Решение № 1274 от 26.2.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 4179/2025 г.

дело № 20251100504179 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по постъпила в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба с вх. № 261310/14.08.2024 г. на ищцата М. И. Д., ЕГН •••••••••• срещу решение № 14795/29.07.2024 г. (допълнено с решение № 2597/17.02.2025 г. по реда на чл. 250 ГПК), постановено по гр. дело № 1271/2023 г. по описа на СРС, 141 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу „Уиз Еър Унгария Црт., чуждестранно акционерно дружество, извършващо дейност в Република България чрез клона си с фирма „Уиз Еър Унгария Црт. – клон България“ искове, както следва:

• с правно основание чл. 74, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 и 2 КТ за обявяване за нищожна поради противоречие със закона и евентуално поради заобикаляне на закона на клаузата на чл. 5, б. „б“ от трудов договор от 22.05.2019 г. и допълнително споразумение към него със следното съдържание: „Страните изрично се съгласяват и признават, че сумата за първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат за включени в размера на основната брутна заплата на служителя съгласно чл. 5б и работодателят няма да прави отделни плащания за тези сектори“;

• с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 4 871,56 лв., представляваща сбор от неплатени трудови възнаграждения за „секторни плащания“ за прелетени 1-ви и 2-ри сектор на ден за периода от 01.12.2019 г. до 26.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното плащане;

• с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1 254,86 лв., представляваща лихва за забава върху главницата по чл. 128, т. 2 КТ за сбор от неплатени трудови възнаграждения за „секторни плащания“ за прелетени 1-ви и 2-ри сектор на ден, начислена за периода от 10.01.2020 г. до 06.01.2023 г;

• с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ, вр. чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ за разликата над присъдения размер от 9 111,35 лв. до претендирания такъв от 14 952,23 лв., или за размера от 5 840,88 лв., представляваща неплатени „командировъчни пари“ за периода от 01.12.2019 г. до 26.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното плащане;

• с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ за разликата над присъдения размер от 1 532,10 лв. до претендирания такъв от 2 755,79 лв., или за размера от 1 223,69 лв., представляваща неплатени възнаграждения за времето на ползване на платен годишен отпуск за периода от 01.02.2020 г. до 26.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното плащане;

• с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над присъдения размер от 396,56 лв. до претендирания такъв от 717,25 лв., или за размера от 320,69 лв., представляваща лихва за забава върху главницата по чл. 177, ал. 1 КТ за неплатени възнаграждения за времето на ползване на платен годишен отпуск, начислена за периода от 10.03.2020 г. до 06.01.2023 г.;

• с правно основание чл. 224, ал. 1 ГПК за разликата над присъдения размер от 708,40 лв. до претендирания такъв от 1 334,07 лв., или за размера от 625,67 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното плащане;

• с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над присъдения размер от 144,82 лв. до претендирания такъв от 272,74 лв., или за размера от 127,92 лв., представляваща лихва за забава върху главницата по чл. 224, ал. 1 КТ за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение, начислена за периода от 31.12.2020 г. до 06.01.2023 г.,

както и в отхвърлителната част на претенциите за законна лихва върху неуважената част от претенциите по чл. 128, т. 2 КТ, чл. 177, ал. 1 КТ, чл. 215, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ за периода от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното плащане;

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на решението в обжалваните части, тъй като неправилно първоинстанционният съд е счел оспорената клауза на чл. 5, б „б“, изр. 2 от трудовия договор и допълнителното споразумение към него за валидна, без да обсъди доводите по т. 26-33 от писмената защита, допускайки по този начин нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 47, § 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, позовавайки се на т. 10 от решение от 12.03.2023 г. на Европейския съд по правата на човека „Бонев срещу България“, с което се приема, че съдилищата и трибуналите следва да излагат в решенията си мотиви и подробен отговор на аргументите на страната. Излагат се доводи за вътрешно противоречие в мотивите на обжалваното решение в частта, с която се приема, че „първите два сектора се покриват от дневните пари“ и заключвайки, че страните валидно са уговорили т. н. „секторни плащания“ да се разделят на два отделни компонента – 1-ви и 2-ри сектор, които са част от основната заплата и следващите 3-ти, 4-ти, 5-ти и т. н. сектори за деня, имащи характер на допълнително трудово възнаграждение, съобразно посочената ставка, твърдейки, че след като е счел, че секторните плащания имат характер на допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ, същият е следвало да приложи императивната разпоредба на чл. 4, ал. 2 от Наредбата, обявявайки оспорената клауза от трудовия договор и допълнителните споразумения към него за недействителна. В тази връзка се посочва, че за страните по трудовото правоотношение не съществува възможност валидно да уговорят, че част от уговореното или предвидено във вътрешните актове на работодателя допълнително трудово възнаграждение с постоянен или непостоянен характер е част от основната работна заплата, тъй като такава уговорка би била в противоречие с чл. 4, ал. 2 от НСОРЗ. Счита, че целта на клаузата на чл. 5, б „б“, изр. 2 от трудовия договор е да позволи на ответника изплащане на допълнително трудово възнаграждение за първите два сектора, пролетени през съответното полетно дежурство, под формата на т. н. „дневни пари“. Заявява, че от страна на ответника ежемесечно са начислявани т. н. „секторни плащания“ и т. н. „дневни пари“, които по правило са в размер, който съответства на сбора на „секторните плащания“ за два стандартни сектора, като наред с това ежемесечно е начисляван и т. н. „секторен бонус“ в размер на разликата между определеното „секторно плащане“ за сектор и определеното такова за „стандартен сектор“, поради което се счита, че за работодателя не отпада задължението за начисляване на възнаграждение за първите два сектора, прелетени през съответния ден, тъй като стандартното секторно плащане се покрива от т. нар. „дневни пари“. Счита за неправилен извода на първоинстанционния съд и в частта, с която същият не е възприел т. н. „комисионна“ като основа за определяне на възнагражденията по чл. 177, ал. 1 КТ и на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, приемайки, че тя няма постоянен характер. В тази връзка се излагат твърдения за допуснато отклонение с имащата императивен характер правна уредба, съдържаща се в чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ, че 156, § 2 от ДФЕС и чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, вследствие на което се е достигнало до погрешно прилагане на материалния закон, довело до неправилно изключване на т. нар „комисионна“ от базата, която служи за определяне на размера на възнагражденията по чл. 177, ал. 1 КТ съответно на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ. Оспорва възприетия от първоинстанционния съд извод в частта относно приетите за платени „дневни командировъчни пари“ по смисъла на чл. 215, ал. 1 КТ, които неправилно са счетени за платени под формата на „дневни пари“, оспорвайки възможността за погасяване на две отделни вземания с едно и също плащане, поради което счита, че „дневните

