Определение № 790 от 15.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2986/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото К. Х. Т. срещу решение № 929/04.02.2020 г., постановено по въззивно гр. дело № 12197/2019 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като са потвърдени в обжалваната част решение № 305112/03.01.2018 г. и решение № 97489/18.04.2019 г., постановени по гр. дело № 5070/2017 г. на Софийския районен съд (СРС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу „Поделение за пътнически превози (ППП) – София“ (главен ответник, правоприемник на „Териториален център за пътнически превози (ТЦПП) – София“) и „БДЖ – пътнически превози“ ЕООД (евентуален ответник), искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното уволнение на касатора-ищец, наложено със заповед № Д-206/01.12.2016 г. на ръководителя на „ТЦПП – София“, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „кондуктор спални и кушет вагони” в ПЦ-София-ПС-София при „ТЦПП – София“ (праводател на ответното ППП-София) и за присъждане на обезщетение за оставането на ищеца без работа в размер 4 734 лв. за периода 08.12.2016 г. - 08.06.2017 г., ведно със законната лихва от 09.06.2017 г. до изплащането му; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и процесуални нарушения – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец Т., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът да постанови решението си въз основа на всички събрани в хода на процеса доказателства и като съобрази всички направени от страните възражения, които съответно са подкрепени с доказателства; 2) длъжен ли е работодателят да изложи в заповедта, с която налага дисциплинарно наказание „уволнение“, мотиви съобразно задължението по чл. 189, ал. 1 от КТ; липсата на такива съставлява ли грубо нарушение на процедурата по ангажиране на дисциплинарна отговорност на работник/служител, и прави ли наложеното наказание незаконно и съответно подлежащо на отмяна; 3) при констатиране на определени обстоятелства чрез свидетели в контекста на процедура по установяване на административно нарушение, следва ли изрично и конкретно да се посочи за какво точно обстоятелство се посочва като свидетел съответното лице; и допустимо ли е да се приеме, че определено лице, посочено като свидетел на конкретно обстоятелство, чрез поставяне на подписа си удостоверява извършването и на друго обстоятелство; 4) следва ли във всеки случай на оспорване на показанията на техническо средство за измерване и установяване наличието на алкохол в кръвта да бъде издаден талон за медицинско изследване; и зависи ли издаването на такъв талон от поведението на проверяваното лице, при условие, че същото е оспорило показанията на техническото средство; и 5) неспазването на установените производствени правила за работа с техническо средство за установяване употреба на алкохол компрометира ли извършената проба или същата може да се приеме като годно доказателство за установяване на извършено нарушение. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че горните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на първите два въпроса касаторът навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези два въпроса въззивният съд се произнесъл в противоречие практиката на ВКС, а именно: по първия въпрос – в противоречие с решение № 106/19.06.2019 г. по гр. дело № 1463/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 20/23.07.2018 г. по гр. дело № 1377/2017 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 206/31.07.2015 г. по гр. дело № 6832/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 135/21.06.2019 г. по гр. дело № 165/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 296/05.04.2017 г. по гр. дело № 1776/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; и по втория въпрос – в противоречие с решение № 49/15.02.2012 г. по гр. дело № 624/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 201/17.03.2010 г. по гр. дело № 38/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 429/05.04.2012 г. по гр. дело № 1107/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Ответниците „Поделение за пътнически превози – София“ (главен ответник) и „БДЖ – пътнически превози“ ЕООД (евентуален ответник) в отговорите на касационната жалба излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното въззивно решение, наред с препращането по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, СГС е изложил и следните свои мотиви: Трудовото правоотношение на касатора-ищец е прекратено с процесната заповед № Д-206/01.12.2016 г. на ръководителя на „ТЦПП- София“, която е надлежно връчена на ищеца на 08.12.2016 г., и с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за допуснати от него нарушения по смисъла на чл. 187, т. 2 и т. 10 от КТ – „явяване на работника или служителя на работа в състояние, което не му позволява да изпълнява възложените му задачи“, т.