаже, че са налице всички предпоставки на чл. 195 КТ, или както е приел СГС, щом няма конкретно оспорване, съдът приема че е законно уволнението? 2.1/ Когато ищецът е оспорил законността на заповед за налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“, съдът длъжен ли е да установи наличието на реквизитите, посочени императивно в чл. 195 КТ, реквизити гарантиращи „законност“ на наложеното наказание „дисциплинарно уволнение“, извършено ли е претендираното деяние /действие или бездействие/, мотивирана ли е атакуваната заповед, съставлява ли вмененото нарушение на трудовата дисциплина, каква е неговата тежест и съответства ли му по тежест наложеното дисциплинарно наказание, или както СГС е приел, че след като не е изрично посочено в исковата молба, а чак в отговора на въззивната жалба, въпросите не следва да се обсъждат от въззивният съд? 2.2/ Длъжен ли е ищецът да посочи в какво се състои незаконосъобразността на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“ или е достатъчно да посочи в исковата молба, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна? 3/ За императивните норми на чл. 195 КТ и чл. 194 КТ съдът следи ли служебно за тяхното спазване и ако първоинстанционният съд не се е произнесъл, и има оплакване в отговора на въззивната жалба, че заповед за налагане на дисциплинарно наказание не е мотивирана, въззивният съд следва ли да откаже да разгледа този довод в отговора на въззивната жалба, поради това че същият довод не е посочен в исковата молба, или е длъжен да обсъди това възражение поради това че нормите са императивни и че спорът е пренесен пред СГС с отговорът на въззивната жалба? 4/ При оспорване на законността на дисциплинарно уволнение следва ли съдът да извърши контрол по въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение, на първо място относно това дали работодателят преди налагането на дисциплинарното наказание е извършил преценката по чл. 189 КТ, т.е. като е взел предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя? 5/ Нарушил ли е въззивният съд основния принцип на ограниченото въззивно обжалване като е отрекъл/отказал да разгледа доводите на въззиваемия, изложени в отговора на въззивната жалба – че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание не е мотивирана и че наказанието не съответства на тежестта на нарушението, пренебрегвайки признатата от закона възможност, не само въззивникът, но и въззиваемият да се оплаче от пороци на обжалваното решение с отговора, с който той упражнява право на защита срещу жалбата, а то е проекция на правото му на иск? 6/ Има ли задължение въззивната инстанция да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор, както и всички събрани доказателства по делото относно релевантните факти в тяхната взаимна връзка, както и да изложи собствени мотиви, при отмяната на решение на първоинстанционния съд? 7.1/ С предявяването на записа от работодателя /частично е бил показан/ и задаването на въпроса „ще коментирате ли“, може ли да се приеме че работодателят е изпълнил изискванията на чл. 193 КТ, като не е посочил релевантните обстоятелства – за кое поведение /действия или бездействия/ на работника се искат обяснения, както и времето, през което работникът може да бъде изслушан? 7.2/ Дадена ли е от работодателя реална възможност на работника да бъде изслушан, след като ме е показал запис на „телевизора“ и му е задал въпрос „ще коментирате ли“ и без да му даде разумен срок за даване на обяснение и едновремено с това му е връчена заповедта за уволнение, предварително подготвена? „Ще коментирате ли“, което предполага незабавно даване на обяснения, разумен срок ли е по чл. 193 КТ? 8/ При извършване на процедурата по чл. 193 КТ работодателят извършил ли е същата надлежно при групово изслушване на служителите или следва същото да е сторено самостоятелно, особено ако произтича от един и същ юридически факт? Длъжен ли е работодателят да зачете индивидуалното право на служителя на изслушване, дадено и гарантирано от чл. 193 КТ, съобразявайки и факта че служителката Д. е само двадесет дни на тази работа и все още е обучавана? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението. Ответникът по касационната жалба Столичен инспекторат към Столична община счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображения, като се е позовал на съдебната практика /която е цитирал/, че правото по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е потестативно право на работника за отмяна на уволнението, поради което в обстоятелствената част на исковата молба е необходимо да се посочат правопораждащите факти на правото, чиято защита се търси. Съдът не може да се произнесе по предмета на делото /потестативното право за отмяна на уволнението/, въз основа на други факти и обстоятелства, които не са въведени от ищеца и са извън предмета на доказване, и за които факти не е разпределяна доказателствена тежест и не е давано указание за сочене на доказателства, при липсата на такива. С иска за признаване на уволнението за незаконно ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление. Предмет на делото е съществуването на това потестативно право. Следователно съдът не може да основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба. След предявяването на иска ищецът може да допълва исковата си молба в първото заседание по делото, като посочи нови факти само ако е направил съответното възражение срещу оспорваното потестативно право на работодателя, но е пропуснал да посочи някои от фактите, на които то се основава. Приел е за установено, че по силата на трудов договор № от 09.02.2024 год. и заповед № от 13.02.2024 год. ищцата е заемала длъжността „Старши инспектор, Районен инспекторат „М.“. Със заповед № от 25.04.2024 год., издадена от директора на Столичен инспекторат към Столична община, на ищцата било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ вр. с чл. 190, ал. 1, т. 4 вр. с чл. 187, ал. 1, т. 8 и чл. 188, т. 3 КТ и чл. 7, ал. 3, т. 6 от Правилника за организацията и дейността на Столичен инспекторат към Столична община. В исковата молба и уточненията липсвали оплаквания по отношение на дисциплинарната власт на лицето, издало заповедта – чл. 192 КТ, срока за налагане на дисциплинарното наказание – чл. 194 КТ, и мотивираността на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание – чл. 195 КТ, поради което следва да се приеме, че заповедта е издадена от лице с дисциплинарна власт в законоустановения двумесечен срок, както и че същата е мотивирана, като в нея са посочени нарушителят, нарушението, кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Оспорването на мотивираността на заповедта е сторено едва с писмените бележки пред първата инстанция и е намерило отражение и в отговора на въззивната жалба, както и в писмените бележки, представени пред въззивната инстанция. Пороците на процедурата по налагане на дисциплинарно наказание обаче следвало да бъдат посочени в исковата молба, съответно уточненията към нея, и не можело да бъдат въвеждани в последващ етап на процеса, поради което не следвало да бъдат обсъждани. Поради това въззивният съд е намерил, че възражението за немотивиране на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е преклудирано. На следващо място въззивният съд е посочил, че в исковата молба и трите уточнения към нея ищцата не е въвела твърдение за нарушение на изискването на закона за изискване на писмени или устни обяснения на работника или служителя. Такова оплакване било въведено едва с писмените бележки пред първата инстанция и било поддържано във въззивното производство с отговора на въззивната жалба и с писмените бележки, депозирани пред втората инстанция, т.е. същото било преклудирано. Дори да се приемело, че надлежно оплакване за нарушение на чл. 193, ал. 1 КТ било въведено с исковата молба, респ. с уточненията към нея, то същото щяло да е неоснователно. В тази връзка е изложил съображения, че производството по налагане на дисциплинарни наказания е неформално и Кодексът на труда не установява специални правила за инициирането му, нито форма на поканата за даване на обяснения. Законът предвижда отмяна на дисциплинарното наказание, без да се обсъжда спорът по същество, ако се установи, че работодателят предварително не е изслушал работника или служителя или не е приел писмените му обяснения – чл. 193, ал. 2 КТ. От значение за законността на производството е на нарушителя да е била предоставена реална възможност да даде обяснения. Дали ще се възползва от тази възможност е личен избор на работника или служителя. Когато се установи, че за нарушениет. Доколкото в КТ липсват изисквания по отношение на формата на необходимите обяснения – устна или писмена, то доказването на това обстоятелство може да стане с всички допустими доказателствени средства по ГПК – писмени доказателства, свидетелски показания. Счел е за установено по делото, че от ищцата са били поискани устни обяснения, като в тази връзка е кредитирал представения по делото протокол от 24.04.2024 год. и показанията на свидетелката Д. Ц., както и частично показанията на свидетелката Л.. От протокола се установявало, че на 24.04.2024 год., в 13:00 часа, в сградата на Столичен инспекторат било проведено изслушване по реда на чл. 193, ал. 1 КТ от инж. Н. Н. – Директор на Столичен инспекторат към Столична община, в присъствието на М. П. /заместник-директор на СИ към СО/, М. Т. /главен юрисконсулт в СИ/, М. М. /началник на отдел „Оперативен контрол“/, С. П. /старши юрисконсулт в СИ/, Д. М. /началник на РИ „М.“/, както и на Д. З. и И. Д., като всеки бил удостоверил присъствието си с подпис на последната страница на протокола. Истинността на протокола не била оспорена своевременно от ищцата. Свидетелката Ц. била посочила, че е присъствала на 25.04.2024 год. в кабинета на директора на СИ заедно с положилите подписите си върху протокола М. М., С. П., М. П., инж. Н. Н., М. Т. и Д. М.. На изслушването на втория ден били присъствали и Д. З. и ищцата И. Д., които също били подписали протокола от 24.04.2024 год. Процесният запис, на който били запечатани действията на И. Д. и Д. З. – които работодателят е квалифицирал като нарушение на трудовата дисциплина, бил предявен на същите, като всички присъстващи в кабинета на директора се били запознали със съдържанието му. След това Д. З. и И. Д. били поканени да дадат обяснения, но и двете отказали да коментират видяното на записа. Спазването на изискването на чл. 193, ал. 1 КТ се установявало частично и от показанията на свидетеля Л. Л. /които кредитирал като кореспондиращи с останалите данни по делото/, която била посочила, че М. М., с когото работела в един кабинет и който бил присъствал на срещите в кабинета на директора на 24.04.2024 год. и на 25.04.2024 год., я бил уведомил, че е имало разговор със служителката Д. във връзка със сигнал, че две служителки – Д. и З., били взели стоки без пари при посещение в магазин. В обобщение въззивният съд е намерил за неправилен извода на първоинстанционния съд, че процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ е опорочена. Ищцата била запозната с действията, които довели до ангажиране на дисциплинарната й отговорност – процесният запис от 03.04.2024 год. в обекта, находящ се в [населено място], [улица], й бил предявен, след което същата била поканена да даде устни обяснения, на което същата е отказала. Обстоятелството дали обясненията били поискани групово или не било ирелевантно за надлежността на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, тъй като същата не била формална и можело да бъде осъществена по всякакъв начин, стига работодателят да е предоставил реална възможност на дисциплинарно наказания служител да даде обяснения – устни или писмени, преди да бъде наложено наказанието. На следващо място въззивният съд е приел, че по делото е недоказана защитната теза на ищцата /намерила израз във второто уточнение на исковата молба от 07.06.2024 год./, че при срещата с управителката на проверявания на 03.04.2024 год. магазин Д. и З. са получили артикули – кафе и шоколадови пурички, срещу заплащане – лично по 30 лв. на управителката, която определила цената им след 30 % намаление на общо 60 лв. В пълно опровержение на твърдяното от ищцата били както видеозаписите от 03.04.2024 год. от охранителните камери на магазина, находящ се в [населено място], [улица], където Д. и З. били извършвали проверка – чието съдържание било анализирано и възпроизведено в заключението по съдебно-техническата експертиза /което потвърдило и автентичността им/, така и показанията на свидетелката Л. Н. – управител на магазина, от които се установявало, че Д. и З. поискали свидетелката да „почерпи“, за да не налагат наказание за установено от инспекторите нарушение – наличие на боклуци на улицата пред магазина, като Д. и З. взели, каквото им е необходимо, без да го заплатят – кафе, пурички, дезодоранти, което впоследствие било заплатено от свидетелката – около 100 лв. на доставни цени. Поради това е формирал извода, че ищцата била извършила посоченото в заповедта за уволнение нарушение на трудовата дисциплина. Посочил е, че ищцата не е възразила срещу съответствието на нарушението с наложеното наказание, поради което не следва да обсъжда този въпрос. С тези мотиви на въззивния съд е отменено първоинстанционното решение /в обжалваната му част/ и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ са отхвърлени. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросите по т. 1 – т. 5 от изложението, които касаят възможността съдът служебно да контролира спазването на изискванията на чл. 194 КТ, чл. 194 КТ и чл. 189 КТ и свързаният с тях въпрос по т. 6 от изложението относно задълженията на въззивната инстанция, са от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според установената практика на ВКС, обективирана в решение № 665 от 01.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 242/2009 г., IV г. о., ГК, решение № 149 от 13.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 475/2011 г., IV г. о., ГК, решение № 177 от 11.07.2012 год. на ВКС по гр. дело № 193/2011 год., ІV г. о., ГК, решение № 385 от 12.10.20212 год. на ВКС по гр. дело № 531/2012 год., ІV г. о., ГК, решение № 167 от 30.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6368/2013 г., IV г. о., ГК, решение № 297 от 03.10.2014 год. на ВКС по гр. дело № 7528/2013 год., ІV г. о., ГК, решение № 23 от 2.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4553/2015 год., IV г. о., ГК и др. /част от които са цитирани в изложението/, съдът не може да се произнася по доводи за незаконност на уволнението, които не са наведени от ищеца с исковата молба като основания на иска. Въззивният съд се произнася само по въпросите във въззивната жалба, респ. отговора на въззивната жалба, като служебно може да прилага само императивни правни разпоредби и то само доколкото тези разпоредби касаят факти, изрично посочени от ищеца. Нито първоинстанционният съд, нито въззивният, следят служебно за съответствието на заповедта за уволнение с изискванията на чл. 195 КТ. Съдът следи служебно за спазването на сроковете, които се отнасят за надлежното му сезиране /които са преклузивни/. Сроковете, които пораждат, променят или погасяват материалното субективно право, което е предмет на делото – какъвто е срокът за налагане на дисциплинарно наказание по чл. 194 КТ, съдът не може да прилага служебно, защото съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Обжалваното решение е съобразено с тези правни разрешения. В случая въззивният съд е намерил за недопустимо да се произнася по доводите на ищцата за незаконност на уволнението поради това, че заповедта за уволнение не е мотивирана и не е спазен срокът за налагане на дисциплинарното наказание, тъй като същите били наведени за първи път съответно в писмената й защита в първоинстанционното производство и в подадения от нея отговор на въззивната жалба, както и да осъществява преценка за съответствие на наложеното наказание с извършеното дисциплинарно нарушение поради липсата на спор за наличието му. Предметът на спора предопределя предмета и обсега на доказване, като въззивният съд не е отрекъл, че работодателят носи тежестта да установи при условията на пълно и главно доказване законността на уволнението и в тази връзка е осъществил преценка и е изложил собствени мотиви по спорните между страните въпроси дали са спазени изискванията на чл. 193 КТ и дали ищцата е извършила твърдяното нарушение на трудовата дисциплина. Останалите три поставени от касатора въпроси – по т. 7.1 – т. 8 от изложението, са свързани с приложението на чл. 193 КТ и имат обуславящ характер, но са били разрешени от въззивния съд в съответствие с установената практика на ВКС – решение № 307 от 24.06.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1342/2010 год., ІV г. о., ГК, решение № 49 от 08.02.2011 год. на ВКС по гр. дело № 824/2010 год., ІV г. о., ГК, решение № 171 от 23.02.2010 год. на ВКС по гр. дело № 68/2009 год., III г. о., ГК, решение № 137 от 2.03.2010 год. на ВКС по гр. дело № 20/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 221 от 30.07.2014 год. на ВКС по гр. дело № 7639/2013 год., IV г.о., ГК, решение № 137 от 01.06.2012 год. на ВКС по гр. дело № 982/2011 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 225 от 05.04.2012 год. на ВКС по гр. дело № 375/2010 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 106 от 25.04.2013 год. по гр. дело № 698/2012 год., ІV г. о., ГК, решение № 201 от 25.09.2013 год. на ВКС по гр. дело № 68/2013 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 272 от 03.10.2014 год. на ВКС по гр. дело № 145/2014 год., ІV г. о., ГК, решение № 254 от 04.11.2014 год. на ВКС по гр. дело № 7086/2013 год., ІV г. о., ГК, решение № 53 от 31.05.