Определение № 499 от 01.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 24/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 14 197/07.11.2019 година, подадена от „Бунай“ АД [населено място], против решение № 350/15.10.2019 година на Окръжен съд Пазарджик, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 639/2019 година. С обжалваното решение съставът Окръжен съд Пазарджик е отменено първоинстанционното решение № 129/06.08.2019 година на Районен съд Панагюрище, І-ви състав, постановено по гр. д. № 368/2019 година и е постановено ново, с което са уважени предявените от Н. С. А. против „Бунай“ АД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 2 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяната като такова на уволнението му от длъжността „машинен оператор производство на пластмасови изделия“ в „Бунай“ АД [населено място], извършено със заповед № 82/07.05.2019 година на изпълнителния директор на „Бунай“ АД [населено място], като А. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, а дружеството е осъдено да му заплати сумата от 891.00 лева, представляваща обезщетение за получавано по-ниско възнаграждение вследствие на незаконното уволнение за периода от 08.05.2019 година до 08.08.2010 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 15.05.2019 година до окончателното заплащане. В подадената от „Бунай“ АД [населено място] касационна жалба са изложени твърдения, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а също така и че е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявените от Н. С. А. против „Бунай“ АД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 2 от КТ да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Н. С. А. е подал отговор на същата, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 350/15.10.2019 година на Окръжен съд Пазарджик, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 639/2019 година, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. „Бунай“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 23.10.2019 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е вх. № 14 197/07.11.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Стара Загора е приел, че не се спорело, че между страните съществувало трудово правоотношение, като на 17.05.2017 година А. бил запознат с длъжностната си характеристика. На 22.04.2019 година, около 13. 20 часа пред цеха в участък „Итън“ се били събаряли двете смени. Началникът на цеха И. К. се намирал в неговата работна стая. Било му предадено, че работниците искат разговор с него и той ги поканил в стаята си. Това не се случило и на въпроса му дали ще работят, няколко от работниците отговорили отрицателно. Изпълнителният директор разговарял с един от началниците на смяна и било разпоредено работниците да се върнат на работа. Имало уговорка на следващия ден трите смени да дойдат в 9. 00 часа, но не да работят, а да пият кафе. На 23.04.2019 година около 13. 20 часа пред портала имало хора от различните смени, които обаче не влизали на работа. И. К. по молба на К. К. отишъл до портала, за да помоли представителите на смените, стоящи пред портала да влязат и да разговарят. Била проведена среща, на която присъствали представители на смените, организатора на производството К. К., началника на отдел „Производство“ И. Д. и Г. Т.. Бил обсъден въпросът за работната заплата и работниците дали уверение, че ще продължат да изпълняват задълженията си. Въпреки това само отговорникът на смяната бил с плътни осем часа работа, а останалите работници, работещи на норма, не били изпълнили в пълен обем възложената им работа без никаква обективна причина. Последното било констатирано на 24.04.2019 година от И. К.. На 22.04.2019 година от И. К. и К. К. бил изготвен доклад до изпълнителния директор на „Бунай“ АД [населено място]. В него те съобщили, че според тях има грубо нарушение на трудовата дисциплина от посочени поименно работници, които самоволно без ничие разрешение и предупреждение били решили да напуснат пределите на завода без да положат дължимия за деня труд. На същата дата организатора на производството К. К. изготвил доклад до изпълнителния директор, в който съобщавал за вероятно дисциплинарно нарушение и посочвал поименно конкретни работници. Освен това на същата дата от Н. С. А. били поискани писмени обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ, които обяснения били дадени. Прието е, че преди да наложи дисциплинарното наказание изпълнителният директор на „Бунай“ АД [населено място] изискал изготвянето на справка за тези работници, които не се били явили на работа на 22.04.2019 година и за тези, които са били с най-малко изпълнение на трудовите норми на 23.04.2019 година. От нея се установявало, че загубата на дружеството от неявяването на работа на А. на 22.04.2019 година била 1230.608 лева, а от неизпълнение на