командировъчни пари“ изобщо не са били изплащани. Счита за дължима и претендираната сума за неплатени трудови възнаграждения за т. нар. „секторни плащания“ за първите два сектора, като възприетият от първоинстанционния съд различен извод е в противоречие с формираните констатации и правни изводи във връзка с исковете за присъждане на претендираните възнаграждения по чл. 177, ал. 1 КТ и обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, при които дневните командировъчни пари по смисъла на чл. 215, ал. 1 КТ се възприемат за дължими, позовавайки се на вече формирана съдебна практика на СГС в тази насока. Оспорва т. нар. „дневни пари“ да представляват „командировъчни пари“ по смисъла на раздел IV – чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ, считайки, че те имат характер на „компонент от трудовото възнаграждение“ на членовете на кабинния екипаж, полагащи труд на борда на оперираните от ответника самолети, поради което „дневните пари“ следва да се включат в базата за определяне на възнагражденията по чл. 177, ал. 1 КТ и обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ. Допълва, че възражението на ответника за намаляване на размера на „дневните командировъчни пари“ със стойността на осигуряваната храна за „обяд“, „вечеря“ и/или „пълен пансион“ правилно е счетено за преклудирано от първоинстанционния съд. Излагат се доводи за допуснати процесуални нарушения във връзка с неприемане на писмени доказателства по делото и недопускане на съдебно-техническа експертиза в областта на храненето и диететиката. По изложените съображения отправя искане за отмяна на решението в обжалваните части и цялостно уважаване на предявените искове. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – Уиз Еър Унгария Црт, чуждестранно акционерно дружество, извършващо дейност в Република България чрез клона си „Уиз Еър Унгария Црт. – клон България“, с който я оспорва при изложени твърдения за недопустимо разширяване на предмета на делото чрез излагане на нови фактически твърдения и петитум, които не са били част от исковата молба. В тази връзка посочва, че за първи път се излагат твърдения, че т. нар. „комисионни“ също е следвало да бъдат включени основата за определяне на възнагражденията по чл. 177, ал. 1 КТ и обезщетенията по чл. 224, ал. 1 КТ, наред с т. нар. „секторни плащания“. Оспорената клауза на чл. 5, б. „б“ от трудовия договор и допълнителното споразумение към него счита за валидна, твърдейки, че т. нар. „секторно плащане“ се дължи след 2-ри сектор за деня, тъй като тези за 1-ви и 2-ри сектор са част основното трудово възнаграждение, като за преклудиран се счита заявеният с въззивната жалба довод, че същата е „привидна“ и поради това нищожна, тъй като в исковата молба не са изложени твърдения, че с плащането на т. нар. „дневни пари“ са покривани т.нар. „секторни плащания“ за 1-ви и 2-ри сектор, а не задължения на работодателя за командировъчни по чл. 215, ал. 1 КТ. По същество счита това оспорване за неоснователно поради липсата на изложени твърдения и доказателства, че клаузата не отразява действителната воля на страните. Сочи, че в частта относно претенцията по чл. 128, т. 2 КТ въззивната жалба има бланкетен характер, тъй като не се излагат конкретни оплаквания срещу първоинстанционното решение в тази част. По същество навежда съображения, че щом допълнителните секторни плащания се дължат след 2-ри сектор за деня, то тези за 1-ви и 2-ри сектор са недължими, поради което в полза на ищцата не се следва претендираното трудово възнаграждение за тях. Изменението с въззивната жалба на основанието за начисляване на т. нар. „секторни плащания“ за 1-ви и 2- ри сектор, а именно: политиките на работодателя, а не поради недействителност на клаузата на чл. 5, б. „б“ от трудовия договор, също счита за недопустимо, тъй като е преклудирано. За недопустимо счита въвеждането в предмета на спора и на твърдението, че в базата за изчисляване на вземанията по чл. 177, ал. 1 КТ и обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ следва да се включат т. н. „комисионни“, тъй като такъв довод не е бил заявен с исковата молба, в която се твърди единствено, че като основа за изчисляването им следва да послужат т. нар. „секторните плащания“. По същество този довод също се счита за неоснователен, тъй като те нямат постоянен характер, доколкото не зависят единствено от отработеното време, което представлява самостоятелно основание да не бъдат включени в основата за определяне на обезщетенията. Оспорва въззивната жалба и в частта относно отхвърления иск по чл. 215, ал. 1 КТ. По изложените съображения отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди в обжалваните части. Претендира и разноски.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба с вх. № 279047/02.09.2024 г. и от ответника Уиз Еър Унгария Црт, чуждестранно акционерно дружество, извършващо дейност в Република България чрез клона си „Уиз Еър Унгария Црт. – клон България, срещу решение № 14795/29.07.2024 г. (допълнено с решение № 2597/17.02.2025 г. по реда на чл. 250 ГПК), постановено по гр. дело № 1271/2023 г. по описа на СРС, 141 състав, в частта, с която са уважени предявените от ищцата М. И. Д. срещу жалбоподателя искове, както следва:

• с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ, вр. чл. 31, ал. 2 НСКСЧ за заплащане на сумата от 9 111,35 лв., представляваща неплатени командировъчни пари за периода от 01.12.2019 г. до 26.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното плащане;

• с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 1 532,10 лв., представляваща неплатени възнаграждения за времето на ползване на платен годишен отпуск за периода от 01.02.2020 г. до 26.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното плащане;

• с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 396,56 лв., представляваща лихва за забава върху главницата по чл. 177, ал. 1 КТ за неплатени възнаграждения за времето на ползване на платен годишен отпуск, начислена за периода от 10.03.2020 г. до 06.01.2023 г.;

• с правно основание чл. 264 КТ за заплащане на сумата от 406,05 лв., представляваща неплатени възнаграждения за работа през дни на официални празници за периода от 01.12.2019 г. до 26.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното плащане;

• с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 110,67 лв., представляваща лихва за забава върху главницата по чл. 264 КТ за неплатени

възнаграждения за работа през дни на официални празници, начислена за периода от 10.01.2020 г. до 06.01.2023 г.;

• с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 708,40 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното плащане;

• с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 144,82 лв., представляваща лихва за забава върху главницата по чл. 224, ал. 1 КТ за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение, начислена за периода от 31.12.2020 г. до 06.01.2023 г.;

Във въззивната жалбата се излагат доводи за недопустимост на решението в обжалваните части, тъй като е постановено срещу ненадлежен ответник – дружеството – принципал „Уиз Еър Унгария Црт“, а не срещу клонът „Уиз Еър Унгария Црт. – клон България“, явяващ се работодател на ищцата. Като отделно основание за неговата недопустимост в частта относно исковете по чл. 177, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ се изтъква, че в базата за изчисляването им е допуснато включване на т. н. „комисионни“, без такова искане да е своевременно направено с исковата молба. Заявен е и довод за неговата неправилност – поради противоречие с материални закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В тази връзка посочва, че в полза на ищцата не се следват суми за т. нар „командировъчни“, тъй като чл. 31, ал. 2 и Приложение № 3А от НСКСЧ се прилагат за служителите на борда на самолети, които летят под български флаг, каквато тя не е, без да е налице дискриминация, тъй като в тази хипотеза служителите имат право на командировъчни в определен от работодателя размер. Дори да се приеме, че предвидените в НСКСЧ размери са приложими по отношение на ищцата, поддържа, че дневните командировъчни биха се равнявали на различен от възприетия от първоинстанционния съд размер от 55 евро. Твърди още, че от страна на работодателя е осигурявана храна на ищцата, поради което в този случай тя има право на 30 % от дължимите командировъчни съгласно чл. 18, ал. 3 и чл. 20 на НСКСЧ, който правен довод неправилно е счетен за преклудиран от първоинстанционния съд, поради което не е бил разгледан, още повече, че се касае за приложение на императивни правни норми, поради което това негово възражение подлежи на разглеждане включително и без изричен довод. Позовава се на изрично направено от ищцата признание, че на същата е осигурявана храна, което следва да се вземе предвид. Оспорва възприетия от първоинстанционния съд извод в частта относно счетеното за дължимо възнаграждение по чл. 177, ал. 1 КТ чрез включване в базата му за изчисление на т. нар. „секторни плащания“ за 1-ви и 2-ри сектор за деня. В тази връзка посочва, че направата на такъв е в противоречие с възприетото становище, че клаузата на чл. 5, б. „б“ от трудовия договор е валидна, като в този случай дължимата сума би се равнявала на 503,03 лв., а не на 1 532,10 лв. Във връзка с претенцията по чл. 264 КТ твърди, че в трудовия договор се предвижда заплащане на месечна сума, която покрива работата в дни на официални празници, за която не се спори, че е заплащана в полза на ищцата. Обжалваното решение се счита за неправилно и в частта относно претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ с изложени доводи, че секторните плащания за 1-ви и 2-ри сектор неправилно са включени в основата за нейното определяне, при положение, че клаузата на чл. 5, б. „б“ от трудовия договор е счетена за валидна, поради което възнаграждение за тях не се дължи. Предвид изложеното отправя искане първоинстанционното решение да се обезсили в обжалваната част, а при условията на евентуалност да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна М. И. Д., с който я оспорва при твърдението, че ответният работодател ежемесечно е начислявал т. н. „дневни пари“, съответстващи на сбора на т. нар. „секторните плащания“ за първите два стандартни сектора, имащи постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ, поради което те следва да се включат в основата за определяне на възнаграждението по чл. 177, ал. 1 КТ и обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, позовавайки се на практика на СЕС, СГС и ВКС в тази насока, формирана по идентични казуси. Сочи, че преклудирано се явява възражението на ответника за по-нисък размер на дължимите дневни командировъчни поради предоставянето на обяд, вечеря и/или пълен пансион, тъй като то не е заявено в срока по чл. 131 ГПК, а освен това счита това обстоятелство за недоказано, тъй като предоставянето на меню за екипажа не е равнозначно на предоставяне на „обяд“, „вечеря“ и/или „пълен пансион“ по смисъла на НСКСЧ, отговарящи на изискванията на Наредба № 1/2018 г. за физиологичните норми за хранене на населението. Допълва, че от нейна страна е положен труд по време на общо 8 празнични дни, за които ответникът не е доказал начисляване и изплащане на отделно възнаграждение по чл. 264 КТ, оспорвайки изплащането на допълнителна фиксирана сума към основното трудово възнаграждение да има такъв характер. По изложените съображения счита подадената въззивна жалба за неоснователна и отправя искане тя да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди в обжалваните части.