е. за неизпълнение на задължението му по чл. 126, т. 2 от КТ, и „неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в КТД или определени при възникване на трудовото правоотношение“. В заповедта е описано, че на 28.10.2016 г. в 01.49 ч. на ж.п. гара Г. О., при извършена от служители РЖИ –Г. О. проверка за употреба на алкохол от превозната бригада на влак № ****, е установено, че ищецът работи с концентрация на алкохол в кръвта от 1.21 промила, които са отчетени чрез измерване с техническо средство D.-A. **** plus с фабр. № A.-****, който е преминал проверка за годност на 30.08.2016 г. В заповедта е посочено и че в резултат на извършената проверка на ищеца е съставен акт № 251/28.10.2016 г. за установяване на административно нарушение и е издадено наказателно постановление № 097/23.11.2016 г., както и че ищецът не е представил пред работодателя документ за взета кръвна проба чрез изследване на кръвта от медицинско лечебно заведение. При така установеното съдържание на процесната заповед, въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на жалбоподателя за допуснато нарушение на чл. 195, ал. 1 от КТ при налагане на дисциплинарното му уволнение. В тази връзка съдът е изложил съображения, че заповедта е мотивирана съгласно изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ, тъй като в нея са посочени фактическите основания (мотиви), въз основа на които е наложено наказанието – описани са лицето, извършило нарушението, и конкретното действие, което съставлява нарушение на трудовата дисциплина, с неговите обективни признаци –време и място на извършване, както и на субективните такива, наказанието, предвидено за описаното нарушение и нарушената норма –правило или задължение за поведение на служителя; посочените в заповедта действия на ищеца са квалифицирани от работодателя като нарушения по чл. 187, ал. 1, т. 2 и т. 10 от КТ, тъй като последният не е изпълнил вмененото в чл. 126, т. 2 от КТ задължение да се явява на работа в състояние, което му позволява да изпълнява възложените задачи и да не употребява през работно време алкохол или друго упойващо вещество, като е нарушил забраната за употреба на алкохол и други упойващи средства през работно време, както и работа под влияние на такива от работниците и служителите от железопътната система, въведена с чл. 19, ал. 2 от Наредба № 58/02.08.2016 г. за правилата за техническа експлоатация, движението на влаковете и сигнализацията в железопътния транспорт. За неоснователни СГС е намерил и оплакването на жалбоподателя за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че по делото е безспорно установено извършването на процесното дисциплинарно нарушение, респ. – и доводите на ищеца, че в конкретния случай било налице нарушение на процедурата за установяване наличието на алкохол в кръвта му, тъй като не му бил издаден талон за медицинско изследване, поради което не можело да се приеме за доказано по безспорен начин от страна на работодателя, извършването на дисциплинарното нарушение, описано в атакуваната заповед. В тази връзка, въз основа съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, а именно: акта за установяване на административно нарушение от 28.10.2016 г., в който ищецът не е изложил възражения или обяснения; разпечатка от направена проба за алкохол с дрегер; протокол за проверка на анализатор за алкохол в дъха; наказателното постановление от 23.11.2016 г., с което на ищеца е наложено административно наказание за това, че е нарушил разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Наредба № 58/02.08.2016 г., и което ищецът не е обжалвал; заповед № 180/29.08.2011 г. на управителите на ответното ЕООД и указания за прилагането ѝ; показанията на разпитания по делото свидетел Т., въззивният съд е приел за безспорно установени фактите и обстоятелствата, изложени в процесната заповед. В тази връзка градският съд е дал отговор и на конкретните доводи и възражения на ищеца, а именно: Доводите, че техническото средство (дрегерът) не било разопаковано пред него преди вземане на пробата и че същото било неизправно, както и че пробата била взета при неспазване на инструкции за употребата на средството – пробата да се извършва на открито пространство, се опровергават от приетите във въззивното производство инструкции за използване на апарата за измерване на концентрацията на алкохол при издишване, в които инструкции подобно указание при използване на уреда не е посочено. Относно възражението на жалбоподателя, че процедурата за установяване наличието на алкохол в кръвта била нарушена, тъй като проверяващите не му били връчили талон за медицинско изследване за установяване концентрацията на алкохол в кръвта, въззивният съд е изтъкнал, че