Решение № 2771 от 24.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 5957/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца М. Д. М. срещу решение от 15.04.2025 г. по гр.д. №54907/2024 г. на Софийски районен съд, 56 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „Менпауър България“ ООД искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 вр. чл.357 ал.1 вр. чл.188 т.3 КТ и чл.344 ал.1 т.2 и т.3 вр. чл.225 ал.1 КТ за признаване на уволнението, извършено със заповед №13403/16.07.2024 г. за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на ищеца на длъжността, заемана преди уволнението, и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 15 078,00 лв. – обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконно уволнение в размер на брутното трудово възнаграждение за периода от 16.07.2024 г. до 16.01.2025 г., като жалбоподателят е осъден да заплати на ответника разноски по делото. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, необосновано и постановено при грубо нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи, че първоинстанционният съд е провел тенденциозно събиране на доказателствата по делото, както и че не се е произнесъл по всички доводи на ищеца, изложени в исковата молба. Поддържа, че по делото не е установено, че е извършил вменените му нарушения на трудовата дисциплина, работодателят не е съобразил тежестта на извършеното и не му е дал възможност да представи писмени обяснения. Сочи още, че не му е връчвана длъжностна характеристика, поради което и предприятието-ползвател не може да му налага дисциплинарни наказания, както и че сключеният трудов договор по чл.107р ал.4 т.1 КТ е нищожен, тъй като работата, за която е сключен, не е временна, нито е по заместване на отсъстващ работник. Твърди още, че е налице нарушение на разпоредбите на чл.107х ал.2 КТ, тъй като предприятието-ползвател го е третирал по-неблагоприятно в сравнение с други работници. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи предявените искове. Претендира разноски. Въззиваемата страна „Менпауър България“ ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради следното: По делото не е спорно, а и е установено от представения трудов договор №17307/07.06.2023 г., че страните са били в трудово правоотношение по силата на което ищецът е заемал длъжността „Търговски представител”, с място на работа в предприятиеползвател „Керакол Хеллас ЕПЕ“, със срок на изпитване 6 мес., като след изтичане на срока същия се счита за сключен за неопределено време. Не е спорно между страните, че ищецът реално е престирал своя труд при „Керакол Хеллас ЕПЕ“, а не при ответното дружество. Договорът e сключен за работно място – Home office. Не е спорно и че трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 16.07.2024 г. на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ – поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Спорно е между страните валидността на сключения трудов договор, респ. неговият характер – срочен по чл.107р КТ или безсрочен. В самия договор е посочено, че се сключва по реда на чл.107р КТ вр. чл.68 ал.1 т.2 КТ до завършване на определена работа – извършване на пазарни проучвания, стратегии за продажби за България, представяне на компанията, популяризиране и презентация на фирмените продукти и услуги пред потенциални клиенти. Съгласно разпоредбата на чл.107р ал.1 КТ, в трудовия договор с предприятие, което осигурява временна работа, се уговаря, че работникът или служителят ще бъде изпратен за изпълнение на временна работа в предприятие-ползвател под негово ръководство и контрол. Съгласно ал.4, трудовият договор по ал.1 се сключва при условията и по реда на раздел I от тази глава, както следва: 1. до завършване на определена работа и 2. за заместване на работник или служител, който отсъства от работа. Следователно, специфичното за този вид срочно трудово правоотношение е, че работодателят е лице, различно от това, при което и за което се полага труда. Фактически трудът се полага при друго предприятие, явяващо се ползвател на услугата и под чиито контрол и ръководство се намира работникът по повод изпълнение на възложената работа. Възможностите