По делото е постъпила и въззивна жалба с вх. № 88448/12.03.2025 г. на ответника Уиз Еър Унгария Црт, чуждестранно акционерно дружество, извършващо дейност в Република България чрез клона си „Уиз Еър Унгария Црт. – клон България, срещу решение № 2596/17.02.2025 г., постановено по гр. дело № 1271/2023 г. по описа на СРС, 141 състав, с което е оставено без уважение направеното с молба с вх. № 279059/02.09.2024 г. искане за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение № 14795/29.07.2024 г.

Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност и необоснованост на решението, основани на твърдението, че от страна на първоинстанционния съд не са изложени конкретни съображения по наведените доводи за поправка на очевидна фактическа грешка, а само общи принципни постановки. В тази връзка посочва, че приемайки, че секторните плащания за 1-ви и 2-ри сектор не се дължат, поради което предявеният иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ е отхвърлен, първоинстанционният съд е взел предвид погрешни изчисления на съдебно-счетоводната експертиза, включващи плащанията за 1-ви и 2-ри сектор в базата за изчисляване на сумите по чл. 177, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ, което представлява очевидна фактическа грешка. Счита още, че констатираното несъответствие се отразява на крайния размер на сумите по всяка от отделните претенции по чл. 177, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ, които вместо в размер съответно на сумата от 1 532,10 лв. и от 708,40 лв., следва да се равняват на съответно на сумата от 503,03 лв. и от 239,25 лв. Предвид изложеното отправя се искане за отмяна на обжалваното решение и допускане на очевидна фактическа грешка в него в горния смисъл.

В срока по чл. 247, ал. 4, вр. чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна – М. И. Д. е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Поддържа се, че не е налице твърдяната очевидна фактическа грешка при възпроизвеждане на размера на претенциите по чл. 177, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ, тъй като няма основание да се счита, че секторните плащания за 1- ви и 2-ри сектор следва да се изключат от базата за определянето му, позовавайки се на практика на СЕС и ВКС в тази насока. Допълва, че заявените оспорвания касаят правилността на съдебния акт по същество на спора, поради което разглеждането им не следва да се извърши в рамките на производството по реда на чл. 247 ГПК. По изложените съображения отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение.

Постъпила е още въззивна жалба с вх. № 92747/17.03.2025 г. на ищцата М. И. Д. срещу решение № 2597/17.02.2025 г., в частта, с която е допълнено решение № 14795/29.07.2024 г., постановено по гр. дело № 1271/2023 г. по описа на СРС, 141 състав, като са отхвърлени претенциите на жалбоподателката за присъждане на законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.01.2023 г. до окончателното плащане върху отхвърлената част от главниците по исковете по чл. 177, ал. 1 КТ, чл. 215, ал. 1 КТ, вр. чл. 31, ал. 2 НСКСЧ и чл. 224, ал. 1 КТ. Излага доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, препращайки към вече изложените от нея съображения във въззивната жалба срещу основното решение.

Насрещната страна - Уиз Еър Унгария Црт, чуждестранно акционерно дружество, извършващо дейност в Република България чрез клона си „Уиз Еър Унгария Црт. – клон България оспорва въззивната жалба при изложени твърдения, че претенциите за законна лихва върху всяка една от отделните главници по чл. 215, ал. 1 КТ, чл. 177, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ са акцесорни спрямо тях, поради което правилно постановеното от първоинстанционния съд решение от 29.07.2024 г. е било допълнено с последващото такова от 17.02.2025 г.

Подадена е още въззивна жалба с вх. № 90015/13.03.2025 г. на ответника Уиз Еър Унгария Црт, чуждестранно акционерно дружество, извършващо дейност в Република България чрез клона си „Уиз Еър Унгария Црт. – клон България, срещу решение № 2597/17.02.2025 г., постановено по гр. дело № 1271/2023 г. по описа на СРС, 141 състав, в частта, с която е оставено без уважение направеното с молба с вх. № 271429/26.08.2024 г. искане за допълване на основното решение № 14795/29.07.2024 г.

Изложени са съображения за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, оспорвайки извода на първоинстанционния съд, че се касае за искане за допълване на мотивите на основното решение, а за пропуск на съда да приеме за недопустим предявен от ищцата нов иск в частта относно претенциите по чл. 177, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ чрез включване в базата им за изчисление на допълнително получаваните от нея „комисионни“ за продажба на борда.

Насрещната страна – М. И. Д. оспорва въззивната жалба, тъй като изложените доводи не обуславят непълнота на съдебния акт, а неговата неправилност, която е недопустимо да се коригира в рамките на производството по реда на чл. 250 ГПК.

Постъпила е още частна жалба с вх. № 88455/12.03.2025 г. на ответника Уиз Еър Унгария Црт, чуждестранно акционерно дружество, извършващо дейност в Република България чрез клона си „Уиз Еър Унгария Црт. – клон България, срещу определение № 8111/17.02.2025 г., постановено по гр. дело № 1271/2023 г. по описа на СРС, 141 състав, с което е оставено без уважение направено от частния жалбоподател с молба с вх. № 279052/02.09.2024 г. искане за изменение на основното решение № 14795/29.07.2024 г. в частта за разноските.

В частната жалба се твърди, че сторените по делото разноски са надлежно доказани, позовавайки се на нотификация от „Уникредит Булбанк“ АД и представено впоследствие извлечение от счетоводството на адвокатско дружество „Боянов и Ко“ с посочване на номер на фактура, дата на издаване, сума и дата на плащане, въз основа на които се доказва плащането на сумите по всяка една от фактурите. Оспорва се възприетият от първоинстанционния съд извод за недоказаност по делото на размера на платената сума, който надвишава дължимата такава по фактурите, с което се твърди да е документално доказано заплащането на сторените разноски за адвокатско възнаграждение. Позовава се и на съдебна практика в тази насока, която цитира.