съгласно разпоредбите на гл. IV от Наредба № 54/02.06.2003 г. за медицинските и психологическите изисквания към персонала, който осъществява железопътни превози на пътници и товари и съпътстващите ги дейности, и за провеждане на предпътните медицински прегледи (обн. ДВ, бр.55/2003 г., изм. бр.76 от 02.10.2015 г.), проверката на персонала за установяване на употребата на алкохол се извършва посредством използване на съответните технически средства и/или чрез медицински и лабораторни изследвания и се извършва от служители на контролните органи на ИА „Железопътна администрация“, които съставят акт за установяване на административно нарушение на лицата, за които е констатирано, че по време на работа се намират под въздействие на алкохол или други упойващи вещества; актът се съставя в три екземпляра, като препис от него се връчва на лицето по реда на ЗАНН; в случаите на оспорване показанията на техническото средство от проверявания, употребата на алкохол се установява с лабораторно изследване, като длъжностното лице връчва на проверявания срещу подпис талон за медицинско изследване по образец, в който следва да се впише срокът на явяването в посоченото лечебно заведение; в случай на отказ на проверявания да получи талон за медицинско изследване, неявяване в определеното лечебно заведение или при отказ да даде кръв за изследване, употребата на алкохол се установява въз основа на показанията на техническото средство, като отказът да се получи талон за медицинско изследване се установява с подписа на един свидетел (чл. 43 от наредбата). Съдът е цитирал и т. 5 от заповед № 180/29.08.2011 г. на управителите на ответното ЕООД, съгласно която, при констатиране на работник или служител, който по време на работа е с концентрация на алкохол в кръвта над 0.3 промила, същият се отстранява от работа и при спазване на КТ му се налага дисциплинарно наказание „уволнение“ по чл. 188, т. 3 от КТ. В тази връзка съдът е приел за установено и че противно на доводите в жалбата на ищеца, при съставянето на акта за установяване на административното нарушение, освен длъжностното лице, съставило акта, са присъствали и двама свидетели на нарушението П. П. и Д. Д., които са удостоверили отказа на проверяваното лице (ищеца) да даде кръвна проба и да даде обяснения или да изложи възражения, а отказът на нарушителя (ищеца) да подпише акта е удостоверен от друг свидетел – П. Х.. Също в тази връзка градският съд е приел и че ако ищецът е имал възражения относно начина на извършване на проверката за употреба на алкохол, респ. – ако е оспорил показанията на техническото средство, е следвало да отрази това в самия акт за установяване на административно нарушение, но в случая обяснения или възражения в акта от страна на ищеца не са изложени. С оглед така отразеното в акта и при съобразяване на свидетелските показания на длъжностното лице, съставило същия, съдът е достигнал до извода, че не е налице нарушение на процедурата по установяване употребата на алкохол, разписана в Наредба № 54/02.06.2003 г. В обобщение на гореизложеното, въззивният съд е приел, че работодателят е провел по делото пълно и главно доказване на факта на извършване на описаното в процесната заповед дисциплинарно нарушение, а същевременно от страна на ищеца не е проведено насрещно такова, което да осуети пълното доказване на този факт; такова насрещно доказване не е проведено и чрез показанията на свидетеля Й. – колега на ищеца, който е бил на работа заедно с него, тъй като в периода от 20.00 ч. до 02.00 ч. свидетелят изобщо не е виждал ищеца, не е контактувал с него, тъй като всеки е бил във вагона си, който обслужва, и свидетелят не е присъствал на проверката за употреба на алкохол. Съдът е намерил за неоснователен и довода на жалбоподателя по приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ, като в тази връзка е изложил съображения, че съгласно чл. 190, ал. 3 от КТ дисциплинарното уволнение по ал. 1 се налага при съобразяване критериите по чл. 189, ал. 1 от КТ, т.е. като се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, поведението на работника или служителя. Позовавайки се на трайно установената практика, обективирана в решение № 163/13.06.2012 г. по гр. дело № 564/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 516/28.06.2010 г. по гр.д. № 94/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, СГС е приел, че тежестта на допуснатото нарушение се определя и с оглед характера на изпълняваната работа; от това дали на служителя са възложени и трудови функции, свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата. Въззивният съд е намерил, че в конкретния случай, извършваната от ищеца дейност в железопътния транспорт е пряко свързана с контрола и следене безопасността на пътниците в ж.п. транспорта, което безспорно изисква по-висока степен на отговорност и дисциплинираност, поради което употребата дори и на минимално количество алкохол по време на работа е недопустима. Ето защо, въззивният съд е приел, че наложеното наказание е съответно на извършеното от ищеца дисциплинарно нарушение, което макар и еднократно, предвид неговата тежест е достатъчно да обоснове наложеното от работодателя наказание „дисциплинарно уволнение“. Видно от така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са относими и от значение за изясняването от фактическа страна на материалноправния спор между страните, и разрешавайки последния по същество, съдът е обсъдил и е дал отговор на всички доводи на ищеца за незаконност на уволнението му, наведени с исковата молба, както и на всички негови оплаквания и съображения срещу първоинстанционното решение, наведени с въззивната му жалба. По този начин въззивният съд е разрешил първия процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба, не в противоречие, а в съответствие с трайно установената практика на ВКС, израз на която са и множеството посочени от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 106/19.06.2019 г. по гр. дело № 1463/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 20/23.07.2018 г. по гр. дело № 1377/2017 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 206/31.07.2015 г. по гр. дело № 6832/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 135/21.06.2019 г. по гр. дело № 165/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 296/05.04.2017 г. по гр. дело № 1776/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). При това положение, не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този процесуалноправен въпрос. По аналогични съображения, няма основание касационното обжалване да се допуска и по втория – материалноправен въпрос, формулиран от страна на касатора. Задължението на работодателя да мотивира заповедта за налагане на дисциплинарното наказание произтича, не от посочената във въпроса разпоредба на чл. 189, ал. 1 от КТ, а от разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ, съгласно която, в заповедта следва да са посочени фактическите основания (конкретните обстоятелства), въз основа на които е наложено наказанието – посочване на лицето, извършило нарушението, описание на конкретното негово деяние (действие или бездействие; съвкупност от такива), което съставлява нарушение на трудовата дисциплина, с неговите обективни признаци – време и място на извършване, както и на субективните такива, наказанието, наложено за описаното нарушение и нарушената норма – правило или задължение за поведение на работника/служителя, което той е нарушил. Именно в този смисъл е и трайно установената практика на ВКС, израз на която са и посочените от касатора, решение № 49/15.02.2012 г. по гр. дело № 624/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 201/17.03.2010 г. по гр. дело № 38/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, както и цитираните в тях множество други решения на ВКС. В константната практика на ВКС по приложението, както на чл. 195, ал. 1 от КТ, така и на чл. 189, ал. 1 от КТ (израз на която са и цитираните в обжалваното въззивно решение, решение № 163/13.06.2012 г. по гр. дело № 564/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 516/28.06.2010 г. по гр.д. № 94/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС) никога не е имало колебания и съмнения, и никога не е приемано, че в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание работодателят е длъжен да изложи мотиви, и относно тежестта на нарушението и за съответствието на същото с тежестта на наложеното наказание, респ. – никога не е приемано в съдебната практика, че липсата на такива мотиви в заповедта води до незаконосъобразност на дисциплинарното наказание. Такова разрешение на втория материалноправен въпрос, в каквато насока са доводите на касатора, по никакъв начин не произтича и от тълкуването на материалноправните норми на чл. 189, ал. 1 и чл. 195, ал. 1 от КТ; нито пък е възприето в соченото от жалбоподателя, определение № 429/05.04.2012 г. по гр. дело № 1107/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, което не е и годно да формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като е постановено по реда на чл. 288 от ГПК. От друга страна, съображенията на въззивния съд в мотивите към обжалваното решение, както относно това, че процесната заповед за налагането на дисциплинарното уволнение на касатора-ищец е мотивирана съгласно изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ, така и относно това, че наложеното му най-тежко дисциплинарно наказание е съобразено с критериите по чл. 189, ал. 1 от КТ, също са в пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС по приложението на тези две материалноправни норми, като тази съдебна практика не се нуждае от промяна или от осъвременяване поради изменения в законодателството или на обществените отношения, или по други причини. Третият процесуалноправен въпрос в изложението на жалбоподателя се свързва от последния с приетото за установено от въззивния съд, че както отказът на касатора-ищец да даде кръвна проба, респ. – да получи талон за медицинско изследване за такава проба, така и отказът му да даде обяснения или да изложи възражения по съставения срещу него акт за установяване на административното нарушение, са удостоверени от двама свидетели (П. П. и Д. Д.), които са присъствали на установяването на нарушението с техническото средство (дрегера). По този процесуалноправен въпрос действително няма установена съдебна практика (както се твърди от жалбоподателя), но въпросът не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като и на двете части от този въпрос не може да бъде даден абстрактен отговор, който да е важим във всички случай. Това е така, защото във всеки отделен случай е необходима фактическа (а не правна) преценка от страна на съда, кои конкретни обстоятелства, от кои от присъствалите свидетели са установени и удостоверени чрез техните подписи в даден документ (в случая – в акта за установяване на административно нарушение), когато той е от значение за спора за доказване извършването на нарушението на трудовата дисциплина. Именно такава конкретна фактическа преценка на доказателствата е извършена и в случая от въззивния съд, като нито несъгласието с нея от страна на касатора само по себе си обосновава хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, нито пък е възможно (именно предвид възможното многообразие и различието на конкретните обстоятелства във всеки отделен случай) по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК да бъде формирана еднозначна практика на ВКС по този процесуалноправен въпрос. По същите принципни съображения, няма основание касационното обжалване да се допуска и по четвъртия – материалноправен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба. Очевидно е, че в хипотезата и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не може да бъде даден еднозначен и общозначим отговор, дали във всеки отделен случай на оспорване на показанията на техническо средство за измерване и установяване наличието на алкохол в кръвта (дрегер), следва да бъде издаден талон за медицинско изследване, и зависи ли издаването на такъв талон от поведението на проверяваното лице. Освен това, този въпрос изхожда от постановката, че проверяваното лице е оспорило показанията на техническо средство (дрегера), а в случая СГС е приел за установено въз основа на доказателствата по делото обратното, – че ищецът не е направил такива оспорвания и възражения при установяване на нарушението – по реда на приложимите в случая разпоредби на гл. IV от Наредба № 54/02.06.2003 г. за медицинските и психологическите изисквания към персонала, който осъществява железопътни превози на пътници и товари и съпътстващите ги дейности, и за провеждане на предпътните медицински прегледи (обн. ДВ, бр.55/2003 г., изм. бр.76 от 02.10.2015 г.). При това положение, този материалноправен въпрос не е и обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, респ. – не съставлява и общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Въз основа съвкупната преценка на доказателствата по делото градският съд е достигнал и до извода, че в случая не е налице нарушение на разписаната в Наредба № 54/02.06.2003 г. процедура по установяване употребата на алкохол от страна на ищеца-касатор. Формулираният от страна на последния пети правен въпрос в изложението му, също изхожда от постановка, противоположна на приетата от въззивния съд (а именно: „неспазването на установените производствени правила за работа с техническо средство за установяване употреба на алкохол компрометира ли извършената проба…“), поради което и този въпрос не е обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение и е без значение за изхода на спора по делото. Същият не е и от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото, като и самият касатор не развива в изложението си никакви доводи и съображения за наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на този въпрос. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК; не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. При този изход на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците, претендираните от тях, разноски за юрисконсултско възнаграждение за изготвянето на отговорите на касационната жалба (които са с идентично съдържание и са изготвени от един и същи юрисконсулт) – в минималния размер по чл. 23, т. 1, предл. 2 от НЗПП, а именно – сумата 100 лв. – общо за двамата ответници. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение