Определение № 1013 от 09.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4763/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. К. П., чрез адв. Р. М., срещу въззивно решение № 172 от 02.08.2022 г. по в. гр. д. № 206/2022 г. на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено решение № 97 от 14.04.2022 г. по гр. д. № 78/2022 г. на Районен съд – Козлодуй и като краен резултат са отхвърлени предявените от С. К. П. обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ против „Енергоремонт – Козлодуй“ ЕООД за отмяна на заповед № 5/17.01.2022 г. на работодателя, с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и прекратено трудовото му правоотношение и признаване на уволнението за незаконно; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „монтьор-то“ в ответното дружество и за осъждане на работодателя да му заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за времето, през което е останал без работа от 17.01.2022 г. до 17.07.2022 г. в размер на 15 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 17.01.2022 г. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Чия е доказателствената тежест в процеса за установяване не/законосъобразност на наложено дисциплинарно наказание на работник по КТ?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 310/04.11.2014 г. по гр. д. № 795/2014 г. на IV г.о. и решение № 216/20.09.2016 г. по гр. д. № 1036/2016 г. на IV г.о.; 2/ „Допуска ли ГПК практика, при която съдът да заменя установени факти с фикции, за да обоснове законосъобразност на наложено дисциплинарно наказание на работник, извън сроковете по чл. 194 КТ?“ – касаторът се позовава на решение № 209/21.09.2019 г. по гр. д. № 87/2018 г. на III г.о. на ВКС. Ответната страна по жалбата „Енергоремонт – Козлодуй“ ЕООД, чрез адв. А. М., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният състав е възприел изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение и е изложил собствени мотиви за неоснователност на предявените обективно кумулативно съединени трудови искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Съдът е посочил, че едва в представената пред въззивната инстанция писмена защита от процесуалния представител на ищеца се излагат съображения, че наложеното наказание било незаконосъобразно, тъй като е наложено извън императивния двумесечен срок от откриване на нарушенията, визирани в оспорената заповед, с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. В тази връзка е намерил за недопустимо едва с писмената защита пред въззивната инстанция да се навеждат нови доводи за незаконосъобразност на заповедта за уволнение, тъй като по този начин ответникът не е могъл да организира защита си по отношение на тези твърдения, предвид и възможностите за удължаване на срока по чл. 194, ал. 1 КТ на основание чл. 194, ал. 3 КТ. Въпреки това е приел, че и от събраните по делото доказателства може да се направи извод, че работодателят е упражнил субективното потестативно право да наложи дисциплинарно наказание в сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ преди да е изтекъл двумесечния срок от узнаването. Счел е, че работодателят е осъществил процедурата по налагане на дисциплинарно наказание с процесната заповед, с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, връчена лично на ищеца на 17.01.2022 г. в императивните за това срокове, а от друга страна и е осигурил възможност на работника да организира защитата си срещу последното. Въззивната инстанция е приела, че двумесечният срок не е започнал да тече както П. твърди нито от 05.11.2022 г., нито от 15.11.2021 г. Отчела е, че правото на дисциплинарно наказване принадлежи единствено на субекта на дисциплинарната власт и откриване на нарушението означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци. Подчертано е също, че узнаването на тези обстоятелства от други служители на работодателя не означава, че сроковете за налагане на наказанията са започнали да текат. С оглед намиращите се по делото доказателства за начална дата на узнаването от работодателя за извършването на нарушенията на трудовата дисциплина от ищеца, въззивният съд е приел датата 19.11.2021 г., отразена в протокол за проведена работна среща, в присъствието на инж. С. П. – оперативен директор, упълномощен от управителя на „Енергоремонт Козлодуй“ ЕООД да сключва трудови договори, да ги променя и прекратява. Видно от отразеното в протокола на срещата е присъствал С. П. и тогава са изискани и обяснения от ищеца преди налагане на