Насрещната страна по частната жалба - М. И. Д. е подала отговор, с който я оспорва при изложени доводи, че представените банкови документи на английски език - нотификации не са годни да установят реалното заплащане на претендираното адвокатско възнаграждение. По изложените съображения отправя искане частната жалба да се остави без уважение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Възражението на ответника за неговата недопустимост, тъй като е постановено срещу ненадлежен ответник – дружеството – принципал „Уиз Еър Унгария Црт“, а не срещу клонът „Уиз Еър Унгария Црт. – клон България“, явяващ се според него работодател на ищцата М. Д., е неоснователно, като съображенията за това са следните: съгласно разпоредбата на чл. 357 КТ, надлежни страни по трудови спорове относно възникването, съществуването и прекратяването на трудово правоотношение са работникът /служителят/ и работодателят. Процесният спор е трудов и засяга не само правната сфера на работника, който го инициира в защита на своите права, но и тази на работодателя. Пасивно легитимиран да отговаря по предявените искове е работодателят, с когото е възникнало и съществувало трудовото правоотношение, като легална дефиниция на понятието „работодател“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на КТ, а именно: всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание /предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни/, което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение. В случая, без съмнение е, че трудовото правоотношение е възникнало между ищцата М. Д. и ответното дружество „Уиз Еър Унгария Црт., поради което именно то се явява надлежна страна в производството, като този извод следва от съдържанието на представените трудов договор от 22.05.2019 г. и 2 броя анекси към него съответно от 01.01.2020 г. и от 01.05.2020 г., страна по които е „Уиз Еър Унгария Црт“, в качеството на работодател, действащ чрез „Уиз Еър Унгария“ АД – клон България, което обстоятелство обуславя пасивната материалноправна легитимация на дружеството – ответник като страна по делото. Дори да се приеме, че част от трудовите права и задължения са били упражнявани от „Уиз Еър Унгария Кфт., клон България“, с оглед данните по делото, че фишовете за начислени трудови възнаграждения са издавани от клона, който е заплащал и заплатата на ищцата, а освен това от регионалния му мениджър ЧР изхожда и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с нея, то този факт не е основание да се приеме различен извод. Само въз основа на факта, че чуждестранното лице има регистриран клон по смисъла на чл. 17а ТЗ в Република България, който може да участва като страна по трудови спорове, не означава, че чуждестранното юридическо лице, в чиято структура е включен клонът, се лишава от пасивна материалноправна легитимация в процеса. Нещо повече, действително в хипотезата на специалната работодателска правоспособност по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ клонът, като организационно обособената структура на търговеца, може да участва като страна в производство по трудови спорове, но постановеното спрямо него решение обвързва юридическото лице, в чиято организационна структура той е включен. Затова в този случай като надлежна страна в процеса могат да участват както организационно обособената структура, поради призната й от КТ правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е клонът и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението – в този смисъл са решение № 310/15.06.2012 г. по гр. д. № 458/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 325/22.07.2011 г. по гр. д. № 954/2010 г. на ВКС, ІV г. о., Определение № 5352/21.11.2024 г. по гр. д. № 1457/2024 г. на ВКС, Определение № 204/30.12.2008 г. по гр. д. № 5022/2008 г. на ВКС, II г. о. и др. Ето защо, неоснователни са и доводите във въззивната жалба на ответника, че клонът има качеството на необходим другар, поради което същият е следвало да бъде конституиран като страна в процеса. Отделно от изложеното, въпросът относно надлежната пасивна материалноправна легитимация на „Уиз Еър Унгария Црт.“ като страна в процеса е разрешен в практиката на ВКС по идентичен начин и по други сходни казуси – така Решение № 25/14.03.2022 г. по гр. дело № 1728/2021 г., III г. о., Определение № 5352/21.11.2024 г. по гр. д. № 1457/2024 г., Определение № 924/26.02.2025 г. по гр. д. № 2163/2024 г., определение № 3993/18.08.2025 г. по гр. д. № 5403/2023 г., Определение № 3449/01.07.2025 г. по гр. д. № 4005/2024 г. на ВКС и др.

По въпроса относно правилността на обжалваното решение и във връзка с доводите във въззивните жалби в тази насока въззивният съд намира следното:

Предявени са кумулативно обективно съединени установителен иск с правно основание чл. 74, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 и пр. 2 КТ, както и осъдителни такива с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 215, ал. 1 КТ, чл. 264 КТ, чл. 177, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По делото не се спори между страните относно валидното възникване и съществуването между тях в периода от 22.05.2019 г. до 26.11.2020 г. на трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор от 22.05.2019 г., изменен с последващи 2 броя допълнителни споразумения съответно от 01.01.2020 г. и от 01.05.2020 г., в рамките на което ищцата М. Д. е заемала най-напред длъжността „младши член на кабинния екипаж“, а впоследствие и длъжността „стюард/стюардеса“, като със заповед № 22164/04.11.2020 г., връчена й на 26.11.2020 г., същото е било прекратено – на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ – с изтичане на уговорения срок.

Видно е от съдържанието на трудовия договор от 22.05.2019 г., че освен годишната брутна заплата в общ размер на 10 685,00 лв., платима на 12 равни месечни вноски, в зависимост от броя на месеците, действително отработени за работодателя, в която се включват всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, дължими съгласно задължителните разпоредби на КТ, а именно: основна заплата - брутна сума в размер на 6 720 лв. годишно, т. е. по 560 лв. на месец; брутна фиксирана сума в размер на 538 лв. годишно за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база или над изискваните часове на работа, или в почивен ден, в съответствие с чл. 143 КТ; брутна фиксирана сума в размер на 1 075 лв. годишно за часовете, в които служителят е в режим на готовност или когато е бил извикан на работа по време на режим на готовност; брутна фиксирана сума в размер на 1 613 лв. годишно за часовете на работа по време на следобедни и нощни смени и брутна фиксирана сума в размер на 739 лв. годишно за прослужено време. Същият подход е възприет и в сключения между страните анекс от 01.01.2020 г., с който се предвижда увеличение на брутната работна заплата до размера от 11 573 лв., а считано от 01.04.2020 г. и до размера от 12 234 лв., също платима на 12 равни месечни вноски, в зависимост от броя на месеците, действително отработени за работодателя. В клаузата на чл. 5, б. „б“ от трудовия договор е договорено, че наред с общата брутна работна заплата работодателят ще заплаща на служителя и т. нар. „секторно плащане“ за всеки 3-ти, 4-ти, 5- ти и т. н. сектор в един ден в размер на 20,54 лв. бруто, която сума се дължи ежемесечно, като изрично страните се съгласяват, че сумите за първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат за включени в брутната заплата на служителя и работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Идентична уговорка се съдържа и във втория сключен от страните анекс от 01.05.2020 г., но при намаляване на размера на дължимото „секторно плащане“ за всеки 3-ти, 4-ти, 5-ти и т. н. сектор в един ден на 15,40 лв. бруто. Видно е от съдържанието на Обясненията на заплатите на Кабинен екипаж – „Уиз Еър Унгария“ Црт. – клон България“, имащи характер на Вътрешни правила за работната заплата, т. е. вътрешен акт на предприятието по смисъла на чл. 37 КТ, вр. чл. 22 от НСОРЗ, че те също установяват елементите на работната заплата, а именно: секторно плащане: облагаема компенсация за броя прелетени сектори; плаща се от 3-тия сектор на деня на дежурството; първите два сектора се покриват от дневните пари; допълнителните и офисните сектори се заплащат по ставка за стандартен сектор, като секторите са диференцирани и по продължителност на полета /S, M, L, XL/, както и са предвидени дневни пари, които подлежат на плащане според броя отработени дни и не се облагат с данък, както и командировъчни пари – плащане за нощувка далеч от дома в размер на брутна фиксирана сума 30 евро/нощувка, авансово в началото на месеца според планираните пътувания, която съответно се добавя/приспада от заплатата спрямо реално извършените пътувания.

В случая, извършвайки граматическо тълкуване на съдържанието на оспорената клауза на чл. 5, „б“ от трудовия договор от 22.05.2019 г. и при съобразяване на обсъдените по-горе Обяснения на заплатите на Кабинен екипаж – „Уиз Еър Унгария“ Црт. – Клон България“, определящи условията за получаване и размерите на допълнителните трудови възнаграждения, данните по делото за осъществени от ответника плащания в полза на ищцата, както и във връзка с разпоредбата на чл. 13, ал. 2 от НСОРЗ, въззивният съд намира, че страните са постигнали съгласие т. н. „секторни плащания“ да се разделят на два отделни компонента – първите два сектора (1-ви и 2-ри), които са част от основната заплата и всеки следващ сектор за деня (3-ти, 4-ти, 5-ти и т. н.), които представляват допълнително възнаграждение, съобразно посочената ставка. Очевидно е, че волята на страните е била допълнителното трудово възнаграждение за 3-ти, 4-ти, 5-ти и т. н. сектори за деня да се дължи всеки месец, като плащането му е уговорено срещу престиране на определен труд, съобразно количеството на който се определя и размерът му. Секторното заплащане, разделено впоследствие на два отделни компонента, като част от общото възнаграждение на служителя, което се дължи за изпълнение на трудови задължения на служителя има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи. В случая, от представените по делото фишове за работни заплати безспорно се установява, че тези плащания са добавяни всеки месец при изчисляване на общото възнаграждение на ищцата, като предвид специфичния характер на процесния трудов договор следва да се приеме, че те са сигурни и предвидими, без този извод да се опровергава от различния им размер, тъй като той е обусловен от възлаганите за осъществяване полети – в този смисъл е Решение № 50233/06.06.2023 г. по гр. дело № 330/2022 г. на ВКС, IV г. о. В този смисъл не е налице уговорка между страните за престиране на безвъзмезден труд, тъй като с оспорената клауза не се изключва дължимостта на основната заплата, а напротив въведена е минимална продължителност на отработеното време, за което на служителя се дължи такава – първите два планирани и завършени сектора за деня. Престирането на труд над тази норма се възмездява чрез въвеждането на количествени показатели за заплащане на изпълнените полети в рамките на съответния ден, като между страните е постигнато съгласие относно условията за получаване и размера на допълнителното трудово възнаграждение в зависимост от положения труд и извършената работа. В случая, не са нарушени разпоредбите на чл. 242 КТ и чл. 4, ал. 2 от НСОРЗ, защото положеният от ищцата труд се заплаща както съобразно изпълнението на определените характерни и минимални за длъжността задачи, като същият се покрива от основната заплата, а положеният допълнителен труд също се заплаща, поради което безвъзмездност на престацията не е налице. Възможността за уговаряне на допълнително трудово възнаграждение следва от разпоредбата на чл. 13 от НСОРЗ, като условията за получаване и размера на този вид възнаграждение страните са определили в приетите Обяснение на заплатите на кабинен екипаж. Изложеното обосновава извод, че твърдяното противоречие с нормите на чл. 242 и чл. 247 КТ не е налице. Постигнатото съгласие с обсъдените клаузи е в рамките на свободата на договаряне и не противоречи на закона, като видно е, че както трудовия договор, така и анексите към него са подписани от ищцата, който факт тя не е оспорила в хода на процеса, поради което се е съгласила с включените в тях клаузи и същите я обвързват. Следва да се отбележи, че няма законова пречка основната работна заплата да бъде разделена на две или повече части – едната част е гарантираната минимална продължителност на отработеното време, а останалата част е определена според количествени показатели, интензивността на труда, т. е. заплащането да се определя от отработеното време и от броя извършени задачи, които надхвърлят нормата, респ. установения стандарт /в частност полетите над 1-ви и 2-ри сектор за деня/. Нещо повече, не е налице и заобикаляне на закона, тъй като с договорените клаузи не се цели постигане на забранен от закона резултат, доколкото от волята на страните по договора зависи дали, при какви условия и в какъв размер ще се заплаща допълнително трудово възнаграждение. Следователно, нито е налице уговорка за престиране на безвъзмезден труд или за замяна на част от основната работна заплата с допълнителни или други възнаграждения и плащания, нито се установява и постигане на забранен резултат чрез процесната оспорена клауза, в каквато насока е и възприетият от първоинстанционния съд. Следва да се отбележи, че произнасяне в този смисъл е налице и по сходни казуси по идентично формулирани клаузи – в този смисъл е решение № 4500/16.08.2023 г. по в. гр. д. № 1392/2023 г. на СГС, което не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 5352/21.11.2024 г. по гр. д. № 1457/2024 г. на ВКС; решение № 2803/13.05.2024 г. по гр. д. № 11850/2022 г. на СГС, което не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 3449/01.07.2025 г. по гр. д. № 4005/2024 г. на ВКС; решение № 531/29.01.2024 г. по в. гр. д. № 5403/2023 г. на СГС, което не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 3993/18.08.2025 г. по гр. д. № 2807/2024 г. на ВКС). С цитираната съдебна практика се приема, че не е налице уговорка за престиране на безвъзмезден труд или за замяна на част от основната работна заплата с допълнителни или други възнаграждения и плащания, не се установява и постигане на забранен резултат чрез процесните оспорени клаузи, не се отрича дължимостта на основната работна заплата, а се определят условия за получаване и размер на допълнително възнаграждение съобразно положен труд и извършена работа, което е законосъобразно. В този смисъл неоснователно е поддържаното с въззивната жалба на ищцата възражение на недействителност на оспорената клауза по чл. 5, б. „б“ от трудовия договор от 22.05.2019 г. поради противоречие, а евентуално поради заобикаляне на чл. 242 КТ и чл. 247 КТ вр. чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2 от НСОРЗ. Заявеният от нея довод за привидност на същата, обоснован с твърдението, че използваната терминология „всъщност създавала състояние на привидност“, е преклудиран, тъй като същото се навежда за първи път едва пред въззивната инстанция. По съображенията, възприети с ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., за съда не съществува служебно задължение да изследва въпроса относно привидността на оспорената клауза, тъй като на нея следва да се позове заинтересованата страна в преклузивните срокове, а видно е от обстоятелствената част на исковата молба, че ищцата не е сторила това. Нещо повече, дори и да бъде разгледан по същество, този довод е неоснователен, тъй като нито е налице абсолютна симулация, нито доказателства, въз основа на които да се приеме, че е налице някаква форма на относителна симулация, т. е. такива, от които да се установи наличието на две съглашения - явно, прикриващо действителните отношения между страните и прикрито такова, което да урежда тези отношения).

Изложеното обосновава извод, че предявеният установителен иск с правно основание чл. 74, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 и пр. 2 КТ е неоснователен и подлежи на отхвърляне, както правилно е приел първоинстанционният съд.

Ето защо, предвид установената по делото валидност на клаузата на чл. чл. 5, б. „б“ от трудовия договор от 22.05.2019 г., съгласно която работодателят не дължи заплащане на т. нар. „секторно плащане“ за 1-ви и 2-ри сектор, а само за 3-ти, 4-ти, 5-ти и т. н. сектори, следва да бъдат съобразени констатациите на изслушаната в рамките на първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза, изготвена след запознаване с ведомостите и фишове за работни заплати, както и полетния график на ищцата, установила начисляване и изплащане от работодателя на т. нар. „секторни плащания“ като две отделни пера: „секторни плащания“ – броят изпълнени сектори след 2- ри сектор за деня (441,56 лв.) и „секторен бонус“ – в зависимост от дължината на полета (1 713,16 лв.), или общо 2 155,72 лв. Следователно, в полза на ищцата са платени дължимите секторни плащания съгласно договореното според изпълнените сектори в рамките на процесния период. Предвид горните правни изводи, в нейна полза не се дължи отделно допълнително възнаграждение под формата на т. нар. „секторно плащане“ за първите два сектора, изпълнени дневно, тъй като възнаграждението за тях се покрива от основната работна заплата. Неотносимо в случая е позоваването на решението по дело С-155/2010 г. на СЕС, доколкото се отнася до възнагражденията по време на платен годишен отпуск, а не до претендираните в случая възнаграждения за т. нар. „секторни плащания“. Тук за процесуална яснота следва да се отбележи, че с исковата молба от страна на ищцата не са изложени твърдения, че с т. нар. „дневни пари“ са заплащани 1-ви и 2-ри сектор, т. е. че тези суми следва да се считат за част от трудовото възнаграждение, а не за командировъчни пари, поради което същите са преклудирани и не следва да се разглеждат. Отделен е въпросът, че подобни твърдения са в противоречие с уговореното между страните, поради което платените от ответника суми за т. нар. „дневни пари“ няма как да имат характер на трудово възнаграждение, а по-скоро представляват елемент от командировъчните пари или надбавка върху тях, както са осчетоводени от ответника. Да се приеме нещо различно, означава, че само въз основа на предвиденото с обяснение на заплатите ще се достигне до изменение на съдържанието на трудовия договор и анексите към него.

Ето защо, след като по уговорка на страните не се дължи възнаграждение за т. нар. „секторни плащания“ за 1-ви и 2-ри сектор, а само за 3-ти, 4-ти, 5-ти и т. н., като стойността на последните е била заплатена от ответника, то предявеният иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 4 871,56 лв. е неоснователен и подлежи на отхвърляне, както правилно е приел първоинстанционният съд. При липсата на възникнало главно задължение в правната сфера на ответника не е възникнало и акцесорното такова за лихва за забава за сумата от 1 254,86 лв., начислена за периода от 10.01.2020 г. до 06.01.2023 г., поради което искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД също е неоснователен и следва да се отхвърли.

