Определение № 3572 от 08.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1749/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3632/21.03.2024 година, подадена от Д. П. Д., срещу част от решение № 37/22.01.2024 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 877/2023 година. С обжалваната част от въззивно решение съставът на Окръжен съд Велико Търново е отменил първоинстанционното решение № 107/14.08.2023 година на Районен съд Свищов, постановено по гр. д. № 680/2022 година, като е постановил ново, с което е отхвърлил предявените от Д. П. Д. срещу „Свилоцел“ ЕАД [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаването на уволнението му, извършено със заповед № 187/12.09.2022 година на Изпълнителния директор на „Свилоцел“ ЕАД [населено място] и за неговата отмяна, като дружеството бъде осъдено да му заплати сумата от 6768.30 лева, представляващи обезщетение за оставане без работа вследствие на уволнението за период от шест месеца. В подадената от Д. П. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от касатора срещу „Свилоцел“ ЕАД [населено място] искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Велико Търново по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба „Свилоцел“ ЕАД [населено място] е подал отговор с вх. № 4765/16.04.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 37/22.01.2024 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 877/2023 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в оспорваната му част. Д. П. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 21.02.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 3632/21.03.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Велико Търново е приел от фактическа страна, че първоинстанционният съд бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ и чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване на уволнението на Д. П. Д. извършено със заповед № 187/12.09.2023 година за незаконно и за неговата отмяна, за присъждането на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за оставане без работа поради незаконното уволнение в размер на 6768.30 лева за период от шест месеца. В производството не било спорно, а и от представеното лично трудово досие на Д. се установявало, че в процесния период същият бил заемал при „Свилоцел“ ЕАД [населено място] по трудово правоотношение длъжността „монтьор, ремонт машини и оборудване“, в цех „Ремонтен“. Съгласно представена длъжностна характеристика, с която той бил запознат срещу подпис, освен типичните за длъжността му задължения, биел поел и задължение да се грижи за опазване собствеността на работодателя. Незаконно изнасяне на стоково-материални ценности или тяхното укриване в поверени помещения или личен шкаф, дори когато били безотчетни, представлявало нарушение на трудовата дисциплина, според Правилника за вътрешния трудов ред. С докладна записка от 22.11.2021 година служител на дружеството (свидетелят М.) сигнализирал изпълнителния директор на предприятието, че на същата дата бил прегледал видеозаписите на скрита камера, касаещи периода 19-21.11.2021 година монтирана в района на цех „СПЦ“, поради установени случаи на липсващи медни парчета кабели от кабелния полуетаж. На същите се виждало как Димитров през отвор на шахта влизал в това помещение и след малко излизал с парче меден кабел с дължина около 3.00 метра. Съгласно представена от работодателя справка стойността на процесния кабел възлизала на 291.60 лева с ДДС. С писмо от 21.12.2021 година от Д. П. Д. били поискани обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 от КТ, с които да обясни извършеното на датата 22.11.2021 година, по време на нощната смяна, нарушение, изразяващо се в противозаконно отнемане на меден кабел силов СВТ 3x95+500 мм 2. В дадените на 05.01.2022 година обяснение Д. бил посочил, че на 22.11.2021 година не е бил нощна смяна, но в един петъчен ден, когато бил втора смяна, в подстанцията на цех „СПЦ“ видял парче кабел с дължина 60.00-70.00 сантиметра, подпряно на един от пожарогасителите. Взел го, качил го на колелото си, но не помнел къде го бил изхвърлил. В предходно свое обяснения по случая Д. П. Д. отрича да е изнасял извън фирмата намереното парче кабел.