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2943/2016 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 159 от 07.06.2019 год. на ВКС по гр. дело № 563/2019 год., IV г. о., ГК, решение № 31 от 19.03.3019 год. на ВКС по гр. дело № 2008/2018 год., ІІІ г. о., ГК и др. Според тази практика, при задължението да се поискат обяснения се отчита липсата на специална процедура за това, което налага съдът да прецени всички обстоятелства, съобразявайки целите на чл. 193, ал. 1 КТ – работникът или служителят да има възможност да изложи пред субекта на дисциплинарна власт своята защитна позиция по твърдяното дисциплинарно нарушение, а работодателят да прецени всички обстоятелства, свързани с констатираното нарушение. Когато работодателят пряко поиска писмени обяснения, това снема от него задължението за лично изслушване на работника или служителя, но без да променя следващото се от характера на трудовите задължения правило, че обясненията се дават веднага, след като са изискани и когато са поискани устно, те се дават непосредствено. Затова поначало разумен и достатъчен е този срок за писмени обяснения, който позволява на работника или служителя, след като се е ориентирал във фактите, да изложи обмислен коментар на твърденията или отговор на въпросите в писмена форма, да изрази субективното си отношение, включително ако е допуснал нарушението. Работникът или служителят може да даде обяснение, но той не е в положение да доказва. Това следва да се отчита при преценката за разумен срок, тъй като е достатъчно работодателят да бъде насочен към доказателства и факти, които добросъвестно да събере и оцени. Изключение са случаите, при които възможността за даване на съдържателни писмени или устни обяснения ще бъде реално обусловена от подготовка, наложителни справки, проверка на документи и пр., отнемащи повече време. Работникът не е длъжен да даде обяснения, тъй може да се въздържи. Затова задължението на работодателя се свежда до това да предостави на работника реална възможност да даде обяснения. Дали работникът ще се възползва от предоставената възможност, зависи от неговата воля. Недаването на обяснения от работника или служителя не опорочава наложеното дисциплинарно наказание, ако той е разполагал с реална възможност преди връчването на заповедта, но не се е възползвал. В разглеждания случай въззивният съд е приел, че на ищцата е била дадена възможност за устни обяснения на 24.04.2024 год. за това дали е поискала да получи облага при извършването на проверка на 03.04.2024 год. в хранителен магазин, стопанисван от „Бакалия 2014“ ООД, находящ се в [населено място], [улица] тя е дала такива същия ден, с които отрекла да е извършила вмененото й нарушение на трудовата дисциплина – обстоятелства, които е удостоверила с подписа си в съставения протокол от 24.04.2024 год. /чиято автентичност не е била своевременно оспорена/. Била е поканена да се яви отново за изслушване на 25.04.2024 год. – когато й е бил предявен видеозапис от 03.04.2024 год. от камера в горепосочения търговски обект, отразяващ действията й, вменени от работодателя като дисциплинарно нарушение, но след запознаване със съдържанието му ищцата отказала да даде обяснения. Предвид естеството на депозираните обяснения – които не са частични и заявената с тях позиция, както и с оглед предоставената възможност за допълнителни обяснения, е формирал решаващия извод, че срокът за обяснения е бил съобразен с реалните възможности на ищцата да ги даде. Следователно преценката на въззивния съд за достатъчност на определения от работодателя срок за обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ е извършена при отчитане на конкретните обстоятелства /в т.ч. липсата както на твърдения, така и на данни за факти, засягащи морала, личния живот на ищцата и др. подобни и направено искане в тази връзка, изключващи публичност на изслушването й от работодателя/, поради което не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ето защо въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът /ищцата/ следва да бъде осъден да заплати на ответника действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 2 045.17 евро /равняващи се на 4 000 лв./. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд