Определение № 3481 от 25.06.2026 г. на ВКС по д. № 2184/2026 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Ж. А. срещу въззивното решение на Окръжен съд Бургас /ОС/ по гр.д. №1612/25 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение са отхвърлени предявените от касаторката срещу „МД Груп 2010“ ЕООД, [населено място], общ. Несебър искове по чл.344, ал.1,т.4 КТ - за поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка на касаторката; по чл.128 КТ и чл.86 ЗЗД - за осъждане на ответника да й заплати сумата от 31 010, 42 лв., представляващи дължимо нетно тр. възнаграждение за периода 16.06.20 -28.06.24 г., както и 9778,56 лв. – мораторна лихва върху всяко неплатено възнаграждение, считано от падежа му на 26-то число на месеца; по чл.224 КТ и чл.86 ЗЗД - за осъждане на ответника да й заплати сумата 4 381,72 лв., представляваща нетно обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, както и 107,83 лв. мораторна лихва върху тази сума от датата на прекратяване на тр. правоотношение; по чл.221, ал.1 КТ и чл.86 ЗЗД - за осъждане на ответника да й заплати обезщетение при прекратяване на тр. правоотношение в размер на 3479,76 лв. и мораторна лихва върху него от 85,64 лв., считано от датата на прекратяване на тр. правоотношение. Срещу въззивното решение в частта, с която е отменено дисциплинарното уволнение на ищцата, наложено й със заповед №1/3.07.24 г. е постъпила насрещна касационна жалба от „МД Груп 2010г.“ ЕООД, по чиято допустимост и допускане ВКС ще се произнесе при условията на чл.287, ал.3 и 4 ГПК. По допустимостта на касационната жалба – тя е допустима само срещу въззивното решение по исковете с пр. осн. чл.128 КТ и чл.86 ЗЗД. Срещу въззивното решение в частта по останалите искове касационната жалба е недопустима на осн. чл.280, ал.3, т.3 КТ и следва да остане без разглеждане. За допускане на обжалването на въззивното решение в подлежащата на обжалване част касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по седем правни въпроса. Относими към допустимата част на жалбата са въпросите, свързани с: 1. възможността съдът да основе решението си на невъведени от ответника факти / за несъществуването на тр. правоотношение между страните след 30.09.20 г./; 2.следва ли работникът да доказва, че е продължил да работи по срочното тр. правоотношение 5 дни без противопоставянето на работодателя и следва ли работникът да доказва валидното съгласие на работодателя да продължи да работи по тр. правоотношение и след 30.09.20 г.; 3.длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, относими към спора, фактите, на които се основават те и доказателствата за тях / във връзка с въпроса касаторката се позовава на представените от ответника 11 разчетно – платежни ведомости за 2022 г., с които на ищцата е начислена работна заплата за длъжността „ управител на ресторант“/; 4.допустимо ли е работодателят да бъде представляван в тр. правоотношение от пълномощник с общо пълномощно за сключване и прекратяване на тр. договор и за определяне на съществените му условия /въпросът е свързан със сключването и характера на тр. договор от 16.06.20 г./? 5.Длъжен ли е работодателят да издаде писмена заповед за прекратяване на срочно тр. правоотношение или фактът на изтичане на срока е достатъчен? Втората част на въпрос 5 и въпроси 6 и 7 от изложението са неотносими към подлежащата на обжалване по касационната жалба на ищцата част от решението на ОС и затова ВКС не ги сочи и обсъжда във връзка с наведените основания за допускане на обжалването. Във връзка с първите 5 въпроса касаторката се позовава на противоречие на въззивното решение с цитираната практика на ВКС и на значението на въпросите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради необходимостта да се преодолее неправилното тълкуване и преценка на доказателствения материал и противоречивото решаване на въпросите от съда, което води до несигурност в правния мир. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния за неоснователност на исковете по чл.128 КТ и чл.86 ЗЗД, като е приел, че между ищцата и ответното дружество на 16.06.20 г. е сключен срочен тр. договор по чл.68, ал.3 КТ – до 30.09.20 г., за изпълнение на срочна сезонна работа в дружество, чийто собственик е съпругът на ищцата. След прекратяване на сезонната работа в управлявания от ищцата ресторант, тр. й договор не се е превърнал в безсрочен на осн. чл.69 КТ, макар да няма възражение от работодателя с цел запазване осигурителните права на ищцата, защото няма данни ищцата да е продължила да работи същата работа. С изтичането на сезона, за който е уговорена срочната работа, се изчерпва правоотношението на страните по срочния договор. И да се приеме, че през следващите 2021 и 2022 г. ищцата е извършвала функции на управител на ресторант, те не са въз основа на процесния срочен тр. договор от 16.06.20 г. и по тр. правоотношение. Действията на ищцата след прекратяване на срочния тр. договор са били по –скоро мандатни, извършвани по пълномощно на ответното дружество. По тези съображения и при данните по делото ОС е приел, че за времето на действие на срочния тр. договор ищцата е получила уговореното тр. възнаграждение, а след прекратяването му с изтичане на срока, тр. възнаграждение не й се дължи. Дори да се приеме, че за процесния период ищцата е извършвала тр. функции в други дружества на съпруга й, те нямат отношение към процесния тр. договор и основаните на него плащания. При данните по делото не са налице сочените основания за допускане на обжалването: съдът е длъжен да установи релевантнтите за спора факти и да ги подведе под приложимия закон. Въззивният съд при установените по делото факти и въз основа на твърденията и на двете страни/ ответникът в отговора на исковата молба се е позовал на сезонност на работата по тр. договор/ е установил съществуване на тр. правоотношение между тях въз основа на тр. договор от 16.06.20 г., скл. на осн. чл.68, ал.1,т.1 КТ за времето до 30.09.20 г. След тази дата, макар ответникът да не отрича, че тр. правоотношение е продължило заради осигуровките на ищцата, съдът е приел, че то не се установява, защото не е представен писмен трудов договор / р. по гр.д. №2186/2023 г. на трето г.о. на ВКС/, от който да произтича. След приключване на сезона на 30.09.20 г. няма категорични данни ищцата да е продължила да работи като управител на посочения в тр. договор сезонно функциониращ ресторант в [населено място], с което не е налице първото от кумулативните условията на чл.69, ал.1 КТ за превръщане на договора в безсрочен / р. по гр.д. №2098/2003 г. на трето г.о. на ВКС/ и липсата на възражение от работодателя в случая е без съществено значение. При липсата на писмен тр. договор за времето след 30.09.20 г. представените от ответника платежни ведомости, на които се позовава касаторката, също не установяват с категоричност – при казаното по-горе, действително тр. правоотношение на страните за исковия период по чл.128 КТ. Четвъртият въпрос е без значение за спора, защото въззивният съд в полза на ищцата е приел / без колебанията на първоинстанционния/, че договорът от 16.06.20 г. е валидно сключен за работодателя/ който не го оспорва/ от ищцата, договаряща сама със себе си. На осн. чл.325, ал.1, т.3 КТ трудовият договор се прекратява с изтичане на уговорения срок. Заповедта има само констативен характер/ р. по гр.д. №4558/17 г. на четвърто г.о. на ВКС/ и късното й издаване в случая не се отразява на съществуването на срочното тр. правоотношение така, както е уговорено. Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищцата част. Решението на ОС не противоречи на относимата практика на ВКС- чл.280, ал.1,т.1 ГПК, а наличието на непротиворечива практика на ВКС по поставените въпроси изключва основанието по т.3 на с.р. – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Касационната жалба на ищцата не следва да се допуска до разглеждане, затова на осн. чл.287, ал.4 ГПК не се разглежда и насрещната жалба на ответника. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.