отричал. В периода от 24.11.2021 година до 09.09.2022 година Д. бил в непрекъснат отпуск по болест, съгласно представените с отговора на исковата молба болнични листи. Със заповед № 187/12.09.2022 година издадена от изпълнителния директор на предприятието, връчена на Д. П. Д. на същата дата, на последния било наложено дисциплинарно наказание уволнение на основание чл. 188, т. 3 от КТ, във връзка с чл. 190, ал. 1, т. 4 и т. 7, във връзка с чл. 187, ал. 1, т. 1, т. 3, т. 5 и т. 9 от КТ, във връзка с раздел V т. 7, във връзка с т. 2, б. „д“, „з“ и „к“ от Правилника за вътрешния трудов ред. В нея като фактическо основание за уволнението било посочено, че Д. в периода 19-21.11.2021 година, по време на работа-смяна „Б“, вместо да изпълнява възложената му работа, като дежурен монтьор ремонт машини и оборудване, без знанието и съгласието на работодателя, бил напуснал работното си място и противоправно бил отнел меден кабел силов СВТ 3x95+500 мм 2 с обща дължина около 3.00 метра на обща стойност 291.60 лева от електрическа уредба 0, 4 kv ТП 101 намираща се в цех „СПЦ“ на „Свилоцел“ ЕАД [населено място] с намерението да го присвои, като по този начин бил увредил изправността на електрическата уредба в посочения цех. Посочено било още, че Д. бил извършил деянието си без използване на лични предпазни средства, без да изключи електрическото захранването, с което бил застрашил собствения си животи и този на своите колеги, както и че с тези си неправомерни действия не бил уплътнявал работното си време, не бил изпълнявал възложената му работа и съзнателно бил ощетил имуществото на работодателя. Последният бил приел, че в своята съвкупност нарушенията на Димитров били особени тежки и доколкото отричал извършването им, следвало да му бъде наложена най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ В заповедта бил описан начина, по който били установени нарушенията на трудовата дисциплина, включително чрез използването на монтирана пред ноември 2021 година видеокамера. От показанията на свидетеля М., заместник началник цех „Ремонтен“ на „Свилоцел“ ЕАД [населено място] се установявало, че в средата на ноември 2021 година негови колеги електротехници, изпратени по негово нареждане да почистят и проверят състоянието на кабелен полуетаж в цех „СПЦ“, констатирали липсващи парчета електрически кабели. С наличните там кабелни проводници се захранвал с енергия въпросния цех и всяко едно съоръжение в него. Достъпа до това помещение се осъществявал от две шахти с капак, който се отваряли и по една стълба се слизало долу. В това помещение се влизало много рядко, при възникнал проблем или ако се било случило нещо друго, налагащо посещението му, като в последните месеци никой не бил изпращан да ходи там. След като бил информиран за констатациите на колегите, свидетелят лично посетил помещението и се бил уверил, че липсват няколко медни кабела със сечение 30.00-40.00 мм. и че следите от срязването им били пресни, без патина по медното жило. Около един от входовете за полуетажа имало множество стъпки и свидетелят решил да монтира видеокамера, която да снима тази шахта, но същата нямала индикации за дата и час на заснетото. На 22.11.2021 година видял, че капака на шахтата бил разместен, а при преглед на видеозаписа установил, че Д. П. Д. влизал в кабелния полуетаж, без никакви лични предпазни средства, като си светел с фенер и след известно време излязъл, изваждайки през отвора на шахтата парче меден кабел около 3.00 метра дълго. Свидетелят слязъл отново в това помещение и констатирал липсата на парче кабел, съответстващо на това от записа. За случилото се бил поискал обяснения от Д., който съботата и неделята преди 22.11.2021 година бил втора смяна. Същият не бил уведомен за видеозаписа и дал обяснения, че бил намерил парче кабел близо до един от входовете, но не знаел къде го е изхвърлил. Заснетия на видеозаписа отрязан кабел не бил открит. Свидетелят посочвал, че Д. нямал нареждане да влиза в кабелния полуетаж и че притежавал нужната квалификация да различни кабел под напрежение. От показанията свидетеля М.-инженер механик в цех „Ремонтен“ на „Свилоцел“ ЕАД [населено място] се установявало, че свидетелят М. му бил показал запис от видеокамера, на който се виждало как Д. П. Д. влизал в кабелния полуетаж с чантичка с инструменти и след време излизал с парче проводник с дължина около 3.00 метра. Свидетелят не бил нареждал на Д. да върши каквато и да е работа в тази подстанция и не знаел след случая да има други данни за откраднати кабели. От приобщената като веществено доказателство по делото флашпамет и извършения й по реда на чл. 204 от ГПК оглед, както и от допълнителните показания на свидетеля М. дадени при извършването му, се установявало, че същата съдържа видеозапис, който показвал действията на Д. П. Д. по влизане в кабелния полуетаж в цех „СПЦ“ с чанта с инструменти и по излизането му след това, при което изваждал от шахтата електрически кабел, който изнасял зад метален шкаф извън обхвата на камерата. От заключението на съдебнотехническата експертиза се установявало, че записаният на приобщеното веществено доказателство видеофайл бил автентичен и не се наблюдавали интервенции, характерни за наслагвания на кадри, изрязвания или промяна. Записът не бил монтиран от различни устройства или от различни кадри, а бил непрекъснат и последователен. Записът бил последователен и смислен, като всички елементи на заснетото на него лице си съответствали напълно от момента, в който то се появявало в кадър до момента на излизането му от шахтата с кабелен проводник в ръка. От заключението на съдебно-икономическата експертиза се установявало, че брутното трудово възнаграждение на Д. било в размер на 1061.24 лева, а размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ от датата на уволнението до датата на съдебното заседание възлизал на 7447.44 лева. Въз основа на така установената от него фактическа обстановка съставът на Окръжен съд Велико Търново е направил правните изводи, че нарушенията на трудовата дисциплина се определяли като виновно неизпълнение на трудовите задължения на работника или служителя, поради което фактическият им състав включвал деяние (действие или бездействие), противоправност и вина (аргумент от чл. 186 от КТ). Обект на дисциплинарното нарушение като основание за дисциплинарната отговорност били трудовите задължения на работника или служителя, които трябвало да бъдат изпълнявани точно и добросъвестно (чл. 125 от КТ). Техният обем произтичал от съдържанието на конкретното индивидуално трудово правоотношение, като при изпълнението им работникът или служителят бил длъжен да бъде лоялен към работодателя, като не злоупотребява с неговото доверие-чл. 126, т. 9 от КТ. Законосъобразното налагане на дисциплинарно наказание било предоставено от издаване на мотивирана писмената заповед, в съответствия с изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ, от носителя на работодателска власт или от определено от него лице, в сроковете по чл. 194 от КТ, при съобразяване на разпоредбата на чл. 193 от КТ. Съгласно нормата на чл. 193 от КТ работодателят бил длъжен да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Тази разпоредба била императивна и неспазването й водело до незаконност на наложеното дисциплинарно наказание. Същата обаче не съдържала правила за формално иницииране на дисциплинарно производство, нито форма на поканата на работодателя до работника за даване на обяснения. Достатъчно било носителят на работодателска власт да уведоми работника или служителя, че ще го изслуша за извършено от него дисциплинарно нарушение, като му предостави разумен срок за даване на устни или писмени обяснения, преди да наложи дисциплинарно наказание. В искането на обяснения работодателят не бил длъжен да посочи всички обективни и субективни елементи на нарушението на трудовата дисциплина, а било достатъчно то да бъдело посочено по разбираем за работника начин, за да можел да се защити. На този етап за работодателят нямало законово изискване да подведе (квалифицира) поведението на работника към някое от неизчерпателно посочените видове нарушения на трудовите задължения по смисъла на чл. 187 от КТ. От процесуална страна, при въведено от работника оплакване за неспазване на императивната разпоредба на чл. 193 от ГПК, в тежест на работодателя било да докаже пълно и пряко, че бил изискал обяснения от работника за извършено от него нарушение на трудовата дисциплина. Доказването можело да бъде проведено с всички допустими от процесуалния закон доказателства и доказателствени средства. В случая с писмо на изпълнителния директор от 21.12.2021 година от Д. били поискани обяснения относно противоправното отнемане на меден кабел, посочен по вид и сечение, намиращ се в