Определение № 610 от 05.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4269/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ТЮЛЮ“ ЕООД, чрез пълномощника му адв.М. от ВАК, срещу решение № 91 от 07.07.2021 г., постановено по гр. д. № 259/2021 по описа на Окръжен съд - Сливен, с което е отменено решение № 260013 от 23.03.2021 г., постановено по гр. д. № 270/2019 г. на Районен съд – Котел, в частта, с която е уважен предявеният от В. Х. В. против „ТЮЛЮ“ ЕООД иск по чл. 215, ал. 2 от КТ за заплащане на командировъчни пари за периода от 01.07.2018 г. до 14.07.2018 г. в размер на 739,34 лв., ведно със законната лихва за забава от 15.02.2019 г. до окончателното изплащане, като вместо това искът е отхвърлен за този размер, а решението е потвърдено в останалата част, с която на основание чл. 128 КТ „ТЮЛЮ“ ЕООД е осъдено да заплати на В. Х. В. сумата от 20 192,84 лв. – брутна сума, без начислени удръжки, частично от 20 499,05лв., прдставляващи разлика между платено трудово възнаграждение за периода от 08.01.2018 г. до 14.07.2018 г. и дължимото според минималните ставки, установени в Кралство Белгия за длъжността шофьор на товарен камион над 12.5 тона опасни товари, ведно със законната лихва от 15.02.2019 г. до окончателното изплащане; на основание чл. 215, ал. 2 КТ вр. с чл. 4 от Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги (НУРКИРСРПУ) „ТЮЛЮ“ ЕООД е осъдено да заплати на В. Х. В. сумата от 556,44 лв. – разходи за пътуване с личен автомобил от [населено място], Кралство Белгия, до България, направени от ищеца след прекратяване на командировката му, ведно със законната лихва от 15.02.2019г. до окончателното изплащане, и е отхвърлен предявеният от В. Х. В. срещи „ТЮЛЮ“ ЕООД иск с правно основание чл. 213, ал. 2 от КТ за заплащане на сумата от 30 452,27 лв. – обезщетение за недопускане до работа за периода от 14.07.2018 г. до 15.02.2019 г., ведно със законната лихва за забава от 15.02.2019 г. до окончателното изплащане. Касаторът счита, че решението е неправилно в потвърдителната осъдителна част поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено процесуално нарушение и поради необоснованост. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, но е допустима само срещу въззивното решение по иска с правно основание по чл.128 КТ, вр. с чл.121а КТ за сумата от 20 192,84лв. Въззивното решение по иска с правно основание чл.215, ал.2 КТ за сумата от 556,44лв. представляваща разходи за пътуване с личен автомобил от [населено място], Кралство Белгия до България, направени от ищеца след прекратяване на командировката му, ведно със законната лихва от 15.02.2019г. до окончателното изплащане не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.3 ГПК и касационната жалба срещу решението на Окръжен съд – Сливен в тази му част следва да се остави без разглеждане. За допускане на обжалването касаторът се позовава на 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Счита, че касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение е решено в противоречие с Решение № 350 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 130/2009 г. на ВКС, III г. о., Решение № 32 от 05.03.2010 г. по гр. д. № 3592/2008 г. на ВКС, IV г. о., в които според касатора е прието, че при сходни казуси е приложима Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници, а не Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроси: 1/. Каква е разликата между термините „възнаграждение“ и „ставка“, използвани в Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги, преди и след промяната й с Директива (ЕС) 2018/957 от 28.06.2018 г. на Европейския парламент и на Съвет и в частност на чл. 3, параграф 1, б. „в“? 2/. Следва ли при спор за изплащане на трудово възнаграждение между работник и работодател при направено възражение от работодателя, че е заплатил възнаграждение под формата на добавки (командировъчни), същото да се счита за възражение за прихващане? Касаторът счита, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като не е приложил Директива (ЕС) 2018/957, изменяща чл. 3, параграф 1, б. „в“ от Директива 96/71/ЕО, по-конкретно замяната на понятието „минимални ставки“ с „минимално възнаграждение“. Ответникът по касация В. Х. В., чрез пълномощника му адв. Н. И. от Ш., моли да не бъде допускано касационно обжалване поради липса на предпоставки и оспорва жалбата по същество. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди решението, въззивният съд е приел, че към казуса е приложима Директива 96/71/ЕО, транспонирана в чл. 121а КТ. Прието е, че ответникът е български работодател, ищецът е негов работник, когото първият е командировал на територията на друга държава-членка на ЕС, за да извършва превози на товари за негова сметка и под негово ръководство, въз основа на договори, сключени между работодателя и ползвателите на услугите по превоза. Прието е, че работодателят има седалище в България, а дейността му е най-тясно свързана с Кралство Белгия. Съдът се е позовал на чл.121а, ал. 4 от КТ, според който работодателите осигуряват на работниците или служителите същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава, както и на чл. 1, параграф 1, б. „в“ от Директива 96/71/ЕО, че на командированите се дължи заплащане на минимални ставки, които се определят от националното законодателство и/или практиката на държавата-членка, на територията на която се командирова работникът. Съдът е кредитирал съдебносчетоводната експертиза, според която на ищеца се дължат 11,5505 евро на ден при работна седмица от 39 часа или общо 22038,47 лв., от