Определение № 5934 от 18.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1210/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „СОФ Кънект“ АД, чрез юрк. Г. К., срещу въззивно решение № 6536 от 18.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 7841/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 6865 от 02.05.2023 г., постановено по гр. д. № 19657/2022 г. по описа на Софийски районен съд, за уважаване на предявените от Б. Х. Й. срещу „СОФ Кънект“ АД, кумулативно обективно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1/ „От кой момент започва да тече двумесечният срок по чл. 194, ал. 1 КТ и какъв по своя характер е този срок?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 256 от 18.05.2012 г. по гр. д. № 1036/2011 г. на IV г.о., решение № 231 от 13.06.2011 г. по гр. д. № 858/2010 г. на IV г.о., решение № 203 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 6889/2014 г. на IV г.о., решение № 209 от 21.09.2019 г. по гр. д. № 87/2018 г. на III г.о., решение № 255 от 09.05.2019 г. по гр. д. № 858/2018 г. на IV г.о., Тълкувателно решение № 6/11.01.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГК, решение № 920 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 470/2009 г., решение № 367 от 06.10.2011 г. по гр. д. № 108/2011 г., решение № 231 от 13.06.2011 г. по гр. д. № 858/2010 г., решение № 256 от 18.05.2021 г. по гр. д. № 1036/2011 г., решение № 118 от 22.07.2013 г. по гр. д. № 837/2012 г., последните пет на IV г.о., решение № 167 от 07.07.2014 г. по гр. д. № 7121/2013 г. на III г.о., решение № 81 от 12.05.2021 г. по гр. д. № 2618/2020 г. на IV г.о., решение № 60202 от 10.11.2021 г. по гр. д. № 3965/2020 г. на III г.о.; 2/ „Трябва ли всяко едно от включените в състава на системното нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 3, във връзка с допълнителните разпоредби /ДР/, пар. 1, т. 22 КТ да е реализирано през различни в сравнение с останалите нарушения дати, през различни работни дни или работни смени?“ – касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 60329 от 21.12.2021 г. по гр. д. № 838/2021 г. на IV г.о., решение № 50263 от 17.01.2023 г. по гр. д. № 1480/2022 г. на III г.о., решение № 50035 от 03.04.2023 г. по гр. д. № 1621/2022 г. на III г.о., решение № 55 от 01.03.2011 г. по гр. д. № 1972/2009 г. на IV г.о. и решение № 162 от 18.05.2010 г. по гр. д. № 299/2009 г. на IV г.о.; 3/ „Може ли въззивният съд да се произнася относно правилността на дадената в заповедта за дисциплинарно уволнение правна квалификация и да я променя, ако в исковата молба ищецът не въвежда такъв порок/довод за незаконосъобразност?“ – касаторът се позовава на противоречие с приетото в решение № 665 от 01.11.2010 г. по гр. д. № 242/2009 г., решение № 503 от 05.01.2012 г. по гр. д. № 77/2011 г., решение № 149 от 13.06.2012 г. по гр. д. № 475/2011 г., решение № 92 от 14.04.2016 г. по гр. д. № 4515/2015 г., решение № 213 от 29.01.2019 г. по гр. д. № 4469/2017 г., решение № 60329 от 21.12.2021 г. по гр. д. № 838/2021 г., всичките на IV г.о. на ВКС; 4/ „Може ли въззивният съд да приеме за неосъществени и недоказани дисциплинарни нарушения в противоречие с безспорно установеното от първоинстанционния съд и въведено във въззивната жалба като аргумент без да излага свои собствени правни и фактически доводи?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 346 от 25.11.2011 г. по гр. д. № 1387/2010 г. на III г.о., решение № 191 от 25.07.2013 г. по гр. д. № 63/2013 г. на III г.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2023 г., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г., решение № 20 от 09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г., решение № 255 от 09.05.2019 г. по гр. д. № 858/2018 г. и решение № 56 от 08.05.2020 г. по гр. д. № 2755/2019 г., последните шест на IV г.о. Ответникът по жалбата Б. Х. Й., чрез адв. И. К., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че: Б. Х. Й. към момента на уволнението е заемал длъжността „работник поддръжка сгради“ с месторабота „Летище София“ по безсрочно трудовото правоотношение с ответника; заповедта за уволнение № ДП-4/15.03.2022 г. на изпълнителния директор на ответното дружество е връчена на ищеца на 15.03.2022 г.; в мотивите на последната са изложени твърдения, че на датите 04, 05 и 06.01.2022 г., ищецът не е изпълнявал породените от правоотношението трудови задължения, като изрично са описани различните задачи за всеки един от процесните дни, които не са изпълнени; процесното трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, поради системно, виновно и пълно непрестиране на работна сила на посочените дати, изцяло вследствие от виновното бездействие на ищеца; на Б. Х. Й. е връчена покана за писмени обяснения на 11.03.2022 г., като в същия ден са предоставени такива. Позовавайки се на приетото в Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС, въззивният състав е посочил, че в исковата молба се съдържа твърдение за налагане на дисциплинарното наказание извън срока по чл.194 КТ, а в отговора на въззивната жалба се съдържа оплакване за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд във връзка с установяването на момента на узнаване на работодателя за извършеното нарушение на трудовата дисциплина. Приел е, че двумесечният срок по чл. 194, ал. 1 КТ за налагане на дисциплинарните наказания, започва да тече от откриване на нарушението, което означава узнаване от субекта на дисциплинарна власт на установеното в съществените му признаци нарушение на трудовата дисциплина. След анализ на събраните по делото доказателства, въззивната инстанция е формирала извод, че субектът на дисциплинарна власт в случая е узнал за извършените нарушения на трудовата дисциплина на по-ранна дата от твърдяната от ответника, а именно 11.01.2022 г. Изложил е съображения, че от разпита на св. М. С. – ръководител на ищеца,чийто показания кредитира, се установява, че за процесните нарушения на трудовата дисциплина са изготвени общо три доклада, с които субектът на дисциплинарната власт е надлежно уведомен, че е установен извършителят на нарушението, времето и мястото на извършването му и съществените признаци на деянието от обективна и субективна страна. Взел е предвид, че според свидетеля първият доклад е бил адресиран до техническия директор на летището в началото на м. януари; вторият доклад е бил адресиран до човешки ресурси в края на януари и началото на февруари, като съгласно показанията на свидетеля С. след съставянето на втория доклад, му е било указано от човешки ресурси да изготви двуезичен доклад (на български и английски), който е следвало да се адресира до изпълнителния директор; третият доклад за процесните нарушения на трудовата дисциплина е съставен на 01.03.2022 г., като е изтъкнато, че първоинстанционният съд е приел за релевантна тази дата, от която да тече срокът по чл. 194, ал. 1 КТ. Последният правен извод не е споделен от въззивната инстанция. Въззивният състав е намерил, че срокът за налагане на дисциплинарно наказание по чл. 194, ал. 1 КТ е давностен по своя характер с оглед възможността същият да бъде спиран, но изрично е посочил, че изтичането му има преклудиращо действие спрямо потестативното право на работодателя едностранно да прекрати трудовото правоотношение. В тази връзка е приел за установено по делото, че ръководителят на дирекция, инж. С., е изготвил доклад на 11.01.2022 г, описващ подробно извършени от ищеца нарушения, като същият е адресиран до техническия директор на дружеството ответник. Въз основа на същия доклад са изискани на 13.03.2022 г. обяснения от работника, като въз основа на това е наложено процесното дисциплинарно наказание на 15.03.2022 г., т. е. два месеца след като субектът на дисциплинарна власт е узнал за извършеното нарушение. Формирано е становище, че последващите два доклада са ирелевантни относно началния момент на срока по чл. 194 КТ, тъй като вътрешната процедура по кореспонденция между директорите в самото дружество, като представянето на двуезичен доклад, обусловила забавянето при налагане на дисциплинарното наказание, не следва да се взима предвид от съда. При тези съображения въззивният съд е приел, че процесното дисциплинарно наказание е наложено след изтичането (11.03.2022 г.) на предвидения двумесечен срок от узнаването от субекта на дисциплинарната власт за извършените на 04, 05 и 06.01.2022 г. дисциплинарни нарушения и само на това основание, уволнението следва да бъде признато за незаконно и отменено. Въпреки изложеното след разглеждане на материалния спор по същество, въззивната инстанция е достигнала до извода, че уволнението е незаконосъобразно и следва да бъде отменено, тъй като не са доказани фактите, описани в заповедта и обусловили упражненото потестативно право. Взето е предвид, че системни нарушения на трудовата дисциплина са налице, когато работникът или служителят е извършил три или повече нарушения, като съгласно чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, дисциплинарно уволнение може да се налага за такива системни нарушения на трудовата дисциплина, а преценката за тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение. Изрично е изтъкнато, че в процесния случай при мотивирането на заповедта, работодателят се е позовал на предходни нарушения на трудовата дисциплина, за които не представя доказателства по делото във връзка с тяхното налагане, респективно заличаване, поради което същите твърдения са приети за недоказани при преценка за законосъобразността на уволнението. Изложени са и съображения, че няма и нарушение на чл. 195, ал. 1 КТ, доколкото заповедта за уволнение е мотивирана чрез индивидуализация на всяко е едно от деянията. От събраните по делото доказателства е установено, че ищецът е нарушил трудовата дисциплина единствено на две от посочените три дати, а именно на 04.01.2022 г. и 05.01.2022 г., поради което е формирано становището, че не е налице системност по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, респ. налице е незаконосъобразност при упражняване на потестативното право от страна на работодателя. Въззивният съд е взел предвид, че описаните в заповедта за уволнение нарушения на трудовата дисциплина, осъществени на 04.01.2022 г., а именно 1) неучастването на ищеца при сглобяването и подмяната на преградни колчета пред входа на Терминал 1 и 2) подлепянето на отлепен балатум на Терминал 1, се установяват от свидетелските показания на М. С., Е. И. и Б. Н.. Отбелязал е, че последните двама, съгласно представения работен график, са били на работа заедно с ищеца, поради което е възможно да имат преки наблюдения спрямо подлежащите на доказване факти. От свидетелските показания на М. С. е установено, че на 04.01.2022 г. ищецът отсъствал от работата на терен, като прекият му ръководител не знаел къде е. Относно подмяната на балатум на Терминал 1, бездействието на ищеца в осъществяването на посочената задача е установено от свидетелските показания на Б. Н. и Е. И.. За неизпълнението на трудовите задължения на 05.01.2022 г., осъществено чрез бездействие, изразяващо се неучастие в монтажа на свалени тавани ламели на Терминал 2, е направен извод от свидетелските показания на Д. Ф., Б. Н. и Е. И., като тримата според представения график са били на работа в същия времеви участък заедно с ищеца. От свидетелските показания е установено също така, че ищецът в процесния период 04, 05 и 06.01.2022 г. е присъствал всяка сутрин на оперативните срещи, на които са се поставяли конкретните задачи за деня, т. е. същият е бил надлежно уведомен за конкретното съдържание на трудовото му задължение за съответния ден. От събраните доказателства не е установено ищецът противоправно да е бездействал, с което да е нарушил трудовата дисциплина, неизпълнявайки поставените задачи на 06.01.2022 г. Прието е, че свидетелските показания, отнасящи се за описаните в заповедта на тази дата нарушения, са непълни, противоречиви и не се подкрепят от останалия събран доказателствен материал, поради което не са кредитирани. Изложени са съображения, че същите не се подкрепят от представения график на дежурствата за съответния ден, от който може да се установи кой от свидетелите би могъл да има преки и/или косвени наблюдения над поведението на ищеца на 06.01.2022 г. Във връзка с горното е формиран извод, че работодателят не е провел пълно и главно доказване на фактите, описани в заповедта за уволнение, осъществени на 06.01.2022 г., поради което уволнението следва да бъде отменено като незаконосъобразно. Съобразявайки разпоредбата на чл. 126, ал. 1 КТ, въззивният състав е намерил за установено от доказателствения материал, че ищецът не е използвал пълноценно цялото работно време за изпълнение на възложената работа на датите 04 и 05.01.2022 г., като независимо от броя на неизпълнените задачи в конкретния ден, нарушенията на трудовата дисциплина са две. Посочил е, че виновното поведение на ищеца се изразява в неговото бездействие за полагане на наемен труд през целия работен ден, респективно неизползване пълноценно на работното време за изпълнение на възложената работа. Взел е предвид още, че характерът на дължимата престация от работника по едно трудово правоотношение е за полагане на усилие в уговореното между страните време (работен ден), докато в чисто облигационните отношения по договори за изработка, от изпълнителя се изисква постигането на точно определен конкретен резултат. С оглед тази разлика като неоснователни са преценени доводите във въззивната жалба, че процесните нарушения на трудовата дисциплина са четири на брой, което би обусловило законосъобразното упражняване на процесното потестативно право. Предвид основателността на иска по чл. 344, т. 1 КТ, за основателни са приети и обусловените от последния кумулативно обективно съединени искове с правна квалификация чл. 344, т. 2 КТ и чл. 344, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ. В тази част въззивната инстанция е препратила на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, поради липсата на спор между страните относно размера на дължимото обезщетение за оставане без работа, както и относно периода, през който ищецът е получавал по-ниско възнаграждение. Поради съвпадане на крайните изводите на двете инстанции, макар и при различни съображения, обжалваното решение е потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният от касатора в изложението първи въпрос относно срока по чл. 194, ал. 1 КТ е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, доколкото в обжалваното решение е прието, че процесното дисциплинарно наказание е наложено след изтичането на предвидения от законодателя двумесечен срок, което е възприето като основание уволнението да бъде признато за незаконно и отменено. Не е удовлетворена обаче допълнителната предпоставка по наведеното от страната основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставеното питане е формирана трайна и безпротиворечива практика (напр. приетото в решение № 256/18.05.2012 г. по гр. дело № 1036/2011 г. на IV г. о. на ВКС), съгласно която според разпоредбата на чл. 194, ал. 1 КТ дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от една година от извършването му. Съотношението между двата срока е следното: ако е изтекъл двумесечният срок от откриване на нарушението, то не може да се приложи едногодишният срок; ако е изтекъл едногодишният срок от извършването, то той поглъща двумесечния срок от откриване на нарушението. „Откриване на нарушението“, по смисъла на чл. 194, ал. 1 КТ, означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци – субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, съществените индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение. Именно в рамките на двумесечния срок от откриването на нарушението, т. е. от установяване на посочените съществени елементи от конкретния негов фактически състав, работодателят следва да извърши съответните необходими допълнителни проверки за пълното изясняване на случая, като в тази връзка следва и да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере посочените от него доказателства, да прецени дали да наложи дисциплинарно наказание и да определи вида му, както и да връчи заповедта за дисциплинарно наказание на работника или служителя. След изтичането на двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 КТ, субективното потестативно право на работодателя да наложи дисциплинарно наказание, ако не е упражнено, се преклудира. В случая въззивната инстанция не е отрекла горните постановки, нито е процедирала в отклонение от тях - макар и непрецизно да е посочила, че срокът е давностен, на практика е съобразила, че същият е преклузивен и след изтичането му субектът на дисциплинарна власт губи възможността да търси дисциплинарна отговорност за тази простъпка. Формирала е самостоятелни изводи, че субектът на дисциплинарна власт е узнал за извършените нарушения на трудовата дисциплина от изготвения от прекия ръководител на ищеца доклад от 11.01.2022 г., въз основа на който са изискани обясненията на работника, респективно е наложено процесното дисциплинарно наказание на 15.03.2022 г. – повече от два месеца след узнаване за извършеното нарушение. Тези изводи на съда не са в противоречие с посочената практика на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка на посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по втория и третия повдигнати въпроси. Следва да се посочи, че какъвто и отговор да се даде на тези въпроси, не би се обусловил различен краен резултат, с оглед обстоятелството, че в случая главното основание за признаване на уволнението за незаконно е налагането на дисциплинарно наказание след изтичането на предвидения от законодателя двумесечен срок. Предвид това въпросите нямат претендираното от касатора значение и не съставляват основание за достъп до касация. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че липсата на системност по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, по същество е допълнителен аргумент, съобразен в обжалваното решение и обусловил извода на въззивния съд за незаконосъобразност на уволнението. Съгласно установената по повдигнатия в тази връзка въпрос практика на ВКС (в този смисъл решение № 50035 от 3.04.2023 г. по гр. д. № 1621/2022 г. на III г. о., решение № 60329 от 21.12.2021 г. по гр. д. № 838/2021 г. На IV г. о. и др.,) системни нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, са три или повече дисциплинарни нарушения, поне за едно от които да не е наложено преди това дисциплинарно наказание (да не е санкционирано с предходна заповед на работодателя), като по отношение на вече санкционираните нарушения – наказанията следва да не са заличени. Когато в производството по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се оспорва заповед, с която дисциплинарното наказание „уволнение“ е наложено за системни нарушения на трудовата дисциплина, част от които са били вече санкционирани с предходни връчени на ищеца заповеди за дисциплинарно наказание, достатъчно е работодателят да се е позовал на тях в мотивите на уволнителната заповед и/или да представи по делото заповедите за вече санкционираните нарушения, които заедно с несанкционираните обуславят „системността“ по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ. Или – както теорията, така и практиката възприемат наличието на системни нарушения на трудовата дисциплина, когато работникът/служителят е извършил три или повече нарушения. Предвид забраната по чл. 189, ал. 2 КТ системност има, когато и трите нарушения все още не са санкционирани, или когато поне едно от тях не е санкционирано, а наказанието за останалите не са заличени по реда на чл. 197 или чл. 198 КТ. За наличието на основанието по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ съставомерна е както съвкупността на три и повече еднородни нарушения на трудовата дисциплина, така и съвкупността от три или повече разнородни нарушения, стига да е изпълнено условието - работникът/служителят да не е бил санкциониран за тях, или да не е бил санкциониран поне за едно от тях, а наказанието за останалите да не е заличено по описания ред. Няколко нарушения могат да бъдат извършени и в рамките на един работен ден, могат да са извършени и в различни дни. Законът не въвежда ограничения в този смисъл. Ако законодателят е имал предвид да ограничи приложното поле на основанието само и единствено за еднородни нарушения, или за нарушенияа в различни работни дни, то текстът на закона би посочил това, както е сторено с основанията на чл. 190, ал. 1, т. 1 и 2 КТ. В този смисъл неправилно въззивният съд еприел, че отделните еднородни нарушения, допуснати в рамките на един работен ден, съставляват по естеството си едно дисциплинарно нарушение. Въпреки това не може да се обоснове различен краен резултат по спора предвид основния довод, обуславящ незаконност на процесното уволнение – неспазване на преклузивния срок по чл.194 КТ. По аналогични съображения не са налице основания за допускане на касационното обжалване и във връзка с трети въпрос, поставен от касатора в изложението. Последният формулиран от жалбоподателя въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по правнорелевантните факти, относими към въпросите по съществото на спора. Чрез него жалбоподателят на практика развива доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на решението, както и оплакване за необоснованост и неправилност на обжалвания акт. По съществото си тези доводи са касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК и като такива са относими към и подлежат на преценка във втората фаза на касационното производството, но не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване. При отсъствие на общата предпоставка, не се дължи произнасяне по наведените допълнителни такива от касатора. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна е поискала присъждането на такива, но не е представила доказателства в подкрепа на искането си. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,