дисциплинарното наказание. На тази среща било взето и решение ищецът в срок до 22.11.2021 г. да даде писмени обяснения. От протокол от проведена работна среща, относно нарушаване на трудовата дисциплина от 22.11.2021 г. на „Енергоремонт Козлодуй“ ЕООД съдът е установил, че е констатирано, че П. не е представил, изисканите му обяснения. При тези данни въззивният състав е намерил, че процесната заповед е издадена от С. П. – оперативен директор в „Енергоремонт-Козлодуй"“ ЕООД, упълномощен с нотариално заверено на 23.08.2021 г. пълномощно, от Д. С. в качеството му на управител на дружеството - следователно уволнението е извършено от упълномощено за това лице. Отбелязал е също, че съгласно приложената длъжностна характеристика към трудовия договор на ищеца, работното му време е било на седем часов работен ден, за времето от 08:00 ч. до 16:00 ч., а съгласно Заповед №АД 45 от 10.02.2021 г. на ответното дружество, всеки служител е длъжен между 07:45 ч. и 08:00 ч. да се отчете на арката при влизане в база на дружеството, както и при приключване на работното време, както и че всеки служител е длъжен при всяко напускане на работното място и придвижване извън базата, отново да се отчете при влизане и излизане. Посочено е, че ищецът е запознат с изискванията и задълженията му, произтичащи от длъжностната характеристика за заеманата от него длъжност, Правилник за вътрешния трудов ред и със структурата на интегрирана система за управление, видно от събраните по делото доказателства. От анализа на разпита на свидетелите, извършен от първоинстанционния съд, въззивната инстанция е стигнала до извода, че ищецът е извършил посочените в чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 1 и пр. 2 от КТ нарушения на трудовата дисциплина, а именно преждевременно напускане на работа и неявяване на работа на посочените в уволнителната заповед дати. Посочил е още, че работодателят носи доказателствената тежест относно всички обстоятелствата, които обуславят законността на извършеното уволнение, включително че са били налице всички факти, обуславящи наличието на хипотезите на чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 2 и пр. 3, т. 10, вр. чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ, а именно извършени от ищеца три закъснения или преждевременни напускания на работа в един календарен месец, всяко от които не по-малко от 1 час, както и че заповедта за уволнение е мотивирана. Ответникът също така следва да докаже, че заповедта за уволнение е издадена от упълномощено затова лице, както и че преди налагане на дисциплинарното наказание на основание чл. 193, ал. 1 от КТ, са изискани обяснения от работника. Въззивният съд е намерил, че описаните нарушения в атакуваната заповед за уволнение позволяват на ищеца да узнае в какво нарушение на трудовата дисциплина е уличен от работодателя. В хода на дисциплинарното производство не е бил нарушен чл. 193 от КТ, доколкото са били изискани обяснения от работника по законовия ред за конкретните нарушения, описани в заповедта за прекратяване на трудовия му договор. Ясно са били посочени датите, за които е констатирано от работодателя отсъствие на работника от работното му място и именно за тези дати са му изискани обяснения, като е налице пълна идентичност на същите с посочените в уволнителната заповед подложена на съдебен контрол. В тази връзка е приел, че не е нарушено императивното изискване, заложено от законодателя в чл. 193, ал. 1 от КТ към работодателя преди да наложи дисциплинарно наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Въззивният състав се е основал на константна практиката на ВКС, че в заповедта за дисциплинарно уволнение следва да се посочи датата на извършване на нарушението или период, в случай, че нарушението/нарушенията не са извършени на една и съща дата. Констатирал е обаче, че работодателят няма задължение и не следва да му се вменява посочването и на точно определен час на извършване на нарушението/нарушенията, тъй като такова изискване не е изрично предвидено в закона. В тази връзка е обобщил, че неявяването на работа, за да е установено, не е необходимо да се конкретизира като часове, а само дати, което било сторено от работодателя. Решаващият състав е приел още, че заповедта за уволнение съдържа изискуемото от чл. 195, ал. 1 от КТ съдържание, същата е мотивирана и разбираема, като позволява на ищеца да разбере причината, поради която трудовото му правоотношение е прекратено. В нея ясно са посочени нарушителят, нарушенията и кога