нормата му за 23.04.2019 година и за 24.04.2019 година (втората дата не била посочена в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание) била 1970.79 лева. Въз основа на горното съставът на Окръжен съд Пазарджик е приел, че не било спорно, че Н. С. А. работил по трудов договор при „Бунай“ АД [населено място], който първоначално бил срочен, а впоследствие преминал в безсрочен. Уговореното основно трудово възнаграждение било 726.00 лева, като освен това се дължало и допълнително такова за трудов стаж и професионален опит, както и такова по преценка на работодателя при добро изпълнение на трудовите задължения. Още в първоначалния договор били уговорено работно време от осем часа. Единствено в длъжностната характеристика било посочено, че трудовото възнаграждение се определя по сделна система. По делото нямало доказателство А. да е сключил договор да работи именно при такава система на заплащане, но и двете страни не били включили този въпрос в предмета на делото. Не било спорно, че на 22.04.2019 година Н. С. А., заедно с други работници не полагали труд, когато трябвало да бъде втора смяна. Показанията на разпитаните по делото свидетели М., К. и К. не се различавали относно основните установявани факти, а и А. не оспорвал това обстоятелство, като самия той, чрез процесуалния си представител то квалифицирал и приемал като нарушение на трудовата дисциплина. Били ясни и мотивите за това поведение на работниците, като не било от съществено значение дали те са били поканени и колко пъти, както и дали са разговаряли с някой от преките си началници. Трудовото правоотношение на Н. С. А. било прекратено със заповед № 82/07.05.2019 година на изпълнителния директор на „Бунай“ АД [населено място], с която му било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че не се е явил на работа на 22.04.2019 година и за демонстративно неизпълнение на трудовата норма на 23.04.2019 година, въпреки законните нареждания на работодателя. Като правно основание за налагане на наказанието в заповедта били посочени разпоредбите на чл. 190, ал. 1, т. 4, пр. 1 и т. 7 от КТ, във връзка с чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 3, т. 3, пр. 1 и т. 7 от КТ. За тези нарушения А. не отрекъл, че не се е явил на работа на 22.04.2019 година, а за 23.04.2019 година посочил, че не бил „хванал“ трудовата норма. Въззивният съд приемал, че при налагане на дисциплинарното наказание били спазени изискванията на чл. 193, ал. 1 и чл. 195 от КТ. Работодателят се бил позовал на нормата на чл. 190, ал. 1 т. 4 пр. 1 и т. 7 от КТ, в която била предвидена възможност за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание при злоупотреба с доверието на работодателя и други тежки нарушения на трудовата дисциплина. Злоупотреба с доверието на работодателя представлявало използването на оказаното от работодателя доверие за неправомерно извличане на определена облага за нарушителя или за другиго, извършено умишлено, а в случая нямало данни за това, като изложените мотиви не покривали такова дисциплинарно нарушение, достатъчно само по себе си за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Освен това работодателят се основавал и на т. 7 на същия текст, която била препращаща по своя характер норма и предвиждала възможността за налагане на такова наказание при наличие на други тежки нарушения на трудовата дисциплина и следвало да бъде обсъждана във връзка с чл. 187 от КТ. В този текст като нарушение на трудовата дисциплина било прието неявяването на работа. Безспорно било установено по делото, че Н. С. А., макар да е бил в района на предприето, всъщност на 22.04.2019 година не се бил явил на работното си място, не бил полагал труд или следвало да се приеме, че не се е явил на работа. Другите нарушения на трудовата дисциплина, въведени като основание за налагане на дисциплинарното наказания били съответно неизпълнение на възложената работа и неизпълнение на законни нареждания на работодателя. Съставът на Окръжен съд Пазарджик е изложил мотиви, че всяко виновно неизпълнение на трудовите задължения на работника или служителя съставлявало дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 186 от КТ. Обемът на трудовите задължения произтичал от съдържанието на конкретното индивидуално трудово правоотношение-това били задълженията, които работникът се бил задължил да извършва по трудов договор при спазване на трудовата дисциплина. Очевидно последните две нарушения работодателят отнасял към поведението на А. на 23.04.2019 година, когато според работодателя той „демонстративно“ не изпълнил трудовите си норми. Фактът на неизпълние на трудовите норми на 23.04.2019 година не бил оспорен от А., още повече че такова неизпълнение е било налице, освен за него и за още дванадесет човека. От доказателствата по делото било видно, че се касае за 63.00 % изпълнение, което не позволявало извод за „демонстративно“ поведение на работника. В показанията си свидетелят И. К. също сочел, че работния ден бил протекъл нормално и неизпълнението на трудовите норми било констатирано от него едва на другия ден. Оскъдните доказателства обаче не позволявали да се направи извод за умишлено неизпълнение на трудовите норми, макар и предисторията да създавала вероятност за това. В представения от работодателя по делото списък началникът на цеха, след като е посочил дванадесет човека, които не са изпълнили нормите си, като част от тях не се били явили на работа и на 22.04.2019 година, предлагал налагане на различни по тежест наказания, като уволнение било предложено само за А. още двама работници, без да има конкретни мотиви за това. Съставът на Окръжен съд Пазарджик е посочил, че при така установената фактическа обстановка трябвало да се приеме, че Н. С. А. е извършил нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 3 и т. 3 от КТ. Следвало да се извърши преценка на тежестта на тези нарушения. Действително за реализирането на правата на работниците, включително и в хипотезата на недоволство от размера на възнаграждението и условията на труд, бил предвидил ред. Този ред бил пренебрегнат от работниците при поставянето на проблемите им пред ръководството на дружеството. Поставял се въпроса за тежестта на нарушенията, съпоставена с тежестта на наложеното наказание. Този въпрос бил особено деликатен при положение, че самият работодател, за едни и същи дисциплинарни нарушения, бил наложил различни наказания на различните работници. При определяне тежестта на нарушението, съдът следвало да се ръководи от редица критерии. Тежестта на нарушението била основният критерий, който се формирал от цялостната характеристика на деянието от обективна и субективна страна. В правната литература се сочели няколко основни признаци, които можели да формират различна тежест на дисциплинарните нарушения при еднакви други условия и това били значимостта на неизпълненото задължение, формата на вина и последиците за работодателя от неизпълненото задължение-наличие на вреди и/или отрицателно въздействие върху работата на останалите работници. Един от критериите бил и обстоятелствата, при които било извършено нарушението. От доказателствата по делото било установено, че работниците, след като са установили, че трудовото възнаграждение не отговаряло на очакванията им били поискали среща с ръководството на „Бунай“ АД [населено място] и такава не се била провела. От показанията на двамата свидетели-преки ръководители на А., не можело да се направи извод, че са предприети адекватни действия, за да се чуят проблемите на работниците и съответно да получат компетентно обсъждане на поставените въпроси. Тези обстоятелства също следвало да се отчетат при определяне тежестта на нарушението и съответното му наказания, тъй като Н. С. А. и другите работници защитавали правото си да получат адекватно възнаграждение за труда си, макар и не по установения в закона ред. От показанията на свидетеля К. правило впечатление, че за конкретните събития бил уведомен и изпълнителния директор на дружеството, който в момента на недоволството преминал с автомобила си през входа на предприятието, но среща на другия ден била проведена със свидетеля К., като конкретни резултати от нея нямало. Правело впечатление и това, че представяйки данни за вредите, които търпял, работодателят бил посочил такива от неизпълнение на норма и за дата 24.04.2019 година, но такова обстоятелство не било обсъждано при налагане на дисциплинарното наказание. При това положение, съобразявайки освен характера и тежестта на нарушенията и обстоятелствата, при които били извършени, въззивният съд намирал, че наложеното на А. наказание било несъразмерно тежко. За да приеме това, въззивният съд съобразявал и обстоятелството, че не било установено по делото да се касаело за „демонстративно“ неизпълнение на нормите за конкретния ден, както и това, че самия работодател не бил приложил еднакви критерии за всички работници при определяне на наложеното наказание. По горните съображения, въззивната инстанция не споделяла изводите на първоинстанционния съд и намирала, че исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ били основателни и следвало да бъдат уважени, като бъде отменено дисциплинарното наказания „уволнение“, наложено с цитираната заповед и Н. С. А. възстановен на заеманата преди това длъжност. По отношение на третата претенция-видно било от данните по делото, че заповедта за налагане на дисциплинарното наказание била връчена на Н. С. А. на 07.05.2019 година, а той бил започнал работа при друг работодател на 21.05.2019 година. А. бил направил оттегляне на иска, като го намалил по размер и заявил претенцията си основавайки се на нормата на чл. 225, ал. 2 от КТ на 891.00 лева .