Определение № 50115 от 22.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2072/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Вартекс“ ЕООД, чрез адв. Ф. против решение № 696/10.12.2021 г. по в.гр.д. № 2927/2021 г. на Окръжен съд Пловдив, с което след отмяна на решение № 262280 от 27.09.2021 г. по гр.д. № 6186/2020 г. на Районен съд Пловдив, е уважен предявения от А. И. П. против касатора иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ – за признаване за незаконно на уволнението и съответно за отмяна на заповед №534/12.05.2020 г., с която й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ е прекратено трудовото й правоотношение. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност и необоснованост на изводите на съда, че към датата на връчване на оспорената заповед, трудовото правоотношение между страните е било прекратено едностранно от ищцата на основание чл.326, ал.1 КТ, считано от 01.04.2020 г. Поддържа се, че по делото липсват данни кога е изпратено писменото заявление на ищцата, до кого, дали на официалната служебна поща на дружеството или до тази на офиса в Пловдив, както и какво е съдържанието на писмото – дали то съдържа ясна и безусловна воля за прекратяване на трудовото правоотношение и на какво основание - по взаимно съгласие, с едностранно предизвестие или без предизвестие. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1/ Допустимо ли е в спор за отмяна на дисциплинарно уволнение и без изрично предявен иск за установяване прекратяване на трудово правоотношение на друго основание, да се приеме от съда в мотивите преюдициално, че е налице валидно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.326 КТ, преди налагане на дисциплинарното уволнение, ако по делото липсва каквото и да е писмено волеизявление, изходящо от работника – на хартиен или електронен носител. Поддържа се, че по този въпрос липсва ясна и категорична съдебна практика, а въпросът е важен за прилагане на закона и за развитието на правото; 2/ Допустимо ли е да се приеме за безспорно прекратяване на трудовото правоотношение по чл.326 КТ само и единствено по косвени данни, съдържащи се в други писмени документи, касаещи реализиране на дисциплинарно производство /искане и даване на обяснения по чл.193 КТ и заповед за налагане на дисциплинарно уволнение по чл.195 КТ/, както и да се „тълкува“ съдържанието на липсващо по делото писмено волеизявление, изходящо от работника, вкл. отработване или не на предизвестие. Поддържа се, че по този въпрос даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 193 от 28.11.2019 г. по гр.д. № 767/2019 г. на III г.о.; 3/ Налице ли е валидно прекратяване на трудовото правоотношение по чл.326, ал.1 КТ, ако срокът на предизвестието не е спазен и работникът не е заплатил обезщетение по чл.220 КТ, като се поддържа, че даденото разрешение от въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 617 от 15.10.2010 г. по гр.д. № 1493/2009 г. на III г.о.; 4/ Налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила когато въззивният съд не се е произнесъл по всички доказателства по делото. По последния въпрос се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС – решение № 223 от 19.06.2012 г. по гр.д. № 1006/2012 г. на IV г.о., решение № 338 от 11.10.2012 г. по гр.д. № 1383/2011 г. на IV г.о., решение № 66 от 5.07.2012 г. по т.д. № 367/2011 г. на I т.о., решение № 216 от 4.01.2011 г. по т.д. № 87/2010 г. на II т.о. и решение № 78 от 19.07.2016 г. по гр.д. № 355/2016 г. на II г.о. Касаторът твърди и наличието на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението, изразяваща се в неправилност на изводите на съда за валидно прекратено на основание чл.326 КТ трудово правоотношение, без да е налице изискуемата съгласно чл.335, ал.1 КТ писмена форма за действителност. Ответната страна по жалбата – А. И. П., чрез пълномощника си адв. Д. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.344, ал.1 КТ и вместо него да постанови друго, с което да признае за незаконно дисциплинарното уволнение и да отмени заповедта за налагането му, въззивният съд е приел, че работодателят не е доказал, че ищцата е извършила посочените в оспорената заповед дисциплинарни нарушения – неявяване на работа в продължение на два последователни работни дни, считано от 01.04.2020 г. и увреждане на имуществото на работодателя с неотчитане на получени суми по фактури. По отношение на първото нарушение, е приет за основателен довода на ищцата, че не се е явявала на работа от 01.04.2020 г., тъй като трудовото й правоотношение е било прекратено именно на тази дата въз основа на отправено от нея предизвестие до работодателя. За да достигне до този извод, съдът е съобразил, че в отговора на исковата молба, ответникът е посочил, че такова волеизявление е получено на 26.03.2020 г. от електронна поща [електронна поща] до ел. поща на дружеството – •••@•••, но същото било с неясен подател и неподписано, а също така е изпратено на ел. поща на офиса в [населено място], която не се ползвала за официална кореспонденция в дружеството. На второ място е съобразен и факта, че в оспорената заповед също се съдържа признание на работодателя на обстоятелството за изпратено електронно писмо от ищцата, че считано от 01.04.2020 г. напуска работа. При тези данни, е прието, че ищцата е предизвестила работодателя по ел.път за прекратяването на трудовото й правоотношение, считано от 01.04.2020 г., т.е. надлежно е упражнила предоставеното й от закона право да прекрати едностранно трудовия договор преди да изтече срока на предизвестието /без отработване на оставащия срок на предизвестието/ на основание чл.326, ал.1 КТ, поради което издадената впоследствие заповед за дисциплинарно уволнение, връчена на ищцата на 15.05.2020 г., не е породила правно действие по отношение на вече прекратеното трудово правоотношение между страните. Като допълнителни аргументи е изложено, че и второто нарушение, посочено в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, не се установява по делото. За да достигне до този извод съдът е преценил събраните по делото гласни доказателствени средства, установяващи наложената в дружеството практика при отчитането на получени от клиентите суми в брой от търговските представители, сумите да се внасят в брой в касата на дружеството, без издаване на отчетен документ, както и че тази практика е в нарушение на чл.3, ал.3 от Закона за счетоводството, изискващ документална обоснованост на стопанските операции, в т.ч. издаването на първичен счетоводен документ за документиране на приемането на парични средства в касата на съответното дружество. Прието е, че при липса на документална обоснованост на извършените постъпления в касата на дружеството, не може да се приеме за редовен, посочения от св. Р. ред за отчитане на постъпилите суми от търговските представители – „чрез отметки в счетоводната система на дружеството“, доколкото този начин на отчитане на средства не е регламентиран в ЗСч., което пък налага извод за ненадлежно осчетоводяване на постъпили плащания и нередовно водене на търговските книги в ответното дружество съгласно изискванията на ЗСч., което от своя страна не може да обоснове твърдяното в оспорената заповед неотчитане на сумите по посочените фактури. При така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. По отношение на първия въпрос – допустимо ли е в спор за отмяна на дисциплинарно уволнение и без изрично предявен иск за установяване прекратяването на трудовото правоотношение на друго основание, да се приеме от съда в мотивите преюдициално, че е налице валидно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 326 КТ, преди налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, касаторът поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, което не се споделя от настоящия състав. Точното прилагане на закона, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3, предл. 1 ГПК, е насочено към отстратяване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото пък е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрс е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Въззивният съд е анализирал събраните по делото доказателства и изявления на страните, като е достигнал до решаващия извод, че писменото уведомление по чл. 326 КТ на ищцата е достигнало до работодателя й, видно от признанието му в заповедта за уволнение, както и от липсата на оспорване в рамките на процеса, доколкото в отговора на исковата молба същият е посочил, че подобно изявление е получено на 26.03.2020 г. от електронна поща [електронна поща] на ел. поща на дружеството – •••@•••. Неотносими са твърденията, че електронната поща не е официалната на работодателя за водене на кореспонденция, след като изявлението на ищцата е достигнало до работодателя и това се признава от него. Извършеното дисциплинарно уволнение е незаконно, поради липса на трудово-правна връзка към момента на издаване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, съответно и към момента на нейното връчване. При наличие на конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение конститутивно действие има това, чийто фактически състав е настъпил по-рано, в който смисъл е и трайната практиката на ВКС - решение № 203 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 832/2010 г., ІІІ г.о.. В процесния случай прекратяването на трудовото правоотношение е извършено по инициатива на работника, тъй като този фактически състав е настъпил по-рано. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по отношение на втория формулиран въпрос от касатора, тъй като не е налице сочения допълнителен критерий. Противоречие с цитираното от касатора решение № 193 от 28.11.2019 г. по гр.д. № 767/2019 г. на III Г.О., не се разкрива. Тъкмо обратното - в решението изрично е даден отговор, че след получаване на предизвестието, всяка от страните по трудовото правоотношение може да прекрати договора с едностранно писмено волеизявление, а не с конклудентни действия, но ще дължи обезщетение по чл. 220, ал.1 или ал.2 КТ за неспазено предизвестие, като плащането на обезщетение не е уредено като предпоставка за прекратяване на договора. В процесния случай ищцата се е възползвала от възможността по чл. 220 КТ, а именно да не спази срока на предизвестие, като е посочила изрично датата, от която счита, че трудовото й правоотношение се прекратява – 01.04.2020 г., т.е. надлежно е упражнила предоставеното й от закона право да прекрати едностранно трудовия договор преди да изтече срока на предизвестието /без отработване на оставащия срок на предизвестието/ на основание чл. 326, ал. 1 КТ. В тази връзка издадената впоследствие заповед за дисциплинарно уволнение, връчена на ищцата на 15.05.2020 г., не е породила правно действие по отношение на вече прекратеното трудово правоотношение между страните. В останалата си част решение № 193 от 28.11.2019 г. по гр.д. № 767/2019 г. на III Г.О е неотносимо към производството, доколкото касае хипотеза на прекратяване на трудово правоотношение по реда на чл. 325 КТ. На следващо място следва да се отбележи, че за настъпването на фактическия състав по чл. 326, ал. 1 КТ и по-конкретно за наличието на отправено от ищцата и получено от работодателя писмено предизвестие по електронен път, изводът на въззивния съд е формиран на база съдържащото се в искането по чл.193 КТ и в процесната заповед за дисциплинарно уволнение извънсъдебно признание на този факт, признанието на същия, съдържащо се и в отговора на исковата молба и изявлението на вещото лице, че от техническа гледна точка е възможно информацията за изпратени и получени електронни съобщения да бъде изтрита. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС пълното доказване може да бъде осъществено както чрез преки, така и чрез косвени доказателства, като преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт, а косвените дават указание за основния факт само косвено и установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко, възможно е осъщественият факт да не е оставил следа /доказателство/ или да не може да бъде намерен като носител на тази следа, годен да бъде представен пред съда. Когато за отделен факт липсват преки свидетелства, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени установените факти и да приеме за установен и такъв факт, който обикновено според опитните правила, т.нар. презумпция ад хоминем, съпътства друг – установен по делото факт. При прекратяване на трудовия договор по реда на чл. 326, ал. 1 КТ работникът или служителят отправя писменото предизвестие до работодателя, като последният не може да изразява съгласие или несъгласие по него. Относно правните последици от подаване на такова предизвестие от страна на работника съдебната практика е категорична, че с изтичане срока на цялото предизвестие или на съответна част от него, посочена от страната, трудовото правоотношение се прекратява по силата на закона, без да е необходимо издаване на някакъв акт от страна на работодателя - решение № 357 от 3.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1656/2015 г., IV г. о., ГК. Предизвестието по естеството си представлява уведомление, отправено от едната страна в трудовото правоотношение към другата, съдържащо решението на първата да упражни потестативното си право за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение, като то съдържа и посочване на срок – датата, от която започва да тече предизвестието, или срокът, след изтичането на който трудовият договор ще бъде прекратен. В случаите, когато по силата на закона страната може да прекрати трудовото правоотношение с отправяне на предизвестие, според чл.335, ал.2 КТ, трудовият договор се прекратява с изтичане на срока на предизвестието, а при неспазването на срока на предизвестието – с изтичане на съответната част от срока на предизвестието. В разпоредбата на чл. 220 КТ е предвидена възможност за всяка от страните по трудовото правоотношение да не спази срока на предизвестие, задължавайки се да заплати на другата страна обезщетение. Неспазването на срока на предизвестието означава, че някоя от страните по трудовото правоотношение решава да не изчака неговото изтичане, а то да бъде прекратено преди този момент. Ако страната в трудовото правоотношение реши да се възползва от тази законова възможност, то трудовият договор се прекратява в деня на изтичане на тази част от срока на предизвестието, който страната, поискала прекратяването на договора преди изтичането на срока на предизвестието, е посочила. Следователно, меродавен е моментът на прекратяването на трудовото правоотношение, посочен от страната, която е поискала прекратяването му чрез неспазване срока на предизвестието. В случай, че предизвестие по силата на закона се дължи, но страната заяви, че не желае срокът да бъде спазен изобщо, то трудовото правоотношение се прекратява в момента на достигане на изявлението до другата страна, или в момента, който страната е определила като дата на прекратяване на трудовото правоотношение и страната дължи заплащане на обезщетение по чл. 220 КТ. Неспазването на срока на предизвестие има значение единствено относно дължимостта на обезщетението за неспазен срок за предизвестие, но не и относно датата на прекратяване на трудовото правоотношение. /В този смисъл решение № 413 от 17.08.2010 г. по гр.д. № 1804/2009 г. и решение № 873 от 18.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1757/2009 г. и двете на IV г.о./. Също така, законът не фиксира начален момент на неспазване срока на предизвестието, от което следва, че неспазването може да обхване и цялата продължителност на срока на предизвестие, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 377/23.10.2013 г. по гр. д. № 76/2013 г. на ВКС. С оглед изложеното следва, че е налице валидно прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 326, ал. 1 КТ, ако срокът на предизвестието не е спазен и работникът не е заплатил обезщетение по чл.220 КТ, доколкото плащането не е елемент от фактическия състав на прекратяването.При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е съобразил с така посочената трайна съдебна практика на ВКС по приложението на чл.326, ал.1 и чл.220 КТ. Третият въпрос на касатора също не обуславя допускане на въззивното решение до касация. Следва да бъде отбелязано, че последващата уеднаквена практика на ВКС е в обратен смисъл на цитираното от касатора решение № 617 от 15.10.2010 г. по гр.д. № 1493/2009 г. на III г.о. Така например в решение № 413 от 17.08.2010 г. по гр.д. № 1804/2009 г., решение № 873 от 18.01.2011 г. по гр.д. № 1757/2009 г. на IV г.о, включително и в цитираното от касатора решение по втория въпрос - № 193 от 28.11.2019 г. по гр.д. № 767/2019 г. на III г.о., съответните касационни състави са приели, че плащането на обезщетение за неспазено предизвестие, не е уредено като предпоставка за прекратяване на договора. Тази практика на ВКС се споделя изцяло от настоящия състав на ВКС. Касационно обжалване не следва да се допуска и по четвъртия въпрос, тъй като не се разкрива твърдяното противоречие с цитираната практика на ВКС. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. В процесния случай въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на доказателствата по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, обсъдил е поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като е изградил свои собствени фактически и правни констатации, е дал самостоятелно решение на правния спор, с който е сезиран. Съдът е съобразил и обсъдил твърдението на ищцата, че е предизвестила работодателя относно прекратяването на трудовото си правоотношение, както и признанието на работодателя относно получаването на предизвестие както в отговора на исковата молба, така и като изявление в самата обжалвана заповед за уволнение. Въззивният съд е изложил подробни мотиви и по отношение на другото дисциплинарно нарушение, твърдяно от работодателя, като надлежно е мотивирал кои събрани по делото доказателства кредира и кои не – с оглед опровергаването на тяхната докозателствена стойност в хода на делото. Така въззивният съд е обсъдил доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото доказателства, които са от значение за правния спор. На следващо място, въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане до касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В настоящия случай от съдържанието на въззивното решение не се разкрива нито една от тези хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,