са извършени, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага, включително че са били налице всички факти, обуславящи наличието на хипотезите на чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 2 и пр. 3, т. 10, вр. чл. 190, ал. 1, т. 1 КТ, а именно извършени от ищеца три закъснения или преждевременни напускания на работа в един календарен месец, всяко от които не по-малко от 1 час. Посочил е също, че атакуваната заповед е отбелязано, че дисциплинарното наказание „уволнение“ на ищеца се налага на основание чл. 190, ал. 1, т. 1 от КТ – за три закъснения или преждевременни напускания на работа в един календарен месец, всяко от които не по-малко от 1 час, без да е посочена т. 2, която предвижда неявяване на работа в два последователни работни дни. В случая по делото били установени преждевременни напускания на работа от ищеца на 19.10.2021 г. в 11: 28: 36 ч.; на 20.10.2021 г. в 14: 04: 48 ч.; на 21.10.2021 г. в 14: 21: 23 ч. и на 22.10.2021 г. в 08: 42: 30 ч., всички в един календарен месец - месец октомври 2021 г. и всяко не по-малко от 1 час, доколкото краят на работния му ден е настъпвал в 16:00 часа, а също така и неявяването му на работа на 05.10.2021 г.; 06.10.2021 г. и 11.10.2021 г., тъй като няма регистрирани вход и изход в работно време и от двете системи - тази на „Енергоремонт – Козлодуй“ ЕООД и тази на „АЕЦ Козлодуй“, които обстоятелства ответникът ясно и разбираемо е описал в заповедта за уволнение. Тези отсъствия на 05.10.2021 г. и 06.10.2021 г. са в два последователни работни дни, като били реализирани, без знанието и съгласието на прекия ръководител на П.. Дори в заповедта да не е посочена точната законова разпоредба, която е нарушена, а именно чл. 190, ал. 1, т. 2, изискваща неявяване на работа в два последователни работни дни, то съдът е намерил, че ясното описание на извършеното от ищеца нарушение в два последователни работни дни на 05.10.2021 г. и 06.10.2021 г. е напълно достатъчно да обоснове неговото наличие и възможността на работника да разбере същото. Предвид характера им и системността на тяхното извършване, при съблюдаване на тяхната тежест, с оглед разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от КТ, обстоятелствата при които са извършени и поведението на служителя, въззивната инстанция е посочила, че работодателят е взел предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника като е приел, че описаните в заповедта дисциплинарни нарушения, се явяват достатъчно тежки да обусловят налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание по чл. 188, т. 3 от КТ – „уволнение“. За пълнота въззивният съд е посочил, че въпросът дали работодателят е определил точната правна квалификация на дисциплинарното нарушение е без отношение към законността на уволнението. Констатирано е, че в случай, че работодателят неправилно определи правната квалификация на нарушението, това не води до незаконосъобразност на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, тъй като предмет на установяване в съдебното производство е извършено ли е дисциплинарно нарушение съобразно фактическите основания, изложени в заповедта и неправилната правна квалификация, дадена от работодателя в заповедта, не се отразява върху законността на уволнението при доказване на осъществените и подробно описани в заповедта нарушения. По изложените съображения и като е приел, че в обжалваното решение не са допуснати визираните във въззивната жалба нарушения на материалния и процесуалния закон, въззивният състав е намерил, че решението следва да бъде потвърдено изцяло. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: По поставения от касатора в изложението първи въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. Не се установява поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. Въпросът е поставен на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че въззивният съд е допълнил защитата на работодателя-ответник, приемайки че е недопустимо едва с писмената защита пред въззивната инстанция да се навеждат нови доводи за незаконосъобразност на заповедта. В практиката на ВКС непротиворечиво се приема, че съдът не може да основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска за незаконност на уволнението съдът няма задължение да следи служебно за нито един факт, който поражда правото на уволнение, или надлежното му упражняване (в т.