за сключване на такъв са само в двете хипотези на чл.107р ал.4, като процесният договор е сключен в тази на т.1 КТ - до завършване на определена работа. Тоест предприятието осигуряващо временна работа се явява реално само посредник между работника, търсещ работа, и предприятието-ползвател на услугата по търсене на работна сила за извършване на временна работа. Обемът на работата, която следва да се свърши се определя от ползвателя и той е бил изрично разписан в акт от 07.06.2023 г. Ползвателят на услугата е и този, който следва да определи дали работата, за която е сключен договорът, е изпълнена от работника. С изключение на тези специфики, характерът на трудовото правоотношение се припокрива с този на срочните договори по чл.68 ал.1 КТ. Следва да се посочи, че трудовият договор по чл.107р ал.1 КТ може да съществува само като срочен трудов договор по чл.68 ал.1 т.2 КТ – до завършване на определена работа или като срочен трудов договор по чл.68 ал.1 т.3 КТ – за заместване на работник или служител, който отсъства от работа /аргумент от чл.107р ал.4 КТ/. В разпоредбите н а чл.107р – чл.107ч КТ, регламентиращи сключването на трудов договор с предприятие, което осигурява временна работа, се установяват допълнителните елементи на трудовото правоотношение, обусловени от престирането на работната сила в друго предприятие, като част от установените задължения за предприятието – работодател /чл.107с от КТ/, както и уреждането на отношенията между двете предприятия, не съставляват част от възникналата трудово правна връзка. При довод/възражение за недействителност на трудов договор или клауза от него, допустимо и преюдициално въведен в предмета на трудов спор за незаконно уволнение от заинтересованата страна, съдът/въззивният съд е длъжен да се произнесе /така решение №339 от 22.10.2013 г. по гр.д. №2713/2013 г., IV ГО на ВКС, решение №581 от 10.12.2010 г. по гр.д. №869/2009 г., IV ГО на ВКС, решение №98 от 14.07.2022 г. по гр.д. №2954/2021 г., III ГО на ВКС, решение №13 от 14.01.2025 г. по гр.д. №50/2024 г., IV ГО на ВКС, решение №176 от 15.03.2010 г. по гр.д. №3022/2008 г., III ГО на ВКС, решение №551 от 02.10.2025 г. по гр.д. №278/2025 г., ІІІ ГО на ВКС. Всяка от страните по трудово правоотношение има правен интерес от обявяване недействителността на трудовия договор или на отделни негови клаузи. Упражняване на правото може да стане в самостоятелен исков трудов спор, инцидентно в рамките на висящ исков процес, вкл. и чрез възражение в трудов спор за незаконно уволнение, за трудово възнаграждение, трудово обезщетение. Искът по чл.74 КТ може да бъде предявен, както по време на действие на трудовото правоотношение, така и когато трудовият договор е прекратен. Във втората хипотеза правният интерес от него произтича от уреждане на отношенията във връзка с прекратеното трудово правоотношение – има преюдициално значение за законосъобразността на основанието, на което е прекратен трудовият договор, съответно за възстановяването на заеманата преди уволнението длъжност или за дължимостта на трудови възнаграждения, обезщетения или други престации по трудовото правоотношение. На основание чл.75 от КТ отношенията между страните до обявяване недействителността се уреждат като при действителен договор. Затова преюдициалното произнасяне по релевираната от заинтересованата страна недействителност на договора с това решение има значение по исковете за законността на уволнението, за възстановяване на работа, обусловен от действително трудово правоотношение или за дължими по трудовото правоотношение парични престации. Ето защо, основателни са оплакванията на въззивника във въззивната жалба за необсъждане на събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и непроизнасяне и по всички поддържани доводи и възражения на страните. Въззивният съд намира, че клаузата на чл.2 ал.1 от процесния трудов договор, предвиждаща, че същият е сключен до завършване на посочената по-горе работа, е недействителна. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че клауза за срочност по чл.68 ал.1 т.2 КТ е недействителна, ако не е посочена конкретна, а обща работа, или ако работата е с постоянен характер. При липса на ясно дефиниран резултат, договорът се преобразува в такъв за неопределено време /безсрочен/. От съдържание на процесния трудов договор е видно, че страните са имали воля на сключат безсрочен трудов договор по чл.67 ал.1 т.1 КТ. Ако работата не е надлежно индивидуализирана, нито е определяема въз основа на други елементи от съдържанието на трудовия договор, то липсва уговорка за срок. Изискването за ясно дефиниране на определена работата, за изпълнението на която е сключен трудовият договор, намира приложение и по отношение на трудовите договори по чл.107р КТ, като последицата при липса на определяне на работата, за която е сключен, отново е превръщане на трудовия в договор в безсрочен – в този смисъл е определение №203 от 18.03.2022 г. по гр.д. №3533/2021 г., III ГО на ВКС. В процесния трудов договор работата, за изпълнението на която той е сключен, е посочена бланкетно и по начин, непозволяващ индивидуализация, поради което и предвидената клауза в титулната част на договора за срочност на трудовото правоотношение - чл.107р ал.1 КТ вр. чл.68 ал.1 т.2 КТ, не може да се приложи. С оглед изложеното, въззивният съд приема, че страните са били обвързани от безсрочно трудово правоотношение. Недействителността на посочената клауза от сключения между страните трудов договор, респ. преобразуването му в такъв за неопределено време, сама по себе си обаче не може да обоснове незаконност на процесното дисциплинарно наказание. На ищеца е вменено извършването на следните нарушения на трудовата дисциплина по чл.190 ал.1 т.2 т.4 и т.7 КТ вр. чл.7 ал.3 т.4 от трудов договор №17307/07.06.2023 г. вр. чл.195 ал.1 КТ, а именно: неявяване на работа на следните дати: 10.07.2024 г., 11.07.2024 г. и 12.07.2024 г.; на 15.05.2024 г. в рамките на работното време и при съвместно пътуване със служебен автомобил за посещение на потенциални клиенти в гр. София, заедно с Ч.Д., си е уредил среща с потенциален клиент от частния си строителен бизнес – от 16:00 ч. в гр. София, ресторант „Хепи Бар и Грил Изток“, ул. „Акад. Методи Попов“, която среща е продължила около 1 час; на 27.05.2024 г. в рамките на работното време и при съвместно пътуване със служебен автомобил за посещение на потенциални клиенти в гр. София, заедно с Ч.Д., си е уредил среща с потенциален клиент от частния си строителен бизнес – от 14:00 ч. в офиса на строителна фирма „Домекс“, ул. „Гатьо Шишков“ №22, която среща е продължила около 40 мин.; на 27.05.2024 г. в рамките на работното време и при съвместно пътуване със служебен автомобил за посещение на потенциални клиенти в гр. София, заедно с Ч.Д., си е уговорил срещи с подизпълнители и клиенти от частния си строителен бизнес – първата среща е била в 13:30 часа в гр. София, в новострояща се жилищна сграда на ул. „Симеон“ №122, която среща е била около 30 мин. и основната тема е била уреждане на плащане с подизпълнител за хидроизолация на балкони на сградата, като служителят е заявил, че предоставя на своя подизпълнител продукт, произведен от конкурентна италианска компания, втората среща е била от 15:00 ч. в офиса на строителна фирма „Домекс“ на ул. „Гатьо Шишков“ №22, която среща е продължила около 20 мин. и основната тема е била подписване на договор и получаване на скица-проект за строителни работи, които учреденото търговско дружество трябва да извърши като подизпълнител на „Домекс“. Данни за извършваните нарушения се съдържат в самата заповед и в писмо от Ч.Д. – регионален мениджър, от 30.05.2024 г., изпратено по ел. поща. Дисциплинарното наказание „уволнение” се налага, когато служителят е извършил виновно неизпълнение на трудовите задължения и с оглед тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и поведението на служителя наложеното наказание се явява съответно. Същевременно законът предпоставя изисквания към процедурата по налагане на дисциплинарни наказания, касаещи изслушването на служителя, мотивиране на заповедта, спазване на преклузивни срокове. Тежестта на доказване относно спазването на тези изисквания е за работодателя – ответник в процеса. Подробното описание на обективните и субективните признаци на нарушението е от съществено значение за защита на