Тази сума представлявала разликата между получаваното от него брутно трудово възнаграждение при „Бунай“ АД [населено място] и уговореното при новия работодател. Като съобразявал искането, доказателствата по делото и нормата на чл.235 от ГПК, въззивният съд намирал, че тази претенция била основателна и следвало да бъде уважена, като се присъди тази сума, заедно със законната лихва от момента на предявяване на иска. С приложеното към касационната жалба на „Бунай“ АД [населено място] изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е поискало решението на Окръжен съд Пазарджик да бъде допуснато до касационно обжалване по отношение на правните въпроси: 1.) за задължението на всяка страна, която е направила твърдения да докаже, с всички допустими от закона доказателствени средства, настъпването на обстоятелствата, от които черпи права. По отношение на този въпрос се твърди, че въззивното решение е в противоречие с решение № 730/05.10.2009 година, постановено по гр. д. № 3466/2008 година, решение № 66/01.02.2010 година, постановено по гр. д. № 5401/2008 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 261/31.03.2010 година, постановено по гр. д. № 5305/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 467/07.07.2010 година, постановено по гр. д. № 231/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.; 2.) за това представлява ли неизпълнението на трудовите норми тежко неизпълнение на трудовата дисциплина, във връзка с изложеното исковата молба твърдение, че същото липсва в изчерпателно изброените в чл. 187 от КТ видове нарушения на трудовата дисциплина. По отношение на този въпрос са изложени твърдения за противоречие на обжалваното въззивно решение с решение № 9/13.05.2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; 3.) за задължението на съда, при постановяване на решението си, да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, като всяка една от тях носи тежестта да докаже фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. По отношение на този въпрос се твърди, че въззивното решение противоречи на решение № 392/10.01.2012 година, постановено по гр. д. № 891/2010 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 68/22.02.2012 година, постановено по гр. д. № 748/2011 година по описа на ВКС, Т.ГК, ІІ г. о. и решение № 175/20.07.2017 година, постановено по гр. д. № 60 213/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.; 4.) за това може ли да се квалифицира като злоупотреба с доверието на работодателя такова поведение на работника или служителя, което представлява нарушение на трудовата дисциплина, на не е извършено умишлено и не цели извличането на облага. По отношение на този въпрос са изложени твърдения за противоречие на обжалваното решение с решение № 86/25.05.2011 година, постановено по гр. д. № 1734/2009 година, решение № 379/10.11.2011 година, постановено по гр. д. № 100/2011 година, решение № 232/18.05.2012 година, постановено по гр. д. № 41/2010 година и решение № 469/07.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1744/2011 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.; 5.) за това възможно ли е работникът или служителят сам да решава, кога да полага труд и да не се явява на работа и как следва да се цени това му поведение по критериите на чл. 189 от КТ и което поведение трябва да се вземе предвид при прилагането на тези критерии-това при извършването на нарушението или това след извършването му. По отношение на този въпрос са изложени твърдения за противоречие на обжалваното въззивно решение с решение № 9/13.05.2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; 6.) за това дали при извършването на системни нарушения на трудовата дисциплина за кратък период от време, независимо от отделната тежест на всяко едно нарушение, наложеното най-тежкото дисциплинарно наказание съответства на критериите по чл. 189 от КТ; 7.) за това обществената значимост на професията, характерът и значимостта на умишлено неизпълнените трудови задължения, които могат да доведат до значителни вреди за работодателя, както и липсата на самокритично отношение на работника или служителя към извършеното, следва ли да се вземат предвид при налагане на дисциплинарното наказание и при съдебния контрол върху законосъобразността му; 8.) за това какво е доказателственото значение на писмените обяснения на работника или служителя по чл. 193 от КТ; 9.) за това налице ли е неизпълнение на възложената работа по смисъла на чл. 187, т. 3 от КТ предвид конкретните задължения, залегнали в длъжностната характеристика на уволненото лице в конкретния случай и кога неизпълнението или лошото неизпълнение на трудовите задължения представлява дисциплинарно нарушение; 10.) за това дали неизпълнението, некачественото или неефективно изпълнение на трудовите функции от работника, свързани с трудовите му норми, зависи от това, че то е станало „демонстративно” или не зависи от този допълнителен критерий, който е извън състава на нарушението, за да се приеме, че е налице тежко нарушение на трудовата дисциплина, като се отчита, че няма обективни причини трудовата норма да не се изпълнява. 