Решение № 395 от 23.9.2026 г. на Окръжен съд - Плевен по дело № 593/2026 г.

Производството е по чл.258 и сл. ГПК. С решение № 631 от 30.04.2026г. по гр.д. № 1544/2025г. Плевенски районен съд е осъдил на основание чл.128 от КТ НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „•••" гр.Плевен, БУЛСТАТ •••, представлявано от председателя Л.М. да заплати на И. С. Г. от гр.Плевен, ЕГН ••••••••••, сумата от 462,60 евро /904,80лв./, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м.01.2025г. /01.01.2025г. - 20.01.2025г./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 10.03.2025г., до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска за разликата до претендираните 467,83 евро /915,00 лева/. ПлРС е осъдил със същото решение на основание чл.220 ал.1 от КТ, НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „•••" гр.Плевен, БУЛСТАТ •••, представлявано от председателя Л.М., да заплати на И. С. Г., ЕГН ••••••••••, обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 818.45 евро /1 600,80 лева/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 10.03.2025г., до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение на основание чл.222 ал.3 от КТ, ПлРС е осъдил НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „•••" гр.Плевен, БУЛСТАТ •••, представлявано от председателя Л.М., да заплати на И. С. Г. с ЕГН ••••••••••, обезщетение при прекратяване на ТПО при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, в размер на 4910,68 евро 9 604,80 лева /9 604,80 лева/, представляваща сбор от шест брутни трудови възнаграждения, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 10.03.2025г., до окончателното изплащане на сумата. Осъдил НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „•••" гр. Плевен, БУЛСТАТ •••, представлявано от председателя Л.М., да заплати на И. С. Г. с ЕГН ••••••••••, направените по делото разноски в размер на 556,78 евро, както и да заплати на Районен съд гр. Плевен държавна такса върху уважените претенции в размер на 254,73 евро, както и 2,56 евро - такса в случай на издаване на изпълнителен лист. Недоволни от решението са останали от Народно читалище „•••“ гр.Плевен, ЕИК •••, които чрез адв.В. В. от ПлАК го обжалват с въззивна жалба в законния срок. Твърдят, че първостепенният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, постановено при нарушение на материалния закон и на процесуалните правила и при нарушения на съдопроизводствените правила. Считат за неправилен извода относно липсата на валидно предизвестие, тъй като ПлРС неправилно е приел, че работодателят не е отправил надлежно предизвестие до ищцата, а по делото безспорно е установено, че с Уведомление № 1/21.10.2024г. на ищцата е било отправено писмено предизвестие, което тя е отказала да подпише, като отказът е удостоверен от свидетели. Твърдят, че ищцата пред ПлРС е била уведомена за намерението за прекратяване на трудовото й правоотношение значително преди датата на прекратяването — повече от законоустановения срок. Независимо от посоченото първоначално основание в уведомлението обаче, ищцата е била надлежно уведомена за прекратяването на трудовото правоотношение и е имала възможност да организира поведението си. Формалното различие в основанието не води автоматично до дължимостта на обезщетение по чл.220, ал.1 КТ, още повече че предизвестието фактически е било отработено. Неправилен е и изводът на съда според работодателя, че предизвестието не може да произведе действие, след като фактически е изпълнило предназначението си. Навеждат се доводи за неправилен извод относно действието на Допълнителното споразумение от 23.12.2024г., тъй като съдът неправилно е приел, че изменението на трудовото правоотношение от 23.12.2024г. не е породило действие. Посочват в аргумент, че ищцата е била уведомена за промяната, отказала е да подпише документа, но въпреки това е продължила да изпълнява трудовите си задължения при новите условия, без да оспорва своевременно промяната. В резултата на това, в жалбата се посочва, че за месец декември 2024г. са подадени съответните декларации пред НАП за работно време от един час дневно. От събраните доказателства и свидетелски показания, според въззивника се установява, че реално ищцата е работила значително по-малко време и е изпълнявала ограничен обем функции. Неправилен е и изводът на съда, че работодателят едностранно е изменил трудовото правоотношение, без да съобрази фактическото изпълнение и поведението на страните. В жалбата на следващо място се посочва, че неправилно съдът е определил обезщетението по чл.222, ал.З КТ в размер на шест брутни възнаграждения, изчислени върху възнаграждение от 1 600,80 лева, тъй като съгласно последните действащи условия на трудовото правоотношение, възнаграждението на ищцата е било значително по-ниско, поради което евентуално дължимото обезщетение следва да бъде изчислено върху възнаграждението за месец декември 2024г., а именно 200,10 лева месечно брутно възнаграждение. В тази връзка, жалбоподателят счита, че неправилно е кредитирано заключението на вещото лице само в единия му вариант, без съдът да обсъди останалите доказателства и фактическото изпълнение на трудовите задължения. Твърдят, че съдът неправилно е приел, че се дължи трудово възнаграждение в размер на 904,80 лева, тъй като съгласно счетоводните документи и ведомостите за заплати дължимото възнаграждение за процесния период е в значително по-нисък размер. Според въззивника, съдът е извършил собствени изчисления извън рамките на заключението на вещото лице, без необходимите специални знания и в противоречие със счетоводната документация. При така постановеното от съда решение, се твърди в жалбата, че ПлРС е кредитирал избирателно доказателствата по делото и е игнорирал свидетелските показания и документите, установяващи реалното изпълнение на трудовото правоотношение. Неправилно е отхвърлил щатните разписания и вътрешните решения на читалищното настоятелство, като е направил предположения относно тяхното изготвяне, без да са налице доказателства за тяхната неистинност. Молят въззивния съд на основание чл.258 и сл. ГПК, да отмени изцяло решението, като вместо него да постанови ново решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани или при условията на евентуалност да намали размера на присъдените суми съобразно действително дължимите обезщетения и трудови възнаграждения, както и да им присъди направените разноски за двете инстанции. Представят писмени бележки в подкрепа на изложените във въззивната жалба възражения и аргументи. Ответницата по въззивната жалба и ищца по делото пред ПлРС И. С. Г. от гр.Плевен, ЕГН ••••••••••, чрез адв. Н. Х. от ПлАК в срока за отговор изразяват становище, че предизвестието, за което жалбоподателят твърди, че е изрядно и валидно не е признато от съда, защото е юридически неиздържано и като такова не е могло да произведе правно действие. Твърдят, че трудовото правоотношение като цяло е факт, но скрепен с юридическо действие, а именно подписването на трудов договор, който трябва да бъде прекратен също с юридически законосъобразно действие, а посочването на повече от едно основание в Уведомление № 1/21.10.2024г. може да се счита само като намерение, но не и като валиден правен документ. Считат, че правилно съдът е приел, че допълнителното споразумение от 25.12.2024г. не е произвело своето правно действие, тъй като трудовите правоотношения по своята същност са двустранни и нито една от страните не може да променя едностранно основните параметри на трудовия договор, каквото в случая е работното време, освен в предвидените в КТ случаи. Още повече, че са назначени и други лица, които да изпълняват възложените на ищцата дейности, което е видно от доказателствата, приложени от самият жалбоподател. По отношение на начисленото обезщетение по чл.221 ал. 3 от КТ в отговора се твърди, че заплатата на Г. не е била променяна, включително и от представените от въззивника фишове за заплати, които са били два броя, но за един и същи период. Твърдят също така, че това няма как да се случи, тъй като допълнителното споразумение не е произвело своето правно действие. Изрично и категорично е експертното заключение на вещото лице, което е изготвило експертизата в два варианта, защото въпросът, по отношение на който е спора в тази му част е юридически, а не икономически. Съдът е кредитирал тази част от експертното заключение, което отговаря на събраните доказателства. По отношение иска по чл.128, ал. 1 от КТ навеждат доводи, че представените щатни разписания са не само непълни и неточни, но и подготвени единствено и само във вид за представяне пред съда, тъй като в тях няма дати, подписи, работно време, поради което не става ясно кой, кога ги е издал и одобрил. Посочват в отговора, че в едно от тях се съдържат данни, които няма как да бъдат известни предварително. Молят съда да постанови съдебен акт, с който да остави без уважение депозираната въззивна жалба като неоснователна и да потвърди обжалваното решение. Въззивният съд като обсъди оплакванията на жалбоподателя, прецени становищата на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, допустима е и е неоснователна. Безспорно е и се установява от представеното копие от ЛТД на ищцата – л.45 – л.93 от делото, че страните са били в дългогодишни трудови правоотношения, като последната длъжност, заемана от Г. към 20.01.2025г. при ответното Читалище е била „Координатор“. Трудовите правоотношения са прекратени със Заповед № 1 от 17.01.2025 година и в нея са изписани две основания за прекратяване, които са различни и имат различни правни последици - посочено е както основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ, така и отправено предложение за прекратяване на трудов договор на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ. Словом, обаче, работодателят е изписал в заповедта, че причините за прекратяване на ТПО са придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като е цитирано и Разпореждането на НОИ от 02.12.2024г. Поради това словесно основание следва да се приеме, че ТПО е прекратено само и единствено на основание чл. 328, ал.1, т.10 от КТ, при който самата разпоредба изисква писмено предизвестие, отправено от работодателя до работника. Безспорно е също, че ответникът който се позовава на писменото предизвестие № 1, което е отправил до ищцата на 21.10.2024г., и което е оформено като получено при отказ, същото се отнася до прекратяване на ТПО на осн. чл.328 ал.1 т.2 и т.3 от КТ – т.е. за конкретно извършеното прекратяване със Заповед № 1 от 17.01.2025г. на основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ, предизвестие до ищцата не е отправяно. Спорни по делото пред ПлРС, а и пред настоящата инстанция са въпросите дължи ли исковите суми ответното Читалище в какъв размер и на какво основание? За да отговори на спорните по делото въпроси съдът съобрази събраните по делото доказателства – писмените, показанията на свидетелите и заключението на в.л.Т. Илиева по ССЕ, представени пред ПРС. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите. За да постанови обжалваното решение ПлРС е приел, че следва да разгледа и въпросът за размера на трудовото възнаграждение на ищцата, доколкото той касае размера на всеки един от предявените искове. Съгласно Допълнителното споразумение между страните от 01.12. 2023г., е имало взаимно съгласие между страните за изменение на трудовия договор, считано от 01.12.2023г. относно длъжността, като ищцата ще изпълнява - длъжността Координатор, за осемчасов работен ден, с основна заплата 1160лв. и добавка за прослужено време. Това е последното споразумение, което е двустранно подписано между страните и релевантно за определяне на характеристиките на ТПО между страните. Независимо, че работодателят е изготвил и подписал от негова страна допълнително споразумение от 23.12.2024г. за намаляване на работното време на 1 час и намаляване на трудовото възнаграждение на ищцата на 6.90лв., то не е подписано от ищцата – напротив, налице е писмено оформен отказ тя да го подпише. Удостоверяването на отказа от двама свидетели обаче няма действието на удостоверяване на отказ за приемане на еднолично волеизявление от самия работодател, в случая се касае за изменение в договор, за което следва да има две изрични насрещни волеизявления на двете страни. Приел също така, че разпоредбата на чл.118 ал.1 КТ сочи, че работодателят или работникът не могат да променят едностранно съдържанието на ТПО, освен случаите, посочени в Закон, а чл.119 ал.1 от КТ императивно сочи, че ТПО може да се изменя с писмено съгласие между страните за определено или неопределено време. Няма изявления по делото от ответника, че е намалил ТВ на ищцата на друго основание, например при намаляване обема на работа – в случаите по чл.218 от КТ, или при промяна на законови изисквания. Поради изложеното, съдът намира, че въпреки че работодателят е подписал на 23.12.2024г. допълнително споразумение по ТД между страните, то при липсата на насрещно съгласие от ищцата за такава промяна, то не е произвело действие. По нататък по иска с правно основание чл.128 от КТ приел, че ТВ на ищцата е било това по Допълнително споразумение от 01.12.2023г. - 1160лв. и добавка за прослужено време. Кредитирал заключението на ССчЕ, относно изчисленията, направени по Допълнително споразумение от 01.12.2023г. и с база за изчисление по чл.228 от КТ – възнаграждението от м.7.2024г. Съдът обаче приел, че отработените дни за м.