цех „СПЦ“ на предприятието, извършено по време на нощна смяна на 22.11.2021 година. Така формулирано искането по чл. 193 от КТ съдържало фактическо описание на онова поведение на работника или служителя, което работодателят считал за нарушение на трудовата дисциплина. Посочени били достатъчно ясни и конкретни фактически признаци (време, място и начин на осъществяване), които били годни да ориентират работника за какви негови действия му се искали обясненията. Работодателят не бил длъжен да изисква от Д. П. Д. обяснения с поставяне на конкретни въпроси какви точно са били действията му по отнемане на кабела, как е бил облечен и бил ли е на смяна съответно била ли е тя свършила. От една страна тези обстоятелства и тяхната относимост към конкретното нарушение подлежали на установяване в хода на дисциплинарното производство, но те не били част от съдържанието на искането по чл. 193, ал. 1 от КТ. От друга страна, за да бъдело спазено изискването на посочената норма било достатъчно работникът да бил уведомен най-общо за нарушението на трудовата дисциплина, което евентуално бил извършил. Макар и да била използвана правна терминология (противоправно отнемане), очевидно Д. бил разбрал за какви негови действия ще му се търси отговорност, доколкото бил дал обяснения, в които възпроизвел обстоятелства относими към конкретното нарушение на трудовата дисциплина. В тях същият използвал посочения фразеологичен израз по начин напълно съответен на естеството му, като бил изложил твърдения за „намиране“ на парче кабел във въпросния цех, а не за неговото отнемане. Показателно за ориентирането на Д. за поведението му, за което следвало да даде обяснения било посочването, че тези негови действия се били случили в петъчен ден, когато бил втора смяна, а не на 22.11.2021 година нощна смяна, когато не бил на работа. Разминаването в посочената в искането по чл. 193, ал. 1 от КТ датата на нарушението-22.11.2021 година и описания в заповедта за уволнение времеви период-19.11.-21.11.2021 година, в случая също не можело да се разглежда, като обстоятелство, сочещо на нарушение на процедурата по чл. 193, ал. 1 от КТ. Вярно било, че времето на извършване на нарушението било съществен елемент от задължителното съдържание на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, но също така било вярно, че то подлежало на установяване и доказване в хода на дисциплинарното производство. Посочването на различна дата на нарушението в искането по чл. 193, ал. 1 от КТ и в заповедта за уволнение би съставлявало нарушение на процедурата за вземане на обяснения, само когато работникът не можел да разбере за кое конкретно свое поведение трябвало да даде такива. В случая било налице подобно неосведомяване, тъй като Д. бил дал обяснения именно за поведението си, за което впоследствие е наказан. От една страна от него били искани обяснения още на 22.11.2021 година, непосредствено след установяване на данни за извършеното нарушение, за което свидетелствали докладната записка от тази дата на свидетеля М., показанията му пред първоинстанционния съд и дадените от Д. тогава обяснения, приложени към трудовото му досие. В тях той изрично сочел, че разбира, че бил обвиняван във вземането на кабели от завода и че бил намерил парче кабел в подстанцията на цех „СПЦ“. От друга страна последният сам бил посочил, че на горепосочената дата не бил на работа и че случаят, за който го питат, бил станал преди това в петъчен ден, втора смяна. Същият бил наказан за противозаконно отнемане на кабел в периода 19. 11.-21.11.2021 година, като безспорно началният момент на този период бил ден петък. Затова Д. П. Д. бил разбрал за кое евентуално негово поведение му се искат обяснения и е дал такива точно за него, преди да му бъдело наложено наказание с оспорената в настоящият процес заповед. Във връзка с това съставът на Окръжен съд Велико Търново, противно на извода на районния съд, намирал, че при налагане на дисциплинарното наказание работодателят бил изпълнил процедурата по чл. 193, ал. 1 от КТ и следвало да разгледа спора по същество. Неоснователно се явява и оплакването на Д. П. Д., че при издаване на оспорената заповед не били спазени сроковете по чл. 194, ал. 1 от КТ. Работодателят бил узнал за нарушението на 22.11.2021 година, когато бил уведомен за него с докладната записка от