Определение № 517 от 08.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 800/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 34 703/22.11.2019 година, подадена от Т. Т. А., против част от решение № 1115/18.10.2019 година на Окръжен съд Варна, постановени по гр. д. № 854/2019 година. С касационната жалба решение на Окръжен съд Варна се оспорва в частта му, с която са отменени първоинстанционните решение № 5073/07.12.208 година, поправено с решение № 696/19.02.2019 на Районен съд Варна, ХІ-ти граждански състав, двете постановени по гр. д. № 2987/2018 година и допълнително решение № 2414/31.05.2019 година, на Районен съд Варна, ХІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2987/2018 година в частта им, с която „Нишикли Травел“ ЕООД [населено място] е осъдено да заплати на Т. Т. А. сумата в размер на 647.36 лева, представляваща сбор от неизплатени брутни трудови възнаграждения за престой за периода от ноември 2015 година до септември 2016 година включително, формирана като сбор на брутните трудови възнаграждения за престой по месеци, както следва: за ноември 2015 година-173.12 лева, за декември 2015 година-54.24 лева и за месец септември 2016 година-420.00 лева, на основание чл. 267, ал. 1 от КТ, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на предявяване на исковата молба 01.03.2018 година до окончателното изплащане на задължението и сумата за разликата над 1 899.45 € до присъдения размер от 5427.00 €, представляваща сбор от обезщетенията за командировка по месеци и размери за периода от ноември 2015 година до месец септември 2016 година, формирана като сбор на обезщетенията за командировка за месеците ноември 2015 година, декември 2015 година, януари 2016 година, февруари 2016 година, март 2016 година, април 2016 година, май 2016 година, юни 2016 година, юли 2016 година и август 2016 година, на основание чл. 215 от КТ, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на предявяване на исковата молба 01.03.2018 година до окончателното изплащане на задължението, като „Нишикли Травел“ ЕООД [населено място] е осъдено да начисли във ведомостите си за заплати горепосочените суми и е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от Т. Т. А. против Нишикли Травел“ ЕООД [населено място] искове за заплащане на сумата в размер на 647.36 лева, представляваща сбор от неизплатени брутни трудови възнаграждения за престой за периода от ноември 2015 година до септември 2016 година включително, формирана като сбор на брутните трудови възнаграждения за престой по месеци, както следва: за ноември 2015 година-173.12 лева, за декември 2015 година-54.24 лева и за месец септември 2016 година-420.00 лева, на основание чл. 267, ал. 1 от КТ, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на предявяване на исковата молба 01.03.2018 година до окончателното изплащане на задължението, както и за начисляване на сумата във ведомостите за заплати на основание чл. 128, ал. 1 от КТ и за сумата за разликата над 1 899.45 € до присъдения размер от 5427.00 €, представляваща сбор от обезщетенията за командировка по месеци и размери за периода от ноември 2015 година до месец септември 2016 година, формирана като сбор на обезщетенията за командировка за месеците ноември 2015 година, декември 2015 година, януари 2016 година, февруари 2016 година, март 2016 година, април 2016 година, май 2016 година, юни 2016 година, юли 2016 година и август 2016 година, на основание чл. 215 от КТ, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на предявяване на исковата молба 01.03.2018 година до окончателното изплащане на задължението, както и за начисляване на сумата във ведомостите за заплати на основание чл. 128, ал. 1 от КТ. Освен това с касационната жалба решението на Окръжен съд Варна се обжалва и в частта му, с която е потвърдено определение 2504/19.02.2019 година на Районен съд Варна, ХІ-ти състав, постановено по гр. д. № 2987/2018 година в частта му, с която е оставено без уважение искането на Нишикли Травел“ ЕООД [населено място] за изменение на първоинстанционните решение № 5073/07.12.208 година, поправено с решение № 696/19.02.2019 на Районен съд Варна, ХІ-ти граждански състав в частта му за разноските за адвокатско възнаграждение за сумата над 2183.64 лева. В подадената от Т. Т. А. касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваните му части е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в обжалваните части и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Т. Т. А. против „Нишикли Травел“ ЕООД [населено място] искове за горепосочените суми да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Нишикли Травел“ ЕООД [населено място] не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Т. Т. А. е бил уведомен за обжалваното решение на 21.10.2019 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 34 703/22.11.2019 година, като е подадена по пощата на 21.11.2019 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Касационната жалба на Т. Т. А. е недопустима в частта й, с която въззивното решение се обжалва в частта му, с която е отхвърлен предявения от Т. Т. А. против „Нишикли Травел“ ЕООД [населено място] иск за заплащане на сумата в размер на 647.36 лева, представляваща сбор от неизплатени брутни трудови възнаграждения за престой за периода от ноември 2015 година до септември 2016 година