Решение № 7140 от 27.12.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 8162/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба с вх. № 69308/29.02.2024г., подадена от ответника в първоинстанционното производство – „О.“ ЕООД, срещу решение № 1845 от 01.02.2024г. по гр.дело № 38506/2021г. по описа на СРС, 71 състав, в частта му, с която е 1) признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ уволнението на Ц. П. Ф. с ЕГН •••••••••• от длъжността „технически ръководител строителство”, извършено със Заповед № 19/08.06.2021г. на ответника „О.“ ООД; 2) Ц. П. Ф. с ЕГН •••••••••• е възстановен на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ на длъжността „технически ръководител строителство” в „О.“ ООД, както и в частта, с която ответникът „О.“ ООД, ЕИК ••••, е осъден да заплати на Ц. П. Ф. с ЕГН •••••••••• обезщетение за оставане без работа за периода от 08.06.2021г. до 08.12.2021г. в размер на 12977, 11 лв. на основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. чл.225, ал.1 КТ; обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 21 работни дни в размер на 2180 лв. на основание чл. 224, ал. 1 КТ; неизплатено трудово възнаграждение за периода м.04.2021г. – м.06.2021г в размер на 4355, 45 лева на основание чл. 128 КТ, ведно със законната лихва върху главниците от подаване на исковата молба - 01.07.2021 г. до окончателното изплащане. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Неправилно съдът приел, че заповедта за уволнение № 19 от 08.06.2021г. е незаконосъобразна. Установило се в хода на делото, че работникът в периода от 26.04.2021г. до 07.06.2021г. е допуснал множество нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в неявяване на работа по цели дни, като тези обстоятелства били доказани от ищеца чрез представените 17 броя протоколи за проверки. Констативните протоколи били подписани от служителите, които присъствали по време на проверките на работните обекти, като двама от тези служители били разпитани и като свидетели в хода на производството. От техните показания ставало ясно, че от края на април до първата десетдневка на юни 2021г. са се осъществявали физически проверки за присъствие на служителите на строителните обекти /магистрала Хемус - пътен възел Боаза и Дерманци; магистрала Европа - Пътен възел Драгоман и Околовръстно шосе на София - Северна скоростна тангента, западна дъга/, като самите проверки били извършвани в различни часови интервали в работно време. Констатациите от проверките били отразявани в протоколи, подписвани в деня на проверката или на следващия ден. Ищецът, изпълняващ длъжността „технически ръководител строителство“, следвало да бъде на работа на някой от обхожданите строителни обекти в работното време от 9 ч. до 17 ч., но при проверките се установило, че на посочените в съставените протоколите дати работникът не е бил на работа и не представил на работодателя никакъв оправдателен документ за това. Неявяването на работа било доказано и чрез изготвената счетоводна експертиза. При така допуснатите множество нарушения на трудовата дисциплина работодателят можел да наложи дисциплинарно наказание „уволнение“. От разпитаните свидетели ставало ясно, че на 08.06.2021г. в офиса на дружеството на ищеца са били връчени 7 покани за даване на обяснения за неявяване на работа, но служителят отказал да ги получи и заявил, че няма да дава никакви обяснения. Този отказ бил удостоверен върху самите покани за даване на обяснения от присъствалите на място свидетели – В.М. и К.Д., разпитани пред районния съд. Последните потвърдили обстоятелствата около връчването на поканите, както и че положените подписи до отказа за получаване са техни. Освен това, от показанията на тези двама свидетели се установило, че след като ищецът отказал да даде обяснения, на същия била връчена и процесната заповед за уволнение на 08.06.2021г. поради допуснати тежки дисциплинарни нарушения – системно неявяване на работа, злоупотреба с доверието на работодателя и разпространяване на поверителни сведения. Първото основание за уволнение, а именно системно неявяване на работа, било доказано несъмнено. Заповедта за уволнение следвало да се приеме за законосъобразна, ако бъде доказано извършването на едно от нарушенията, за които е наложено дисциплинарно наказание. Неправилен бил изводът на първата инстанция, че заповедта за уволнение на отговаря на изискванията на чл.195 от КТ поради липсата в нея на конкретно описание на извършените нарушения и времето на извършването им. Въззивникът счита, че изискването за мотивиране е било спазено от него, тъй като конкретните неявявания на работа се съдържали във връчените на работника покани за даване на писмени обяснения. Цитирал е съдебна практика на ВКС, според която нарушенията могат да бъдат индивидуализирани и в друг документ, чието съдържание е било известно на наказания работник. В случая самият ищец се поставил в невъзможност да научи за кои нарушения му се налага наказание, тъй като той умишлено отказал да получи поканите за даване на обяснения и заповедта за уволнение. Неправилно също така ищецът бил възстановен на предишната работа. Това било така, тъй като преди налагане на дисциплинарното наказание на работника било връчено едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовия договор на основание чл.328, ал.1, т.3 от КТ. Това предизвестие бил връчено при отказ на дата 11.05.2021г., за което бил съставен протокол, подписан от двама свидетели, разпитани в хода на делото. От техните показания ставало ясно, че работникът е отказал да получи предизвестието. Неправилни били аргументите на съда да не кредитира свидетелските показания поради липсата на подпис върху самото предизвестие, доколкото самите свидетели предоставили сведения относно датата на връчване и отказа на ищеца. При така връчено предизвестие и изтичащ по него срок на 13.06.2021г. искът за възстановяване бил неоснователен, като жалбоподателят се е позовал на ТР № 2/23.10.2012г. При това положение, ищецът не бил останал без работа поради уволнението, а поради прекратяване на правоотношението с изтичане на срока на предизвестието, поради което искът за обезщетение за оставане без работа би бил основателен единствено за периода от 08.06.2021г. до 13.06.2021г. Не следвало ищецът да се възстановява и на предишната работа, защото трудовото правоотношение пак щяло да е прекратено с изтичане срока на предизвестието. Не следвало да бъдат уважавани и исковете за неплатено трудово възнаграждение и обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Въззивникът не оспорвал, че дължи на ищеца сумата от 1191, 64 лева – неплатено трудово възнаграждение за м.04.2021г., сумата от 597, 04 лева – неплатено възнаграждение за м.05.2021г. и сумата от 2180, 01 лева – неплатено обезщетение за неползван платен отпуск. Въпреки това, по делото се доказало, че работодателят има вземания от работника в размер на 2180 лева – обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ за наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ и в размер на 740 лева – за връщане на получени и неотчетени парични суми като служебни аванси, като с тези суми било заявено възражение за прихващане. С оглед неговата основателност, работодателят имал задължение за заплащане към работника в размер на 1048, 69 лева. Неправилно съдът приел, че трудовото възнаграждение следва да бъде присъдено в брутен размер, като не било отчетено и неявяването на работа на работника през дните и периодите, посочени в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Така мотивиран, жалбоподателят моли решението да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира и разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство – Ц. П. Ф., с който я оспорва като неоснователна. Съдът правилно приел, че в заповедта за уволнение липсват задължителните реквизити по чл.195, ал.1 от КТ. Не били посочени конкретни нарушения и времето на извършването им. Неявяването на работа било пряко свързано с работното място на служителя, който полагал труд на строителни обекти, които се намират на различно разстояние един от друг, като служителят сам планирал на кой обект и кога да се намира. Поради това описанието на нарушението следвало да включва и мястото, на което лицето не се е явило, което в случая не било сторено. Въззивникът се опитвал да мотивира заповедта за уволнение със свидетелски показания и с покани за даване на обяснения. Не можело да се установи връзка между представените от ответника протоколи/покани и самата заповед за уволнение, поради което не можело да се приеме, че те са част от едно дисциплинарно производство. В заповедта за уволнение не били цитирани никакви покани, конкретни дати, обстоятелства и нарушения, като не било и посочено, че тя се издава въз основа на протоколите. Сочело се единствено, че заповедта се издава въз основа на сигнал до управителя, който не бил представен по делото. Освен това, самите покани за даване на обяснения също не съдържали индивидуализация на нарушенията, поради което служителят не можел да изложи аргументи в своя защита. Срокът за даване на обяснения в рамките на същия ден бил крайно недостатъчен, доколкото в този срок следвало да се дадат обяснения по 7бр. покани за общо 17 отделни дни на неявяване на работа. Дори да се приеме, че служителят е получил въпросните покани, въззиваемият счита, че непредставянето на писмени обяснения не можело да се вмени в негова вина, доколкото не е предоставен разумен за това срок. Въззиваемият поддържа, че покани не са му бил връчвани и представените такива по делото са били изготвени след процесното уволнение. Липсата на мотиви за налагане на дисциплинарното наказание не можело да се преодолее чрез въвеждането им в хода на процеса, тъй като законосъобразността на уволнението се преценявала към момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Освен това, ако работодателят е приел, че следва да наложи най-тежкото наказание поради кумулиране на нарушения, то липсата на което и да е от тях водела до необоснованост на преценката и незаконосъобразност на уволнението. Изложени са и съображения за липса на допуснати дисциплинарни нарушения. От представените от ищеца графици се установявало, че през дните, когато се твърди, че не е бил на работа, в действителност той е извършвал обходи на обектите-Северна скоростна тангента и Западна дъга, участък 1 и 2 от Софийски околовръстен път. Графиците, които представил ответникът, били с невярно съдържание, тъй като съставилите ги лица не са имали компетентност и задача да извършват обходи, като били съставени за целите на процеса. Съставителите на тези графици не извършвали обходи на посочените дати, а единият от тях дори се намирал в отпуск. Дори и да се приеме, че проверки са били правени при обхождането на трите строителни обекта, това не означавало, че ищецът не е изпълнявал задълженията на някои от останалите пет обекта или в офиса на дружеството, тъй като проверяващите и самият ищец не можели да се намират едновременно на всички места; обектите се намирали на голямо разстояние един от друг и обхващали голяма площ. Въззиваемият е изложил и собствен анализ на събраните по делото доказателства относно твърденията на насрещната страна, че работникът е следвало да отговаря само за обектите на АМ Европа и ССТ. Твърдените от работодателя самоотлъчки не били доказани, като в тази връзка не следвало да се кредитира заключението на счетоводната експертиза, по която вещото лице нямало подобна задача и не разполагало с компетентност да дава такъв отговор. Освен това, заключението са базирало единствено на частни документи, съставени от работодателя за целите на процеса. Във връзка с възстановяването на предходната работа и заплащането на обезщетение по чл.225 от КТ, въззиваемият счита, че в жалбата за първи път се правят възражения за неоснователност на исковете поради връчване на предизвестие за прекратяване на трудовия договор. Подобни възражения не били направени в отговора на исковата молба и в хода на първоинстанционното производство. Същите тези възражения били основани на неправилното допускане като доказателства по делото на въпросното предизвестие и протокол. Ответникът не ги представил своевременно с отговора на исковата молба, а едва в съдебно заседание близо година по-късно, поради което искането за приобщаването им по делото е било преклудирано. Въпреки направеното възражение от страна на ищеца, районният съд приел посочените документи по делото. Самият протокол не можел по никакъв начин да се свърже с представеното предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение, а свидетелите не потвърдили нито съдържанието на протокола и предизвестието, нито че протоколът е съставен от тях. Предвид това, въззиваемият счита за недоказани твърденията, че му е връчено предизвестие. Твърди се, че едно такова предизвестие не би могло да прояви действие по прекратяване на трудовия договор, тъй като преди изтичането на срока правоотношението вече е било прекратено с налагането на дисциплинарно наказание. Веднъж прекратен, договорът не можел да се прекратява повторно на друго основание. Неоснователно въззивникът считал, че трудовото възнаграждение следва да се присъди в нетен размер. Относно възражението за прихващане е посочено, че наличието на оригинали на разходни документи у ищеца сочело, че именно той е извършил плащанията, като осчетоводяването им от ответника представлявало признание на разходите за такива на дружеството. Следвало да се приеме, че служебният аванс е отчетен за покриване на разходи от 637, 11 лева, като разходните документи били предадени и осчетоводени от работодателя. С тези доводи въззивамият счита, че обжалваното решение е правилно, поради което моли обжалваното същото да бъде потвърдено. Претендира и разноски. Отправил е и искане да бъдат изключени от доказателствата по делото приетите от районния съд предизвестие от 11.05.2021г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.3 от КТ и протокол от същата дата за връчване на предизвестието. Посочено е, че същите са приобщени по делото в нарушение на съдопроизводствените правила, въпреки направеното от него възражение по време на открито съдебно заседание от 22.06.2022г. Твърди се, че тези документи не са представени от ответника своевременно с отговора на исковата молба, поради което възможността за представянето им към момента на първото съдебно заседание е била преклудирана. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 21824/01.07.2021г. на Ц. П. Ф., с която е предявил срещу ответника „О.“ ЕООД обективно, кумулативно съединени искове по чл. 344, ал 1, т. 1, т.2 и т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ и чл.224, ал.1 КТ и чл.128 КТ за признаване на незаконност и отмяна на дисциплинарното уволнение, извършено със Заповед № 19/08.06.2021г.; за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „технически ръководител строителство“; за присъждане на дължимото се на ищеца обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за оставането му без работа в периода от 08.06.2021 г. до 08.12.2021г. в размер на 13 080 лева; за присъждане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 29 работни дни за 2020г. и 2021г. в размер на 2873, 64 лева, както и за присъждане на неизплатено трудово възнаграждение за периода м.04.2021г. – м.06.2021г. в размер на 4355, 45 лева. Ищецът е претендирал и законна лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземанията. Ищецът твърди, че между него и ответника „О.“ ЕООД е бил сключен безсрочен трудов договор № 5 от 18.04.2017г., въз основа на който изпълнявал длъжността „технически ръководител строителство“ при осем часов работен ден. Основното му месечно трудово възнаграждение било в размер на 2000 лева, като било уговорено и допълнително такова за трудов стаж и професионален опит в размер на 6, 60%. Със заповед № 19/08.06.2021 г., връчена на ищеца по куриер на 18.06.2021г., работодателят наложил на Ц. П. Ф. дисциплинарно наказание „уволнение“ и прекратил трудовото правоотношение считано от 08.06.2021г. Ищецът счита, че извършеното уволнение е незаконосъобразно, поради което същото следва да бъде отменено. В тази връзка е посочил, че дисциплинарното производство започва с уведомяване на работодателя за допуснато нарушение на трудовата дисциплина. Това ставало чрез докладна записка, която следвало да съдържа описание на нарушението, както и обстоятелствата и момента на извършването му. На основание чл.193 КТ работодателят трябвало да изслуша работника или да приеме обясненията му, като за целта той отправял писмена покана, съдържаща разумен срок за даване на обяснения. В настоящия случай писмена покана за даване на обяснения не била изпращана на ищеца. От връчената заповед за уволнение единствено било видно, че основанието за издаването й е сигнал, подаден от управителя на ответното дружество, но не било посочено във връзка с какво в сигналът. Недоумение будело обстоятелство, че в заповедта е отразено, че е връчена при отказ пред свидетели, доколкото ищецът получил същата по куриер на дата 18.06.2021г. Изложени са твърдения, че в резултат на уволнението ищецът е останал без работа, като това състояние продължавало и към момента на подаване на исковата молба, поради което на основание чл.225, ал.1 КТ претендира и заплащането на обезщетение за оставане без работа за 6 месеца за периода от 08.06.2021г. до 08.12.2021г. в размер на 13 080 лева. Твърди, че размерът на последното получено от него брутно трудово възнаграждение възлиза на 2180 лева. В заповедта било посочено, че следва да му се изплати и обезщетение за неползван платен годишен отпуск, поради което на основание чл.224, ал.1 КТ ищецът е претендирал и сумата от 2873, 64 лева, като е посочил, че за 2021г. са налице 9 работни дни неизползван отпуск, а за 2020г. – 20 работни дни. Също така имало забавяне в плащането на трудовото възнаграждение на ищеца, поради което на последния не било заплатено такова за м.05.2021г. и за отработените дни на м.06.2021г. /от 01.06 до 07.06/. За м.04.2021г. ищецът получил частично плащане в размер на 500 лева. Поради това, Ц. П. Ф. претендира заплащането на трудово възнаграждение в общ размер на 4355, 45 лева /1680 лева за м.04.2021г., 2180 лева за м.05.2021г. и 495, 45 лева за м.06.2021г./. Моли предявените искове да бъдат уважени. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „О.“ ЕООД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва основателността на предявените срещу него искове. Не оспорва, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 5 от 18.04.2017 г. Твърди, че трудовото правоотношение с ищеца е законосъобразно прекратено след наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. В периода 26.04.2021г. – 07.06.2021г. ищецът допуснал множество дисциплинарни нарушения, изразяващи се в неявяване на работа за цели работни дни, като неявяванията били констатирани в 17 броя протоколи за проверки. За отсъствието си ищецът не представил на работодателя никакви оправдателни документи. На 08.06.2021г. ищецът бил извикан в офиса на работодателя, като пред свидетелите К.Д. и В.М. му били връчени 7 броя покани за даване на обяснения за неявяване на работа, но служителят отказал да ги получи и заявил, че няма да дава никакви обяснения. С оглед отказа на ищеца да даде обяснения, работодателя подписал и връчил на Ц. П. Ф. процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, която ищецът също отказал да получи. Този отказ бил удостоверен с подписите, положени върху заповедта от присъстващите на място свидетели. Самият оригинал на заповедта бил изпратен на ищеца седмица по-късно. От изложеното било видно, че Ц. П. Ф. е извършил множество нарушения на трудовата дисциплина, като работодателят след съобразяване на всички обстоятелства около тяхното извършване издал представената по делото заповед за уволнение. Надлежно била проведена процедурата по налагане на дисциплинарно наказание. Във връзка с исковете за заплащане на трудово възнаграждение и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ответникът е посочил, че за м.04.2021г. е платил на ищеца сумата от 500 лева, поради което дължимото за този месец възнаграждение в нетен размер възлиза на 1191, 94 лева. За м.05.2021г. служителят имал 11 работни дни самоотлъчка, поради което ответникът дължал сумата от 597, 04 лева, която не била изплатена поради наличието на неплатени насрещни вземания на работодателя. За периода 01.06.2021г. – 07.06.2021г. ищецът имал 5 работни дни самоотлъчка, като съгласно фиш за дължимо трудово възнаграждение работодателят не дължал заплащането на такова. Дължало се единствено обезщетение за неползван платен годишен отпуск от 21 дни в размер на 2180, 01 лева. В условията на евентуалност ответникът е направил възражение за прихващане с дължимите на ищеца суми до размера на по-малкото с вземане по чл.221 ал. 2 КТ в размер на 2180 лв. – обезщетение за наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, както и с вземане в размер на 740 лева – за връщане на предоставени на ищеца парични суми като служебни аванси за периода 30.03.2021г. – 11.05.2021г., които не са били използвани от ищеца в интерес на работодателя. След изтичане на срока по чл.131 ГПК и в първото по делото открито съдебно заседание пред районния съд от 22.06.2022г. ответникът „О.“ ЕООД е навел твърдение, че на 11.05.2021г. на ищеца е било връчено едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовия договор поради намаляване обема на работа. Ищецът отказал да получи предизвестието, поради което бил съставен протокол от същата дата, подписан от свидетели. Въз основа на това, работодателят е изложил доводи, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено още и с изтичане на срока на едномесечното предизвестие на 11.06.2021г. В подкрепа на твърденията си ответникът е представил по делото предизвестие от 11.05.2021г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.3 от КТ и протокол от същата дата за връчване на предизвестието. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата неправилност. По отношение на доводите на въззивника „О.“ ЕООД, касаещи законосъобразността на проведеното дисциплинарно производство и мотивираността на процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ следва да се посочи следното: Към доказателствената съвкупност е приобщен препис от заповед № 19 от 08.06.2021г. за налагане на дисциплинарно наказание. В заповедта е посочено, че въз основа на сигнал (писмен документ), подаден от управителя на „О.“ ЕООД - И.К.Д. и след извършена от него проверка, се е установило, че Ц. П. Ф. е извършил следните нарушения на трудовата дисциплина: 1. Системно неявяване на работа; 2. Злоупотреба с доверието на работодателя и 3. Разпространяване на поверителна информация, което представлява нарушение на трудовата дисциплина по чл.190, ал.1, т.2 и т.4 КТ. Поради това на Ц. П. Ф. е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ и трудовото правоотношение с него е прекратено от 08.06.2021г. Заповедта е подписана от управителя на „О.“ ЕООД, както и от двамата свидетели В.А.М. и К.П.Д., удостоверяващи отказа на наказания служител да подпише заповедта. Изискванията относно съдържанието на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание са уредени в нормата на чл.195, ал.1 КТ, съгласно която дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Нужно е заповедта да съдържа фактическите признаци на нарушението – кога и от кого е извършено, както и в какво се изразява. Задължението по посочения законов текст за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието, спазването на сроковете по чл. 194 КТ, както и възможността на наказания работник или служител за ефективна защита в хода на съдебното производство при обжалване на наложеното наказание. Нарушението на трудовата дисциплина следва да бъде описано по разбираем за работника или служителя начин, да са посочени осъществените от него действия или бездействия. Не е достатъчно наличието в заповедта единствено на общи описания, а следва да са посочени конкретните действия на работника, тъй като последният следва да може да узнае за фактическите и правните основания за налагане на наказанието, за да може да защити правата си, включително и по съдебен ред. Не е необходимо в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да бъдат описвани конкретно всички действия на работника или служителя по извършване на нарушението, но последното следва да е индивидуализирано от работодателя до степен, която позволява на работника да разбере за какво бива наказван, като следва да е посочена датата или периода на извършването му. Когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ /в този смисъл Решение № 676 от 12.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 999/2009 г., ІV г. о., ГК, Решение № 128 от 28.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 726/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 339 от 19.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1688/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 213 от 8.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7372/2014 г., III г. о., ГК/. Липсата на който и да е от реквизитите има за последица незаконосъобразност на наложеното дисциплинарно наказание. Мотивирането на заповедта за дисциплинарно наказание и индивидуализирането на дисциплинарното нарушение може да бъде извършено и чрез препращане към друг документ, посочен в заповедта за уволнение, чието съдържание е станало известно на работника/служителя – така Решение № 379 от 24.06.2010г. по гр.д. № 410/2009г., г.к. IV г.о. на ВКС, Решение № 49 от 08.02.2011г. по гр.д. № 824/2010г., г.к., I V г.о. на ВКС, Решение № 171 от 23.02.2010 г. по гр.д. № 68/2009 г. III г.о., Решение № 849/12.01.2011 г. по гр.д. № 40/ 2010 г. IV г.о. В настоящия случай в заповед № 19 от 08.06.2021г. за налагане на наказание дисциплинарно уволнение не се съдържа никакво индивидуализиране на допуснатите от ищеца нарушения на трудовата дисциплина. Работодателят се е задоволил единствено с общото посочване на нарушенията, извършени от Ц. П. Ф., а именно: 1. Системно неявяване на работа; 2. Злоупотреба с доверието на работодателя и 3. Разпространяване на поверителна информация. Липсва информация относно датите или периода, в който ищецът не се е явил на работа. Налице е и противоречие между посоченото правно основание – чл.190, ал.1, т.2 КТ /неявяване на работа в два последователни работни дни/ и отразеното в заповедта извършено дисциплинарно нарушение. При такова несъответствие, за да се направи извод относно наличието на допуснато дисциплинарно нарушение, следва да се съобразят фактическите обстоятелства, с които работодателят обосновава дисциплинарното наказание. Такива фактически обстоятелства в случая не са изложени в процесната заповед, което прави невъзможно извършването на проверка от страна на съда дали и кога е извършено твърдяното от ответника нарушение на трудовата дисциплина – системно неявяване на работа. По никакъв начин не може да се установи от съдържанието на заповедта за уволнение и в какво се е изразила злоупотребата с доверието на работодателя /конкретното поведение на работника/, както и каква поверителна информация е била разпространена от него и кога е станало това. Представянето и събирането на доказателства в хода на съдебното производство, които да обосноват наличието на допуснато дисциплинарно нарушение, непосочено в заповедта за уволнение и неиндивидуализирано чрез неговите обективни и субективни признаци, не удовлетворява изискванията на чл.195, ал.1 КТ, тъй като законосъобразността на уволнението се преценява към момента на налагане на дисциплинарното наказание. Следва да се посочи, че самата заповед за уволнение препраща единствено към сигнал (писмен документ), подаден от управителя на ответното дружество. Този сигнал не е представен от работодателя и не е приобщен към доказателствената съвкупност, поради което преценка дали в него се съдържа индивидуализация на дисциплинарните нарушения е невъзможно да бъде извършена. Препращане към друг документ, който да е известен на наказания работник няма в процесната заповед, поради което доводите на въззивника „О.“ ЕООД за противното се явяват неоснователни. Не могат да бъдат споделени твърденията на жалбоподателя, че индивидуализацията на нарушенията е извършена в приобщените по делото и връчени на Ц. П. Ф. при условията на отказ покани за даване на обяснения по реда на чл.193 КТ, тъй като същите тези покани не са интегрирани в заповедта, не са и посочени като приложения към нея. Същото се отнася и спрямо приетите по делото констативни протоколи за неявяване на работа. За да се приеме, че изискването по чл.195, ал.1 КТ е спазено, следва документите, които описват надлежно нарушенията, да са изрично посочени в заповедта, тъй като само тогава те ще се считат за инкорпорирани в нейното съдържание, като в случая това не е сторено. Въз основа на изложеното, съдът приема, че заповед № 19 от 08.06.2021г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на работника Ц. П. Ф. не отговаря на изискванията за мотивиране по чл.195, ал.1 КТ, поради което наложеното дисциплинарно наказание е незаконосъобразно. Искът по чл.344, ал.1, т.1 се явява основателен, като до същите изводи е достигнал и районният съд. По отношение доводите на въззивника за неоснователност на предявения иск по чл.344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване на Ц. П. Ф. на предишната работа: По делото е приет препис от едномесечно предизвестие за прекратяване на трудов договор № 5 от 18.04.2017г. на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ, отправено от работодателя „О.“ ЕООД до ищеца Ц. П. Ф.. Отразено е, че същото е връчено на работника на дата 11.05.2021г., като е подписано от управителя И.К.Д., както и от К.П.Д. и В.А.М. в качеството им на свидетели. Приет е още и препис от протокол, подписан отново от управителя И.К.Д. и от свидетелите К.П.Д. и В.А.М., в който е посочено, че на 11.05.2021г. в присъствието на двама свидетели е било връчено предизвестие на Ц. П. Ф. за прекратяване на трудовото правоотношение между него и „О.“ ЕООД, което той е отказал да подпише. Съдът счита, че възражението на ответника „О.“ ЕООД за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ с изтичане срока на едномесечно предизвестие, връчено при отказ на работника на 11.05.2021г., не е своевременно въведено по делото. Това е така, тъй като подобни твърдения и възражения не са се съдържали в отговора на исковата молба и същите не са заявени до изтичане на срока по чл.131 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК възраженията на ответника срещу предявения иск, се преклудират с изтичане срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Ответникът губи възможността да противопостави възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти, които пропуски, допуснати поради собствената си небрежност, не може да отстрани – така и Решение № 4 от 05.02.2016 г. по т. д. № 3480/2014 г., т. к., ІІ т. о на ВКС. Когато възраженията на ответника не са своевременно заявени до изтичане на срока за отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК, се преклудира възможността ответникът да ги направи по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства - Решение № 429/21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 60/10.04.2013 г. по гр. д. № 896/2012 г. на ІІІ г.о. Съдът не може да разгледа възражение, въведено от ответника след изтичане на срока за отговор. В настоящия случай едва в първото по делото открито съдебно заседание пред районния съд от 22.06.2022г. ответникът „О.“ ЕООД е навел твърдение, че на 11.05.2021г. на ищеца е било връчено едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовия договор поради намаляване обема на работа, поради което трудовото правоотношение между страните е било прекратено още и с изтичане на срока на едномесечното предизвестие на 11.06.2021г. Пред въззивния съд работодателят поддържа, че искът по чл.344, ал.1, т.2 КТ не следва да бъде уважаван, тъй като дори и заповедта за уволнение да бъде отменена, то междувременно е изтекъл срокът на отправеното от него до работника предизвестие. Това възражение и свързаните с него фактически твърдения ответникът не е направил в срока за отговор по чл.131 ГПК, за което не е бил лишен от възможност. Ответникът не е направил това в срок поради собствената си небрежност, с което е загубил възможността да го направи по-късно. Ответникът „О.“ ЕООД не е доказал, а и не е твърдял пропускът да се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Именно поради това горното възражение на въззивника и свързаните с него факти са преклудирани и не подлежат на обсъждане. Въпросът дали изтичането на срока на предизвестието от 11.05.2021г. преди отмяната на заповедта за дисциплинарно уволнение се явява пречка за възстановяване на ответника на предишната работа не е въведен своевременно в предмета на делото, поради което неотносими се явяват представените от работодателя в подкрепа на твърденията му доказателства, а именно: предизвестие от 11.05.2021г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.3 от КТ и протокол от същата дата за връчване на предизвестието, както и информацията в тази връзка, събрана чрез разпита на свидетелите В.М. и К.Д.. За пълнота следва да се посочи, че дори и горните обстоятелства да бяха своевременно включени в предмета на делото, то не може да се направи еднозначен извод, че на ищеца Ц. П. Ф. на 11.05.2021г. е било връчено соченото от ответника предизвестие. В тази връзка настоящата инстанция напълно споделя мотивите на районния съд, че протоколът за връчване при отказ, съставен от управителя И.К.Д. и подписан от К.П.Д. и В.А.М. в качеството им на свидетели, не може да бъде обвързан с представеното предизвестие за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ. В протокола единствено е посочено, че ищецът е отказал да подпише предизвестие за прекратяване на трудовите правоотношения с „О.“ ЕООД, но не става ясно дали се касае за предизвестието за прекратяване на договора на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ. Такава информация не може да се почерпи и от свидетелските показания. Свидетелят В.М. не сочи конкретна дата на връчване, като заявява, че това е станало началото на м.05.2021г. Не става ясно от показанията му какво е било и съдържанието на това предизвестие, нито дали е съставен протокол за удостоверяване отказа на ищеца да го получи. Твърденията на въззивника „О.“ ЕООД за връчване на конкретно представеното от него предизвестие се разколебават от показанията на другия разпитан по делото свидетел – К.Д.. Последният е посочил, че ищецът е бил извикан в офиса на фирмата на 11 май в опит да бъде връчено предизвестие, но поради доста извършени нарушения, а на поради намаляване обема на работа – основанието посочено в предизвестието, представено по делото от ответника. Отново не е събрана чрез показанията на свидетеля друга информация относно съдържанието на предизвестието и отново свидетелят не е заявил на посочената дата да е бил съставян протокол за връчване. Насрещните страни не спорят, че между тях е съществувало безсрочно трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 5 от от 18.04.2017 г., по силата на който ищецът е изпълнявал длъжността „технически ръководител строителство“. С оглед установеното по делото трудово правоотношение между страните за неопределено време и основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, съдът приема, че е основателен и искът за възстановяване на ищеца Ц. П. Ф. на предходно заеманата от него работа „технически ръководител строителство“, като до същите изводи правилно е достигнал и районният съд. Във връзка с иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и оплакванията на въззивника по него: Недължимостта на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за 6 месеца въззивникът обосновава с доводи, че ищецът е останал без работа не поради дисциплинарното му уволнение, а поради прекратяване на трудовото правоотношение между страните с изтичането на срока на предизвестието от 11.05.2021г. Този довод съдът намира за неоснователен, като във връзка с него препраща към изложеното по-горе относно преклудирането на възражението на ответника, основано на факти за връчване на предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ цели да замести дохода на служителя, който той би получавал, ако не беше извършено незаконното уволнение. Размерът на това обезщетение е последното получено от служителя при работодателя преди уволнението брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец, но за не повече от 6 месеца. Установява се от изготвената пред районния съд съдебно-счетоводна експертиза, че размерът на последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец възлиза на 2180 лева, като общият размер на вземането за процесния период от 08.06.2021г. до 08.12.2021г. възлиза на 13 080 лева. Районният съд в открито съдебно заседание от 22.06.2022г. е извършил констатация на оригинала на трудовата книжка на ищеца, като е установил, че последното вписване в нея е на стр.7 и касае прекратяването на трудовото правоотношение с ответника „О.“ ЕООД на 08.06.2021г., като след това липсват други отбелязвания. По делото е приет и заверен от ищеца препис от стр.1, 3, 5, 7 и 27 от трудова книжка № 002, която съгласно чл.347 КТ (изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г.) представлява официален удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя. Установява се, че на стр.7 е записано прекратяване на трудовото правоотношение с ответника на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ на дата 08.06.2021г. Следователно по време на периода, за който се претендира обезщетение по чл. 225 от КТ, ищецът Ц. П. Ф. не е работил по последващо трудово правоотношение. Предвид изложеното, след като съобрази размера на полученото брутно трудово възнаграждение и периода, през който ищецът е останал без работа, настоящата инстанция счита, че в полза на ищеца е възникнало право да получи обезщетение за оставане без работа в размер на 13 080 лева, до който извод правилно е достигнал и първоинстанционният съд. Доводите за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която ответникът-работодател „О.“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца сумата от 4355, 45 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от м.04.2021г. до м.06.2021г., както и сумата от 2180 лева, представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 21 работни дни, касаят неуваженото в пълен размер възражение за прихващане, заявено от работодателя в отговора на исковата молба. В тази връзка следва да се посочи, че в патримониума на ответника „О.“ ЕООД не е възникнало вземане по чл.221, ал.2 КТ – за обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието. Това е така, тъй като това обезщетение се дължи, само ако дисциплинарното уволнение е извършено законосъобразно. В случая се установи, че заповед № 19 от 08.06.2021г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на работника Ц. П. Ф. не отговаря на изискванията за мотивиране по чл.195, ал.1 КТ, като наложеното дисциплинарно наказание е незаконосъобразно. Поради това ищецът не дължи на работодателя си обезщетение по чл.221, ал.2 КТ в размер на 2180 лева, като възражението за прихващане с него се явява неоснователно. По отношение на възражението за прихващане със сумата от 740 лева, представляваща предоставени на ищеца от работодателя парични суми като служебни аванси за гориво, които са преведени по банковата сметка на ищеца за периода от 30.03.2021г. до 11.05.2021г. и не са били използвани от работника в интерес на дружеството-работодател, тъй като със служебния автомобил не е реализиран пробег, съдът приема следното: Дадената от районния съд правна квалификация по чл.55, ал.1 ЗЗД на така заявеното възражение за прихващане е неправилна. Настоящата инстанция счита, че правилната квалификация е по чл.207, ал.1, т.2 КТ – отговорност на работника при условията на пълна имуществена отговорност за липса, която на основание чл.211 КТ се осъществява по общия ред. Това е така, тъй като ищецът притежава качеството „отчетник“, доколкото му е възложено като трудово задължение да разходва и отчита парични ценности. Отчетнически функции по трудовото правоотношение могат да бъдат възлагани не само с длъжностната характеристика, а да произтичат и от естеството на възложената трудова дейност, като съдът е длъжен да изследва за всеки конкретен случай не само длъжностната характеристика, но и какви действия извършва работникът/служителят при изпълнението на трудовите си функции, за да обоснове или да изключи качеството му на материално- отговорно лице – така Решение № 15 от 10.04.2020 г. по гр. д. № 2098/2019 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, Решение № 226/10.07.2013 по гр. д. № 1298/2012 г. на ВКС, IV ГО. Работодателят „О.“ ЕООД е изложил твърдения, че сумата в общ размер от 740 лева е била предоставена на ищеца Ц. П. Ф. като служебен аванс за зареждане на гориво, като самият ищец не е оспорил твърденията на ответника, че сумите са му били предоставени. В Решение № 63 от 23.06.2020 г. по гр. д. № 4091/2019 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС е прието, че при даването на служебен аванс се възлага работа по разходване и отчитане на предоставените парични средства, поради което при неотчитането им, ще е налице хипотезата на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ- работникът или служителят ще отговаря при условията на пълна имуществена отговорност за липса. Дадената погрешна правна квалификация в случая би се отразила евентуално единствено на правилността на обжалваното решение, тъй като районният съд е разгледал спорните факти, така както са заявени от страните, а тежестта на доказване остава непроменена, като работодателят следва да установи получаването на сумата от работника, а работникът - разходването й по предназначение и евентуално връщането на остатъка. В настоящия случай по делото ищецът е представил първични счетоводни документи - фактури и фискални бонове за покупката на гориво. Разпитаният по делото свидетел В.М. е заявил, че лицата, изпълняващи длъжността „технически ръководител“, отчитат предоставените им парични средства на него. Свидетелят К.