Решение № 4485 от 21.8.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 15263/2021 г.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е основателна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При неговото постановяване не се установяват допуснати нарушения на императивни материалноправни или процесуалноправни норми.

Във връзка с релевираните в жалбата доводи относно неговата правилност, настоящият състав намира следното:

Предявени са за разглеждане обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

С оглед процесуалното поведение на страните и доводите, наведени във въззивната жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира за безспорни между страните на етапа на въззивното производство следните обстоятелства: 1./ страните са се намирали в трудовоправна връзка, възникнала по силата на Трудов договор № 35/20.01.2017 г., с който ищцата Р. Х. Н. се е съгласила да полага труд по безсрочно трудово правоотношение при ответника на длъжността „счетоводител“, при петдневна работна седмица, пълно работно време с продължителност от 8 часа на ден, срещу насрещно задължение на работодателя да заплаща основно месечно брутно трудово възнаграждение от 1 602, 69 лева и допълнително месечно трудово възнаграждение за придобит стаж и професионален опит – 0.6 % върху основната работна заплата за всяка година трудов стаж, придобит при работодателя; 2./ с Допълнително споразумение № 1 от 01.04.2018 г. и Допълнително споразумение № 2 от 19.09.2019 г. страните двукратно са изменили размера на основното месечно трудово възнаграждение на служителката, като съгласно последно извършеното изменение неговият размер възлиза на 1 910, 13 лева, наред с което работодателят заплаща и допълнително възнаграждение за прослужено време в размер на 22, 92 лева; 3./ със Заповед № 007/02.04.2020 г. работодателят „П.Е.Д.“ ООД е въвел, на основание чл. 138а, ал. 2 КТ, непълно работно време за всички служители в дружеството, работещи на пълно работно време от 8 часа, считано от 03.04.2020 г., като е определил продължителност на работния ден от 6 часа и 30 минути /във времевия диапазон от 10: 00 часа до 17: 30 часа, с обедна почивка от 1 час/ или общо 32 часа и 30 минути седмично; 4./ със Заповед № 010/13.05.2020 г. работодателят „П.Е.Д.“ ООД е продължил, на основание чл. 138а, ал. 2 КТ, въведеното непълно работно време за служителите в дружеството; 5./ със Заповед № 017/29.06.2020 г. работодателят „П.Е.Д.“ ООД е въвел непълно работно време на служителите в отдел „Счетоводен“ от 4 часа, считано от 01.07.2020 г.; 6./ служителката Р. Х. Н. е своевременно уведомена за горепосочените заповеди на работодателят, последната от които е връчена срещу отказ; 7./ в процесния период 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г. служителката Р. Х. Н. е полагала труд при работодателя при въведеното от него със Заповед № 007/02.04.2020 г., Заповед № 010/13.05.2020 г. и Заповед № 017/29.06.2020 г. непълно работно време; 8./ в процесния период служителката е предоставила съгласие работодателят да удържа от основното месечно брутно трудово възнаграждение сума в размер на по 28, 56 лева месечно за доброволно допълнително здравно осигуряване; 9./ със Заповед № 035/30.12.2020 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено по взаимно съгласие; 10./ за процесния период – 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г., на служителката е било изплатено нетно трудово възнаграждение в размер на 9 583, 73 лева.

Спорът по същество на етапа на въззивното производство се концентрира във въпроса дължи ли се пълният размер на уговореното в трудов договор трудово възнаграждение от работодател, който се е възползвал от предвидената в правната норма на чл. 138а, ал. 2 КТ възможност да установи за целия период на обявено извънредно положение и обявена извънредна епидемична обстановка непълно работно време за работниците и служителите, които работят на пълно работно време.

Трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него – от страна на работника/служителя – предоставяне на работодателя на работната си сила, от страна на работодателя – заплащане на трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила. Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно /чл. 124 и чл. 125 КТ/, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение /чл. 128 КТ/ за извършената работа. При непрестиране на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно: при неизпълнение на трудовите норми /чл. 266, ал. 1 КТ/, при престой и производствена необходимост /чл. 267 КТ/, при преустановяване на работата при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка /чл. 267а КТ/, при производство на некачествена продукция /чл. 268, ал. 3 КТ/.

В разпоредбата на чл. 138а КТ, наименувана „Непълно работно време“ законодателят нормативно е уредил две отделни хипотези, при които работодателят може едностранно да намали уговореното между страните по трудовия договор работно време, при съобразяване във всички случаи на императивно установеното ограничение на чл. 138а, ал. 3 КТ относно продължителността на намаленото работно време /не по-малка от половината от законоустановената за периода на изчисляване на работното време/.

Съгласно приложимата в процесния случай норма на чл. 138, ал. 2 КТ „В предприятието или в негово звено работодателят може да установи за целия период на обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка или за част от този период непълно работно време за работниците и служителите, които работят на пълно работно време“. Цитираната правна разпоредба е приета във връзка с взетите на територията на Република България извънредни мерки за предпазване, ограничаване и преодоляване последиците от разпространението и заразата с вируса на COVID – 19 за времето от 13 март 2020 г. до прекратяване на извънредното положение.

Процесуалното поведение на ищцата и обективираните от нея изявления пред първата инстанция, а именно признание от нейна страна, че е престирала труд по трудовия договор с ответника при непълно работно време съобразно доведените до знанието заповеди на работодателя за намаляване работното време предвид обявените в страната извънредно положение и извънредна епидемична обстановка – Заповед № 007/02.04.2020 г., Заповед № 010/13.05.2020 г. и Заповед № 017/29.06.2020 г. – обстоятелство, отделено на основание чл. 153 ГПК, като безспорно между странните и ненуждаещо се от доказване в проведеното на 16.09.2021 г. първо открито съдебно заседание по делото, и изрично заявеното от нея в молба вх. № 25115719/09.07.2021 г. /л. 102 СРС/, че не оспорва правото на работодателя по чл. 138а, ал. 2 КТ едностранно да въведе непълно работно време, съчетани единствено с възражения относно принципната недопустимост едностранно работодателят да намалява размера на уговореното трудово възнаграждение, позовавайки се на едностранно въведеното от него непълно работно време /т. е. оспорване евентуалната връзка на обусловеност между намаляването на работното време и намаляването на трудовото възнаграждение съобразно намаленото работно време/, предвид императивната рестрикция на чл. 118, ал. 1 КТ, обосновават извода на настоящия въззивен състав за неправилно разширяване от страна на СРС на пределите на въведения пред него спор, чрез обсъждането по същество на предпоставките за упражняване на правото по чл. 138а, ал. 2 КТ, без страните да са навели своевременно пред съда каквито и да е доводи досежно съществуващ помежду им спор относно неговото законосъобразно реализиране от работодателя, и при изрично формулирано изявление на заинтересуваната да го оспори ищцова страна, че не възразява относно надлежното му упражняване – в този смисъл въззивният състав намира за недопустимо съдът да въвежда спор между страните по въпрос, по който те са заявили, че такъв липсва. Що се касае до въведените пред въззивната инстанция в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК фактически твърдения за липса на предпоставки за установяване на намалено работно време конкретно спрямо ищцата, съдът ги намира за преклудирани и неотносими към спорния по делото въпрос, във връзка с което е изложил мотиви в определението си от 24.10.2023 г., доколкото по същество не касаят материалните предпоставки за упражняване на потестативното право по чл. 138а, ал. 2 КТ, а въвеждат ирелевантни за настоящото дело обстоятелства, свързани с осъществявана от ищцата професионална дейност по правоотношения с други ЮЛ. Поради това въззивният съд намира за спорен по същество между страните само въпросът /така, както той е бил заявен и пред първата инстанция/ допустимо ли е едностранно намаляване на трудовото възнаграждение от страна на работодателя, позовавайки се на въведеното от него непълно работно време за периода на обявено извънредно положение и обявена извънредна епидемична обстановка. По този въпрос настоящият въззивен състав намира следното:

Въззивният съдебен състав споделя изложеното от районната инстанция и на основание чл. 272 ГПК изцяло препраща към посоченото от нея в частта относно изводимия при тълкуване на нормите на действащия КТ принцип за заплащане на трудово възнаграждение на работника/служителя съобразно изработеното от него, възприет и в практиката на ВКС – в този смисъл Решение № 171 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 843/2012 г., IV ГО, ГК, Решение № 376/21.11.2011 г. по гр. д. № 329/2011 г. на III ГО, ГК, еднопосочно приемаща, че работодателят дължи заплащане на трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила, само за реално престирания труд. Следователно работникът или служителят има право на трудово възнаграждение само за времето, през което реално, действително е предоставял на разположение своята трудова сила. По делото не се спори, че ищцата е полагала труд при работодателя за процесния период 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г. при непълно работно време – съответно за периода 01.04.2020 г. - 01.07.2020 г. при намалено работно време от 6 часа и 30 минути, и за периода 01.07.2020 г. - 04.01.2021 г. – при намалено работно време от 4 часа.