служителя срещу неоснователно ангажиране на дисциплинарната му отговорност чрез депозиране на адекватни обяснения и при възможност – на доказателства, оборващи изводите на наказващия орган. Заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание, следва да бъде ясно мотивирана и по начин, че да са ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на извършването му. Важното е от съдържанието на заповедта да следва несъмненият извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение и работникът или служителят да има възможност да разбере причината, поради която трудовото правоотношение е прекратено, а съдът да може да извърши проверка и, въз основа на това, да заключи дали уволнението е законосъобразно. Съгласно трайната практика на ВКС – решение №376/11.06.2010 г. по гр.д. № 264/2009 г., ІІІ Г О на ВКС, решение №278/19.05.2011 г. по гр.д. № 1276/2010 г., ІV ГО на ВКС, решение №460/17.06.2010 г. по гр.д. №465/2009 г., ІІІ ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, е възможно мотивирането на заповедта за дисциплинарно уволнение, чрез препращане към друг акт на работодателя обективиращ нарушението чрез неговите признаци, който е известен на работникът или служителят. Обосновката на работодателя за конкретните факти, поради които е издадена заповедта за уволнение, може да бъде формулирана и в друг документ, към който препраща заповедта. Не е задължително този документ непременно да изхожда от работодателя. Важното е той да е станал достояние на работника или служителя. Съдът намира, че процесната уволнителната заповед съдържа всички задължителни реквизити, посочени в нормата на чл.195 ал.1 КТ по отношение - мотиви, нарушителят, нарушението, индивидуализирано с неговите обективни и субективни признаци, кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Чл.194 КТ урежда сроковете за налагане на дисциплинарните наказания. Ал.1 предвижда, че дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от 2 мес. от откриване на нарушението и не по-късно от 1 год. от извършването му. Сроковете са преклузивни. С изтичането им се прекратява възможността работодателят да наложи дисциплинарното наказание. За преклузивните срокове съдът следи служебно в съдебното производство по проверка законосъобразността на заповедта за дисциплинарно наказание. Дисциплинарното производство е своеобразно санкционно производство. С изтичането на сроковете се прекратява възможността за търсене на дисциплинарна отговорност. В правния мир дисциплинарната простъпка вече не съществува като основание за налагане на наказание. Двумесечният срок по чл.194 ал.1 КТ тече от откриване на нарушението. Откриване на нарушението ще бъде налице, когато са изготвени всички материали, установяващи нарушението от обективна и субективна страна. Едва когато материалите, обективиращи данни за извършеното нарушение, достигнат до наказващия орган, можем да говорим за откриването му и от този момент започва да тече двумесечният срок по чл.194 ал.1 КТ. Видно от описаната по-горе заповед за налагане на дисциплинарно наказание, същата е издадена на 16.07.2024 г. и е връчена на ищеца на същата дата, поради което и съдът намира, че при налагане на дисциплинарното наказание на ищеца са спазени предвидените в чл.194 КТ преклузивни срокове. Съгласно разпоредбата на чл.193 ал.1 КТ, в стадия на установяване факта на нарушението на трудовата дисциплина работодателят е длъжен да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения. Това задължение на работодателя като орган на дисциплинарна власт представлява, от друга страна, право на работника или служителя да бъде изслушан или да даде писмени обяснения. Трайна е практиката на ВКС, обобщена в решение №494/18.06.2010 г. по гр.д. №1687/2009 г. на ІІІ ГО, че писмените обяснения по чл.193 КТ може да не са поискани лично от директора на предприятието, а от прекия началник на служителя, но следва да са предоставени на работодателя. ВКС трайно приема, че няма пречка субектът на дисциплинарната власт да оправомощи друго лице да поиска писмени обяснения от извършителя на нарушението по реда на чл.193 КТ. По делото са представени искания от пълномощника на управителя на ответника до ищеца, изх. №№6006/04.06.2024 г. и 6041/12.07.2024 г., изпратени му по ел. поща съответно на 04.06.2024 г. и 12.07.2024 г., за даване на обяснения във връзка с всяко едно от вменените му процесни нарушения на трудовата дисциплина – неявяване на работа и лични срещи през работно време. Обяснения не са представени. От приетото по делото заключение на СГЕ, което и настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че подписът срещу „Пълномощник на управителя“ в искане за даване на обяснения, изх. №6006/04.06.2024 г., е положен от Г.Р.К.. От приетото по делото заключение на СТЕ от 18.03.2025 г., което и настоящият въззивен състав кредитира напълно, се установява, че титуляр на КЕП, положен върху искане, изх. №6041/12.07.2024 г., е Г.Р.К.. От приетото по делото заключение на СТЕ от 03.01.2025 г., което и настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че описаните по-горе искания за обяснения, както и заповед за налагане на дисциплинарно наказание са изпратени от имейл адрес •••@••• до имейл адреси •••@••• и •••@•••, като и трите имейл съобщения са доставени успешно и съответно са получени. От приетото във въззивното производство заключение на СТЕ, което съдът кредитира напълно, се установява, че описаните по-горе искания за обяснения, както и заповед за налагане на дисциплинарно наказание са изпратени от имейл адрес •••@••• до имейл адреси •••@••• и •••@•••, като и трите имейл съобщения са доставени успешно и съответно са получени. От заключението се установява още, че титуляр на КЕП, положен върху искане, изх. №6041/12.07.2024 г., е Г.Р.К., който КЕП е бил валиден към момента на подписване /12.07.2024 г./. От обясненията на ищеца по реда на чл.176 ГПК, дадени във въззивното производство, се установява, че имейл адреса •••@••• е негов. При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че по делото се установи ответникът да е спазил императивното изискване на чл.193 ал.1 КТ – работодателят е изискал обяснения от ищеца. На ищеца е вменено извършването на нарушения на трудовата дисциплина по чл.190 ал.1 т.2 КТ – неявяване на работа в течение на два последователни дни; чл.190 ал.1 т.4 КТ – злоупотреба с доверието на работодателя, и чл.190 т.7 КТ – други тежки нарушения на трудовата дисциплина във вр. чл.7 ал.3 т.4 от трудов договор №17307/07.06.2023 г. От показанията на свид. Ч.Д. се установява, че ищецът е заемал длъжността „Търговски представител“, като до мес.05.2024 г. ищецът не е представял отчети, като 3 дни през мес.05.2024 г. свидетелят е работил заедно с ищеца. Първата среща е била на 16-17 май, а следващата – някъде към 28 май, като свидетелят е пътувал заедно с ищеца, за да посещават клиенти на „Керакол“, като и трите пъти са започвали работа от обяд, тъй като ищецът е имал ангажименти и е разказал на свидетеля, че има и собствен бизнес – занимава се с ремонти и строителна дейност, поради което и е имал ангажименти да ходи до обектите си, за да нагледа майстори, да се срещне с клиенти. Още първият ден в ресторант до паркхотел „Москва“ ищецът е договарял около 1 час за личния си бизнес, като е ползвал всички ресурси /служебна кола, гориво, работно време/, предоставени му от „Керакол“, за личния бизнес, като през целия ден е осъществявал около 2-3 посещения на клиенти, а пред другото време – да си посети майстор, да се разплати за личния си бизнес, да подпише протокол с фирма „Домекс“, да се види обектите. Ищецът е имал среща и на негов обект на ул. „Симеон“, за да си нагледа майсторите, в офиса на фирма „Домекс“ в кв. „Манастирски ливади“, които посещения не са били свързани с дейността на „Керакол“. Свидетелят сочи още, че последните 3-4 дни преди ищецът да върне служебният автомобил през мес.05.2024 г. е отсъствал от работа, като всички негови нарушения свидетелят ги е описал, както и че работата на ищеца е била да обикаля и да попълва анкетни карти на хартиен носител, след което да ги изпраща в Гърция. Установява се още, че ищецът е бил задължен да изпраща седмични отчети, което обаче не е правил. От показанията на свид. М.М. се установява, че ищецът е заемал длъжността „Търговски представител“, като от свид. Ч.Д. по телефон и по имейл е постъпил сигнал, че ищецът не изпълнява служебните си задължения – отсъствие на конкретни дати и че води паралелен бизнес. Свидетелят сочи още, че ищецът е имал служебен автомобил, на който автомобил е била изтекла застраховката и ищецът е трябвало да го върне. От представения във въззивното производство приемо-предавателен протокол от 18.07.2024 г., се установява, че на посочената дата ищецът е предал на Ч.Н.Д. л.а. „Форд Пума“. От обясненията на ищеца по реда на чл.176 ГПК, дадени във въззивното производство, се установява, че на 10, 11 и 12.07.2024 г. е бил в къщи на разположение, защото по договор не е имал локализирано място, на което да се явява на работа, като на тези дати не е управлявал служебния автомобил, защото е бил без сключена застраховка „Гражданска отговорност“. В чл.107з КТ са регламентирани същността и условията за работата от разстояние, като съгласно ал.3, условията и редът за работа от разстояние се уговарят в колективен или в индивидуален трудов договор. В индивидуалния трудов договор се уговарят конкретно всички условия, права и задължения на страните по него във връзка с работата от разстояние и осъществяването и, а съгласно ал.7, мястото и характерът на работата от разстояние, условията и редът за осъществяването и се определят в индивидуалния трудов договор. Според ал.9, с индивидуалния и/или с колективен трудов договор, или с вътрешни актове на работодателя се приемат правила, чрез които се определят: 1. редът за възлагането и отчитането на работата от разстояние; 2. съдържанието, обемът, постигнатите резултати и други характеристики на работата, които са от значение за отчитане на извършеното. Трудовите функции следват от естеството на длъжността и работодателят следва да връчи на служителя/работника длъжностна характеристика, в която трудовите функции да са отразени. Но когато служителят/работникът започне работа и започне да осъществява определени трудови функции, свързани с естеството на длъжността и работодателят приема изпълнението им, следва да се приеме, че са възложени на служителя/работника и приети от него. Възлагането, приемането и изпълнението на трудови функции, които са свързани с естеството на длъжността, е допустимо да бъде доказвано с всички предвидени в процесуалния закон доказателствени средства /така решение №259/02.06.2011 г. по гр.д. №1725/2010 г. по описа на ВКС, ІV ГО/. В конкретния случай сключеният между страните трудов договор е за работа от разстояние, но нито в него, нито в колективен такъв, нито в някакъв вътрешен акт на работодателя се съдържат условията и редът за изпълнение на работата от страна на ищеца, както и възлагането и отчитането на работата. Не е спорно и че на ищеца не е връчвана длъжностна характеристика. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства са установени трудовите функции на заеманата от ищеца длъжност, като основните такива са свързани със срещи с потенциални клиенти на предприятиетоползвател във връзка предлагани от него продукти. От събраните по делото доказателства и с оглед естеството на трудовите функции на заеманата от ищеца длъжност и договорената работа от разстояние, въззивният съд намира, че ищецът не е имал конкретно локализирано място, на което да се явява на работа, доколкото е следвало да се среща с потенциалните клиенти на дружеството-работодател, като отчитането на работодателя е ставало чрез седмични отчети. За изпълнение на възложените му трудови функции на ищецът е бил предоставен служебен автомобил за провеждане на срещите с потенциалните клиенти. При тези данни настоящият съдебен състав намира, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване, че ищецът е извършил вмененото му нарушение на трудовата дисциплина – неявяване на работа на посочените по-горе дати. С оглед естеството на заеманата от ищеца длъжност липсата на годен за управление автомобил, доколкото между страните не е спорно, че към датите на вмененото на ищеца нарушения предоставеният му автомобил е бил без валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, то и не може да се приеме, че е налице виновно неизпълнение на трудовите му задължения. Въззивният съд намира обаче, че по делото е установено, че провежданите през работно време срещи представляват злоупотреба с доверието на работодателя от страна на ищеца и тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.190 т.7 КТ. В чл.7 ал.3 т.4 от трудовия договор е предвидено, че последният се прекратява с дисциплинарно уволнение при наличие на основание по чл.190 КТ, като за целите на договора страните се съгласяват, че „тежко нарушение на трудовата дисциплина“ представлява и използването на имуществото на работодателя или предприятието за лични цели. Съгласно чл.126 т.9 КТ, работникът или служителят е длъжен да бъде лоялен към работодателя си, като не злоупотребява с неговото доверие и пази доброто име на предприятието. Неизпълнението на задължението за лоялност към работодателя също съставлява дисциплинарно нарушение по чл.190 т.4 КТ - злоупотреба с доверието, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността. Нарушението може да се прояви в различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник и работодател. Несъмнено, злоупотреба с доверието на работодателя е налице, когато работникът, възползвайки се от служебното си положение е извършил преднамерени действия с цел извличане на имотна облага. Злоупотреба с доверието на работодателя обаче е налице и в случаите, когато без да е извлечена имотна облага, работникът, възползвайки се от служебното си положение е извършил действия, компрометиращи оказаното му доверие; когато с действията си е злепоставил работодателя пред трети лица, независимо дали действията са извършени умишлено. В този смисъл решение №86/25.05.2011 г. по гр.д. №1734/2009 г., ІV ГО на ВКС. Други тежки нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл.190 ал.1 т.7 КТ са нарушения, които не са изрично изброени в закона, но поради своята тежест, последствия или системност, правят невъзможно продължаването на трудовото правоотношение. Те се определят въз основа на конкретните обстоятелства, застрашават дейността на предприятието или законните интереси на други служители. Въззивният съд намира, че по делото е установено при условията на пълно и главно доказване, че на посочените в уволнителната заповед дати ищецът по време на изпълнение на служебните си задължения е осъществявал и сочените срещи във връзка с личния му бизнес, които вменени му действия представляват злоупотреба с доверието на работодателя и тежко нарушение на трудовата дисциплина, т.е. налице е нарушение на трудовата дисциплина по чл.190 т.4 и т.7 КТ. Използването на предоставените му ресурси за лични цели, извършването на лични срещи в рамките на работното време безспорно представляват злоупотреба с доверието на работодателя и е тежко нарушение на трудовата дисциплина. Ето защо, следва да се приеме, че с тези си действия ищецът е компрометирал оказаното му от работодателя доверие, което застрашава и дейността на предприятието-работодател. Доколкото съдът достигна до извода, че са налице нарушения на трудовата дисциплина от страна на ищеца, то и следва да извърши преценка дали наложеното му дисциплинарно наказание отговаря на критериите по чл.189 ал.1 КТ. При налагането на дисциплинарно наказание работодателят е длъжен да прецени освен в какво се изразява конкретното нарушение, и при какви обстоятелства е извършено, какви са били подбудите на нарушителя, поведението и личността му, настъпили ли са вредни последици от деянието му. И само когато така индивидуализираното нарушение на трудовата дисциплина се оцени като тежко, работодателят може да наложи най-тежкото – дисциплинарно уволнение. При определяне на дисциплинарното наказание, съгласно разпоредбата н чл.189 ал.1 КТ, работодателят е длъжен да съобрази наказанието с тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, но съобразявайки всички тези обстоятелства с цялостното поведение на работника. Тази преценка следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможните неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника/служителя към конкретното неизпълнение и въобще поведението му при полагането на труд /Решение №372/01.07.2010 г. по гр.д. №1040/2009 г. ІV ГО на ВКС/. Съдът, като обсъди вида на нарушението, намира, че наложеното дисциплинарно наказание „уволнение” е съответно на тежестта на извършеното и извършените от ищеца нарушения и с оглед своята тежест и значимостта на неизпълнените трудови задължения, са достатъчни, за да обосноват наложеното от субекта на дисциплинарната власт наказание „уволнение”. Съобразена е тежестта на нарушенията, обстоятелствата, при които са извършени, и поведението на ищеца. Отчетени са отговорностите на професията и длъжността, характерът и важността на умишлено неизпълнените трудови задължения. Налице е повторяемост на извършените нарушения – ежедневни ангажименти през работно време във връзка с личния бизнес. Тези нарушения се свеждат и до частично непредоставяне на дължимото по трудовото правоотношение - поставяне на разположение на работодателя през работното време, и са свързани с извличане на лична имотна облага. Съдът отчита субективното отношение н а ищеца към конкретното неизпълнение на трудовите му задължение – липсата на критичност и безразличното отношение към нарушенията. Всички тези обстоятелства водят до извод, че тежестта на наказанието е съобразено с критериите, предвидени в разпоредбата на чл.189 ал.1 КТ. Основателно е твърдението на въззивника, че първоинстанционният съд не е обсъдил възражението му за дискриминация по смисъла на чл.8 ал.3 КТ. В исковата молба ищецът е въвел възражение за дискриминация. Съгласно разпоредбата на чл.8 ал.3 КТ, при осъществяване на трудовите права и задължения не се допуска пряка или непряка дискриминация, основана на народност, произход, пол, сексуална ориентация, раса, цвят на кожата, възраст, политически и религиозни убеждения, членуване в синдикални и други обществени организации и движения, семейно и материално положение, наличие на психически или физически увреждания, както и различия в срока на договора и продължителността на работното време. Дискриминацията представлява неоправдано различно третиране въз основа на признаци, за които това е забранено. В случая, действително от една страна, се съдържат в исковата молба твърдения за различно третиране по смисъла на чл.8 ал.3 КТ, но същото не касае самото прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, а съдържанието му, и наличието на различно по-неблагоприятно третиране на ищеца, изразяващо се в договорен по-нисък размер на трудовото му възнаграждение, е ирелевантно за законността на уволнението. Поради изложеното, съдът счита, че налагането на дисциплинарното наказание е извършено при спазване материалноправните и процесуалноправните изисквания за това, поради което уволнението на ищеца се явява законосъобразно, а искът по чл.344 ал.1 т.1 КТ – неоснователен. Предвид неоснователността на главния иск по чл.344 ал.1 т.1 КТ, неоснователни се явяват и акцесорниите искове по чл.344 ал.1 т.2 КТ - за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност и по чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 КТ – за заплащане на обезщетение за времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение, доколкото основателността на тези искове включва извод за незаконосъобразност на уволнението. Поради изложеното и поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено изцяло. С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 1741,88 евро с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е неоснователно. По делото е представен договор за правна помощ, сключен между въззиваемата страна и Еднолично адв. дружество „С.“, според който е договорено и заплатено адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 3406,82 лв. с ДДС. Според решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-483/22, правилото на чл.78 ал.5 ГПК, че при намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност съдът не може да пада под минимума в Наредба №1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не се прилага. В пар.1а ал.2 Наредба №1/09.07.2004 г. са определени критериите за преценката за „фактическа и правна сложност“ при определяне размера на възнаграждението. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение съответства изцяло на естеството на правния спор, вида и обема на предоставената правна защита. Воден от гореизложеното, съдът