11.) за това, когато работодателят констатира, че повече негови работници са допуснали еднакви по вид дисциплинарни нарушения, задължен ли е да приложи еднакви критерии за всички работници при определяне на наложеното наказание и да им наложи еднакви наказания или работодателят е освободен от това задължение, но е задължен стриктно при определяне на дисциплинарните наказания да вземе предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които то е извършено, както и поведението на всеки един от работниците или служителите, последното по аргумент на чл. 189, ал. 1 от КТ и 12.) за това съставлява ли злоупотреба с доверието на работодателя неявяването на работа или напускането на работното място от работника или служителя, когато то се извършва с цел да се принуди работодателя да увеличи трудовото възнаграждение на работника или служителя и тази цел се преследва не по законовия ред и съставлява ли това деяние тежко нарушение на трудовата дисциплина, с оглед на предпоставката за създаване на прецедент в съответното предприятие, свързан с внезапно нарушаване на работния процес и непроизвеждането на планирана продукция, в обвързана с договори и търпени евентуални загуби. По отношение на първите четири от поставените в изложението на „Бунай“ АД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че на налице допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а по отношение на останалите тези по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Първият и третият от поставените от „Бунай“ АД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси са процесуално правни, но не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик до касационно обжалване. При постановяване на решението въззивният съд е съобразил установената по отношение на третия въпрос съдебна практика, намерила израз в раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година, където изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Също така е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, в която е посочено, че решението се отменява и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. За такова е признато и положението когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. Мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова, каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта, на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Тези правила се отнасят не само до първоинстанционните решения, но и до въззивните такива, като въззивният съд трябва да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, включени в предмета на въззивното производство. Съгласно чл. 269 от ГПК в този предмет се включва проверка на валидността на първоинстанционното решение в неговата цялост, на допустимостта на същото в обжалваната му част и на правилността му, съобразно посоченото във въззивната жалба. Проверката за валидност и допустимост на обжалваното решение предхожда произнасянето на въззивния съд по съществото на материалноправния спор. Съгласно т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, която съгласно ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, е запазила действието си при новата нормативна уредба, дейността на въззивният съд по проверка на правилността на първоинстанционното решение не е контролно отменителна, а е аналогична на дейността на първата инстанция, като, без да представлява нейно повторение я продължава. Целта на въззивното производство е да бъде дадено разрешение на конкретния материален спор, като предмет на производството е спорното материално право. Въззивният съд дължи разрешаването на спора по същество, като преценката за правилността на първоинстанционното решение е само косвен резултат от това разрешаване. При разрешаването на спора въззивният съд трябва да извърши същите дейности както и първоинстанционния такъв, а именно чрез преценка на събраните по делото доказателства да установи кои от твърдените от страните факти и обстоятелства са доказани и кои не, като подведе установените такива под приложимата правна норма. В тази връзка основанията за обжалване по чл. 260, т. 3 от ГПК не представляват основания за отмяна на първоинстанционното решение, а очертават обхвата на извършваната от въззивния съд дейност по разрешаването на материалноправния спор. По този спор въззивният съд трябва да се произнесе с решението си, като изложи собствените си мотиви относно спорното право, като поради това, че направените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение очертават предмета на въззивното производство съдът е длъжен да ги вземе предвид и да се произнесе по допустимостта и основателността им, като оглед на тези си изводи формира и крайния си извод относно спорното материално право, предмет на производството. Тъй като не се предвижда произнасянето по направените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение да става с отделен акт, становището на въззивния съд по отношение на тях следва да намери отражение в постановеното от него решение по съществото на спора. Затова мотивите към въззивното решение трябва да съдържат и изводите на въззивния съд относно тези доводи. Те задължително трябва да бъдат взети предвид от съда и липсата на произнасяне по тях представлява съществено процесуално нарушение. Задължението на въззивния съд да мотивира решението си може да бъде изпълнено и чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение, в случаите по чл. 272 от ГПК, като по този начин съдът превърне мотивите на първоинстанционния съд в свои. Тази възможност обаче не освобождава въззивният съд от задължението да изложи и свои мотиви по съществото на спора, като обоснове извършеното препращане към мотивите на първоинстанционното решение, а също така и от задължението да изложи собствени мотиви по направените с въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение, а също така и по наведените от страните във въззивното производство твърдения и доводи. В същия смисъл са и представените от касатора решение № 392/10.01.2012 година, постановено по гр. д. № 891/2010 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 68/22.02.2012 година, постановено по гр. д. № 748/2011 година по описа на ВКС, Т.ГК, ІІ г. о. и решение № 175/20.07.2017 година, постановено по гр. д. № 60 213/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В случая съставът на Окръжен съд Пазарджик е обсъдил всички доводи и възражения на страните по делото, като ги е преценил с оглед на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, като въз основа на това е изградил собствени изводи по съществото на спора, които са намерили израз в мотивите на постановеното по делото въззивно решение. Що се отнася до първия от въпросите, то същият е свързан с разпределението на доказателствената тежест между страните в производството. По отношение на него въззивният съд е взел предвид установената съдебна практика, съгласно която по силата на установеното с чл. 154, ал. 1 от ГПК процесуално правило всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. От него следва, че всяка страна носи доказателствената тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици и когато това не е направено съдът следва да приеме, че фактите не са се осъществили и страната, която се позовава на тях, не може да се ползва от правните им последици. Доказателствената тежест не представлява задължение да се представят доказателства, а е свързана с последиците от недоказването на фактите, като се състои в право и задължение на съда да приеме за ненастъпили по правните последици от недоказаните юридически факти, като задължава страната която се ползва от тях да понесе последиците от това. За разпределението на е без значение какво е процесуалното качество на страната, а е от значение каква правна последици претендира да е настъпила. Тези правни последици се свързват и следват от регулиращите материалноправното отношение между страните норми, които сочат както правнорелевантните факти, така и последиците от тях и между кои лица възникват тези последици. Следва да се има предвид, че ако критериите, от които изхожда доказателствената тежест, заедно с изводите, до които въз основа на нея се стига, са материалноправни, нейното съдържание е процесуално. Конкретно при уволнението работодателят е този, който трябва да докаже, че е упражнил правото си законосъобразно, т. е. да докаже при условията на пълно и гласно доказване, по небудещ съмнението начин, че са се осъществили фактите, пораждащи правото му да прекрати едностранно трудовото правоотношение, на посоченото от него основание. По отношение на тези факти доказването на работника или служителя е насрещно, т. е. то може да създава съмнения за осъществяване на фактите или да оборва представените от работодателя доказателства. Работникът или служителят дължи пълно доказване на направените от него в производството възражения, както и за това, че са налице предпоставките за уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, във връзка с чл. 225 от КТ-ТР № 6/15.07.2014 година, постановено по тълк. д. № 6/2013 година на ОСГК на ВКС. В този смисъл са и посочените от касатора решение № 730/05.10.2009 година, постановено по гр. д. № 3466/2008 година, решение № 66/01.02.2010 година, постановено по гр. д. № 5401/2008 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 261/31.03.2010 година, постановено по гр. д. № 5305/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 467/07.07.2010 