Д. е посочил, че техническите ръководители имат и материално-отговорни ангажименти. Изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза е установила, че служебните аванси в общ размер на 740 лева са преведени от работодателя на ищеца по банков път на дати 30.03.2021г., 01.04.2021г., 06.04.2021г., 08.04.2021г., 05.05.2021г. и 11.05.2021г. От посочените доказателства съдът приема, че се установява, че в трудовите функции на Ц. П. Ф. е включена и отчетническа дейност. В действителност вещото лице е посочило, че служебните аванси не са отчетени надлежно от ищеца с разходооправдателни документи, но едновременно с това експертът е заявил, че в счетоводството на работодателя са осчетоводени като разход на дружеството фактури за гориво на обща стойност от 637, 11 лева. Последното обстоятелство следва да бъде съобразено като признание на работодателя, че предоставените от него служебни аванси са използвани от работника-ищец по предназначение до размера на сумата от 637, 11 лева. Разликата над тази сума до пълния размер на служебните аванси от 740 лева /102, 89 лева/ не е отразена в счетоводството на ответника, поради което и предвид липсата на други доказателства не може да се приеме, че ищецът е отчел разходването й или я е върнал. При това положение в полза на работодателя „О.“ ЕООД е възникнало вземане срещу ищеца Ц. П. Ф. в размер на 102, 89 лева, доколкото работникът в качеството му на материално-отговорно лице носи отговорност по чл.207, ал.1, т.2 КТ за липсата на предоставените му, но неотчетени служебни аванси до посочения размер. Възражението за прихващане се явява основателно за сумата от 102, 89 лева, която следва да бъде приспадната от най-обременителното задължение за работодателя, а именно това за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 13 080 лева. В резултат на прихващането искът по чл.344, ал.1, т.3 КТ, вр.чл.225, ал. 1 КТ се явява основателен до размера на сумата от 12 977, 11 лева, като до същия извод е достигнал и районният съд. Във връзка с оплакването, че при присъждане на неплатено трудово възнаграждение и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск не са били отчетени периодите на неявяване на ищеца на работа, посочени в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, следва да се посочи, че в нейното съдържание не са отразени по никакъв начин нито конкретни дни на неявяване, нито времеви интервал, в който да е станало това. Именно поради това и съдът прие, че заповед № 19 от 08.06.2021г. не отговаря на изискванията за мотивиране по чл.195, ал.1 КТ, както и че наложеното дисциплинарно наказание е незаконосъобразно. Неоснователно е и оплакването, че присъдените с обжалваното решение суми за неплатено трудово възнаграждение и обезщетения следва да се присъдят в нетен размер, а не в брутен. Това е така тъй като задължението на работодателя към работника е за остатъка от чистата сума за получаване, след като от размера на брутното трудово възнаграждение бъде приспаднат размера на удръжките, които работодателят следва да внесе за дължимия от работника или служителя данък върху общия доход и осигурителните вноски. По силата на чл. 272, ал. 1, т. 3 и т. 4 КТ работодателят има задължение, предвидено в чл. 42, ал. 4 от ЗДДФЛ и задължение, предвидено в чл. 6 от КСО, да удържа дължимите от работника или служителя данъци и осигурителни вноски. Тези удръжки работодателят е задължен да направи и без съгласието на работника или служителя, поради което задължението му към последния е в размер на остатъка от чистата сума за получаване. Работникът не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък общ доход и осигурителни вноски. Това е така и в случая, когато се присъжда брутното трудово възнаграждение, тъй като данъкът и осигурителните вноски са публични държавни вземания /чл. 162, ал. 2, т. 1 от ДОПК/, а в изпълнителното производство Държавата се смята винаги за присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, съгласно чл. 458 от ГПК. Съдебният изпълнител при събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения. Няма пречка да се присъди и л и брутното трудово възнаграждение, или остатъка от чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и осигурителни вноски, но в решението следва ясно да е посочено дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда неговия нетен размер – така Решение № 166 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 220/2009 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС. В настоящия случай първоинстанционният съд ясно е посочил, че се присъжда брутния размер на трудовото възнаграждение и на останалите обезщетения, поради което дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплатят от събраните суми в изпълнителното производство или ще бъдат съобразени и удържани от самия работодател при доброволно плащане на присъдените суми. Поради липсата на други наведени доводи за неправилност на обжалваното решение и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на решаващия състав на СРС относно изхода на спора, първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено. По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото съдът приема, че право на разноски има въззиваемият Ц. П. Ф.. Същият е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева за подаване на отговор на частна жалба срещу Определение № 737/2024г. по гр.дело № 38506/2021г. на СРС, по която настоящата инстанция се е произнесла с Определение № 13343 от 28.08.2024г.. Заплатена е и сумата от 1 600 лева за изготвяне на отговор на настоящата въззивна жалба и осъществяване на процесуално представителство пред СГС. Това се установява от представените по делото договори за правна защита от 10.06.2024г., служещи като разписка за получената в брой сума. Въззивникът „О.“ ЕООД не е направил възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК, поради което същият следва да бъде осъден на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Ц. П. Ф. сумата от 1 900 лева, представляваща сторени разноски в производството пред СГС. Водим от горното, съдът