На следващо място съгласно чл. 215, ал. 1 КТ при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. Въз основа на тази законова делегация е приета Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ). В случая, безспорно е по делото, че заемайки длъжността „младши член на кабинен екипаж“ при ответника, естеството на трудовите функции на ищцата М. Д. я определя като лице, включено в екипажа на въздухоплавателни средства по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на НСКСЧ, поради което за дължимите командировъчни пари следва да намери приложение разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от раздел IV на Наредбата, съгласно която персоналът на въздухоплавателните транспортни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на Република България, получават командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3а. Според чл. 31, ал. 6 от НСКСЧ ръководителите на предприятия могат да определят размери на командировъчните пари, различни от определените в приложенията, в зависимост от експлоатационни и технологични условия на работа и организация на международните рейсове. Съгласно приложение № 3а към чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ размерът на дневните пари за длъжността „стюард/стюардеса“ е до 55 евро на ден. Последователно в практиката на ВКС /така Решение № 753/29.03.2011 г. по гр. д. № 1283/2010 г., IV г. о. и др./ е прието, че е недопустимо с подзаконовия нормативен акт по чл. 215 КТ да се предоставят на работодателите права едностранно да намаляват определените размери на дължимите обезщетения при командироване, т. е. нормата на чл. 31, ал. 6 от НСКСЧ се тълкува в смисъл, че работодателят може да определи по-голям размер на обезщетенията при командироване от посочените в приложенията на наредбата, но не и по-малък такъв. Ето защо, в случай, че са определени такива в по-малък размер, следва да се приложи нормативно определения минимум съгласно приложение № 3а към чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ за съответната длъжност. Прави впечатление, че в клаузата на чл. 5, б. „б“ от трудовия договор от 22.05.2019 г. страните също изрично са уговорили, че служителят ще има право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на Раздел IV от НСКСЧ в размери, допълнително установени в изрична заповед на работодателя. В случая, по делото нито се твърди, нито се установява ответният работодател да е установил по-висок размер на дължимите командировъчни пари с изрична своя заповед, поради което при изчисляване размера на следващите се на ищцата командировъчни средства следва да се приложи именно посочения по-горе размер от 55 евро на ден, установен в приложение № 3а към чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ, предвид заеманата от нея длъжност, въз основа на уредената в чл. 215 КТ законова делегация. С оглед изричното препращане към НСКСЧ, без значение се явява обстоятелството, че самолетите на ответното дружеството не летят с национални и регистрационни знаци на Република България – в този смисъл е Определение № 3449/01.07.2025 г. по гр. д. № 4005/2024 г. на ВКС, в което е прието, че регистрационните знаци са неотносими към възникване на правото по чл. 215 КТ, тъй като липсва подобна уговорка в трудовия договор, а отделно от това подобна уговорка би поставила лицата, включени в състава на въздухоплавателни средства, в понеблагоприятно положение спрямо други, полагащи труд при идентични условия, само въз основа на регистрационните знаци на въздухоплавателното средство. Нещо повече, очевидно е, че в конкретната хипотеза страните са постигнали съгласие отношенията им във връзка с престирането на работната сила на ищцата да се подчинят на българския КТ.

Следва да се отбележи, че заявеното от ответника едва с молба от 06.06.2023 г. (л. 265- 266 от делото на СРС) оспорване, че на ищцата е предоставяна безплатна храна, поради което размерът на дневните пари по НСКСЧ следва да се намали със 70 %, евентуално и, че остатъкът от 30 % също не се дължи поради липсата на свободно време между отделните полети, е направено извън срока по чл. 131 ГПК, поради което макар да е допуснато събирането на доказателства във връзка с него, това негово възражение правилно е счетено за преклудирано и не е било разгледано. Действително, с отговора на исковата молба ответникът е оспорил размера на исковата претенция по чл. 215, ал. 1 КТ, но той не е навел в предмета на делото такъв фактически и/или правен довод, за да се приеме, че същият своевременно е включен в предмета на делото. Нещо повече, дори и да бъде разгледано по същество, това негово възражение е неоснователно, тъй като по делото не са ангажирани ползващи се с обвързваща доказателствена стойност доказателства, които да установяват предоставянето в полза на ищцата на „пълен пансион“ в натура, за да се приеме, че работодателят дължи заплащане само на 30 % от размера на полагащите се дневни пари съгласно чл. 20, ал. 1 от НСКСЧ. Единствено въз основа на факта, че между страните е отделено за безспорно, че по време на всеки полет на ищцата е предоставяно по едно меню съгласно приложение № 1 към съдебносчетоводната експертиза, не означава, че твърдяната хипотеза е налице.

Неоснователно е и оплакването, че командировъчни пари изобщо не са били изплащани, тъй като след запознаване с летателните графици за летателните дни, както и след проверка на фишовете и ведомостите за работни заплати съдебносчетоводната експертиза е установила, че т. нар. „дневни пари“ са осчетоводени от работодателя като командировъчни пари съобразно предвиденото в приложение № 3а към чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ за съответната длъжност, а именно: по 55 евро на ден, като същите са изплащани именно като такива съобразно броя летателни дни за периода от 01.12.2019 г. до 26.11.2020 г. – общо 139 лв., или 14 952,23 лв. С тези пари не са били заплащани първите два сектора в рамките на съответния летателен ден, тъй като възнаграждението за тях е било включено в размера на основната работна заплата на ищцата, предвид възприетия по-горе извод по иска с правно основание чл. 74, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 и пр. 2 КТ. В случая, след приспадане на извършените от ответника плащания в общ размер на 5 840,88 лв., експертизата е приела, че неплатена е останала разликата от 9 111,35 лв., до който размер тази искова претенция е счетена за основателна, поради което искът с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ е бил уважен за посочената сума, за която няма данни да е била платена от ответника.

На следващо място по отношение на иска с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ следва да се отбележи, че с посочената разпоредба се установява задължение за работодателя да заплаща на работника или служителя за времето на ползване на платен годишен отпуск възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Съгласно чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл. 177 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ, както и други изрично изброени възнаграждения. В чл. 15 от НСОРЗ като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер наредбата определя тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни трудови възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно трудово възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. По въпроса за определянето на възнаграждението като такова с постоянен характер е формирана съдебна практика (решение № 540/07.07.2010 г. по гр. дело № 895/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 847/14.01.2011 г. по гр. дело № 1558/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 167/24.07.2013 г. по гр. дело № 1372/2012 г. на ВКС, III г. о. и др.), с които върховната съдебна инстанция възприема извода, че за основа за определяне на възнаграждението по чл. 177 КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които са предвидими и сигурни и са определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работна заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Нещо повече, релевантни в случая се явяват и задължителните за националните юрисдикции съображения, застъпени с решение на СЕС от 15.09.2011 г., постановено по преюдициално запитване по дело С-155/2010 г. /приложимо и към заплащаните възнаграждения на останалите членове на екипажите на въздухоплавателни средства - стюарди и стюардеси/, а именно: че по време на годишния си отпуск транспортните пилоти имат право да продължат да получават не само основната си заплата, но и всички компоненти, същностно свързани с изпълнението на задачите, които са им възложени с трудовия договор и за които им се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото им възнаграждение, както и всички компоненти, свързани с личния и професионален статут на съответния транспортен пилот. Целта е през периода на почивка работникът да разполага с икономически условия, които са сходни на тези, при които полага труд. В решението е пояснено още, че всяко неудобство, което е същностно свързано с изпълнението на задачите на работника съгласно трудовия му договор и за което на работника се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото му възнаграждение, каквото неудобство за транспортните пилоти е летателното време, задължително трябва да бъде отразено в сумата, която работникът има право да получава за времето на годишния си отпуск. Следователно, въззивният съд приема, че уговорените между страните т. н. „секторни плащания“, разделени на два отделни компонента – първите два сектора (1-ви и 2-ри), за които е предвидено да са част от основната заплата, и следващите (3-ти, 4-ти и т. н.) сектори за деня в т. ч. и т. н. „секторен бонус“, имащи характер на допълнително трудово възнаграждение, са елемент от брутното трудово възнаграждение, въз основа на което се определя възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177, ал. 1 КТ. Това е така, тъй като всички те са предвидими, сигурни и нямат характер на обезщетение или еднократен паричен стимул, зависещ от преценката на работодателя. Именно защото тези престации представляват уговорено допълнително трудово възнаграждение за положен труд, те се дължат ежемесечно, постоянно, наред с основното трудово възнаграждение, за което свидетелстват данните от представените ведомости и фишове за работна заплата. Работодателят не е има възможност за преценка дали да заплати това допълнително трудово възнаграждение, а то е било дължимо при настъпването на група от обективни фактори, а именно: осъществяване на 1-ви и 2-ри сектор, следващите 3-ти, 4-ти и т. н. сектори за деня, както и на по-дълги сектори /с поголяма продължителност/, т. е. заплащането им е поставено в зависимост единствено от осъществяване на трудовата функция на ищцата /броят на изпълнени летателни часове/. Ето защо, всички уговорени месечни секторни плащания имат характера на допълнително

трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3, вр. чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ, поради което първоинстанционният съд правилно ги е включил в базата за определяне на обезщетението по чл. 177 КТ. В случая, не представляват част от нея т. нар. „комисионни“ от извършени продажби на борда на самолета, тъй като това плащане касае дейност, която зависи и от постигнати определени резултати, а не само от реално отработеното време в рамките на изпълняваните трудови функции. То не е регулярно и предвидимо, поради което няма характер на допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер.

В този смисъл съгласно съдебносчетоводната експертиза за дните, за които ищцата М. Д. е ползвала платен годишен отпуск за периода от 01.02.2020 г. до 26.11.2020 г. (общо 44), дължимото й възнаграждение по чл. 177, ал. 1 КТ възлиза на 3 667,23 лв., от които ответникът е заплатил сумата от 2 135,13 лв., поради което неплатена е останала разликата от 1 532,10 лв., за която сума предявеният иск е основателен и следва да се уважи.

С оглед основателността на главния иск, основателен се явява и акцесорният такъв с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 396,56 лв., начислена за периода от 10.03.2020 г. до 06.01.2023 г., поради което в тази част констатациите на първоинстанционния съд също се споделят от настоящата съдебна инстанция.

С оглед възприетите по-горе правни изводи относно отделните компоненти, включени в основата за изчисляване на възнаграждението по чл. 177, ал. 1 КТ, а именно: всички т. н. „секторни плащания“, разделени на два отделни компонента – първите два сектора (1-ви и 2- ри), за които е предвидено да са част от основната заплата и следващите (3-ти, 4-ти, 5-ти и т. н.) сектори за деня в т. ч. и т. н. „секторен бонус“, имащи характер на допълнително трудово възнаграждение, при определяне на размера на претендираното обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ приложение следва да намерят констатациите на приетата в рамките на първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза в частта, в която изчислявайки размера му, вещото лице е прибавило към брутната работна заплата всички т. нар „секторни плащания“ за неизползваните общо 23 дни платен годишен отпуск, в който случай същият се равнява на 1 774,22 лв., от която сума ответникът е заплатил 1 065,82 лв., поради което непогасена е останала разликата от 708,40 лв., до който размер предявеният иск е основателен и следва да се уважи, както е приел първоинстанционният съд.

С оглед основателността на главния иск, то основателен е и акцесорният такъв с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за възприетия от съдебносчетоводната експертиза размер от 144,82 лв., начислена за периода от 31.12.2020 г. до 06.01.2023 г.

На следващо място в разпоредбата на чл. 264 КТ се предвижда, че за работа през дните на официалните празници, независимо дали е налице извънреден труд или не, на работника или служителя се заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото възнаграждение. В случая, отново при съобразяване на заключението по съдебносчетоводната експертиза, в периода от 01.12.2019 г. до 26.11.2020 г. ищцата е положила труд в общо 8 празнични дни, а именно: 24.12.2019 г. 26.12.2019 г., 01.01.2020 г., 19.04.2020 г., 20.04.2020 г., 01.05.2020 г., 06.05.2020 г. и 24.05.2020 г., за които вещото лице е калкулирало, че стойността на възнаграждението по чл. 264 КТ възлиза на 409,41 лв., без да има данни за извършени от ответника плащания. От страна на последния са изложени доводи, че в трудовия договор страните са уговорили заплащане на месечна сума, която покрива възнаграждението за положен труд в дни на официални празници, без да се цитира конкретна такава клауза от него. В случай, че се има предвид тази на чл. 5, б „а“ от същия, то същата е приложима в хипотезата на положен извънреден труд по чл. 143 КТ, а не в дни официални празници по чл. 264 КТ. Ето защо, с оглед претендираната от ищцата сума в помалък размер от 406,05 лв. и предвид принципа на диспозитивното начало искът с правно основание чл. 264 ГПК е изцяло основателен в заявения размер, като с оглед акцесорния характер на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, той също е основателен за приетия от първоинстанционния съд размер от 110,67 лв.

Изложеното обосновава извод, че въззивните жалби на страните срещу основното решение № 14795/29.07.2024 г. са неоснователни, а това означава, че като правилно то следва да се потвърди изцяло.

По въззивна жалба с вх. № 88448/12.03.2025 г. на Уиз Еър Црт., чуждестранно акционерно дружество, извършващо дейност в Република България чрез клона си „Уиз Еър Унгария Црт. – клон България, срещу решение № 2596/17.02.2025 г., постановено по гр. дело № 1271/2023 г. по описа на СРС, 141 състав, с което е оставено без уважение направеното с молба с вх. № 279059/02.09.2024 г. искане за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение № 14795/29.07.2024 г., въззивният съд намира следното:

При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество е правилно по следните съображения:

Производството по чл. 247 ГПК има за предмет отстраняването на порок, при който е налице несъответствие между вътрешно формираната съдебна воля и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Касае се за действие, допустимо да се извърши от съда, който е постановил основния акт, по причина, че не става дума за изменение или отменяне на формираната воля на съда, която е ясна (в противен случай приложим би бил способа по чл. 251 ГПК – тълкуване на решението), но е отразена неточно. Решението, с което поправката се допуска, има за задача да отстрани несъответствието между волята на съда и нейния външен израз в писмения текст на съдебния акт, без да се подменя съдържанието на поправения такъв. В случая, видно е от съдържанието на сезиращата съда молба, че според твърденията на молителя допуснатата очевидна фактическа грешка в основното решение № 14795/29.07.2024 г. се дължи на погрешно изчисляване на уважения размер на исковете с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ и присъдената мораторна лихва върху всеки един от тях, тъй като неволно са взети предвид изчисления на съдебносчетоводната експертиза, в която са включени т. нар. „секторни плащания“ за 1-ви и 2-ри сектор, а в същото време съдът изрично е приел, че те са недължими. Следователно, по същество с молбата не се цели отстраняване на допусната грешка в диспозитива на съдебното решение, която да е в противоречие с вътрешно формираната съдебна воля, а разглеждане на въпрос, касаещ неговата правилност, което следва да стане по реда на инстанционната проверка чрез въззивното му обжалване, от който ред страната се е възползвала, в какъвто смисъл е и възприетият от първоинстанционния съд извод. Ето защо, доколкото с молбата на въззивника се иска изменение на формираната от съда в мотивите и надлежно изразена в решението (диспозитива) воля, не е налице очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК, поради което подадената въззивна жалба с вх. № 88448/12.03.2025 г. срещу обжалваното решение № 2596/17.02.2025 г. е неоснователна, а то като правилно следва да бъде потвърдено.

По въззивна жалба с вх. № 92747/17.03.2025 г. на ищцата М. Д. срещу решение № 2597/17.02.2025 г. и въззивна жалба с вх. № 90015/13.03.2025 г. на ответника Уиз Еър Унгария Црт, чуждестранно акционерно дружество, извършващо дейност в Република България чрез клона си „Уиз Еър Унгария Црт. – клон България срещу решение № 2597/17.02.2025 г., постановено по гр. дело № 1271/2023 г. по описа на СРС, 141 състав.

При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, обжалваното решение е валидно и допустимо. По отношение на неговата правилност въззивният съд намира следното:

Най-напред следва да се отбележи, че във въззивната жалба на ответника не са изложени конкретни доводи относно правилността на обжалваното решение в частта, с която е било уважено искането на ищцата по реда на чл. 250 ГПК, поради което

първоинстанционният съд е допълнил диспозитива на същото, отхвърляйки заявените от нея претенции за законна лихва от датата на подаване на исковата молба - 09.01.2023 г. до окончателното плащане върху отхвърлителната част на главниците по исковете с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ, чл. 215, ал. 1 КТ, вр. чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ и чл. 224, ал. 1 КТ. Точно обратното, изрично във въззивната жалба на „Уиз Еър Црт“ се посочва, че решението от 17.02.2015 г. се обжалва единствено в частта, с която е оставена без уважение подадената от него молба с вх. № 279056/02.09.2024 г. по реда на чл. 250 ГПК, като се оспорва възприетият от първоинстанционния съд извод, че се касае за допълване на мотивите на основното решение от 29.07.2024 г. Изрично ответникът заявява, че чрез допуснатото увеличение на размера на предявените искове с правно основание чл. 177 КТ и чл. 224 КТ се е стигнало до предявяване на нови искови претенции, чиято недопустимост е следвало да бъде констатирана от първоинстанционния съд, като ги обяви за недопустими, а евентуално да ги отхвърли. Според настоящия въззивен състав така изложените от него доводи са изяло неотносими към правилността на обжалваното решение от 17.02.2025 г., а с тях по-скоро се цели отстраняване на непълнота в мотивите на съда, което е недопустимо в рамките на производството по реда на чл. 250 ГПК, тъй като целта на последното е отстраняване на допуснати пропуски в диспозитива на решението по същество. В случая, тези оспорвания имат отношение към допустимостта и правилността на основното решение, в който случай проверката за тяхната основателност следва да се извърши в рамките на инстанционния съдебен контрол по реда на въззивно обжалване, от който ред ответникът се е възползвал, а не чрез обжалване на решението от 17.02.2025 г., постановено в производството по реда на чл. 250 ГПК. Нещо повече, това се отнася и за оспорванията, направени с въззивната жалба на ищцата срещу същото решение, която единствено е формулирала петитум за уважаване на заявените от нея претенции за законна лихва върху отхвърлената част от главните искове с правно основание чл. 215 КТ, вр. чл. 31, ал. 2 от НСКСЧ, чл. 177, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ, но такъв краен резултат може да бъде постигнат единствено при евентуалното им цялостно уважаване, без обаче въпросът относно тяхната основателност да е предмет на изследване в рамките на производството по реда на чл. 250 ГПК, тъй като той отново касае правилността на основното решение от 29.07.2024 г., срещу което ищцата също е подала отделна въззивна жалба.

Ето защо, предвид липсата изложени от страните оплаквания във въззивните им жалби, които да са относими към правилността на постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение № 2597/17.02.2025 г. включително и в частта относно допълнената част от диспозитива на основното такова № 14795/29.07.2024 г., следва да се приеме, че същото е правилно, поради което следва да се потвърди.

По частна жалба с вх. № 88455/12.03.2025 г. на Уиз Еър Црт., чуждестранно акционерно дружество, извършващо дейност в Република България чрез клона си „Уиз Еър Унгария Црт. – клон България, срещу определение № 8111/17.02.2025 г., с което е оставено без уважение направеното с молба с вх. № 279052/02.09.2024 г. искане на ответника за изменение на решение № 14795/29.07.2024 г., постановено по гр. дело № 1271/2023 г. по описа на СРС, 141 състав, в частта за разноските, въззивният съд намира следното:

Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което се явява процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, като съображенията за това са следните:

За да постанови обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че с приключване на устните състезания по делото се преклудира възможността за заявяване на нови искания и твърдения, както и за събирането на доказателства във връзка с тях, поради което представените едва с молбата по реда на чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските доказателства за реално заплащане на претендираното адвокатско възнаграждение не следва да бъдат взети предвид. Тези правни изводи се споделят и от настоящата съдебна инстанция, тъй като те изцяло съответстват на трайно формираната практика на ВКС – така определение № 17/11.01.2016 г. по ч. гр. д. № 6306/2015 г. на ВКС, III г. о. и др., в което се приема, че на възмездяване подлежат само заплатените от страната разноски, като крайният срок, до който могат да бъдат правени искания за присъждането им и да бъдат представени доказателства за извършването им, е приключването на устните състезания по делото. В случая, за да докаже реалното заплащане на претендираното адвокатско възнаграждение в общ размер на 8 520,77 лв. по време на устните състезания пълномощникът на ответника е представил 3 броя фактури съответно № 26784/03.01.2024 г. на стойност от 3 759,09 лв., № 27111/01.03.2024 г. на стойност от 1 290,86 лв. и № 26977/05.02.2024 г. на стойност от 664,99 лв. ведно с документ на английски език към всяка една от тях, наименовани „нотификация“, без обаче да е в писано каква сума се превежда и какво е основанието за това. Нещо повече, дори да се приеме, че част от изписаните в нотификациите цифри са номера на фактури, то те не съвпадат с посочените по-горе 3 броя такива, на които се позовава ответникът. Ето защо, не може да се направи извод, че нотификациите изобщо са относими към представените фактури, като едва с молбата по реда на чл. 248 ГПК ответникът ги представя в превод на български език, но с оглед цитираната по-горе съдебна практика същите се явяват несвоевременно ангажирани, тъй като с молбата за изменение на решението в частта за разноските не могат да бъдат предявени валидно както искания за присъждане на разноски, съответно за техния размер, така и доказателства, удостоверяващи действителното извършване на тези разноски. Страната, която претендира присъждането им, е следвало да организира по такъв начин защитата си и заплащането на разноските, че да бъде възможно представянето на доказателства за евентуално направени разноски в рамките на преклузивния срок за това - до приключване на устните прения - в този смисъл са и определение № 225/25.09.2017 г. по т. д. № 597/2017 г. на ВКС, I т. о. и определение № 62/12.02.2019 г. по ч. гр. д. № 521/2019 г. на ВКС, IV г. о., в които се приема, че доказателствата за заплатено адвокатско възнаграждение следва да са представени до приключването на устните състезания по делото, което в случая не е сторено, а пропускът на страната да направи това не може да бъде отстранен в рамките на производството по реда на чл. 248 ГПК.

Изложеното обосновава извод, че обжалваното определение № 8111/17.02.2025 г. е правилно, поради което подадената срещу него частна жалба с вх. № 88455/12.03.2025 г. като неоснователна следва да се остави без уважение.

По отговорността за разноските:

При този изход на спора – неоснователност на всички подадени от страните въззивни жалби, в тяхна полза се следват единствено съответната част от разноските във връзка с отхвърлената въззивна жалба на насрещната страна. На основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 81, ал. 1, т. 1 ГПК дължимите държавни такси във връзка с подадените от ищцата въззивни жалби следва да останат за сметка на бюджета на съда. Претендираните от ищцата разноски са единствено за адвокатско възнаграждение, като предвид вписаното във фактура № 332/02.09.2024 г. (л. 157 от делото на СГС) основание за плащане на посочената в нея сума от 4 280 лв., следва да се приеме, че във връзка със защитата срещу основното решение от 29.07.2024 г. в нейна полза се следва половината от нея, а именно: 2 140 лв. Разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 650 лв., обективирани във втората представена фактура № 351/18.11.2024 г. (л. 159 от делото на СГС), не касаят осъществена защита пред въззивния съд, а такава във връзка с провелите се пред първата инстанция производства по реда на чл. 247 ГПК, чл. 248 ГПК и чл. 250 ГПК. От своя страна ответникът е претендирал разноски за държавна такса във връзка с подадените от него въззивни жалби, които обаче с оглед извода за тяхната неоснователност следва да останат за негова сметка. Предвид вписаното в представената фактура № 29061/04.04.2025 г. (л. 162 от делото на СГС) основание следва да се приеме, че посоченият в нея общ размер на адвокатското възнаграждение от 7 185,66 лв. се отнася само за осъщественото представителство във връзка с обжалване на основното решение от 29.07.2024 г., но с оглед заявеното от насрещната страна възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, то следва да се намали до размера от 4 200 лв., поради което в полза на ответника следва да се присъди сумата от 2 100 лв. Противно на възраженията на насрещната страна, реалното заплащане на същото съдът прие за доказано с оглед представената фактура № 29061/04.04.2025 г. и платежно нареждане от 30.07.2025 г., в която същата е цитирана.

Така мотивиран, съдът