които работодателят е заплатил само 1845,63 лв. Съдът е оставил без уважение възражението на ответника, че следва да се вземе в предвид, че на ищеца са били начислени командировъчни разходи от 13096,23 лв. и са изплатени 18 898,37лв. В решението е прието, че командировъчните разходи не са част от трудовото възнаграждение на основание чл. 3, параграф 1 от Директива 96/71/ЕО и че е без значение поради каква причина са заплащани командировъчни разходи в по-голям размер от начислените, съгласно командировъчните заповеди. По претенцията за заплащане на пътни разходи за придвижване от Кралство Белгия до България съдът се е позовал на чл. 4 от НУРКИРСРПУ. Прието е, че ответникът е изгонил ищеца от работа, с което командироването е било прекратено и поради това се дължи заплащане на разходът, направен за връщане на ищеца в България. По отношение на претенцията за дневни и квартирни пари съдът е приел, че липсва споразумение по чл. 2, ал. 2 от НУРКИРСРПУ, поради което не е задължително заплащането на такива пари. Посочено е, че на ищеца се полагат само пътни пари за отиването му до Кралство Белгия, но че за периода от 01.07.2018 г. до 14.07.2018 г. липсват доказателства, че ищецът е пътувал до Кралство Белгия, а за времето до 01.07.2018 г. работодателят е изплащал командировъчни пари, включително пътни такива. Настоящият състав счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивно решение. Не е налице твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС по отношение на приложимия нормативен акт в областта на командироването. Съдът не е приел, че по делото е приложима Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, а Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги, която е специална спрямо общия режим по КТ и спрямо Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. Освен това исковете на ищеца са отхвърлени в тази част от решението, в която се съдържа анализа на съда относно Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. В тази част решението е в полза на касатора. Само за пълнота следва да се отбележи, че режимът на чл. 121а КТ е специален и спрямо Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници. Тя би била приложима единствено в случай, че не се касае за държава-членка на Европейския съюз, държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария. И двете цитирани от касатора решения на ВКС са неотносими и касаят случаи на превози, извършени още преди Република България да се присъедини към Европейския съюз и в тази връзка няма и поставен правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР№1/2010год. по т.д. №1/2009год. на ОСГТК на ВКС. Първият от двата въпроса на касатора, които той счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, касаещ Директива (ЕС) 2018/957, не би могъл да обоснове допускането на касационно обжалване на решението. Преди всичко, очевидно е, че тази Директива не е приложима към материалното правоотношение, тъй като според чл. 4 от същата тя влиза в сила на двадесетия ден от обнародването й в Официалния вестник на Европейския съюз, а същата е обнародвана на 09.07.2018 г. Фактическата обстановка по настоящия казус безспорно касае периода преди влизането в сила на Директивата. Освен това държавите-членки са разполагали със срок до 30.06.2020 г. да транспонират Директивата. Поради това правните изводи на съда не са били обусловени от поставения от касатора въпрос. Вторият от двата въпроса, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, също не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По делото не е направено и съответно не е прието за разглеждане, нито пък е коментирано възражение за прихващане от ответника, като отбранително средство за защита срещу предявените искове срещу него, за да се твърди, че този въпрос е обусловил решаващата воля на съда. Пред въззивния съд работодателят ответник е поддържал, че командировъчните разходи са изплащани на ищеца като трудово възнаграждение, независимо от факта, че документално фигурират като командировъчни разходи въз основа на командировъчни заповеди и на това основание е установено плащане с оглед на приетата съдебносчетоводна експертиза в първоинстанционното производство. Не се спори, че ищецът е заплащал суми на две основания: за трудово възнаграждение и за командировъчни пари и в този смисъл възражението за прихващане е не само преклудирано, но и лишено от правна логика. Също така следва да се отбележи, че касаторът не е обосновал по какъв начин отговорът на поставените от него въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като общо правно основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1т.3 ГПК. Според настоящия състав решението не е очевидно неправилно. Същото не е постановено в пряко нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При очевидната неправилност недостатъците на решението трябва да са от такова естество, че да могат да бъдат установени непосредствено без проверка и анализ на доказателствата по делото. Настоящият случай не е такъв, а основните оплаквания на касатора се свеждат до неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а основанията за допускане на касационно обжалване са различни. Поради гореизложеното настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на делото право на разноски има ответника по касация, който е направил искане за присъждане на разноски, представил е списък по чл. 80 ГПК и доказателство за заплатено адвокатско възнаграждение за касационна инстанция в размер на 2000 лв. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.