По приложението на нормата на чл. 138а, ал. 2 КТ, тълкувана във връзка с възможността работодателят едностранно да намали трудовото възнаграждение на работниците/служителите за периода на обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка или за част от този период, липсва формирана съдебна практика. Въззивният състав изцяло споделя изложеното от районната инстанция и на основание чл. 272 ГПК изцяло препраща към посоченото от нея в частта относно действителния смисъл, вложен в приложимата правна норма на чл. 138а, ал. 2 КТ, и преследваната с нея законодателна цел, а именно да мотивира работодателя да запази работните места, като му дава и определени облаги – възможност при строго определени предпоставки и за ясен период от време едностранно да намали трудовото възнаграждение на работниците, съобразно намаления обем от работа, респ. степента на засягане от пандемията и обявеното извънредно положение и последвалата извънредна епидемична обстановка, чрез което по същество да се постигне частично решаване на проблемите на безработицата при намаляване обема на работа в едно предприятие или при създалата се от пандемията особена обстановка. Аргумент в подкрепа на това са мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на Кодекса на труда /приложени по делото на л. 131 СРС/, видно от които е, че законодателната воля е била да уреди едностранното установяване на непълно работно време в хипотезата на чл. 138а КТ като способ за запазване заетостта на работниците и служителите през периода на извънредното положение и извънредната епидемична обстановка чрез намаляване разходите за труд на работодателя, т. е. с оглед особената обстановка на настъпила световна пандемия законодателно се търси баланс между интересите на работниците/служителите и на работодателя с цел насърчаване на последния да съхрани заетостта на работниците/служителите, без обаче това да води до финансов колапс на предприятието му предвид стесняване на икономическата му дейност в рамките на намаленото работно време, чрез споделяне между страните по трудовото правоотношение на неблагоприятните икономически последици в резултат на настъпилата извънредна ситуация. В тази насока въззивният съд намира за обосновани доводите на въззивника, че да се приеме, че запазването на пълния размер на дължимото трудово възнаграждение при упражнено право по чл. 138а, ал. 2 КТ за установяване на непълно работно време би обезсмислило приемането на цитираната правна норма, доколкото нелогично би било да се приеме, че в противоречие със собствения си правен интерес работодателят би се лишил от работната сила на своите работници/служители за периода на уговореното пълно работно време, като същевременно продължи да им заплаща пълния размер на трудовото възнаграждение. В случай, че законодателят целеше чрез нормата на чл. 138а, ал. 2 КТ да гарантира интересите единствено на работниците/служителите, същият би установил по изричен начин забрана за намаляване размера на следващото им се трудово възнаграждение за периода на обявеното извънредно положение или извънредна епидемична обстановка така, както нарочно е сторил в разпоредбата на чл. 267а КТ. В тази връзка и на основание чл. 272 ГПК следва да бъдат споделени и допълнителните аргументи на СРС относно възможността за едностранно намаляване на трудовото възнаграждение от страна на работодател, възползвал се от правото по чл. 138а, ал. 2 КТ, изводими при тълкуване разпоредбата на § 3б, ал. 2 от Преходните разпоредби на КТ, съгласно която, ако в месеца, следващ периода, за който е въведено непълно работно време, трудовото правоотношение на работника/служителя се прекрати, обезщетенията по чл. 220, чл. 221, ал. 1, чл. 222 и чл. 224 се определят от уговорените в трудовия договор основно и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер. Т.е., ако има въведено непълно работно време, за изчисляване на обезщетенията се взема предвид не намаленото трудово възнаграждение съобразно непълното работно време, а пълното уговорено такова, доколкото ако се приеме, че в условията на чл. 138а КТ се дължи пълният размер на трудовото възнаграждение, то посочената разпоредба също не би имала смисъл. В обобщение и с оглед спорния пред въззивната инстанция въпрос, настоящият състав намира, че е допустимо едностранно намаляване на трудовото възнаграждение от страна на работодателя, позовавайки се на въведеното от него непълно работно време за периода на обявено извънредно положение и обявена извънредна епидемична обстановка, като именно в това се изразява законодателната воля и цел при приемането на разпоредбата на чл. 138а, ал. 2 КТ.

При горните мотиви и доколкото по делото не е спорно, че за процесния период 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г. в предприятието на ответното дружество е установено непълно работно време със Заповед № 007/02.04.2020 г., Заповед № 010/13.05.2020 г. и Заповед № 017/29.06.2020 г., своевременно доведени до знанието на служителката Р. Х. Н., която е престирала труд съобразно установеното с тези заповеди работно време, за което време е било заплатено намалено трудово възнаграждение в размер, пропорционален на реално отработените часове – в който смисъл са и констатациите на вещото лице по приетата без възражения на страните ССчЕ, която преценена по реда на чл. 202 ГПК съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена, въззивният съдебен състав намира предявения иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за неоснователен, доколкото по делото е безспорно, че служителката не е полагала труд извън продължителността на работния ден, регламентирана с процесните заповеди, с които ответното дружество е въвело непълно работно време, респ. на същата е било изплатено трудово възнаграждение за реално престирания труд съгласно намаленото работно време.

За пълнота настоящият съдебен състав намира за нужно да посочи, че намира предявеният иск по чл. 128, т. 2 КТ за неоснователен и в случай, че по делото се приеме, че своевременно между страните е бил въведен спор относно надлежното упражняване на правото на работодателя да установи за целия период на обявено извънредно положение и обявена извънредна епидемична обстановка непълно работно време за работниците и служителите, които работят на пълно работно време, и конкретно за ищцата, по реда на чл. 138а, ал. 2 КТ. В тази връзка въззивният състав принципно споделя изложеното от районната инстанция относно предпоставките, при които работодателят би могъл да упражни правото по чл. 138а, ал. 2 КТ – фактът на обявено извънредно положение/извънредна епидемична обстановка, който в случая е отделен на основание чл. 155 ГПК като общоизвестен, но и обективният факт на неблагоприятно засягане на работодателя от тази особена извънредна обстановка. Този правен извод следва да бъде подкрепен, доколкото приемането на цитираната норма в контекста на обявената световна пандемия на заболяването COVID – 19, не може да бъде прието за самоцелно. При търсене на действителната воля на законодателя и на преследваната с цитираната правна норма цел въззивният съд формира по-горе извод, че волята на законодателя е била да регламентира способ за запазване заетостта на работниците/служителите през периода на извънредното положение/извънредната епидемична обстановка чрез намаляване разходите за труд на работодателя, т. е. по същество чрез посочената норма според настоящия състав се търси необходимия баланс между интересите на работниците/служителите и тези на работодателя чрез споделяне помежду им неблагоприятните икономически последици в резултат на настъпилата извънредна ситуация на пандемия. Правилно в тази насока СРС се позовава на мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на КТ /приложени по делото на л. 131 СРС/, съгласно които нормативната възможност за едностранно установяване на непълно работно време в хипотезата на чл. 138а КТ е предвидена при предприятия, при които извънредното положение или извънредната епидемична обстановка налагат намаляване обема на работа. При установената в чл. 118, ал. 1 КТ принципна забрана страните по трудовото правоотношение едностранно да изменят неговото съдържание освен в случаите и по реда, установени в закона, и възприетата от въззивната инстанция законодателна цел чрез нормата на чл. 138а, ал. 2 КТ да се разпределят между страните неблагоприятните икономически последици от световната пандемия на COVID – 19, следва еднозначния извод на въззивния състав, че следва да се счита за принципно недопустимо едностранно намаляване на трудовото възнаграждение на работниците/служителите, т. е. поемане единствено от тях на последиците на обявените извънредно положение/извънредна епидемична обстановка, без доказано от страна на работодателя обективно основание за това, изразяващо се в неблагоприятното му засягане от извънредната ситуация, обосноваващо обективно стесняване на икономическата му дейност в рамките на намалено работно време, което единствено би оправдало намаляване на разходите за трудови възнаграждения. С оглед изложеното въззивният съд се солидизира с крайния извод на първата инстанция, че разпоредбата на чл. 138, ал. 2 КТ ползва не всеки работодател, а само този, който по някакъв начин е засегнат от обявеното извънредно положение/извънредна епидемична обстановка, обосноваващо приемането в контекста на световна пандемия на правна разпоредба в отклонение на принципната забрана по чл. 118, ал. 1 КТ и позволяваща работодателят да засегне по един неблагоприятен начин по-слабата икономически страна в трудовото правоотношение чрез намаляване размера на трудовото възнаграждение, с което по същество се постига преследваната цел да се запази заетостта на работниците/служителите чрез намаляване разходите за труд на работодателя. В тази връзка и с оглед конкретно релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати от СРС процесуални нарушения при изготвяне и приемане на доклада по делото, свеждащи се до липсата на изрични указания на първоинстанционния съд до ответната страна да докаже допълнително въведената с крайния съдебен акт предпоставка за надлежно упражняване на правото по чл. 138а, ал. 2 КТ – работодателят да установи, че е засегнат от извънредното положение, с определението си по реда на чл. 267 ГПК въззивният съд, при конкретно изложени мотиви за процесуално нарушение на първия съд, е счел за основателни доказателствените искания, инкорпорирани във въззивната жалба, във връзка с установяването на това обстоятелство и е приел представените от въззивника като писмени доказателства отчет за приходите и разходите за 2020 г. на „П.Е.Д.“ ООД, част от одиторски доклад от 27.01.2021 г., финансова справка, декларация за финансови данни и извлечение от списък на дружествата, на които е била предоставена финансова помощ за справяне с последиците от пандемията, причинена от COVID - 19. От така събраните писмени доказателства се установява по очевиден и несъмнен начин, че работодателят в действителност е бил негативно засегнат от обявените извънредно положение/извънредна епидемична обстановка, като особено сериозно е било това засягане в първите месеци на извънредната ситуация /м. април – м. септември/, когато се наблюдава спад между – 27, 63 % и – 72, 74 %, и като краен резултат при съпоставка на нетната му печалба за 2019 г. и 2020 г. се установява спад от около ¼ спрямо предходната 2019 г. С оглед изложеното и предвид приетите пред настоящата съдебна инстанция писмени доказателства въззивният съд намира за установено по делото, че работодателят законосъобразно е упражнил потестативното си право по чл. 138а, ал. 2 КТ с едностранно волеизявление да въведе непълно работно време за процесния период, изцяло обхванат от обявените извънредно положение и последвала извънредна епидемична обстановка в страната, като е установил намалено работно време – при дневна продължителност от 6 часа и 30 минути за времето от 01.04.2020 г. до 04.01.2021 г., съответно при дневна продължителност от 4 часа за времето от 01.07.2020 г. до 04.01.2021 г. Предвид това и на самостоятелно основание, доколкото по делото не е спорно, че за процесния период 01.04.2020 г. – 04.01.2021 г. в предприятието на ответното дружество е установено непълно работно време със Заповед № 007/02.04.2020 г., Заповед № 010/13.05.2020 г. и Заповед № 017/29.06.2020 г., своевременно доведени до знанието на служителката Р. Х. Н., която е престирала труд съобразно установеното с тези заповеди работно време, за което време е било заплатено намалено трудово възнаграждение в размер, пропорционален на реално отработените часове – в който смисъл са и констатациите на вещото лице по приетата без възражения на страните ССчЕ, която преценена по реда на чл. 202 ГПК съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена, въззивният съдебен състав намира предявения иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за неоснователен, след като на служителката е било изплатено трудово възнаграждение за реално престирания труд съгласно законосъобразно установеното намалено работно време.

С оглед неоснователността на главната претенция по чл. 128, т. 2 КТ, на отхвърляне подлежи и акцесорната претенция по чл. 86 ЗЗД.

Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции не съвпадат, първоинстанционното решение следва да се отмени в обжалваната част. В необжалваната част решението на СРС е влязло в сила.

С оглед изхода на делото първоинстанционното решение следва да бъде ревизирано и в частта за разноските, като същото се отмени в частта, в която в тежест на ответното дружество са възложени разноски по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в полза на адвокат Т. К. Г., САК, както и разноски по реда на чл. 78, ал. 6 ГПК– в полза на бюджета на СРС.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати в полза на ответника сумата от още 1 582, 69 лева – разноски в първоинстанционното производство за платен адвокатски хонорар и депозит за ССчЕ.

Относно разноските във въззивното производство: При този изход на делото право на разноски за настоящата инстанция има въззивникът. Въззиваемата страна следва да бъде осъдена да му заплати, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 1 574, 99 лева – разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 134, 99 лева и за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1 440 лева. В срока по чл. 78, ал. 5 ГПК е релевирано възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което въззивният съд намира за неоснователно предвид броя на предявените искови претенции и действителната правна сложност на делото.

Относно обжалваемостта на въззивното решение С оглед цената на иска /над 5 000 лева за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение/ и съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, настоящото решение подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.