включително, формирана като сбор на брутните трудови възнаграждения за престой по месеци, както следва: за ноември 2015 година-173.12 лева, за декември 2015 година-54.24 лева и за месец септември 2016 година-420.00 лева, на основание чл. 267, ал. 1 от КТ, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на предявяване на исковата молба 01.03.2018 година до окончателното изплащане на задължението, както и за начисляване на сумата във ведомостите за заплати на основание чл. 128, ал. 1 от КТ. Не всички съдебни решения подлежат на касационно обжалване, съгласно действащата към момента на подаването на жалбата правна уредба на същото. Такова обжалване е изключено за съдебните решения по чл. 280, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК тези решения влизат в сила от момента на обявяването им от въззивния съд, като от този момент пораждат предвиденото в чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК действие. С оглед на това тези спорове подлежат на разглеждане в двуинстанционно производство, като постановеното по тях от въззивната инстанция съдебно решение се ползва със сила на пресъдено нещо и разрешения с него спор не може да бъде пререшаван, включително и по пътя на касационния контрол, като подадената срещу това решение касационна жалба подлежи на връщане по силата на чл. 286, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000.00 лева. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК при искове за парични суми, каквито са тези по настоящето производство, цената на иска се определя от търсената сума, като в случая от значение за определяне на това, дали решението на Окръжен съд Варна подлежи на обжалване или не, е цената на всеки един от предявените искове, взета отделно, а не сбора от цената на всички искове. Посоченият по-горе иск е с цена от 647.36 лева, която не е над 5000.00 лева, а е под този размер, поради което обжалваното решение, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, не подлежи на касационен контрол по отношение на този иск. Поради това същото е влязло в сила по отношение на тези два иска и подадената против него в тази му част касационна жалба е недопустима и като такава трябва да се остави без разглеждане в тази част, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Обстоятелството, че в решението на Окръжен съд Варна е посочено, че подлежи на касационно обжалване и в тази му част не води до друг извод. Възможностите за обжалване на съдебните актове и предпоставките за това да изрично предвидени в закона. Разпоредбите за това са императивни и установените с тях правила не могат да бъдат променяни нито по споразумение на страните в производството, нито от съда. Затова погрешното посочване от съда, че постановения от него акт подлежи на обжалване и в тази му част не създава възможност за това, ако такава не е предвидена в закона. Тъй като не подлежи на касационно обжалване в тази си част решението на Окръжен съд Варна е влязло в сила на датата, на която е постановено и не подлежи на последващ инстанционен контрол. С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК подадената от Т. Т. А. касационна жалба е допустима в частта й, с която решение № 1115/18.10.2019 година на Окръжен съд Варна, постановени по гр. д. № 854/2019 година се оспорва в частта му, с която е отхвърлен иска сумата за разликата над 1 899.45 € до присъдения размер от 5427.00 €, представляваща сбор от обезщетенията за командировка по месеци и размери за периода от ноември 2015 година до месец септември 2016 година, формирана като сбор на обезщетенията за командировка за месеците ноември 2015 година, декември 2015 година, януари 2016 година, февруари 2016 година, март 2016 година, април 2016 година, май 2016 година, юни 2016 година, юли 2016 година и август 2016 година, на основание чл. 215 от КТ, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на предявяване на исковата молба 01.03.2018 година до окончателното изплащане на задължението, както и за начисляване на сумата във ведомостите за заплати на основание чл. 128, ал. 1 от КТ и в частта му, с която е потвърдено определение 2504/19.02.2019 година на Районен съд Варна, ХІ-ти състав, постановено по гр. д. № 2987/2018 година. Т. Т. А. е поискал допускането на решение № 1115/18.10.2019 година на Окръжен съд Варна, постановени по гр. д. № 854/2019 година до касационно обжалване с твърдения за наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, а именно вероятната му недопустимост. Това се обосновава с твърдението, че с въззивното решение освен решение № 5073/07.12.208 година, поправено с решение № 696/19.02.2019 на Районен съд Варна, ХІ-ти граждански състав, двете постановени по гр. д. № 2987/2018 година е отменено и допълнителното решение № 2414/31.05.2019 година, на Районен съд Варна, ХІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2987/2018 година, срещу което не била подадена въззивна жалба и то било влязло в сила. Това обаче не обосновава допускането на въззивното решение на Окръжен съд Варна до касационно обжалване поради вероятната му недопустимост. С допълнителното решение № 2414/31.05.2019 година, на Районен съд Варна, ХІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2987/2018 година „Нишикли Травел“ ЕООД [населено място] е било осъдено да начисли във ведомостите си за заплати сумите, които е било осъдено да заплати на Т. Т. А. с решение № 5073/07.12.208 година, поправено с решение № 696/19.02.2019 на Районен съд Варна, ХІ-ти граждански състав, двете постановени по гр. д. № 2987/2018 година. Затова допълнителното решение, в конкретния случай, не установява самостоятелно вземане на Т. Т. А. по отношение на „Нишикли Травел“ ЕООД [населено място], а е в пряка зависимост от вземанията признати с основното първоинстанционно решение, като задължението по допълнителното такова могат да бъдат изпълнени само ако съществуват вземанията по основното решение. Затова допълнителното решение, в конкретния случай, трябва да се разглежда като част от основното решение по спора. Поради тази обвързаност между решенията подадената против основното решение въззивна жалба трябва да се счита за подадена и против допълнителното решение, независимо от това, че липсва самостоятелна въззивна жалба против второто. С оглед на това отменяйки и решение № 2414/31.05.2019 година, на Районен съд Варна, ХІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2987/2018 година не е излязъл извън пределите на въззивната жалба, с която е бил сезиран. По отношение на иска за обезщетения да командировки съставът на Окръжен съд Варна е приел, че при командироване по чл. 121, ал. 1 от КТ работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери определение от МС-чл. 215, ал. 1 от КТ. По делото не било установено работодателят да е издал нарочна заповед за командироване с посочените в чл. 5 от НСКСЧ реквизити, но въззивният съд приемал, че този факт се е осъществил. За периода на трудовото правоотношение между страните Т. Т. А. бил работил по международната автобусна линия Добрич-Истанбул-Добрич, за което нямало спор по делото. Командироването по смисъла на мл. 121 от КТ, представлявало изпълнение на трудови операции, съставляващи с оглед на индивидуалното трудово правоотношение конкретна трудова функция, но извън мястото на постоянна работа, което в трудовия договор било посочено в [населено място]. Макар и да бил разпоредил А. да извършва трудовата си функция извън мястото на работа, включително и в Република Турция, като не бил издал заповед за командироване, работодателят бил действал в нарушение на чл. 124, ал. 4 от КТ. Разпоредбата изисквала преди заминаването работникът да бъде уведомен писмено за продължителността на работата, валутата, в която ще се изплаща възнаграждението, допълните трудови възнаграждения, които ще се изплащат в пари или натура и условията за завръщане в страната. След като не бил изпълнил това си задължение работодателят не можел да черпи права от собственото си виновно поведение и затова въззивният съд приела, че фактически Т. Т. А. е бил командирован. Освен това съставът на Окръжен съд Варна е приел, че според разпоредбата на чл. 215 от КТ при командироване на работникът или служителят имал право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и размери, определени от МС, което било регламентирано в НСКСЧ. Чл. 31 от Наредбата бил част от специалните правила, установени за командировките на персонала на сухоземни, въздухоплавателни и водни транспортни и специални средства, т. е- представлявала специална норма, която принципно изключвала приложението на общите правила. Нито тя, нито друга разпоредба от Раздел ІV на НСКСЧ обаче не засягала хипотезата, уредена в чл. 21 от Наредбата, а именно-командировка в съседна държава, продължила по-малко от едно денонощие, но повече от четири часа, каквито именно били изпълнените от Т. Т. А. командировки през процесния период. Липсата на изрична разпоредба в Раздел ІV на НСКСЧ, включително такава, която да изключва приложението на общата норма, налагал извода, че чл. 21 от Наредбата се прилагал и спрямо персонала на сухоземни, въздухоплавателни и водни транспортни и специални средства, съответно-че размерът на командировъчните пари за изпълнени от такива лица командировки в съседни държани с продължителност между четири и двадесет и четири часа трябвало да възлиза на 35 % от определените дневни пари за съответната държава. В този смисъл било и решение № 46/18.03.2016 година, постановено по гр. д. № 3364/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Разпоредбата на чл. 31 от НСКСЧ се прилагала само в случаите на командировки на служители от персонала на сухоземни, въздухоплавателни и водни транспортни и специални средства имащи продължителност над двадесет и четири часа, като именно поради времетраенето им се дължал по-високия размер командировъчни пари. Въз основа на тези аргументи и доколкото всички командировки на Т. Т. А. изпълнение през процесния период били с продължителност под двадесет и четири часа, дължимите му се командировъчни пари трябвало да бъдат изчислени в съответствие с чл. 21 от НСКСЧ. Съгласно изслушаното и прието по делото заключение на съдебно-икономическата експертиза по чл. 31 от НСКСЧ те били в размер на 10 614.81 лева (левовата равностойност на 5427.00 €), а изчислени съобразно чл. 21 от НСКСЧ били в размер на 1899.45 €, за която сума предявеният иск с правно основание чл. 215, ал. 1 от КТ бил основателен. За разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 5427.00 € искът бил неоснователен и трябвало да бъде отхвърлен. По отношение на определение 2504/19.02.2019 година на Районен съд Варна, ХІ-ти състав, постановено по гр. д. № 2987/2018 година съставът на Окръжен