Определение № 1808 от 06.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 258/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. В. К. срещу решение № 248/30.10.2025 г. по в. гр. д. № 397/2025 г. на Шуменския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 770/18.10.2024 г., допълнено с решение № 346/30.04.2025 г., двете постановени по гр. д. № 974/2024 г. на Шуменския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. В. К. срещу Шуменски университет "Епископ Константин Преславски" иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за горницата над присъдената сума от 9 811,91 лв. до размера от 10 500 лв., частично от 98 885,82 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Първоинстанционното решение в частта, в която Шуменски университет "Епископ Константин Преславски" е осъден да заплати на Г. В. К., на основание чл. 224, ал. 1 КТ, сумата от 9 811,91 лв., представляваща разликата между дължимата сума в размер на 89 997, 46 лв. и реално изплатената такава в размер на 80 185,55 лв., предявен като иск за 10 500 лв., частичен от 98 885,82 лв. не е обжалвано пред въззивния съд и е влязло в сила. В изложението към жалбата се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е работил при ответника в продължителен период от време, от 28.08.1997 г. до 30.10.2023 г., като е заемал различни академични длъжности, а на 30.10.2015 г. е бил избран за ректор на университета, която длъжност заемал до 27.10.2023 г. Последният пълен отработен месец на ищеца при ответника бил месец септември 2023 г., когато той бил получил възнаграждение за работа по три различни правоотношения, които били изплатени с отделни фишове за заплати. Първото е получено трудово възнаграждение по основното трудово правоотношение за длъжността "професор, висше училище" в размер на 4272,80 лв. Второто е получено от ищеца възнаграждение по сключен на 02.11.2020 г., на основание чл. 10, ал. 2, т. 10 ЗОВ, договор за управление с министъра на образованието в размер на 4 740 лв., и третото е получено от ищеца възнаграждение по срочен трудов договор от 03.09.2019 г., сключен с ответника за допълнителен труд на основание чл. 110 и чл. 68 ал. 1 т. 2 КТ, по силата на който ищецът изпълнявал длъжността "член на управителния съвет в изпълнение на дейностите по проект ВG05М20Р001-1.001-0004-1-С01 "Университети за наука, информатика и технологии в е обществото", в размер на 585,65 лв. Трудовото правоотношение с ищецът било прекратено от работодателя със заповед № РД-12-296 от 27.10.2023 г., считано от 30.10.2023 г., на основание постигнато между страните взаимно съгласие - чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, като в заповедта било предвидено изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 6-месечното брутно трудово възнаграждение и обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ за неизползван платен годишен отпуск - 318 работни дни. На 30.11.2023 г. по банковата сметка на ищеца постъпила сумата 80 185,55 лв. Във фишовете за заплати било отразено, че посочената обща сума представлявала изплатени: обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ - 25 636,80 лв. и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ - 61 761,42 лв. Въззивният съд се позовал и на изготвената в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която размерът на дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ е в размер на 71 511,84 лв., а след приспадане на дължимия данък по ЗДДФЛ нетната /чиста/ сума на обезщетението е в размер на 64 360,66 лв. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 224, ал. 1, вр. с чл. 177 КТ при прекратяване на трудово правоотношение служителят има право да получи парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, чийто размер се определя от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ прекратяването на правоотношението, през който служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Според чл. 17, ал. 1 НСОРЗ, в брутното трудово възнаграждение в случаите по чл. 228 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя и други изрично изброени възнаграждения. Изложени са мотиви за това, че основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници, за времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя извън територията на предприятието и др. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 НСОРЗ - за по-висока професионална квалификация /работник или служител, притежаващ образователна и научна степен "доктор" или научна степен "доктор на науките"/ и по чл. 12 НСОРЗ - за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане /чл. 6, ал. 1, т. 1 НСОРЗ/, когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Тях има предвид чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ. Съобразявайки изложеното, съдът е приел, че възнаграждението, което ищецът е получавал по сключения между него и министъра на образованието и науката договор за управление по чл. 10, ал. 2, т. 10 ЗВО не попада в горния обхват и не следва да се включва при определяне размера на дължимото обезщетение, доколкото с настъпилата промяна в нормативната база и въвеждането на изискването за сключване на договори за управление по чл. 10, ал. 2, т. 10 ЗВО /нова – ДВ, бр. 17 от 2020 г./, се е променило и основанието на което ищецът получава възнаграждението си в тази част, като мандатно. Съобразно чл. 31, ал. 2 ЗВО, договорът за управление съдържа: задълженията на страните за изпълнението на политиката за развитие на висшето училище; конкретни механизми и показатели за изпълнение на политиката за развитие на висшето училище; задължението на страните да осъществяват текуща комуникация по всички въпроси, свързани с изпълнението на приетата мандатна програма на ректора, в цялост и поотделно за всяка година, както и относно съответствието й с политиката за развитие на висшето училище; задължението на ректора да отчита пред министъра на образованието и науката резултатите от изпълнението на политиката за развитие на висшето училище, за финансовото състояние на висшето училище и за съществуващите проблеми и мерките за тяхното решаване. Така установеното необходимо съдържание на договора за управление потвърждавало горния значим за изхода на делото правен извод относно мандатния характер на договора, а и освен това възнаграждението на ректора било изрично уредено в Наредба № 23/27.08.2020 г. за начина за определяне размера на възнагражденията на ректорите на държавните висши училища по договорите за управление, сключени с министъра на образованието и науката. За ирелевантно е прието обстоятелството, че правоотношението е възникнало от избор, а както е видно и от сключените допълнителни споразумения до подписването на процесния договор за управление, ищецът е получавал увеличено основно трудово възнаграждение за ректор - 1550 лв. и 310 лв. за ръководител на катедра /по ДС №РД-12 272/27.12.2019 г./, а след подписването на договора за управление на 02.11.2020 г., в сключеното допълнително споразумение №РД-12 255/02.11.2020 г. към основното месечно трудово възнаграждение е било добавено единствено увеличение за ръководител на катедра - 310 лева. Така изложеното обосновало извода на въззивния съд, че получаваното месечно възнаграждение по гражданското правоотношение в размер на 4740 лв., не следва да се включва при определяне на обезщетенията по чл. 17 НСОРЗ. Съдът е приел, че в тази база не следва да се включва и възнаграждението по срочния трудов договор на ищеца от 03.09.2019 г., сключен с ответника за допълнителен труд на основание чл. 110 и чл. 68 ал.1 т.2 КТ, доколкото не е спорно между страните, а и е изрично уговорено в договора в п.V. "Други условия", т. 3, че възнагражденията се изплащат от бюджета на проект ВG05М20Р001-1.001-0004-1-С01, поради което според съда възнаграждението по този срочен проект не може да се приеме, че е допълнително възнаграждение по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ. Поради съвпадане на правните изводи на въззивния съд с тези на първата инстанция обжалваното решение е потвърдено. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилно приложение на чл. 83 и сл. от КТ и чл. 31, ал. 1 ЗВО. Искането е за неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се уважи предявеният по делото иск. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът извежда следните въпроси, които сочи, че са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1."Попада ли в кръга на трудовите правоотношения "договора за управление" по чл. 10, ал. 2, т. 10 ЗВО, сключен между министъра на образованието на науката и ректора на държавното висше училище?"; 2."Ако се приеме, че "договорът за управление" по чл. 10, ал. 2, т. 10 ЗВО, сключен между министъра на образованието на науката и ректора на държавното висше училище, е трудов, явява ли се същият като основен трудов договор?". Развити са съображения и за очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба Шуменски университет "Епископ Константин Преславски", чрез адв. В. В., е депозирал отговор на тази жалба, като счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. излага становище за неоснователност на същата. ВКС счита, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по поставените въпроси няма формирана практика на ВКС и даването на отговори по тях ще е от значение за изясняване на точния смисъл на закона и за развитие на правото. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение