Решение № 419 от 22.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 4986/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от П. И. И. срещу решение № 2314 от 16.02.2023г., постановено по гр. д. № 25104/2021г. на СРС, 144 с-в, в частта, в която са отхвърлени предявените от П. И. искове срещу „ У.Е.У. Црт.“ (W.A. Hungary Zrt.), чуждестранно акционерно дружество, учредено съгласно законите на Република Унгария, вписано в ТР на Унгария (Orszagos Cegnyilvantarto es Ceginformacios Rendszer) под номер 01-10-140174, извършващо търговска дейност в РБ чрез клон с фирма „У.Е.У. Црт. – клон България“, вписан в ТР с ЕИК ••••••• искове с правно основание чл. 128, ал. 1, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 8 799.30 лева като обезщетение за забава върху главницата от 40 364.96 лева за периода от 10.05.2018г. до 10.06.2020г. и за сумата от 759.28 лева като обезщетение за забава върху главницата от 2903.56 лева за периода от 10..05.2018г. до 10.06.2019г., както и исковете с правно основание чл.121 от КТ чл.220, ал.1 от КТ, чл.221, ал.1 от КТ, чл.222, ал.1 и 3 от КТ, чл.224 от КТ за следните суми: 33 618.58 лв., представляваща сбора от неизплатените от ответника възнаграждения по чл. 177 от КТ за дните, през които ищецът е ползвал платен годишен отпуск; сумата от 12 351.73 лв., увеличена на 13 078.73 лева и представляваща сбора от удръжките от възнагражденията за разстояние; сумата от 11 662.11 лв., представляваща сбора от неплатените от ответника командировъчни пари по смисъла на Раздел IV от НСКСЧ; сумата от 21 273.12 лв., представляваща неизплатената част от дължимото от ответника обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 220, ал. 1 от КТ ведно с обезщетение за забава в размер на 1778.67 лева за периода от 30.06.2020г. до 27.04.20201г.; сумата от 7913.75 лв., представляваща неизплатената част от дължимото от ответника обезщетение за оставане без работа по чл. 222, ал.1 от КТ за периода от 05.05.2020 г. до 31.05.2020 г.ведно с обезщетение за забава в размер на 615.76 лева за периода от 30.06.2020г. до 27.04.20201г.; Сумата от 42 546.24 лв., представляваща неизплатената част от дължимото от ответника обезщетение по чл.222, ал. 3 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, след като служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст ведно с обезщетение за забава в размер на 3 557.34 лева за периода от 30.06.2020г. до 27.04.20201г.; сумата от 26 208.98 лв., представляваща неизплатената част от дължимото от ответника обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно с обезщетение за забава в размер на 2 191.36 лв. за периода от 30.06.2020г. до 27.04.2021г. включително, както и законната лихва върху всяка от присъдените суми от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите. В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага, че СРС неправилно е приел, че възнагражденията (плащанията) за разстояние, респективно плащанията за кацане, не представляват допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер по смисъла на Кодекса на труда и чл. 15, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на рабоната заплата („НСОРЗ"). Поддържа, че решението на първоинстанционния съд противоречи и на практиката на Съда на Европейския съюз („СЕС"), обективирана в Решение от 15 септември 2011 г., Williams и др., 0-155/10, EU: C: 2011: 588, т. 22, 24 и 28. Излага доводи, че Софийският районен съд неправилно е отхвърлил исковете за заплащане на законната лихва върху присъдените с решението суми в резултат на неправилното прилагане (или неприлагането) на разпоредбата на чл. 162 от ГПК, според която, когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице. Намира, че първоинстанционният съд е следвало да определи размера на дължимото обезщетение за забава след изслушване на заключението на вещо лице, а не да отхвърли исковете като „недоказани". Поддържа се, че СРС е нарушил разпоредбата на чл. 12 от ГПК, като не е обсъдил задълбочено възраженията и доводите, наведени от ищеца в първоинстанционното производство, включително доводите, изложени в представените от ищеца писмени бележки относно въведената смесена система за заплащане на труда на служителите на Уиз Еър, характера на плащанията за разстояние и плащанията за кацане като такива над основната заплата по смисъла на чл. 16, ал. 2, т. 2 от НСОРЗ и противоречието на приетата от работодателя политика с договорения в трудовия договор размер на плащането за кацане. Моли решението да бъде отменено в обжалваните части и исковете да бъдат уважени изцяло като основателни и доказани. Претендира направените разноски във въззивното производство. Срещу решение № 2314 от 16.02.2023г., постановено по гр. д. № 25104/2021г. на СРС, 144 с-в е подадена въззивна жалба и от „У.Е.У. Црт.“, в частта, в която на основание чл. 128, ал. 1, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД „У.Е.У. Црт.“ (W.A. Hungary Zrt.), чуждестранно акционерно дружество, учредено съгласно законите на Република Унгария, вписано в ТР на Унгария (Orszagos Cegnyilvantarto es Ceginformacios Rendszer) под номер 01-10-140174, извършващо търговска дейност в РБ чрез клон с фирма „У.Е.У. Црт. – клон България“, вписан в ТР с ЕИК ••••••• е осъдено да заплати на П. И. И., ЕГН ••••••••••, гр. София, бул. •••••••, •••••••, ап. 10, чрез адв. К. с адрес за призоваване и съобщения: гр. София, бул. „••••••• следните суми: 40 364.96 лв., представляваща сбора от неизплатените от ответника „плащания за кацане“ за периода от 01.03.2018г. до 04.05.2020г. по договор за курс за първоначално обучение и заетост от 13.04.2010г. и анекси към него - анекс 2 от 02.02.2011г.; анекс 1 от 01.04.2015г., анекс от 18.03.2016г. от 14.12.2018г., и анекс от 19.07.2019г./ 29.04.202г., по които ищецът е заемал длъжността „Летец – пилот, командир, капитан на самолет“ с място на работа на Летище София ведно със законовата лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.05.2021г. до окончателното плащане, както и сумата от 2903.56 лева – сбор от неизплатени на П. възнаграждения за работа през дните на официални празници за периода от 01.04.2018г. до 04.05.2020г вкл. ведно със законовата лихва за забава от датата на подаване на иска – 05.05.2021г. до окончателното плащане. В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че решението е недопустимо, тъй като работодател на ищеца е клонът, а не дружеството. Моли решението да бъде обезсилено, евентуално отменено, а исковете изцяло отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендира направените разноски. Всяка от страните е подала отговор на въззивната жалба на другата страна, с който се излагат съображения за неоснователност на въззивна жалба на насрещната страна. Предмет на въззивна проверка е и въззивна жалба, подадена от П. И. И. срещу решение № 242 от 05.01.2024г., постановено по гр. д. № 25104/2021г. на СРС, 144 с-в, в частта, в която е отхвърлен предявеният от П. И. И., ЕГН ••••••••••, гр. София, бул. •••••••, •••••••, ап. 10 чрез адв. К. с адрес за призоваване и съобщения: гр. София, бул. „•••••••, против „У.Е.У. Црт.“ (W.A. Hungary Zrt.), чуждестранно акционерно дружество, учредено съгласно законите на Република Унгария, вписано в ТР на Унгария (Orszagos Cegnyilvantarto es Ceginformacios Rendszer) под номер 01-10-140174, със седалище и адрес на управление 1103 •••••••р. I1-V, представлявано от Й.Я.В., извършващо търговска дейност в РБ чрез клон с фирма „У.Е.У. Црт. - клон България“, вписан в ТР с ЕИК •••••••, със седалище и адрес гр. София, п. к. 1540, ж.к. зона Летище София, сграда ИВТ, инцидентен установителен иск с правно основание чл. 212 ГПК за прогласяване за недействителни, поради противоречие със закона – чл. 16, ал. 2, респективно чл. 17, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, на следните клаузи от допълнителните споразумения от 10.04.2018 г., 19.07.2019 г. и 29.04.2020 г. към сключения между страните трудов договор от 13.04.2020 г., а именно: 1. „плащането за разстояние няма да бъде включено при изчисляване на каквото и да е възнаграждение, което следва да бъде заплатено на служителя по отношение на който и да е период, през който служителят не изпълнява полети“; 2. „плащането за кацане не се включва, когато се изчислява каквото и да е възнаграждение, което следва да се изплати на служителя, във връзка с който и да е период, през който служителят не изпълнява полети“. В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и инцидентният установителен иск да бъде уважен изцяло като основателен и доказан. Претендира направените разноски във въззивното производство. В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено в обжалваната част. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са процесуално допустими, а разгледани по същество, съдът намира следното. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Настоящият състав, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства. Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд намира следното. Неоснователни са възраженията на ответника, че искът е предявен срещу ненадлежна страна. Съгласно § 1, т.1 ДР КТ, “Paбoтoдaтeл” e вcяĸo физичecĸo лицe, юpидичecĸo лицe или нeгoвo пoдeлeниe, ĸaĸтo и вcяĸo дpyгo opгaнизaциoннo и иĸoнoмичecĸи oбocoбeнo oбpaзувaниe (пpeдпpиятиe, yчpeждeниe, opгaнизaция, ĸooпepaция, cтoпaнcтвo, зaвeдeниe, дoмaĸинcтвo, дpyжecтвo и дpyги пoдoбни), ĸoeтo caмocтoятeлнo нaeмa paбoтници или cлyжитeли пo тpyдoвo пpaвooтнoшeниe, вĸлючитeлнo зa извъpшвaнe нa нaдoмнa paбoтa и paбoтa oт paзcтoяниe и зa изпpaщaнe зa изпълнeниe нa paбoтa в пpeдпpиятиe пoлзвaтeл. Страни по трудовия спор са работникът и работодателят, съгласно чл. 357 КТ. От представения пред СРС договор за курс за първоначално обучение и заетост от 13.04.2010г., се установява, че между Уиз еър България еърлайнс ЕАД и въззивника И. е бил сключен на същата дата договор, по който ищецът е бил служител, а Уиз еър България еърлайнс ЕАД работодател. В чл. 7 от договора страните са се съгласили, че в първия работен ден, след като ищецът изпълни задълженията си за представяне на документи за психическо и физическо здравословно състояние, сертификат за успешно завършен курс за първоначално обучение, лиценз за пилот на самолет тип А320, сертификат за член на екипажа, документ за ниво на преминаване на курс по обучение и такъв за симулация, сертификат за обучение за базово въвеждане и за ниво на практически умения, договорът за първоначално обучение да премине автоматично в такъв като договор за неопределено време по чл.67, ал.1, т.1 от КТ без срок за изпитване. По този начин ищецът е бил назначен на длъжност „пилот на самолет, командир“. Последствие трудовият договор е бил изменен с анекси от 10.04.2018г., от 19.07.2019г. и от 29.04.2020г., преди трудовото правоотношение между страните да бъде прекратено. В тези последващи анекси като работодател е посочен „У.Е.У. Кфт, действащо чрез У.Е.У. Кфт – Клон България. Именно клонът е прекратил трудовото правоотношение с ищеца. Ответникът твърди, че работодател на И. е бил У.Е.У. Кфт – Клон България. В решение № 24/14.03.2022г. по гр. д. № 1728/2021г., III ГО на ВКС приема, че „в качеството си на работодател по смисъла на §1 т.1 ДР КТ организационно обособената структура притежава специална правоспособност да участва като страна в производство по трудови спорове, но постановеното спрямо нея решение обвързва юридическата личност, в чиято организационна структура тя е включена. Касае се за процесуална легитимация на работодателя като главна страна по трудови дела - но не като процесуален субституент, чиято легитимация измества тази на юридическото лице /което, предвид обвързаността си от решението, е също процесуално легитимирано да участва по делото като главна страна/. Поради това и в този случай като надлежни страни в процеса могат да участват както организационно обособената структура - поради призната й от КТ правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението“. В този смисъл са и постановените от ВКС решение № 325/22.07.11г. по гр. д.№ 954/10, ІV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 301/12.06.12г. по гр. д. № 966/09, ІV ГО, решение № 380/10.01.14 по гр. д.№ 2034/13, ІV ГО. Ето защо, именно ответникът е материалноправно легитимиран да отговоря по предявените искове, като неоснователни са изложените от него доводи в тази връзка във въззивната жалба. Работодателят и клонът не са различни правни субекти, а разпоредбата на пар. 1, т. 1 от ДР на КТ е приета от законодателя с цел да бъдат облекчени работниците и служителите, като им се даде възможност да предявяват искове срещу своя работодател и по мястото, където обичайно полагат труд, както предвижда особената местна подсъдност по трудови дела по чл. 114 КТ. Ето защо, и служителят може да предяви иска си, както срещу клона, така и срещу юридическото лице. С оглед правното основание на предявените искове и обусловеността им от предявения иск по чл. 74 КТ, следва на първо място да бъде разгледана въззивната жалба на ищеца срещу решение № 242/05.01.2024г. по гр. д. № 25104/2021г. на СРС, с което е отхвърлен искът с правно основание чл. 212 ГПК за прогласяване за недействителни, поради противоречие със закона – чл. 16, ал. 2, респективно чл. 17, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, на следните клаузи от допълнителните споразумения от 10.04.2018 г., 19.07.2019 г. и 29.04.2020 г. към сключения между страните трудов договор от 13.04.2020 г., а именно: 1. „плащането за разстояние няма да бъде включено при изчисляване на каквото и да е възнаграждение, което следва да бъде заплатено на служителя по отношение на който и да е период, през който служителят не изпълнява полети“; 2. „плащането за кацане не се включва, когато се изчислява каквото и да е възнаграждение, което следва да се изплати на служителя, във връзка с който и да е период, през който служителят не изпълнява полети“. Съгласно чл. 74, ал. 1 и 4 КТ, трудов договор или само отделна клауза от него са недействителни, когато противоречат на закона или на колективен трудов договор или ги заобикалят. Основателни са твърденията на въззивника – ищец, че плащанията за кацане и разстояние имат постоянен характер, който въпрос ще бъде разгледан подробно по – долу. Въпреки това, така предявеният иск е неоснователен поради следното. На тълкуване подлежат неясните и двусмислени уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Критериите, регламентирани в чл. 20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна. Във всички допълнителните споразумения от 10.04.2018 г., 19.07.2019 г. и 29.04.2020 г. в съответната клауза, във вариантът на английски език е използвана думата “benefit” /облага, полза, бонус/. В текста на анекса от 10.04.2018г. тази дума е преведена като „бонус“, а в текста на анексите от 19.07.2019г. и 29.04.2020г. същата дума е преведена като „трудов доход“. При езиковото сравняване на клаузите за "заплащане за разстояние" и "заплащане за кацане" в представения анекс от 19.07.2019 г. и от 29.04.2020г. се установява, че формулировката им в оригинала на английски език е напълно идентична с формулировката на клаузите от анекса от 10.04.2018 г., с който страните изменят основния трудов договор и уговарят "заплащане на разстояние" в размер на 0, 062 евро за километър и "заплащане за кацане" в размер на 30 евро за сектор. В текста на анекса от 10.04.2018 г. на български език за посочените плащания е употребена думата "бонус", докато в превода на български език на анекса от 19.07.2019 г. същите плащания, но вече в различен размер са описани като „трудов доход“. Различията в превода само на български език в посочените два анекса, не могат да послужат за основание да се приемат клаузите за недействителни. Клаузите, предмет на инцидентния установителен иск, целят да очертаят случаите, в които плащането се дължи и в кои случаи не се дължи. С оспорените клаузи се определят условията за получаване и размерът на допълнителното трудово възнаграждение, съобразно положения труд от служителя. Липсва и законова пречка основната работна заплата да бъде разделена на две или повече части, като едната част е сигурния минимум на отработеното време, а другата/другите/ част да се определя според извършената работа /в случая брой извършени полети/, както и извършеното над нормата. В същия смисъл е постановеното решение № 50233/06.06.2023г. по гр. д. № 330/2022г. на ВКС, IV ГО. Неоснователни са и възраженията, изложени във въззивната жалба за противоречие на постановеното решение с практиката на СЕС. Както беше посочено по – горе, действително процесните плащания имат постоянен характер, както е прието и в цитираното решение на СЕС. Не може да се приеме обаче и че така цитираните клаузи представляват договорка за изключването им като база за определяне на възнаграждението. Оспорените клаузи не могат да бъдат основание допълнително трудово възнаграждение да не се включи в базата за изчисляване на дължимото обезщетение. Ето защо, въззивната жалба срещу решение № 242/05.01.2024г. по гр. д. № 25104/2021г. на СРС, в частта, в която са отхвърлени предявените искове по чл. 74 КТ е неоснователна. По въззивната жалба на „У.Е.У. Црт.“ По исковете с правно основание чл. 128 КТ за „плащания за кацане“: Съгласно чл. 128 КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл. 128 КТ в тежест на работника/служителя, е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената работа. В тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение е било изплатено на работника или служителя. В случая ищецът е претендирал сумата от 40364.96 лв. за „плащания за кацане“. В производството пред СРС е изслушана и приета ССЕ, като по спорния въпрос вещото лице е изготвило три варианта на заключението. СРС е счел, че следва да вземе предвид вторият вариант на заключението, като е приел, че извършените плащания са „плащане за кацане“ при прилагане на уговорките за „плащане на кацане“ от трудовия договор, но не и коефициента от 0.9 към това плащане, съгласно вътрешните правила в У.Е.У.. Настоящият състав намира, че следва да бъде приет първият вариант, изготвен от вещото лице, тъй като приема, че извършените плащания са за „плащане за кацане“ от трудовия договор и коефициента от 0.9 към това плащане, съгласно вътрешните правила в У.Е.У.. Това е така по следните съображения. Възнаграждението за кацане е регламентирано като част от работната заплата на ищеца със сключването на анекса от 10.04.2018 г., като впоследствие размерът му е изменен с последващия анекс от 19.07.2019г. и от 29.04.2020г. Разпоредбите от цитираните анекси, съдържащи регламентация на възнаграждението за кацане, предвиждат и възможност за работодателя да определя допълнителни условия за заплащането на възнаграждението за разстояние в политика. По делото пред СРС е представен „Общ преглед на възнагражденията за пилоти“, който на практика представлява приети от работодателя вътрешни правила за работна заплата. В т. 3 от същите „Начин на изчисляване на възнагражденията“, Коефициенти за държави, е предвидено някои променливи елементи на възнагражденията, измежду които и възнагражденията за кацане и възнагражденията за разстояние, да се изчисляват с коефициент за съответната държава. Посочено е, че прилагането на различни коефициенти за различните държави цели компенсиране на разлики в данъчното облагане в различните държави. В т. 3 /л. 248 от делото на СРС/ е прието, че за пилотите в България се прилага коефициент 0, 9 за плащанията за разстояние и кацане. Видно от ССЕ, ако се приеме, че следва да бъде приложен този коефициент от 0.9, а той следва да бъде приложен според настоящия състав, поради изложените вече съображения, то всички дължими на ищеца плащания за кацане за процесния период са надлежно изплатени поради факта, че към дължимите плащания за кацане е приложен коефициент от 0.9. за всеки сектор, служителят следва да получи 30 евро съгласно трудовия си договор. При коефициент от 0.9 тази сума става 27 евро/сектор /30 х 0.9=27/. Без значение е, че ответникът е изплатил тази сума като „командировъчни“. При командироване в страната работникът или служителят има право на пътни, дневни и квартирни пари при условия и ред определени в Наредбата за командировките в страната. Заплатените от работодателя „командировъчни“ обаче нямат такъв характер, а представляват компонент от трудовото възнаграждение на ищеца. Или се налага извод, че претендираните от ищеца възнаграждения за кацане, са му били изплатени под формата на командировъчни. С оглед на посоченото в експертизата, че всички процесни суми са изплатени за периода 01.04.2018г. до датата на прекратяване на договора, ищецът не се легитимира като кредитор на незаплатено вземане за трудово възнаграждение. Ето защо, съдът намира, че искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а решението на СРС в тази част – отменено. Поради неоснователността на главния иск, неоснователен е и искът за мораторна лихва върху тази сума, като в тази част решението на СРС е правилно. По иска с правно основание чл. 264 КТ Съгласно чл. 264 КТ за работа през дните на официалните празници, независимо дали представлява извънреден труд или не, на работника или служителя се заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото му възнаграждение. Видно от приетата пред СРС съдебно – счетоводна експертиза остатъкът от сумата, която ответникът следва да заплати на ищеца за дните на официалните празници, през които същият е полагал труд за процесния период, възлиза на 2903.56 лв. В случая не се спори, че такова заплащане се дължи, като единственото възражение на въззивника ответник е, че работодателят многократно е надплатил тази сума. Съдът намира така изложените във въззивната жалба доводи за неоснователни. Неоснователни са изложените оплаквания, че заключението на вещото лице за тази сума е „принципно“. Напротив, вещото лице е посочило изрично, че е извършило проверка и анализ на документите по делото и е установило, че това е „остатъкът“ от дължимата сума, тоест взети са предвид вече платените на ищеца суми и е посочило единствено какво остава да се дължи. Отделно от това, видно от представените по делото фишове за начислена и изплатена на ищеца работна заплата, липсва начисляването на сума за работа по време на официални празници, извън установените от вещото лице. След като работодателят, в чиято доказателствена тежест е това, не е ангажирал доказателства за плащане на дължимата сума, то и искът е основателен до посочения от вещото лице размер. В тази част решението на СРС е правилно е следва да бъде потвърдено. По въззивната жалба на П. И.: По иска с правно основание чл. 177 КТ Съгласно чл. 177, ал. 1 КТ за вpeмeтo нa плaтeния гoдишeн oтпycĸ paбoтoдaтeлят зaплaщa нa paбoтниĸa или cлyжитeля възнaгpaждeниe, ĸoeтo ce изчиcлявa oт нaчиcлeнoтo пpи cъщия paбoтoдaтeл cpeднoднeвнo бpyтнo тpyдoвo възнaгpaждeниe зa пocлeдния ĸaлeндapeн мeceц, пpeдxoждaщ пoлзвaнeтo нa oтпycĸa, пpeз ĸoйтo paбoтниĸът или cлyжитeлят e oтpaбoтил нaй-мaлĸo 10 paбoтни дни. За основателността на така предявения иск ищецът следва да докаже следните правопораждащи обстоятелства: придобито право на ползване на платен годишен отпуск, размер на използвания платен годишен отпуск за процесния период и размер на начисленото среднодневно брутно трудово възнаграждение при този работодател за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът е отработил най- малко 10 работни дни. За да отхвърли предявения иск съдът е приел, че възнагражденията за кацане и разстояние нямат постоянен характер, тъй както зависят от брой осъществени излитания- кацания, както и обем на изминатите километри и не са в зависимост само от отработеното време от ищеца, а и от обема летателните часове и осъществени кацания и излитания, които са променливи величини вкл. и такива, които въобще може да не бъдат осъществени през работния месец. С оглед на това е приел, че тези възнаграждения по трудовия договор не следва да се включват в базата за изчисляване на възнаграждението за ползван платен годишен отпуск. Настоящият състав намира, че възнаграждението за кацане има постоянен характер по следните съображения. Съгласно чл. 17, ал. 1 НСРОЗ в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 от Кодекса на труда се включват основната работна заплата за отработеното време, възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер, както и останалите изрично изброени в наредбата. А съгласно чл. 15 НСОРЗ допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Съгласно приетото в решение № 493 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 538 по описа за 2010 г. на ІV ГО на ВКС “според чл.17 ал.1 т.2 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 от КТ се включва и възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда“. Възнагражденията за кацане и разстояние са именно такива по чл.17 ал.1 т.2 от НСОРЗ. Те са регламентирани от работодателя (съгласно чл.22 от НСОРЗ) във вътрешните правила и се разпределят между неговите служители по определение критерии, като например брой кацания и др. Следователно не се касае за допълнителни трудови възнаграждения по чл.17 ал.1 т.3 от НСОРЗ, а за възнаграждения над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното. Това е така, защото критерият за изплащане е извършената работа е не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила. В решение на СЕС от 15.09.2011г., постановено по преюдициално запитване по дело № С-155/10, се приема, че „чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и на Съвета от 04.011.2003г. относно някои аспекти на организация на работното време и клауза 4 от споразумението, приложено към Директива 2000/79/ЕО на Съвета от 27.11.2000г. относно Европейското споразумение за организация на работното време на мобилните работници в гражданската авиация, сключено от Асоциацията на европейските авиокомпании /АЕА/, Европейската федерация на транспортните работници /ЕТF/, Европейската асоциация на пилотите /ЕСА/, Асоциацията на европейските регионални авиокомпании /ЕRA/ и Международната асоциация на въздушните превозвачи /IACA/, трябва да се тълкуват в смисъл, че по време на годишния отпуск транспортните пилоти имат право да продължат да получават не само основната си заплата, но и първо, всички компоненти, същностно свързани с изпълнението на задачите, които са им възложени с трудовия договор и за които им се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото им възнаграждение, и второ, всички компоненти, свързани с личния и професионален статут на съответния транспортен пилот“. Съгласно мотивите на цитираното решение, изразът „платен годишен отпуск“, съдържащ се в чл. 7, § 1 от Директива 2003/88 означава, че за периода на „годишния отпуск“ възнаграждението трябва да бъде запазено и за този период на почивка работникът трябва да получава обичайното си възнаграждение. Целта е през периода на своята почивка работникът да разполага с икономически условия, които са сходни на тези, при които полага труд. В този смисъл всяко неудобство, което е същностно свързано с изпълнението на задачите на работника съгласно трудовия му договор и за което на работника се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото му възнаграждение, каквото неудобство за транспортните пилоти е летателното време, задължително трябва да бъде отразено в сумата, която работникът има право да получава за времето на годишния отпуск. С оглед на всичко изложено по – горе, въззивният съд намира, че плащанията за кацане представляват компоненти от брутното трудово възнаграждение, въз основа на което следва да бъде определено възнаграждението за платен годишен отпуск по реда на чл. 177 КТ и има характер на допълнително трудово възнаграждение по смисъла на чл. 17, ал.1, т. 3 вр. чл. 15, ал. 2 НСРОЗ. Това е така, защото плащането е сигурно и предвидимо. Този извод не може да бъде променен от различния им размер, поставян в зависимост единствено от възлаганите на служителите полети. Заплащан е всеки месец отделно от основното трудово възнаграждение, не е еднократно и няма характер на обезщетение. В същия смисъл и решение № 50233/06.06.2023г. по гр. д. № 330/2022г. на ВКС, IV ГО. Съгласно приетата пред СРС ССЕ, полагащата се сума за платен отпуск, като се включат възнагражденията за разстояние и кацане, е в размер на 33618.58 лв., като вещото лице е взело предвид вече заплатените суми по чл. 177 КТ и ги е приспаднало. Предвид несъвпадане изводите на двете инстанции във връзка с посочената претенция, първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът на ищеца с правно основание чл. 177 КТ следва да бъде отменено и да бъде постановено ново, като претенцията бъде уважена в пълния претендиран размер от 33618.58 лева. По иска с правно основание чл. 128 КТ за сумата от 13078.73 – удръжките от възнаграждения за разстояние: По делото не се спори, че същите са дължими, а това се установява и от представените по делото анекси. Спорен е единствено въпросът за техния размер, респективно дали са били изплатени от работодателя. От приетата съдебно – счетоводна експертиза се установява, че реално изплатените възнаграждения за разстояние са в размер на 118209.17 лв., като изчисленията са направени съобразно политиката на работодателя, според която възнаграждението за разстояние, уговорено с трудовия договор, се умножава по коефициент 0.9. Настоящият състав намира, че следва да се приложи коефициент 0.9 поради обсъдените по – горе съображения относно плащането за кацане. Както беше посочено по – горе разпоредбите от анексите, сключени между страните по делото, съдържащи регламентация на възнаграждението за разстояние, предвиждат възможност за работодателя да определя допълнителни условия за заплащането на възнаграждението за разстояние в политика. От представения пред СРС „Общ преглед на възнагражденията за пилоти“ е предвидено някои променливи елементи на възнагражденията, измежду които и възнагражденията за разстояние, да се изчисляват с коефициент за съответната държава. Посочено е, че прилагането на различни коефициенти за различните държави цели компенсиране на разлики в данъчното облагане в различните държави. За пилотите в България се прилага коефициент 0, 9 за плащанията за разстояние и кацане. Ето защо, след като работодателят е заплатил на служителя всички суми, касаещи плащане от разстояние, искът е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от СРС. В тази част решението следва да бъде потвърдено. По иска с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ Съгласно чл. 215, ал. 1 КТ работникът или служителят има право при командироване да получи освен брутното си трудово възнаграждение, още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и размери, определени от МС. А според разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, приета въз основа на посочената законова делегация, персоналът на въздухоплавателните транспортни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на РБ, получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове, съгласно индивидуалните ставки. Ищецът е лице от кръга на лицата по § 1, т. 3 от ДР на НСКСЧ, поради което безспорно в случая е приложима нормата на чл. 31, ал. 2 НСКСЧ. За да отхвърли така предявеният иск СРС е приел, че ищецът не е представил заповедите за командироване, издадени от ответника, поради което на това основание е счел претенцията за неоснователна. Въззивният съд не споделя така направените изводи. На първо място ответникът не е оспорил, че е командировал служителя си, както и че се дължат командировъчни. Това е видно и от представените фишове за заплата. Оспорил е единствено размера на дължимата сума за командировъчни, като счита, че не следва да заплаща по 85 евро командировъчни, съгласно НСКСЧ, доколкото регистрационните знаци на въздухоплавателното средство не са български. На първо място следва да се отбележи, че регистрационните знаци на въздухоплавателното средство са неотносими към възникването правото по чл. 215 КТ на работника или служителя, тъй като липсва подобна уговорка в трудовия договор. А и такава уговорка би поставила лицата, включени в състава на въздухоплавателните средства, в по-неблагоприятно положение спрямо други, полагащи труд при идентични условия. Съгласно приетото в решение № 753/29.03.2011г. по гр.д. № 1283/2010г. на ВКС, ІV ГО, законовата делегация на МС обхваща правото да определя минимални размери на командировъчните обезщетения, като по-малки размери на обезщетенията не могат да се уговорят в колективен или индивидуален трудов договор. Не е допустимо и работодателите едностранно да определят такива по – малки размери, тъй като това противоречи на принципа на равнопоставеност на страните по трудовото правоотношение. Ето защо, възможността на работодателя, регламентирана в чл. 31, ал. 6 от НСКСЧ, да определя размери на командировъчните пари, различни от определените в Приложение № 3а, следва да се тълкува само и единствено като възможност за определяне на по - голям размер на обезщетенията при командироване от посочените в Наредбата, но не и по-малък такъв. Нормите на КТ, регламентиращи размерите на обезщетенията, включително делегацията за определяне на такива, са норми с императивно установен минимум, като работодателят може да се отклони от тях, единствено в интерес на работника/служителя. Съгласно приетата пред СРС ССЕ, остатъкът за плащане от дължимите командировъчни /в размер на 85 евро на ден/ възлизат на 11536.58 лв. Ето защо, поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да бъде отменено в посочената част и да бъде постановено ново, с което искът да бъде уважен до посочения от вещото лице размер от 11536.58 лв. По иска с правно основание чл. 224 КТ Съгласно чл. 224, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Тази претенция е отхвърлена, поради това, че според СРС в разпоредбата на чл. 17, ал. 1 НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл. 228 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ, както и други изрично изброени възнаграждения. Прието е, че с оглед на изложените вече мотиви за това, че доходите за разстояние и за кацане не са с постоянен характер, искът е неоснователен. Поради изложените по – горе съображения, за постоянния характер на тези доходи според настоящия състав, решението в тази част също следва да бъде отменено. Съгласно приетата пред СРС ССЕ, след приспадане на размера на вече изплатени суми за обезщетение за неползван платен годишен отпуск, остатъкът възлиза на 24707.26 лв., до който размер искът следва да бъде уважен като основателен и доказан. Поради основателността на главния иск следва да бъде уважен и моратония иск за лихва върху главницата за сума в размер на 2072.41 лв., съгласно приетата пред въззивния съд ССЕ. Основателен е искът за мораторна лихва върху сумата от 2903.56 лв. за сума в размер на 759.91 лв., съгласно заключението на изслушаната пред въззивния съд ССЕ. Когато искът е доказан по основание, но не и по размер, съдът е длъжен и без да е направено искане от страните, да допусне експертиза, ако прецени, че не разполага със съответните знания за това. Ето защо, в частта, в която искът за мораторна лихва е отхвърлен, решението следва да бъде отменено и постановено ново, с което искът да бъде уважен. По аналогични съображения, и с оглед извода за непостоянен характер на плащанията за кацане, СРС е отхвърлил единствено с този аргумент и исковете по чл. 220, ал. 1 КТ, чл. 222, ал. 1 КТ и чл. 222, ал. 3 КТ. Съгласно 220, ал. 1 КТ трудовият договор може се прекрати от посочения от работодателя момент, без да дължи предизвестие, но работодателят ще дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. Нормата на чл. 222, ал. 1 КТ предвижда, че при уволнение поради съкращаване в щата работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя. Обезщетението е в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. А съгласно чл. 222, ал. 3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 години трудов стаж през последните 20 години - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Страните не спорят, че е налице фактическият състав на изброените по – горе правни норми. Според е единствено размерът им, с оглед различните разбирания на ищеца и ответника за базата, на която трябва да се изчислят тези обезщетения. Както беше обсъдено подробно по – горе, според въззивния съд, плащания за кацане и разстояние имат постоянен характер, поради което и следва да се включат в базата за изчисление на съответните обезщетения. Съгласно приетата пред СРС съдебно – счетоводна експертиза, неплатеното обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ възлиза на 19756.71 лв., обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ възлиза на 7913.73 лв., а по чл. 222, ал. 3 КТ – 39513.42 лв. Ето защо, предявените искове следва да бъдат уважени до така посочените размери. С оглед основателността на главните искове, основателни са и претенциите по чл. 86 до посочените от вещото лице размери. По възражението за давност: В срока по чл. 131 ГПК ответникът е направил възражение за изтекла погасителна давност на вземанията, с изтичане на три години от възникване на съответното вземане. Исковата молба е депозирана на 05.05.2021г. Следователно, погА.и по давност биха били вземанията, чиято изискуемост е възникнала преди 05.05.2018г. В случая, по отношение на уважените искове, единствено по така предявения иск по чл. 264 КТ се претендира неплатено възнаграждение за м. 04.2018г. Следва да се вземе предвид обаче, че със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците ( в сила от 14.05.2020 г.) давността за вземанията е била спряна за времето от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. Ето защо, давността не е изтекла за никое от предявените вземания. По разноските за въззивната инстанция: Съобразно изхода на делото, следва да се преразпределят направените пред СРС разноски. Решението следва да бъде отменено в частта за присъдените в полза на „У.Е.У. Црт.“ разноски за сумата над 2328.60 лв. до пълния присъден от СРС размер от 9597 лв. На П. И. следва да бъде присъдена сумата от още 703.59 лв. разноски пред СРС. На въззивника П. И. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 3306.64 лв., съразмерно на уважените искове. П. И. е направил възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на насрещната страна, което е основателно. Съобразно фактическата и правна сложност на делото и като взе предвид извършените процесуални действия, както и практиката на СЕС, която приема, че възнаграждението може да е под минималния размер, предвиден в Наредбата, намира, че следва да намали същото до размера, платен на процесуалния представител на ищеца от 7500 лв. Ето защо, на ответника следва да бъдат присъдени направените във въззивното производство разноски в размер общо на 2366.37лв., от които 1559.07 лв. адвокатско възнаграждение и 807.30 лв. държавна такса. Ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета СГС сумата от общо 3414.25 лв., от които: 2969.84 лв. държавна такса и 444.41 лв. депозит за ССЕ, а в полза на СРС сума в размер на още 4209.68 лв. държавна такса, съразмерно на уважените искове. Воден от изложеното, съдът