януари 2025г. са били не 12, а 13 дни, т.к. към тях не е бил включен последния работен ден - 20.01.2025г., както и че за тези 13 дена, при собствени изчисления – по 69,60лв. на ден, на ищцата е било дължимо брутно трудово възнаграждение в размер на 904,80лв., като съобразява, че в експертизата е посочена сумата от 677,56лв., но това представлява нетно възнаграждение и то за 12 работни дни. В случая няма данни за заплащане на това ТВ, няма данни, че начисленото от работодателя ТВ от 94,10лв. е заплатено, поради което съдът намерил, че претенцията на ищцата по чл.128 от КТ се явява основателна и следва да се уважи до размер на 904,80лв., а за разликата до претендираните 915лв., претенцията следва да бъде отхвърлена. По иска с правно основание чл.220 ал.1 от КТ приел, че съгласно чл.220 ал.1 от КТ, страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника за неспазения срок на предизвестието. Като приел, че ТПО е прекратено на осн. чл.328 ал.1, т.10 от КТ, изискващо писмено предизвестие, отправено от работодателя до работника и предизвестие на основанието, на което всъщност е прекратил ТПО, работодателят не е отправял до ищцата, то обезщетението чл.220 ал.1 от КТ е дължимо. Заключението на ССчЕ е изчислило неговият размер от 1600лв., поради което претенцията на това основание уважил изцяло. За иска с правно основание чл.222 ал.3 от КТ приел, че ищцата е работила при ответника от 1994г. до 20.01.2025г., над 20 години, с кратко прекъсване от 8 месеца през 2021г., което се установява както от събраните писмени доказателства – трудови договори, допълнителни споразумения и справки от и за НОИ, така и от определянето в Заповедта за прекратяване на ТПО между страните от 17.01.2025г. на обезщетение по чл.222 ал.3 от КТ в размер на шестмесечно БТВ на ищцата. Поради горното приел, че ищцата е придобила при същия работодател 10 години трудов стаж през последните 20 години и обезщетението, което й се дължи е шест БТВ. За неговия размер, определен в Заповедта на 1200,60лв., при твърдения на ищцата, че се дължат 9 604,80лв. приел, че ТПО не е изменено с последното допълнително споразумение от 23.12.2024г., и на базата на БТВ от 1600,80лв. обезщетението на ищцата на осн. чл.222 ал. 3 от КТ следва да бъде изчислено в размер на 9604,80лв., като предявеният в тази насока иск следва да бъде уважен изцяло. Тези изводи се споделят от настоящата инстанция и при условията на чл.272 от КТ съдът препраща към тях при мотивиране на своето решение. На изследване, установяване и отговор подлежат единствено конкретните оплаквания по въззивната жалба, защото обжалваното решението е валидно и допустимо. Основните оплаквания на жалбоподателя са, че неправилно ПлРС е приел за установено, че работодателят не е отправил надлежно предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение, след като работодателят е счел за действително и допълнителното споразумение между страните от дата 23.12.20214 г., след като същото е подписано от двама свидетели при отказ от страна на служителката да подпише същото. За предизвестието убедително съдът е приел, че при формулираното словесно основание за прекратяване на ТПО предизвестие на това основание не е отправяно и поради това ответното Читалище дължи предвиденото от закона обезщетение за недадано предизвестие. Чл.119 КТ предвижда, че ТПО между страните може да се изменя с писмено съгласие между страните, с което въвежда принцип за изменяемост на съдържанието на ТПО, който разкрива договорната природа на ТПО. Тази промяна може да настъпи само по писмено съгласие между страните – удостоверяване с подписите на двама свидетели, че ищцата не е съгласна с промяната на ТПО досежно работното й време и ТВ не може да послужи за нейното съгласие – същото не е дадено писмено и поради това изводите на ПлРС в тази насока са правилни. Искането на жалбоподателя НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „•••" гр.Плевен, БУЛСТАТ •••, представлявано от председателя Л.М. за присъждане на разноски по делото за двете инстанции предвид изхода на спора е неоснователно и следва да се отхвърли на основание чл.78 от ГПК. В полза на въззиваемата страна И. С. Г. с ЕГН ••• от гр. Плевен се дължат разноски за адвокатски хонорар в размер на 500,00 евро, които следва да бъдат присъдени. При горните съображения и на основание чл.271 ал.1, предл.1 вр. чл.272 ГПК Окръжният съд