година, постановено по гр. д. № 231/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съставът на Окръжен съд Пазарджик е разпределил правилно доказателствената тежест, между страните в производството, с оглед на твърдените от тях факти и направените доводи, като по отношение на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, във връзка с чл. 225, ал. 2 от КТ е достатъчно да се докаже разлика във възнаграждението, което би получавал работника или служителя, ако не беше незаконното уволнение и това, което получава при новия работодател. В тази връзка по отношение на обясненията на работника или служителя по чл. 193, ал. 1 от КТ съществува установена съдебна практика съгласно, която същите представляват частен документ и се ползват с доказателствената сила на такъв. Затова изложените в тях факти и обстоятелства се преценяват от съда с оглед на всички събрани по делото доказателства. Обясненията в които се признава извършеното нарушение, трябва да се преценят от съда с оглед на всички обстоятелства по делото, включително и с оглед показанията на свидетелите, на които трудовата функция се изразява в осъществяване на контрол върху дейността на други работници или служители. Признанието по реда на чл. 193, ал. 1 от КТ на нарушението на трудовата дисциплина, за което е наложено дисциплинарното наказание, е извънсъдебно изявление на работника или служителя пред работодателя за това, че са се осъществили неизгодни за него факти. Доказателствената сила на извънсъдебното признание по реда на чл. 193, ал. 1 от КТ се основава на неизгодността. Съществуващата обаче възможност извънсъдебното признание да не отговаря на истината задължава съда да го преценява с оглед всички обстоятелства по делото. Съставът на Окръжен съд Пазарджик е преценявал дадените от А. обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ именно по този начин, поради което и осмия от поставените от „Бунай“ АД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Четвъртият от поставените в изложението на „Бунай“ АД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси има материалноправен характер, като не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. В случая съдът не е обвързан от дадената от работодателя правна квалификация на дисциплинарното нарушение, като в случай на разминаване между фактите по дисциплинарното нарушение и дадената от работодателя квалификация предимство имат фактите. Преценявайки фактите по делото въззивният съд е приел, че извършените от А. дисциплинарни нарушения са такива по чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 3 и т. 3 от КТ, поради което не представляват злоупотреба с доверието на работодателя, което представлява самостоятелно дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 8 от КТ. Така поставения въпрос би бил от значение за допускането на въззивното решение до касационно обжалване в случай, че с решението беше прието, че се касае до дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 8 от КТ и че умисълът на работника или служителя е част от фактическия състав на нарушението. В този случай въззивното решение действително би противоречало на посочената от „Бунай“ АД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдебна практика. При постановяването на решението обаче съставът на Окръжен съд Пазарджик не е приел, че се касае до злоупотреба с доверието на работодателя, а до две други дисциплинарни нарушения, при които наличието или не на умисъл е разглеждано по реда на чл. 189, ал. 1 от КТ. В тази връзка не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване и дванадесетият от поставените от „Бунай“ АД [населено място] правни въпроси. Същият има хипотетичен характер и отговорът му зависи от конкретно установените данни по делото. В случай, че дисциплинарното нарушение е извършено с определена цел, то същата трябва да бъде преценявана по реда на чл. 189, ал. 1 от КТ, но нейното наличие не води непременно до злоупотреба с доверието на работодателя, ако не са налице предвидените в хипотезата на правната норма предпоставки за това. Дори и по посочения от касатора начин работниците или служителите да упражняват свои права по ЗУКТС, без да са спазили установения в закона ред за това, то би се касаело до злоупотреба с право от тяхна страна, а не до злоупотреба с доверието на работодателя по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 8 от К В този случай по силата на чл. 19, ал. 2 от ЗУТКС работниците или служителите носят дисциплинарна отговорност съгласно разпоредбите на КТ, като не е предвидено, че това е задължително отговорност за злоупотреба с доверието на работодателя. Петият от посочените по-горе правни въпроси също не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като съставът на Окръжен съд Пазарджик не е приел, че работникът или служителят може сам да решава, кога да