Определение № 402 от 12.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4831/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Поларис - 8“ ООД, със седалище и адрес на управление [населено място], р-н “Приморски“, [улица], офис №3, представлявано от управителя В. К. Р., подадена чрез адв. С. Н. Б. от Адвокатско дружество „Й., И., И.”, срещу Решение №84 от 05.07.2019 г. на Силистренски окръжен съд (СОС), постановено по в. гр. д. №125/2019 г. С това решение СОС е потвърдил Решение №3 от 12.02.2019г. на Силистренски районен съд (СРС), постановено по гр.д.№ 1310/2018г., в частта, с която са уважени предявените от Р. К. Д. искове: иск по чл. 344, ал.1, т.1 от КТ за отмяна като незаконосъобразни на Заповед № 042/25.07.2018 г. и Заповед № 076/25.07.2018 г., с които му е наложено наказание дисциплинарно уволнение и е прекатено тудовото му правоотношение на основание чл. 330, ал.2, т. 6 КТ поради извършено дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал.1, т.8, пр. 2 КТ (уронване на доброто име на предприятието), иск по чл.344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Моряк“ в звено „Добив Плавателен състав“, иск по чл. 344, ал.1, т.3 КТ във връзка с чл. 225, ал.1 КТ за присъждане на сумата 4 248 лв. - обезщетение за периода на оставане без работа поради уволнението, ведно със законната лихва от 21.09.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, иск по чл.55, ал.1 пр.3 ЗЗД за заплащане на сумата от 708 лв., която е прихваната от работодателя на основание чл.221,ал.2 от КТ, ведно със законната лихва от 21.09.2018 г. до окончателното плащане на сумата, както и в частта на присъдените държавни такси. Първоинстанционното решение в отхвърлителните му части не е било предмет на въззивна проверка и е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора правни въпроси (процесуално- и материалноправни) в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и на Съда на европейския съюз - основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Като такива сочи въпросите :1. „Има ли право въззивният съд да се произнася по правни въпроси представляващи необоснованост на решението, с които не е сезиран с въззивната жалба при положение, че по тези въпроси има произнасяне на първоинстанционния съд, което е в различен смисъл ?“ -във връзка с който твърди противоречие с т.1 от Тълк. реш. №1/2013 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 на ОСГТК на ВКС, Решение №126 от 13.05.2015 г. по гр. д. № 5688 / 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение №214 от 15.03.2017 г. по гр. д. №112/ 2016 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 142 от 15.10.2015 г. по т. д. № 2766 / 2014 г. на ВКС, ГК, I ГО,изразяващо се в това, че съдът е извършил преценка за съобразяване на процесните заповеди с нормите на чл.195 и чл.189 КТ, без да е сезиран с такива оплаквания от нито една от двете страни; 2.“ Препращането към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви и да се произнесе по направените възражения във въззивната жалба, когато те са насочени именно към липсата на надлежни мотиви на първоинстанционния съд?- във връзка с който твърди противоречие с Решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., и Решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332 / 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о., тъй като при неясни, противоречиви и необосновани мотиви на първостепения съд по отношение на приложението на сроковете по чл. 194, ал.1 КТ, въззивният съд не е следвало да препраща изцяло към мотивите на СРС, а да изложи собствени мотиви и аргументи по отношение на сроковете по чл. 194, ал.1 КТ; 3.“ В хипотезата на дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал.1, т. 8 КТ - уронване на доброто име на предприятието, длъжен ли е съдът да съпостави защитата на легитимна цел - защита на доброто име на работодателя с правото на служителя да изразява мнение и следва ли съдът да анализира, дали извършеното от служителя не надхвърля правото му на изразяване и разпространяване на мнение ? Алтернативно: Може ли правото на свобода на изразяването и на сигнализиране на закононарушения (чл. 10 от ЕКПЧОС и чл. 120, ал.2 КРБ) да изключи автоматично прилагането на правото на добро име и репутация гарантирано съгл. чл. 8 от ЕКПЧОС и от чл. 126, т.9 КТ, или Съдът следва да направи баланс между тях, като прецени дали намесата в правото на личен живот на жалоподателя е пропорционална?“ – във връзка с които твърди противоречие с Решение №214 от 15.03.2017 г. по гр. д. №112/ 2016 г. на ВКС, ГК, IV ГО, и с цитираните в последното решения от Практиката на съда в С. по приложение на ЕКЧПОС според които, в хипотеза на конфликт между две законово защитени права - правото на свобода на изразяване и правото на репутация, нито едно от тях не може да неутрализира другото на абсолютно основание; 4.“ Длъжен ли е работодателят при твърдение за извършено дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал.1, т. 8 КТ - уронване на доброто име на предприятието, да посочи всички факти в заповедта за прекратяване на трудов договор или може част от фактическото основание на заповедта да е формулирана и в друг документ, към който заповедта препраща и който е известен на служителя, включително и такъв документ, който е изходящ от него? Алтернативно: Как следва да се мотивира заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, следва ли да се посочат в заповедта всички конкретни обстоятелства или може да се препрати към документ, в който те са посочени, с който работникът или служителят е запознат?“ – поради противоречие с Решение № 309 от 14.03.2018 г. по гр. д. №5464/2016 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 152 от 08.12.2017 г. по гр. д. № 677 / 2017 г. на ВКС, ГК, III ГО, Решение № 78 от 11.04.2018 г. по гр. д. № 1835 / 2017 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 142 от 03.05.2016 г. по гр. д. № 6286/2015 г. на ВКС, ГК, IV ГО,Решение № 377/26.10.2011 г. по гр.д. № 1962/2010 г. на ВКС,ГК, IV ГО, Решение № 322/07.11.2012 г. по гр.д. № 278/2011 г. на ВКС, III ГО, Решение №162 от 13.07.2016 г. по гр. д. №67/ 2016 г. на ВКС, IV ГО, Решение №181 от 22.07.2015 г. по гр. д. №4554/ 2014 г. на ВКС, IV ГО, според които, обосновката на работодателя за конкретните факти, поради които е издадена заповедта за уволнение, може да бъде формулирана и в друг документ, към който препраща заповедта и който е бил известен на работника или служителя, както в конкретния случай; 5.“ Може ли съдът да прилага служебно, без направено възражение от ищеца по трудов спор, сроковете, които пораждат, променят или погасяват материалното субективно право, което е предмет на делото (какъвто е срокът по чл. 194, ал.1 КТ)“- във връзка с които се позовава на Решение № 156/10.06.2013 г. по гр.д.№ 1497/ 2013 г. на ВКС, ГК, I ГО, Решение № 158/ 01.07.2013 г. по гр.д.№ 1008/ 2012 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 167/ 30.07.2014 г. по гр.д.№ 6368/ 2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 297/ 03.10.2014 г. по гр.д. № 7528/ 2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение №23 / 02.02.2016 г. по гр.д. №4553/2015 г. на ВКС, ГК, IV ГО, според които съдът не следи служебно за спазване на срока по чл.194 ал.1 КТ. Ответната страна Р. К. Д. в представен писмен отговор чрез адв. Др.Ч. взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за настоящото производство в размер 1000лв. съгласно приложен договор за правна помощ. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Предявени са от Р. К. Д. против „Поларис - 8“ ООД искове по чл.344, ал.1, т.1, 2 и т.3, с чл.188, ал.1,т.3 от КТ- за отмяна на наложеното му дисциплинарно наказание – уволнение като незаконосъоразно, за възстановяване на заеманата преди уволнението работа и за заплащане на обезщетение за принудителна безработица поради незаконното уволнение. Заявена е и претенция за възстановяване на заплатената от работника сума по чл.221,ал.2 от КТ, поради отпадане на основанието за плащането ѝ. Не е спорно между страните, че са били в трудовоправни отношения като ищецът е заемал длъжността „Моряк“ в звено „Добив Плавателен състав“. Със Заповед № 042/25.07.2018 г. на основание чл.188, т.3 от КТ във връзка с чл.187, ал1,т.8, чл.189, ал.1, чл.190, ал.1, т.7, чл.194 и 195 от КТ управителят на ответното дружество е наложил на ищеца дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“ и със Заповед № 076/25.07.2018 г., считано от датата на връчването й - 25.07.2018 г., е прекратил трудовото му правоотношение. В Заповед №042/ 25.07.2018 г. е посочено, че след запознаването си с и въз основа на изрично цитирани документи: Постановление от 02.01.2018г. за прекратяване на наказателно производство по прокурорска преписка № 1463/2014г. на СРП, Определение №57/ 22.02.2018 г. на С.. РС, определение №77/ 02.04.2018 г. на С..ОС, жалба на Д. - с вх. №1463/ 27.10.2014 г. по описа на С..РП; жалба с вх. №1604/ 25.11.2014 г.; Протокол за очна ставка по пр. пр. №1463/14 от 27.02.2015 г., Жалба с вх.№ №1463/14 от 09.01.2018 г. срещу постановлението за прекратяване на наказателното производство от 02.01.2018 г.; Жалба с вх. № 1818 от 02.03.2018г. срещу определение №57 от 22.02.2018 г. по ч.н.д. №25/2018 г. на С..РС, работодателят е узнал за извършени действия, с които се уронва доброто му име, като служители на дружеството и неговото ръководство са набедени в извършване на престъпления. В текста на заповедта като мотиви за наложеното дисциплинарно наказание е посочено, че Д. в жалбите си от 09.01.2018г. и от 02.03.2018г. навежда и поддържа пред С. районна прокуратура, пред Силистренски районен съд и пред Силистренски окръжен съд, неверни твърдения за извършени престъпления от управителя на „Поларис- 8“ ООД и служители на дружеството; че с тези действия на Д. е накърнено доброто име и репутацията на „Поларис- 8“ ООД пред неговите работници, съдружници и контрагенти; че извършеното нарушение е тежко тъй като наведените неверни твърдения са пред надлежен орган, който има правомощията да образува и води наказателно производство и да осъществи наказателна репресия спрямо сочените лица; че тези действия Д. е извършил неколкократно в продължителен период от време като за същия период е водено наказателно производство; извършени са по отношение на дружеството, управителя и служители на дружеството, както и че наведените неверни твърдения без да са представени годни доказателства, събрани по надлежния ред, са израз на нелоялното и некоректно поведение на Д.. В Заповед № 076/25.07.2018 г. е посочено, че се издава на основание чл.330, ал.1, т.6 КТ и връчената Заповед №042/ 25.07.2018 г., а като причина за прекратяване на трудовото правоотношение е посочено – дисциплинарно уволнение. За да уважи исковете, първоинстационният съд е приел, че работодателят е спазил нормите на чл.193 и чл.195 КТ, но в нарушение на чл.194, ал.1 от КТ, дисциплинарното наказание е наложено след изтичане на краткия 2 –месечен срок от откриване на нарушението, което е достатъчно основание за признаване незаконосъобразостта на уволнението и уважаване на исковете, без да се произнася по същество на спора. За да обоснове решаващия си извод за пропускане на срока по чл.194 КТ, съдът е посочил: че счита за неоснователно твърдението на ответника, че е узнал за нарушението на 16.07.2018г., когато е получил преписи от жалбите на Д. от 09.01.2018 г. и от 02.03.2018г. в отговор на своя молба вх.№ 1463/18 от 10.07.2018г., отправена до РП-С.; че от представено от самия ответник писмо с изх.№ 1463/14 от 14.05.2018г. по описа на Районна прокуратура – С. /л.283 по делото/, адресирано до адв. И. И.- процесуален представител на „Поларис- 8“ООД, става ясно, че на адв.И., по негово искане, се изпращат преписи от постановление за прекратяване на наказателно производство от 02.01.2018г., Определение № 57/22.02.2018г. по описа на РС-Сс, постановено по жалбата на Д. от 09.01.2018г., и Определение № 77/ 02.04.2018г. по описа на ОС-Сс, постановено по жалбата на Д. от 02.03.2018г.; че изложеното обосновава извод, че до РП-Сс е било отправено искане преди тази дата- 14.05.2018г., или преди молбата от 10.07.2018г. е имало друга такава, от което следва, че работодателят, представляван от адв. И. е бил известен за постановените актове, съответно за подадените от Д. жалби по-рано отколкото твърди; че ответникът не представя доказателства кога е получил сочените в писмото от 14.05.2018г. документи, но и няма твърдения, да не са получени; че коментираната прокурорска преписка е от 2014г., от което логично следва фактът, че изложените факти, в коментираните в заповедта за уволнение жалби, са идентични с фактите, предмет на разследване и е логично да се предположи, че именно първоначалните жалби на Р.Д., с които е инициирано наказателното производство, са предизвикали твърдените от ответника вреди, а не последните подадени жалби, против актовете, с които се прекратява наказателното производство; че работодателят следва да докаже, че е наложил дисциплинарното наказание в срока по чл.194 КТ, но не е сторил това. Въззивният съд в обжалваното решение, поради съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционния съд по въпроса относно срока по чл.194 КТ, на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги е направил свои без да ги повтаря. В допълнение с оглед становищата на страните е посочил, че подавайки молба до Районна прокуратура-С. на 10.07.2018 г., процесуалният представител на дружеството е посочил точната дата на жалбата срещу постановлението за прекратяване на наказателното производство - 02.01.2018 г., номер и дата на Определението на Силистренски районен съд по тази жалба - № 57/22.02.2018 г., номер и дата на Определението на Силистренски окръжен съд - № 77/02.04.2018 г. Въз основа на това е обосновал извод, че ответното дружество и неговият поцесуален представител са знаели за тези актове, съответно за жалбите, които са инициирали производствата, в резултат на предоставените материали по предходната молба от 14.05.2018г. Счел е, че с последвалите действия – подаването на молбата от 10.07.2018г., очевидно са целели осигуряване на друг начален момент за двумесечния срок по чл.194, ал.1 от КТ. В допълнение съдът е приел, че дори и да се приеме, че срокът по чл.194, ал.1 КТ е спазен, то дисциплинарното уволнение е незаконосъобазно, тъй като заповедта не е мотивирана в противоречие с чл.195 КТ. В подкрепа на този си извод съдът е посочил, че в заповедта за уволнение не са посочени кои са твърденията на ищеца в жалбите и какво нарушение на трудовата дисциплина представляват; че не е представен като доказателство Правилник за вътрешния трудов ред, чл.21, т.9, пр.3 от който се цитира, въпреки че този текст частично перефразира текста от чл.187, ал.1, т.8 от КТ; че липсата на конкретни твърдения е в противоречие на императивното изискване на чл.195, ал.1 от КТ; че всеки гражданин на РБ има конституционното право да се жали до прокуратурата, в това число и от работодателя си, а ако в тези жалби има неверни твърдения, засегнатите физически лица (в случая управител и служители) могат да се защитят, като търсят наказателна и гражданска отговорност от жалещия се. Обосновал е и извод, че същевременно не се твърдят и не са доказани и нарушения на трудовата дисциплина. Жалбите на ищеца срещу прокурорски и съдебни актове не са нарушения с такъв характер и не се извършват в работно време, защото не са част от процеса на изпълнение на служебните задължения, поради което не са основание за дисциплинарна отговорност. Чл.187, ал.1, т.8 от КТ предполага две хипотези - „злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието“ и „разпространяване на поверителни за него сведения“. В процесната заповед се посочва първата хипотеза, но липсват конкретни твърдения и доказателства. Няма данни дали името на предприятието е добро и съответно да е уронено. Не са очертани последици в посока имиджът на дружеството да е пострадал, да има негативно влияние върху търговската му дейност, доверие на контрагенти и намаляване реализираната печалба. Поради това няма база за преценка на тежест на нарушение, на което да съответства тежест на наказание, каквато преценка изисква на чл.189, ал.1 от КТ. При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните: Във връзка с решаващите мотиви на съда за незаконосъоразност на процесното дисциплинарно уволнение поради налагане на наказанието извън преклузивния срок по чл.194, ал. КТ, са въпросите с номера 2 и 5 по изложението. С тези въпроси обаче не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното ожалване. Съгласно установената съдебна практика по приложението на чл. 272 ГПК, когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционния съд, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на съда, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои. В този случай втората инстанция не действа като контролно-отменителна инстанция, а ползвайки от обосновката в първоинстанционното решение осъществява своята решаваща дейност. Въззивният съд може да не преповтаря приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд, но наред с това, той следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, т.е. – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и доводи. И при условията на ограничения въззив, втората съдебна инстанция – въззивният съд, следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, и по свое вътрешно убеждение и съгласно разпореденото в закона, да направи своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. В смисъла на изложеното е константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, в това число и посочената от касатора. Въззивното решение като правно разрешение не й противоречи – съдът е препратил към мотивите на първостепенния съд и по този начин ги е направил свои, същевременно фомирал е и е изложил в решението и собствени фактически и правни изводи в отговор на релевираните във въззивната жалба оплаквания, макар и твърде лаконични. Следва да се има предвид, че становището на касатора, че мотивите на първата съдебна инстанция са „неясни, противоречиви и необосновани“ и въззивният съд е следвало да фомира и изложи свои без да препраща към тях, е привързано към оплакването му за неправилност и необоснованост на решението. Тези оплаквания и несъгласието на касатора с фомираните от съда фактически и правни изводи подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не са от естество да обосноват наличие на противоречие в поддъжанния от касатора смисъл. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в тази им част мотивите на първата инстанция не страдат от пороците, визирани от касатора. Не е налице основание за достъп до касация и във връзка с втория въпрос – номер пет по изложението. В процесния случай съдът не се е произнесъл служебно по въпроса за спазването на чл.194 КТ от страна на работодателя. Първият довод на ищеца за незаконосъобразност на уволнението в исковата му молба – стр.2 и стр.15 от нея, е именно за пропускане на сроковете по чл.194 КТ. Предвид това и практиката, на която се позовава касаторът е неотносима и не е обуславя противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК. Съобразявайки изложеното следва да се посочи, че останалите въпроси на касатора - 1, 3 и 4 по изложението, макар и правно разрешени от въззивния съд, не съставляват общо основание по чл.280 ГПК. Това е така защото същите не обуславят решаващите изводи на съда и какъвто и отговор да им се даде, не би се обосновал различен краен резултат по спора. Неспазването на преклузивния срок по чл.194 КТ е самостоятелно и достатъчно основание за отмяна на уволнението като незаконосъобразно, без да е необходимо разглеждане на трудовия спор по същество. При отсъствие на общо основание за настоящата инстанция липсва задължение за произнасяне по наведените допълнителни основания от касатора. Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените и удостоверени в производството такива в размер 1000лв.