Определение № 3817 от 30.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2106/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Добрич, представлявана от кмета и приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от гл. юрисконсулт М. против решение № 91 от 29.03.2023 г. по гр. д. № 121/2023 г. на Окръжен съд – Добрич. Ответната страна И. Н. А. чрез упълномощеното адвокатско дружество „Янков и съдружници“, представлявано от адвокати Я. и З. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1004 от 27.10.2022 г. по гр. д. № 1984/2022 г. на Районен съд – Добрич (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 14 от 10.01.2023 г. по същото дело) за уважаване на предявените от И. Н. А. против Община Добрич искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ – признато е за незаконно уволнението на ищцата със заповед № 15/22.06.2022 г. на кмета на общината, извършено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ за нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ и са отменени обективиращата прекратяването на трудовото правоотношение горецитирана заповед и заповед № 202/22.06.2022 г. на работодателя за налагане на ищцата на дисциплинарно наказание „уволнение“, като същата е възстановена на предишната работа като „старши инспектор Данъчно обслужване в дирекция Местни данъци и такси“ при ответника и в нейна полза са присъдени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните е съществувало трудово правоотношение, произтичащо от трудов договор, по силата на което, към датата на прекратяването му, ищцата е заемала длъжността „старши инспектор Данъчно обслужване в дирекция Местни данъци и такси“ при ответната община. Със заповед № 15/22.06.2022 г. на кмета на община Добрич и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ, във връзка с чл. 126, т. 13 КТ и обяснения на лицето по чл. 193, ал. 1 КТ трудовото правоотношение с ищцата е прекратено, считано от връчването й на 22.06.2022 г. Като фактически основания (причини) за прекратяване на трудовия договор са посочени неизпълнение от работника на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение. Установено е също, че с друга заповед, № 202/22.06.2022 г. на кмета на община Добрич и на основание чл. 44, ал. 1, т. 3 ЗМСМА, във вр. с чл.192, ал. 1, чл. 186, чл. 187, ал. 1, т. 10 КТ вр. с чл. 8, т. т. 9 и 13 от Правилника за вътрешния трудов ред в Община Добрич, чл. 23 от Вътрешните правила за документооборота в общината и чл. 14 от Вътрешните правила за правата и задълженията на служителите като потребители на услугите, предоставяни чрез информационните и комуникационните системи на общината, чл. 190, т. 7 КТ и чл. 188, т. 3 КТ и постъпили два доклада от 03.06.2022г. и 06.06.2022 г. на К. Г. – секретар на община Добрич, е наложено на ищцата дисциплинарно наказание „уволнение“ по смисъла на чл. 188, т. 3 КТ. Дисциплинарната отговорност е ангажирана за това, че на 02.06.2022 г. в 10:46 ч. ищцата е визуализирала чрез системата ARCHIMED EPROCESS жалба с рег. № 94Д-00-489/01.06.2022 г., която не е свързана с дейността на Дирекция „Местни данъци и такси“ и е разпространила съдържанието на визуализираната жалба на трето лице - съпруга й А. А., работещ като таксиметров шофьор, а чрез него жалбата е станала достояние на останалите шофьори на таксита, които работят на стоянката, където обичайно той упражнява дейност. Установено е, че заповедта е връчена на ищцата на 23.06.2022 г. При тези факти инстанцията по същество е приела, че прекратяването на трудовото правоотношение с ищцата е незаконосъобразно и е уважила иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. В тази връзка са изложени съображения, че дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено, наказанието и законовият текст, въз основа на който се налага - чл.195, ал. 1 КТ, връчва се срещу подпис на работника/служителя и от деня на връчването й дисциплинарното наказание се смята за наложено - чл. 195, ал. 3 КТ. Разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ предвижда, че работодателят прекратява трудовият договор без предизвестие, когато работникът или служителят бъде дисциплинарно уволнен. Прието е, че анализът на тези две правни норми сочи, че липсва изрично законово изискване за издаване на две заповеди - една за налагане на дисциплинарно наказание и втора - за прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това издаването само на една заповед, с която се налага дисциплинарното наказание „уволнение“ е напълно достатъчно, за да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред. Изразено е разбиране, че не съществува пречка работодателят да издаде и втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, което, обаче не означава, че той е бил задължен да извърши това. Характерът на тази втора заповед ще има само констативен характер, тъй като връчването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ ще произведе ефекта на прекратяване на трудовото правоотношение. Когато обаче работодателят издаде само заповед, основаваща се на разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, той прекратява трудовото правоотношение по дисциплинарен ред именно с тази заповед, която трябва да има съдържанието по чл. 195, ал. 1 КТ. Посочено е, че трудов договор се прекратява по начините и предпоставките, изрично предвидени в КТ. Сред тях са тези за прекратяване без отправяне на едностранно предизвестие. При прекратяване на трудовоправната връзка без предизвестие съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ прекратяването настъпва от момента на получаването от насрещната страна на писменото изявление за това. Без значение за настъпването на такава правна последица е дали изявлението е съобразено или не с изискванията за мотивираност, за наличие на основанието за прекратяване или за спазване на правилата за закрила при уволнение. Това има отношение към законосъобразността на прекратяването, преценката за която се прави към момента на настъпването му. Изявления за прекратяване, отправени след друго вече получено и произвело действие, не водят до такава правна последица и не внасят каквито и да е изменения в първото (с позоваване на съдебна практика на ВКС - решение № 43/10.02.2014 г. по гр. д. № 4082/2013 г. и решение № 332/03.11.2014 г. по гр. д. № 1350/2014 г., и двете на IV г. о). При тези съображения е обоснован извод, че заповед № 15/22.06.2022 г. е произвела целеното действие -прекратяване на трудовия договор с ищцата на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, т.е. поради дисциплинарно уволнение. Прието е, че по правилото на чл. 335, ал. 2, т. 3 вр. с чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ именно такъв ефект е настъпил от момента на получаване от ищцата на 22.06.2022 г. на съдържащото се в заповедта писменото волеизявление на работодателя за това. Момента на прекратяване на трудовоправната връзка без предизвестие е законоустановен и по усмотрение на работодателя то не може да има отложено действие. Направено е съждение, че изявлението на работодателя не отговаря на задължителното изискване на чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране на уволнителната заповед с индивидуализиране нарушението - в случая в заповедта са посочени единствено законови разпоредби като основание за нейното издаване, а като причини за прекратяване на трудовия договор буквално е възпроизведен текста на чл.187, ал. 1, т. 10 КТ. Въззивният съд е счел, че немотивирането на заповедта само по себе си обуславя незаконността на уволнението. А тъй като преценката за това се прави към момента на прекратяването на правоотношението - в случая към 22.06.2022 г., впоследствие получената от ищцата на следващия ден - 23.06.2022 г. мотивирана заповед № 202/22.06.2022 г. не може нито да санира първата, нито да произведе правно (прекратително) действие, поради което и същата следва да бъде отменена, без предпоставките за издаването й да се изследват в настоящото производство. Поради основателността на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за основателна е приета и акцесорната претенция по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на предишната работа. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички относими към спора доказателства, събрани по делото с твърдения, че е обуславящ изхода по делото и разрешен в отклонение с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, опредметена с ППВС № 1/1953 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК – т. 19, решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г., решение № 796/02.02.2010 г. по гр. д. № 1660/2009 г., и трите по описа на I г. о. на ВКС, решение № 149/28.12.2017 г. по т. д. 1604/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС, IV г.о. Повдигнатият процесуалноправен въпрос не може да обуслови допускане на обжалването. Той е свързан с правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото. Затова той е принципно относим към процесуалната активност на въззивната инстанция по всяко дело. По въпроса е формирана последователна съдебна практика, установена по задължителен за съдилищата начин – с т. т. 1, 2 и 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно даденото разрешение в тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Очертаните процесуални задължения са изпълнени от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение и той не се е отклонил от трайната съдебна практика. Обсъдил е съдържанието на издадените от работодателя две заповеди, касаещи прекратяване на трудовоправната връзка с ищцата поради дисциплинарно уволнение, изложил е съображения за момента на настъпване на преследвания с тях правен ефект и обосновано е приел, че първата връчена по време (на 22.06.2022 г.) на насрещната страна – ищцата, заповед е произвела правно действие и е прекратила трудовото правоотношение, считано от тази дата, докато втората връчена й на следващия ден – на 23.06.2022 г. (с мотивиране на извършеното дисциплинарно нарушение и неговото подробно индивидуализиране) е лишена от правен ефект при вече надлежно прекратена правна връзка. Горният извод е основан на всестранна преценка на събрания по делото доказателствен материал в контекста на наведените от страните твърдения, доводи и възражения, и при направени от решаващия състав собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, касателно незаконосъобразно упражненото потестативно право на работодателя на дисциплинарно уволнение с първата връчена по време заповед (издадена в отклонение с чл. 195, ал. 1 КТ), съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство. Изложеното сочи отсъствие на предпоставки в приложно поле на заявеното селективно основание, поради искането за достъп до касация не може да се уважи. При този изход на делото касаторът следва да понесе отговорността за разноските, сторени от насрещната страна в настоящото производство. Същите са претендирани своевременно в отговора на касационната жалба, но ответникът по жалба не е удостоверил надлежното извършване на разход в касационното производство с представяне на писмени доказателства за това. Ето защо разноски за касационната инстанция в полза на ищцата не следва да се присъждат. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.