съд Варна е посочил, че с оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъдат присъдени разноски на Т. Т. А. съобразно уважената част на иска. Неправилно се явявало съждението на първоинстанционния съд, че размерът на задължението следвало да бъде определен, като се вземел предвид общия размер на предявените искове. Всеки един от исковете бил с отделно правно основание и подлежал на самостоятелно доказване, поради което и адвокатското възнаграждение следвало да бъде определено по всеки един от тях съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1, във връзка с ал. 2, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Изчислена по реда на посочените норми общата сума съобразно уважената част от исковете и претендираните от Т. Т. А. разноски се явявала в размер на 2 183.64 лева (349.11 лева за иска по чл. 128, т. 2 от КТ, 444.47 лева за иска по чл. 262, ал. 1 от КТ, 300.00 лева за иска по чл. 261 от КТ, 300.00 лева за иска по чл. 264 от КТ, 490.06 лева за иска по чл. 215, ал. 1 от КТ и 300.00 лева за иска по чл. 224, ал. 1 от КТ). Към допълнително присъдената сума следвало да бъде начислен и ДДС в размер на 20.00 %. Поради това атакуваното първоинстанционно определение, следвало да бъде отменено за разликата над присъдените 1030.39 лева до 2183.64 лева, а в останалата част-потвърдено. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. Т. А., е поискал да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна, по въпросите за това какви са правомощията на въззивния съд при проверка на първоинстанционното решение и за това с оглед диспозитивното начало в гражданския процес допустимо ли е съдът да основе решението си на ненаправено от ответника в процеса факт или възражение, при които излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск на ненаправено с въззивната жалба основание за неправилност на решението. В тази връзка се твърди, че обжалваното решение на Окръжен съд Варна противоречи на задължителното тълкуване по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, а също така и на решение № 136/17.10.2019 година, постановено по т. д. № 2673/2018 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. В посоченото решение е прието, че въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Следователно, извън тези две хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените негови фактически констатации-тя може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил или че не е приет за установен факт, който се е осъществил само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт. Така приетото произтича от задължителното тълкуване по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, в което е посочено, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. По аналогични съображения ограниченията в дейността на въззивната инстанция не следва да се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса (например в производството за поставяне под запрещение) или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба. В тази връзка така поставените от Т. Т. А. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Варна до касационно обжалване. Въпросите са свързани с оплакването на А., че във въззивната жалба на „Нишикли Травел“ ЕООД [населено място] липсвало оплакване за допуснато от първоинстанционния съд неправилно приложение на чл. 31 от НСКСЧ, вместо чл. 21 от НСКСЧ. Това обаче е оплакване за неправилно приложение на материалния закон от страна на първата инстанция, като издирването на приложимия за спора закон и прилагането му към установените по делото факти е задължение на съда-първоинстанционен и въззивен, като при изпълнението му той не е обвързан от твърденията на страните в тази насока. Още повече, че във въззивната жалба на „Нишикли Травел“ ЕООД [населено място] е посочено, че при определяне на размера на задължението за командировъчни средства трябва да се вземе предвид, че при извършване на трудовата дейност като стюард Т. Т. А. не е бил изцяло извън страната и при определяне на дължимото се обезщетение за командировка трябва да се вземе предвид полагания труд на територията на страната. Следователно налице е оплакване за неправилно определяне на дължимите се на А. командировъчни средства, което е обосновано именно с това, че той не се е намирал извън страната през цялото време на изпълнение на трудовите му задължения. Въззивният съд е трябвало да разгледа това оплакване и в случай че го намери за основателно да разреши спора между страните като определи дължимия се размер на обезщетението съобразно приложимото според него право. Предвид на това съставът на Окръжен съд Варна не се е произнасял на непредявено с въззивната жалба основание и не се е отклонил от установената съдебна практика материализирана в посочените по-горе ТР и решение на ВКС, от което следва, че поставените от Т. Т. А. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславят допускането на въззивното решение до касационно обжалване. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. Т. А. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Т. Т. А. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1115/18.10.2019 година на Окръжен съд Варна, постановени по гр. д. № 854/2019 година, по подадената против него от Т. Т. А., касационна жалба с вх. № 34 703/22.11.2019 година и такова не трябва да се допуска.