см. решение № 665/1.11.2010 г. по гр. д. № 242/2009 г. IV г. о.; решение № 555/9.02.2012 г. по гр. д. № 1224/2010 г. IV г. о., решение № 149/13.06.2012 г. по гр. д. № 475/2011 г. IV г. о., решение № 290/11.07.2012 г. по гр. д. № 882/2011. IV г. о.; решение № 459/27.10.2011 г. по гр. д. № 1532/2010 г. IV г. о. на ВКС и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК ). Още по-малко това може да направи въззивният съд, ако новите факти се посочват за първи път във въззивната жалба или по-късно във въззивното производство. След предявяването на иска, ищецът може да допълва исковата си молба в първото заседание по делото, като посочва нови факти, само ако е направил съответното възражение срещу оспорваното потестативно право на работодателя, но е пропуснал да посочи някои от фактите, на които то се основава. Обобщено, съдът се произнася само по въведените от ищеца с исковата молба доводи за незаконност на уволнението; предявеният иск не може да бъде разгледан на основание, което не е посочено от ищеца, а основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които произтича претендираното право. С иска за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление, т. е. предмет на делото е съществуването на това потестативно право. Затова ищецът трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът - всички факти, които пораждат това право, или имат значение за надлежното му упражняване. Конкретно във връзка със спазването на срока за налагане на дисциплинарно наказание, обвързващо тълкуване дава решение № 167/30.07.2014 г. по гр. д. № 6368/2013 г., IV г. о., според което съдът следи служебно за спазването на сроковете, които се отнасят за надлежното му сезиране. Сроковете, които пораждат, променят или погасяват материалното субективно право, което е предмет на делото, съдът не може да прилага служебно, защото съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Че съдът не следи служебно за спазване на срока по чл. 194, ал. 1 КТ е прието, по реда на чл. 290 ГПК, и в решение № 297/03.10.2014 г. по гр. д. № 7528/2013 г., IV г. о., ВКС, както и в много други. В процесния случай въззивният съд е намерил за недопустимо да се произнася по съображенията на ищеца, че наложеното наказание е назаконосъобразно, тъй като било наложено извън двумесечения срок от откриване на нарушенията, тъй като такова основание за незаконност на уволнението не се съдържа в исковата молба, а се навежда едва с писмената защита пред въззивната инстанция. Настоящият съдебен състав, който споделя напълно трайно установената практика на ВКС, намира, че след като в исковата молба не е въведен довод за неспазване на срока по чл. 194, ал. 1 КТ, то в предмета на спора не е включен въпросът за това дали работодателят е упражнил субективното си потестативно право да наложи дисциплинарано наказания преди да е изтекъл двумесечния срок и правилно въззивният съд е намерил за недопустими оплакванията в тази насока, наведени за първи път пред него. Въззивното решение не е постановено в отклонение на приетото с цитираната константна съдебна практика. Трайно установено е в съдебната практика и това, че доказателствената тежест за установяване законността на уволнението принадлежи на работодателя. В обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тези постановки, доколкото е приел, че именно работодателят е този, който носи доказателствената тежест относно всички обстоятелства, които обуславят законността на извършеното уволнение. Предпоставки за достъп до касация не са налице и във връзка с втория въпрос в изложението. Същият е привързан към първото питане и отново се обосновава с неспазване на срока по чл. 194, ал. 1 КТ от страна на работодателя, каквито изводи въззивният съд не е формирал. Напротив, както се посочи при отговора на първия въпрос, въззивният състав е намерил за недопустимо да се произнася по съображенията на ищеца относно неспазване на срока по чл. 194, ал. 1 КТ, но въпреки това като допълнителен аргумент е посочил, че от събраните по делото доказателства се установява обратният извод, че дисциплинарното наказание е наложено преди да е изтекъл двумесечният срок от узнаване. В тази връзка, така поставеният от жалбоподателя въпрос не е правен, а фактически, като чрез навеждането му касаторът на практика излага несъгласието си с приетото от въззивния съд. Оплакванията на жалбоподателя преповтарят изложението на фактите от касационната жалба, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Следва да се посочи обаче, че визираното несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 700 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,