свидетеля М.. Оттогава бил започнал да тече двумесечния срок за налагане на наказанието от неговото откриване, чието течение било спряно още на 24.11.2021 година, тъй като Д. бил започнал да ползва законоустановен отпуск по болест. По аргумент от чл. 194, ал. 3 от КТ срока за налагане на наказанието не бил текъл през целия период, през който Д. бил в болнични т. е. от 24.11.2021 година до 09.09.2022 година. След тази дата той отново бил започнал да тече, поради което извършеното на 12.09.2022 година уволнение на ищеца с оспорената заповед, се явявало реализирано в преклузивния двумесечен срок по чл. 194, ал. 1 от КТ. В заповедта нарушенията на трудовата дисциплина, за които бил наказан Д. П. Д. били достатъчно ясно индивидуализирани от фактическа страна, което сочело на спазване на изискването на чл. 195 от КТ. Посочен бил периода на извършване на нарушението, което било допустимо, когато с оглед на спецификата му, обективно не можело да се установи конкретния момент на осъществяване. Този период бил достатъчно кратък, за да съответствал на изискването за мотивираност на заповедта и да не засяга възможността на Д. да осъществи ефективно своята защита. В заповедта самото нарушение било описано с необходимите му обективни и субективни фактически признаци-време, място и начин на осъществяване, което позволява на Д. да разбере за какво нарушение на трудовата дисциплина бил уволнен. В заповедта били конкретно индивидуализирани както наказаното лице, така и наказващия орган, противно на възраженията за обратното. Нарушителят бил индивидуализиран с три имена, длъжност и място на работа, което било достатъчно за покриване на изискването по чл. 195, ал. 1 от КТ за посочването му. Липсвало законово изискване за отразяване на единен граждански номер и адрес на лицето, като част от задължителното съдържание на заповедта за уволнение. Я. бил и автора на същата, който бил посочен с длъжност и фамилно име, като в хода на производството било безспорно, че същият към момента на издаването й бил носител на работодателска власт, в качеството си на изпълнителен директор на „Свилоцел“ ЕАД [населено място]. По тези съображения въззивният съд намирал, че оспорената заповед отговаряла напълно на изискванията на закона за мотивираност по чл. 195, ал. 1 от КТ. От събраните по делото доказателства се установявало по безспорен начин извършването на описаното в заповедта за уволнение нарушение. Докладната записка на свидетеля М., неговите показания и тези на свидетеля М., както и оглед на приобщеното веществено доказателство по реда на чл. 204 от ГПК, с нужната степен на сигурност установявали осъщественото от ищеца правонарушение-кражба на меден кабел на стойност 291.00 лева от ел. уредба ТП 101, намираща се в цех „СПЦ“. Непосредствено възприетият от районния съд при огледа по чл. 204 от ГПК видеозапис пряко възпроизвежда относими към предмета на доказване факти относно действията на Д. П. Д. по проникване в кабелния полуетаж, където с помощта на инструменти и фенерче, срязвал част от меден електрически проводник, която част с дължина от около 3.00 метра изнасял от помещението и отнасял със себе си. От заключението на съдебнотехническата експертиза категорично се установявала автентичността и достоверността на възпроизведения от съда видеофайл, поради което същият можел да се ползва като годен източник на доказателствени факти. Възражението на Д. П. Д., че заснемането било извършено в нарушение на чл. 32, ал. 2 от КРБ не държало сметка, че то било осъществено на обществено място, с цел охрана имуществото на работодателя, а не било било насочено към видеозаснемане конкретно на Д. П. Д. без негово съгласие или въпреки неговото противопоставяне. Но дори да било основателно това възражение не водело до изключването на видеозаписа от доказателствената съвкупност по делото, а единствено пораждало право на обезщетение на Д. за незаконно му заснемане. Следите от действията на ищеца били установени от свидетеля М.. непосредствено след случилото, който бил констатирал на място остатъци от прясно срязан меден проводник. От показанията на същия се установявало, че Д. нито бил имал позволение, нито нареждане да влиза в процесното помещение, да срязва и да отнася част от положените там ел. проводници. От тези показания последователно и логично се изяснявало, че Д. П. Д. не бил посетил и нямало защо да посещава кабелния етаж в изпълнение на трудовата си функция, а бил извършил това за да се облагодетелства, чрез отнемане на имущество собственост на работодателя му. Установените фактически действия на Д. П. Д. покривали съдържанието на злоупотреба с доверието на предприятието по чл. 190, ал. 1, т. 4, пр. 1 от КТ като нарушение на трудовата дисциплина, за което можело да се наложи наказание дисциплинарно уволнение. Съгласно съдебната практика злоупотребата с доверие била израз на нарушаване на задължението на работника да бъде лоялен към работодателя и представлявала злепоставяне на отношенията на доверие между страните по трудовото правоотношение. По правило злоупотреба с доверието на работодателя била налице, когато работникът или служителят, възползвайки се от служебното си положение бил извършил действия, с цел извличане на имотна облага за себе си или за трето лице. За да бъдели нарушения на трудовата дисциплина тези действия трябвало да се извършени при неполагане на дължимата грижа, а ако били преднамерени и умишлени това обуславяло налагането на по-тежко дисциплинарно наказание. Злоупотреба с доверие на работодателя била налице и във всеки случай, когато се наблюдавало неспазване на дължимото поведение на добросъвестност и доверие в отношенията работник и работодател. Безспорно срязването на медния проводник и неговото отнемане, при поето задължение да се опазва имуществото на работодателя, съгласно посоченото в длъжностната характеристика, нарушавало изискването за добросъвестност в поведението на страните по трудовоправната връзка и сочело на извършени от ищеца действия, с цел извличане на имота облага, възползвайки се от служебното си положение. Д. П. Д. не бил имал безпрепятствен достъп до процесното помещение, ако не бил служител на „Свилоцел“ ЕАД [населено място], което категорично било улеснило извършването на деянието. Обстоятелството, че наказващият орган бил квалифицирал описаните в заповедта факти само с посочването на правната норма на чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ без да посочи една от конкретно уредените там хипотези, в случая на злоупотреба с доверие, нямало и не можело да има за последица незаконност на уволнението. От значение за реализиране на дисциплинарната отговорност било изложеното в обстоятелствената част на заповедта фактическо основание за нейното осъществяване, а не правната квалификация на същото. В случая причините за налагане на дисциплинарното наказание били ясно и точно изложени и по разбираем за работника начин в обстоятелствената част на заповедта, поради което липсвало ограничаване на правото му на защита, каквито доводи изтъквал. Извършеното от Д. нарушение на трудовата дисциплина било достатъчно тежко, както с оглед на обстоятелството, че било извършено умишлено, така и предвид риска, който създавало от увреждане на имуществото и служителите на „Свилоцел“ ЕАД [населено място]. Безспорно действията на Д. по отнемане на процесното парче кабел изисквали предварително взето решение за това и подготовка за извършване на деянието, а не били израз на неполагането на дължимата грижа на работника. Макар и нанесената щета, с оглед стойността на кабела-291.60 лева, да била на сравнително ниска стойност, обстоятелството, че с отнемането се повреждала електрическата инсталацията на предприятието, което можело да доведе до авария в производството и застрашаване живота и здравето на другите работници, говорело за значителна тежест на нарушението. Всичко това, наред с поведението на работника след извършеното, който в дадените обяснения отричал да го бил сторил, сочело, че правилно при определяне на дисциплинарното наказание, работодателят бил наложил на Д. П. Д. най-тежкото дисциплинарно наказание-уволнение по чл. 188, т. 3от КТ. Само това деяние с оглед на своята тежест било достатъчно, за да се наложело процесното наказание на Д. П. Д.. Без значение било в случая дали бил извършил или не останалите фиксирани в заповедта за уволнение нарушения на трудовата дисциплина. Категорично неносенето на лични предпазни средства при отнемането на медния проводник, представляващо само по себе си нарушение на трудовите задължения, не можело да бъде квалифицирано като нарушение на трудовата дисциплина. Описаното неизползване на лични предпазни средства можело да представлява нарушение когато бъдело установено при и по повод изпълнение на възложената трудова функция на работника, но не и когато същият извършвал противоправни действия. Дори да се приемело, че не било доказано работникът да не бил уплътнил работното си време, доколкото не било установено точно кога е извършил вмененото му отнемане на медния проводник-по време на работа или след края на смяната, това обстоятелство не можело да намали тежестта на извършеното от него нарушение, представляващо кражба на меден проводник и да се отрази върху законността на уволнението му. Затова въззивният съд намирал, че трудовото правоотношение между страните било законосъобразно прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на Димитър П. Димитров, поради което предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за обявяване на уволнението за незаконно и неговата отмяна бил неоснователен и следвало да се отхвърли. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ бил акцесорен по отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, тъй като изплащането на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за оставане без работа в резултат на уволнението бил обусловен от признаване на същото за незаконно и неговата отмяна. Предвид извода на съда, че процесното уволнение било законосъобразно и като такова не следвало да се отменя, предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3от КТ за заплащане на обезщетение по 225, ал. 1 от КТ за оставане без работа в размер на 6768.30 лв. за периода от шест месеца следвало да се отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан. По тези съображения, след като районният съд бил достигнал до различни правни изводи и краен резултат в първоинстанционното решение, същото следвало да бъде отменено изцяло в допустимата му част, а предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. П. Д. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това допустимо ли е да бъде ценен като доказателствено средство видеозапис, добит чрез престъпление по чл. 339а от НК, при липса на правила по чл. 25и от ЗЗЛД и направен чрез погазване на правото на личен живот, прокламирано в чл. 32, ал. 2 от КРБ? и за това кога следва да се приеме, че е налице идентичност между деянието, за което е наложено дисциплинарно наказание и достатъчно ли е в искането за даване на обяснения от работника да се посочи една определена дата, за да се счете, че той е ориентиран за това какво се иска от него и то по разбираем начин?. По отношение на първия от така поставените в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси Д.П. Д. твърди, че е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като във връзка с това се позовава на решение № 456/14.11.2012 година, постановено по н. д. № 1388/2012 година по описа на ВКС, НК, І н. о., решение № 83/19.06.2012 година, постановено по н. д. № 3135/2012 година по описа на ВКС, НК, ІІ н. о. и решение № 175/11.11.2019 година, постановено по н. д. № 774/2019 година по описа на ВКС, НК, ІІІ н. о. Касае се обаче до съдебни актове, които третират въпроси на доказването в наказателното производство, които са уредени в НПК и уредбата на които не се припокрива с уредбата на доказателствата по ГПК. Затова формираната въз основа на цитираните решения практика не може да обоснове постановяването на обжалваното решение на Окръжен съд Велико Търново в противоречие с практиката на ВКС по граждански дела като допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При това следва да се има предвид и това, че и трите решения третират въпроса за приемане като доказателство на аудиофайл, който съдържа записи на разговори с конкретно лице. От това следва, че при създаване на записа се е целяло да бъде записано точно определено лице, а не някое случайно такова. Така е и при уредените в НПК и ЗСРС специални доказателствени средства. Последните винаги се прилагат по отношение на конкретно лице и събраните въз основа на тях данни могат да служат като доказателство в наказателния процес, когато прилагането им е в съответствие със законовите изисквания за това. ГПК не предвижда доказателствени средства аналогични на специалните разузнавателни средства по НПК, но не изключва приемането на аудио и видеозаписи като доказателство по делото, като приобщаването им е по реда на чл. 204 от ГПК. Във връзка с това са решение № 136/11.04.2011 година, постановено по гр. д. № 602/2010 година, решение № 271/08.02.2017 година, постановено по гр. д. № 1368/2016 година, решение № 50 211/15.11.2022 година, постановено по гр. д. № 435/2021 година и решение № 50 192/19.06.2023 година, постановено по гр. д. № 4325/2021 год0ина, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В конкретния случай с поставянето на камерата работодателят не е целял да извършва заснемане на Д. П. Д. и извършваните от него дейности на територията на предприятието, а да защити собствеността си, включително и като установи случаи на неправомерно посягане на същата. Целеният от работодателя резултат не предполага пряко засягане на личния живот на Д. и затова самото поставяне на камерата не води до нарушение на чл. 32 от КРБ. Заснемането на касатора е станало не целенасочено, а с оглед на предприетите от последния действия, като при така създалата се ситуация не е могло, а и не е било логично да бъде искано съгласието му за това. Липсата на такова съгласие от страна на Д. обаче не води до нарушаване на правото му на личен живот и по-конкретно на това по чл. 32, ал. 2 от КРБ. Това произтича от факта, че с действията си касаторът нарушава правото на собственост на работодателя „Свилоцел“ ЕАД [населено място], което право също е конституционно защитено. Налице е конкуренция между две права, като предимство ще трябва да получи защитата на правото на собственост, доколкото разпоредбата на чл. 32 от КРБ не осигурява защита в случаите на извършено неправомерно деяние, а съгласно чл. 57, ал. 2 от КРБ не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други. Даваната от КРБ и останалите нормативни актове защита на основните права на гражданите се отнася до случаите когато те се осъществяват правомерно, но не и до случаите когато с тях се злоупотребява или се цели избягването на отговорност за неправомерни действия на лицето, което се позовава на тях. С оглед на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Велико Търново. Не са налице и твърдените предпоставки за допускане на касационното обжалване по този въпрос и по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, доколкото в мотивите на решение № 10/28.09.2010 година, постановено по к. д. № 10/2010 година на КС на РБ правото по чл. 32 от КРБ е споменато във връзка с възможността за ограничаването му със специални разузнавателни средства, но не се дава отговор на въпроса, а и самото решение има друг предмет. Що се касае до искането за допускане на касационното обжалване по този въпрос по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото само твърдението за липса на съдебна практика не е достатъчно да обоснове защо така поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на втория от поставените в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси Д. П. Д. твърди, че е налице приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се позовава на решение № 747/18.02.2011 година, постановено по гр. д. № 735/2009 година, решение № 270/03.10.2013 година, постановено по гр. д. № 1328/2012 година и решение № 109/13.08.2018 година, постановено по гр. д. № 3323/2017 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Този въпрос обаче не обосновава допускането на въззивното решение на Окръжен съд Велико Търново до касационно обжалване, той е съобразена съдебната практика, че в искането за обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ работодателят не е длъжен да посочи изчерпателно всички елементи от фактическия състав на дисциплинарното нарушение, включително и датата на същото, нито пък да го опише така както ще го възпроизведе в заповедта за налагане на дисциплинарното наказани. Достатъчно е обстоятелствата, за които се иска обяснението да бъдат изложени по ясен и достъпен начин като въз основа на тях работникът или служителят да могат да се ориентиран точно за какво се искат обясненията и да упражнят правото си на защита, както е сторено в конкретния случай. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 37/22.01.2024 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 877/2023 година, по подадената срещу него от Д. П. Д., касационна жалба с вх. № 3632/21.03.2024 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение