Определение № 4618 от 16.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1321/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Добрич, чрез адв. В. Г., срещу въззивно решение № 241 от 04.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 516/2024 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено решение № 575 от 03.07.2024 г., постановено по гр. д. № 404/2024 г. по описа на Районен съд – Добрич. С последното на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, уволнението на ищцата Ж. А. Я., извършено със заповед № 291/06.12.2023 г. на кмета на Община Добрич, е признато за незаконосъобразно и е отменена посочената заповед, с което е прекратено на основание чл. 337 КТ, във вр. с чл. 29а, ал. 6 ЗМСМА трудовото правоотношение с ищцата на длъжността „****“ в общината; на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност; на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ Община Добрич е осъдена да заплати на Ж. А. Я. сумата от 11 508 лв., представляваща обезщетение за времето, през което е останала без работа поради незаконното уволнение, за периода от 07.12.2023 г. – 07.06.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба – 05.02.2024 г., до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ „При липса на специална норма за прекратяване на възникналото от избор трудово правоотношение, следва ли да се приложат общите норми на КТ?“; 2/ „Специален ли е Законът за местното самоуправление и местната администрация по отношение на Кодекса на труда, съответно разпоредбата на чл. 29а, ал. 6 от ЗМСМА регламентира ли специално основание за прекратяване на „изборното“ трудово правоотношение със служители на общинската администрация?“; 3/ „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да се произнесе по спорния предмет, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните?“. Поддържа се, че практиката по чл. 29а ЗМСМА, във връзка с чл. 338 КТ и чл. 339, ал. 2 КТ е непълна, неясна или противоречива, поради което е необходимо произнасяне на касационната инстанция, с оглед точното и еднакво приложение на закона. Ответната страна по жалбата Ж. А. Я., чрез адв. Д. Д., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че на 09.11.2011 г. между Община Добрич, представлявана от кмета на общината, от една страна като работодател, и Ж. А. Я., от друга страна като служител, е сключен трудов договор № 142, по силата на който ищцата е заемала длъжността „****“, на пълно работно време за срок от една година; че съгласно допълнително споразумение № 149/10.10.2016 г. към трудовия договор на осн. чл. 119 вр. чл. 68, ал. 4 от КТ страните са продължили трудовото правоотношение за срок от една година; че с последващо допълнително споразумение № 165 от 15.09.2012 г., трудовото правоотношение между страните е трансформирано от срочно в безсрочно; че на 26.11.2018г. страните са подписали допълнително споразумение № 39, по силата на което е променена длъжността на ищцата на длъжност „*****“; че с писмо рег. № ВхК-6805/05.12.2023 г., председателят на Общински съвет – Добрич, на основание чл. 29а, ал. 6 от ЗМСМА е отправил предложение за освобождаване на Ж. А. Я., като със заповед № 291 от 06.12.2023 г., издадена от кмета на общината, трудовото правоотношение с ищцата е прекратено на основание чл. 337 от КТ, във вр. с чл. 29а, ал. 6 от ЗМСМА; че посоченото от работодателя фактическо основание за прекратяване на правоотношението от работодателя е постъпилото предложение от председателя на общинския съвет за освобождаването на ищцата от длъжността; че в заповедта са изложени съображения относно приравняването на трудовото правоотношение с ищцата на правоотношение за заемане на длъжност в резултат на избор; че възникналото от избор трудово правоотношение, според работодателя, се прекратявало при специфичните условия на чл. 337, изречение първо от КТ и чл. 338 от КТ, като било предоставено на суверенната преценка на председателя на общинския съвет, на основание чл. 29а, ал. 6 от ЗМСМА. При тази фактическа обстановка въззивният състав е посочил от правна страна като спорен по делото въпросът, свързан с установяване на юридическия факт, въз основа на който се е породило трудовото правоотношение между страните – дали това е трудов договор, в каквато насока е тезата на ищцата, или трудовото правоотношение е възникнало от избор, съобразно приетото от работодателя при постановяване на заповедта № 291 от 06.12.2023 г. Преценил е като неоснователни доводите на ответната община, че трудовото правоотношение е възникнало от извършения от председателя на общинския съвет избор. Изложил е съображения, че трудовото правоотношение за длъжност, която е предвидена за заемане след избор съгласно чл. 83, ал. 1 от КТ, възниква след спазване условията, посочени в чл. 86, ал. 1 от КТ; че това правоотношение винаги е срочно, като максималната му продължителност е пет години; че след този срок то може да бъде продължено при условията на чл. 86, ал. 4 и 6 от КТ, респ. чл. 337, изр. 2-ро от КТ. Посочил е още, че трудово правоотношение, възникнало в резултат на избор, не е породено от сключването на трудов договор, а то е възникнало от момента на обявяване на кандидата за избран, съгласно чл. 86, ал. 1 от КТ, като в осъществяването на избора решаващо участие взема орган, наречен избирателно тяло, който стои вън от трудовото правоотношение. Въззивната инстанция е застъпила и становището, че възникналото от избор трудово правоотношение се прекратява при специфичните условия на чл. 337, изр. 1 и чл. 338 от КТ, но може да бъде прекратено и на предвидените в закона основания за прекратяване на трудовия договор, доколкото е възможно съответното им прилагане към избора, като дисциплинарното уволнение изрично е изключено от законодателя като основание за прекратяването му, според чл. 339, ал. 1 от КТ; че съгласно чл. 338 от КТ трудово правоотношение, възникнало от избор, може да бъде прекратено без предизвестие от съответното избирателно тяло – т. нар. „отзоваване“, като причините за отзоваването могат да са посочени в съответния нормативен акт или устав, без това да е задължително, а наличието и основателността им е предоставено на суверенната преценка на избирателното тяло. При тези съображения въззивният съд, позовавайки се на нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК, е приел, че ищцата следва да установи в условията на пълно и главно доказване съществувалото трудово правоотношение между страните, по силата на което е заемала сочената в исковата молба длъжност, както и прекратяване на трудовото правоотношение на твърдяното основание /обстоятелства, които е счел за безспорни/. От друга страна е отбелязал, че тежестта на доказване на законността на уволнението се носи от работодателя – ответник, който следва по пътя на пълното, пряко и главно доказване да установи наличието на посоченото в атакуваната заповед основание за уволнение, в т. ч. че трудовото правоотношение на ищцата е приравнено на правоотношение за заемане на длъжност в резултат на избор. Съобразно изложеното, решаващият състав е намерил, че по делото не само не са събрани доказателства, които да обосноват извода, че в случая трудовото правоотношение между страните е възникнало въз основа на избор, като ответникът не сочи и закон, акт на Министерския съвет, устав, или какъвто и да е друг вид нормативни актове, издадени от оправомощени органи, установяващи длъжности за заемане въз основа на избор, включително и правилниците на общинските съвети, съобразно изискването на чл. 83, ал. 1 от КТ. Не е преценил като основателно и твърдението на ответника, че председателят на общинския съвет има характера на избирателно тяло, по смисъла на чл. 338 от КТ и чл. 339, ал. 2 от КТ, които разпоредби са посочени в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение между страните. В тази връзка е споделил изцяло мотивите на районния съд относно същността на трудовото правоотношение, възникнало в резултат на сключен между страните трудов договор. В обжалваното решение въззивната инстанция изрично е посочила, че разпоредбата на чл. 29а, ал. 6 от ЗМСМА не регламентира специално, самостоятелно основание за прекратяване на трудово правоотношение със служители на общинската администрация, различно от посочените общи основания по Кодекса на труда, а и в случая самият работодател не твърди някое от тези основания да е налице. С оглед горното е приела, че за да е законно уволнение на служител, включен в състава на посоченото звено, което подпомага работата на общинския съвет, следва да е налице някое от общите основания по КТ, ведно със специалната предпоставка по чл. 29а, ал. 6 от ЗМСМА. Отправеното предложение като елемент от фактическия състав на посочената от работодателя правна норма, не е преценила като достатъчно за законосъобразността на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, доколкото не е посочено съответното основание за прекратяване на безсрочния трудов договор по смисъла на глава 16 от КТ (някои от хипотезите на чл. 325, чл. 326, чл. 327, чл. 328, чл. 330 и чл. 331 от КТ ). Предвид изхода на правния спор по конститутивния иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и поради това, че ищцата е полагала труд при ответната община по трудово правоотношение за неопределено време, въззивният състав е приел, че са налице всички материални предпоставки за уважаване на обусловения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и уволненият служител следва да бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. По иска за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение е посочил, че съгласно извършената по делото справка с трудовата книжка на ищцата в оригинал, в шестмесечния период след уволнението, същата не е била заета по трудово правоотношение. Предвид изложеното е формирал извод, че се дължи обезщетение в размер, определен съгласно чл. 228, ал. 1 от КТ на база полученото от служителя брутно трудово възнаграждение през последния пълен работен месец преди уволнението. Позовал се е на заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза, според което обезщетението за оставане без работа на основание чл. 225, ал. 1 от КТ за процесния период възлиза на сумата от 11 508 лева в брутен размер. В тази връзка е преценил като основателен предявения иск за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение и е уважил същия, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.02.2024 г. до окончателното изплащане. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението първи и втори въпрос са взаимосвързани и обобщено касаят характера и съдържанието на разпоредбата на чл. 29а, ал. 6 ЗМСМА и по-конкретно регламентира ли тя специално основание за уволнение или е свързана с тези по КТ. Така поставен обобщеният въпрос е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, доколкото в обжалваното решение е даден отрицателен отговор, като е прието, че нормата на чл. 29, ал. 6 ЗМСМА не регламентира самостоятелно основание за прекратяване на трудовото правоотношение, различно от общите основания по КТ. Въпреки това не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като изведеният въпрос няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото. Горното е така, доколкото законът е ясен, не се нуждае от тълкуване и по прилагането му няма противоречива съдебна практика. Разпоредбата на чл. 29а, ал. 6 ЗМСМА /в действащата редакция – изм., бр. 24 от 2018 год./ не установява специално основание за прекратяване на трудовото правоотношение, стоящо извън КТ, а същата въвежда единствено допълнително изискване за възникване и прекратяване на трудовото правоотношение със служители в звеното, което подпомага работата на общинския съвет и неговите комисии и осъществява организационно-техническото и административно обслужване на тяхната дейност – съгласуване на възникването и прекратяването на трудовото правоотношение с председателя на общинския съвет. Съгласно приетото в решение № 113 от 22.07.2016 г. по гр. д. № 5787/2015 г. на ІV г. о. на ВКС, предмет на съдебен контрол могат да бъдат и въведени с различни правни норми допълнителни изисквания за прекратяване на трудовото правоотношение за съответната длъжност – каквото в случая се явява съгласуването на възникването и прекратяването на трудовото правоотношение с председателя на общинския съвет. Това разрешение съответства на мотивите на законопроекта за изменение на ЗМСМА от 2018 г., според които целта на изменението е подобряване на административно-техническото обслужване на дейността на общинския съвет и подпомагане на председателя на общинския съвет при осъществяване на правомощията му по подготовката, свикването и провеждането на заседанията. Макар и в настоящия случай допълнителното изискване на специалния закон за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата да е спазено в съответствие с изложените по-горе разрешения, неговото наличие не обуславя законността на прекратеното трудово правоотношение. Горното е така поради принципа на законоустановеност на основанията за уволнение и предвид обстоятелството, че изборът е изключително основание за възникване на трудово правоотношение /чл. 83 – чл. 88 КТ/, което се използва само когато това е предвидено в закон, в акт на Министерския съвет или в устав – т.е. работодателят не може сам да реши и въвежда избора като основание за възникване на трудово правоотношение, нито да провежда избор, когато такъв не е предвиден. Изложеното е съобразено от въззивния съд в обжалваното решение, който е формирал решаващ извод, че в случая трудовото правоотношение е възникнало не въз основа на избор, а съгласно сключен между страните трудов договор. Ето защо, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по третия повдигнат в изложението въпрос. Същият е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Питането се поставя във връзка с оплаквания на касатора, че събраните в хода на делото доказателства не са подложени на самостоятелна, обстойна и обективна преценка, като въззивният съд на практика е възпроизвел в мотивите си изложените от първата инстанция правни изводи и фактически констатации. По наведения от страната въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното ѝ допускане до касация. Освен това в случая въззивният състав е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за основателност на исковите претенции, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, въпреки че е споделил тези на първоинстанционния съд относно същността на трудовото правоотношение, възникнало в резултат на сключен между страните трудов договор. След подробен анализ на събраните по делото доказателства и на приетите за установени от тях обстоятелства, въззивният съд е отрекъл възникването на трудовото правоотношение между страните въз основа на избор, както и уредбата на специално, самостоятелно основание за прекратяване на трудово правоотношение в нормата на чл. 29а, ал. 6 ЗМСМА. Въз основа на тези решаващи мотиви, въззивната инстанция е изложила съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. С оглед изложеното, въззивният съд не се е отклонил от възприетите в практиката правни разрешения, а въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния състав основателност на исковите претенции. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Предвид изхода, разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 200 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,