полага труд и да не се явява на работа, а точно обратното приел е, че това негово поведение представлява нарушение на трудовата дисциплина. Във връзка с този въпрос е и втория от посочените по-горе правни въпроси, който също не обуславя допускането на решението на Окръжен съд Пазарджик до касационно обжалване. Наистина в решение № 9/13.05.2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е посочено, че „неизпълнението на възложената работа“ е една от хипотезите на нарушение на трудовата дисциплина, което законодателят регламентира в разпоредбата на чл. 187, ал. 1, т. 3 от КТ. Същото представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина, доколкото засяга същността на трудовото правоотношение, а именно престацията, която работникът или служителят дължи по трудовото правоотношение. Фактическият състав на нарушението „неизпълнение на възложената работа“ може да бъде осъществен както с бездействие, когато работникът или служителят не изпълнява задълженията, влизащи в трудовата му функция, така и с действие-когато същият работи не това, което му е възложено или следва от характера на определената работа. Дори извършеното дисциплинарно нарушение да е тежко такова това не винаги предполага налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание, като работодателят винаги трябва да извърши преценка на обстоятелствата по чл. 189, ал. 1 от КТ (чл. 190, ал. 2 от КТ), при което може да наложи на работника или служителя някое от останалите предвидени в чл. 188 от КТ дисциплинарни наказания. Затова при оспорване на наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ съдът трябва да извърши проверка не само за това дали извършеното дисциплинарно нарушение е тежко такова, но дали и извършената от работодателя преценка за съответствие на наложеното наказание с тежестта на нарушението е при спазване на изискванията на чл. 189, ал. 1 от КТ. Именно по този начин е процедирал въззивния съд, поради което и поставения въпрос не обуславя допускането на решението му до касационно обжалване. Останалите поставени от „Бунай“ АД [населено място], в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, както и втората част от петия въпрос се отнасят до приложението на разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от КТ. По отношение на чл. 189, ал. 1 от КТ е налице формирана съдебна практика по решение № 372/17.03.2014 година, постановено по гр. д. № 3731/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съгласно същото дисциплинарното наказание се определя по преценка на работодателя или на определено от него лице. Тази преценка следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможните неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника или служителя към конкретното неизпълнение и въобще поведението му при полагането на труд. При оспорване на наказанието съобразяването му с тези обстоятелства е предмет на съдебния контрол. Нито едно от посочените в чл. 189, ал. 1 от КТ обстоятелства няма предимство пред другото, като всички трябва са се преценяват в съвкупност, като се отчита връзката между тях. Тази практика е съобразена от състава на Окръжен съд Пазарджик, който не е дал превес на едно от обстоятелствата по чл. 189, ал. 1 от КТ пред другите такива, в какъвто смисъл са твърденията на „Бунай“ АД [населено място]. Съдът е извършил преценка на всички правнорелевантни по смисъла на чл. 189, ал. 1 от КТ обстоятелства, които е приел за доказани по делото, включително и на тези посочени от касатора във поставените в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. Наистина дисциплинарното наказание е строго индивидуално за всеки един работник или служител. Затова когато група работници или служители са извършили еднакви по вид дисциплинарни нарушения работодателят трябва да определи наказанието на всеки един от тях, като се съобрази с индивидуалните особености на всеки един случай, като не може са определи еднакво наказание за всички работници или служители. Съставът на Окръжен съд Пазарджик не е приел обратното становище в обжалваното решение, а само е посочил, че в подобни случаи преценката на обстоятелствата по чл. 189, ал. 1 от КТ е от особено значение и не е извел извод за незаконосъобразността на уволнението на това, че на отделните работници или служители са наложени различни наказания, а не едно и също такова. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Бунай“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Бунай“ АД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 350/15.10.2019 година на Окръжен съд Пазарджик, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 639/2019 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото „Бунай“ АД [населено място] ще трябва да заплати на Н. С. А. сумата от 1200.00 лева разноски по делото за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение