Решение № 4425 от 15.8.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1965/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 21.12.2022 год., постановено по гр.дело №4402/2022 год. по описа на СРС, ГО, 68 с-в, са отхвърлени предявените от М. Я. М. срещу „Н.С.“ ЕАД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението на ищеца, извършено със Заповед №РД-11-253 от 30.11.2021 год. на изпълнителния директор на ответното дружество, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „специалист вътрешен контрол“ в Централно управление на „Н.С.“ ЕАД и за осъждане на ответника да заплати сумата от 12 600 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение през периода от 30.11.2021 год. до 30.05.2022 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, като ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК направените разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца М. Я. М.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че процесната заповед за уволнение е мотивирана. В същата било посочено, че ищецът не притежава сертификат „вътрешен одитор в публичния сектор“, съгласно чл. 19, ал. 2, т. 3 и 4 от Закона за вътрешния одит в публичния сектор /ЗВОПС/. Отделно от това посочената норма била относима единствено по отношение на лица, заемащи длъжността „вътрешен одитор“, а ищецът заемал друга длъжност, а именно „специалист вътрешен контрол“. Двете длъжности не били идентични, между тях имало съществени различия. За заеманата от ищеца длъжност липсвала нормативна уредба, с която да се въвеждат изисквания за заемането й. Длъжността „вътрешен одитор“ била обособена в отделно структурно звено на ответното дружество. Дейността, изпълнявана от ищеца, била свързана единствено с вътрешен контрол и нямала нищо общо с вътрешния одит в дружеството, който се извършвал от други служители. Същността на вътрешния одит била регламентирана в ЗВОПС, докато вътрешният контрол можел да бъде определен като система, разработена, внедрена и поддържана от ръководството на дружеството, за да гарантира постигането на целите, засягащи ефективност на операциите, защитата на активи, предотвратяване и разкриване на измами и грешки, точност и пълнота на финансовата отчетност, спазване на съответните закони – раздел ІІ, т. 5 от длъжностната характеристика за длъжността „специалист вътрешен контрол“. Налице била и разлика на целите на двете длъжности. Следователно за длъжността на ищеца не можело да прилагат нормативни изисквания за различна длъжност, поради което и не било налице основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ. Видно било от т. 1.4 от раздел VІІ на длъжностната характеристика за длъжността „специалист вътрешен контрол“, че било предвидено наличието на сертификат „вътрешен одитор в публичния сектор“. Следователно това изискване било въведено от работодателя още при утвърждаването на длъжностната характеристика на 19.06.2017 год., т.е. преди възникването на трудовото правоотношение между страните, като ищецът изначално не бил отговарял на това изискване. Това обаче не било пречка за съществуването на трудовия договор. В тази хипотеза работодателят нямал правото да прекрати трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, съгласно разясненията по Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2017 год., ОСГК. Ето защо моли обжалванато решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по жалбата „Н.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че процесната заповед за уволнение е мотивирана. Доводите на ищеца, че за заеманата от него длъжност не следвало да се прилагат изискванията по чл. 19, ал. 2, т. 3 и 4 ЗВОПС, както и че същата и длъжността „вътрешен одитор“ са различни, били изцяло нови и не трябвало да бъдат обсъждани, тъй като се навеждали за първи път във въззивната жалба – чл. 133, чл. 143, ал. 2 и чл. 266, ал. 1 ГПК. Правилно СРС се бил произнесъл само по доводите за незаконосъобразност на заповедта за уволнение, неосъществяване на соченото от работодателя основание за уволнение и злоупотреба с правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакуваните съдебни актове и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран от М. Я. М. с искова молба, с която срещу „Д.Е.Е. – България“ ЕООД са били предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца, извършено със заповед Заповед №РД-11-253 от 30.11.2021 год. на изпълнителния директор на „Н.С.“ ЕАД, на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „специалист вътрешен контрол“ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати сумата от 12 600 лв. – обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от 30.11.2021 год. до 30.05.2022 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. В исковата молба се твърди, че уволнението е незаконно поради това, че процесната заповед не е мотивирана и че ищецът изначално не отговарял на изискванията за образование и за притежаването на сертификат „вътрешен одитор в публичния сектор“ по чл. 19, ал. 2, т. 4 ЗВОПС, поради което липсвал новонастъпил юридически факт като основание за прекратяване на трудовото правоотношение и била налице злоупотреба с право на работодателя. Безспорно е по делото, а и това е видно от представения по делото трудов договор №РД- 13-37 от 17.08.2020 год., че между страните е възникнало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „специалист вътрешен контрол“, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 2 100 лв. Представена е длъжностна характеристика за длъжността „специалист вътрешен контрол“, утвърдена от работодателя на 19.06.2017 год. и връчена на ищеца на 11.06.2020 год. /предвид сключения между страните трудов договор за същата длъжност по реда на чл. 111 КТ – допълнителен труд при друг работодател/, от която е видно, че изискванията за заемането на посочената длъжност са, както следва: минимална образователно- квалификационна степен – магистър, специалност – икономика, финанси, счетоводство и контрол, минимален професионален опит – 3 години по специалността, сертификат „вътрешен одитор в публичния сектор“ на основание чл. 19, ал. 2, т. 4 ЗВОПС. Процесното трудово правоотношение е било прекратено със Заповед №РД-11-253 от 30.11.2021 год. на изпълнителния директор на ответното дружество, издадена на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, поради липсата на изискващи се образование за заемане на длъжността: висше-магистър: икономика, финанси, счетоводство и контрол, както и сертификат „вътрешен одитор в публичния сектор“ на основание чл. 19, ал. 2, т. 3 и 4 ЗВОПС. Със заповедта е било наредено изплащането на ищеца на обезщетение по чл. 220 КТ за неспазен срок на уговореното с трудовия договор едномесечно предизвестие и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск – 24 дни за 2021 год. Заповедта е била връчена на ищеца на 30.11.2021 год. – обстоятелство, което същият не оспорва и е удостоверил с подписа си. Не се спори между страните, а и от фиш за възнаграждение за работна заплата от м.ноември 2021 год., се установява, че работодателят е изплатил на ищеца обезщетение по чл. 220 КТ в размер на 2 127.30 лв. и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 2 320.69 лв., както и че последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец преди уволнението е в размер на 2 100 лв. Установено е също така по делото, че в структурата на ответника съществуват звено „Вътрешен контрол“ и звено „Вътрешен одит“. Видно е от представените по делото копие от стр. 12-13 от трудовата книжка на ищеца и регистрационна карта, издадена от Дирекция „Бюро по труда“, че след процесното уволнение няма друго отбелязване за започване на работа по трудово правоотношение. Други доказателства не са ангажирани. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно. По отношение на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ: Твърденията на ищеца за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения иск, поддържани и във въззивната жалба и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, са свързани с това, че процесната заповед не е мотивирана и липсата на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение. Съгласно чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, работодателят може да прекрати трудовия договор, като отправи писмено предизвестие в сроковете по чл. 326, ал. 2 КТ, когато работникът или служителят не притежава необходимото образование или професионална квалификация за изпълняваната работа. Основанията, на които работодателят може да упражни правото си за прекрати трудовите договори са изрично посочените в КТ. Законосъобразното упражняване на това право подлежи на контрол от съда, в случаите, когато е оспорено от работника или служителя чрез иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Тъй като правото на прекратяване на трудовия договор от страна на работодателя се реализира с връчването на предизвестието и на самата заповед за прекратяване на трудовото правоотношение /в случаите на неспазено предизвестие/, преценката за законосъобразното му упражняване се извършва именно към този момент. За извършването й обаче трябва да съществува яснота на кое от предвидените в закона основания работодателят е упражнил правото си. Това налага изискването във всички случаи на прекратяване на трудовия договор работодателят да излага мотиви за основанието, на което извършва прекратяването. При спор за законосъобразност на извършеното прекратяване на трудовия договор от значение ще е именно посоченото в мотивите на заповедта основание за прекратяването, а не друго такова, дори и то да е съществувало реално към момента на прекратяването. Задължението за излагането на мотиви към заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е свързано на първо място с осигуряване на възможността на работника или служителя да защити правата си при оспорване на уволнението и на второ място с различните правни последици на отделните основания за прекратяване. Конкретното съдържание и обема на мотивите са различни с оглед отделните основания за прекратяването на трудовия договор. Доколкото изложените към заповедта за прекратяване на трудовия договор мотиви са именно във връзка с осъществяване на правото на защита на работника или служителя, то липсата на такива ще е основание за незаконност на уволнението – виж Решение № 314 от 30.10.2014 год. на ВКС по гр. дело № 840/2014 год., IV г. о., ГК, Решение № 295 от 29.03.2017 год. на ВКС по гр. дело № 1178/2016 год., IV г. о., ГК. Прекратяването на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ предполага промяна на изискванията за образование и/или квалификация и освен ясното им посочване в заповедта, не е необходимо излагането и на други мотиви за прекратяването – виж Решение № 838 от 13.11.2009 год. на ВКС по ч. гр. дело № 288/2009 год., IV г. о., ГК. В разглеждания случай процесната заповед за уволнение е мотивирана, тъй като в нея са изложени фактическите основания, поради които се прекратява трудовото правоотношение и е посочена и приложимата правна норма /макар да е въпрос на правна квалификация дали се касае за липса на образование и/или липса на квалификация за изпълняваната работа/. На следващо място, според приетото в Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2017 год., ОСГК, не е налице основание за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ в случаите, когато несъответствието с изискванията за образование и професионална квалификация, въведени от работодателя, е съществувало при сключването на трудовия договор, тъй като няма да е налице нововъзникнал юридически факт, а такъв, който се е осъществил преди сключването на договора и преди началото на неговото изпълнение. Затова работодателят, приемайки на работа работник или служител, който не притежава определените от самия него изисквания за образование и квалификация, не може да прекрати трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, тъй като ще е налице „злоупотреба с право“ при упражняване на потестативното право, а уволнението ще е незаконно поради липсата на основание в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ. Когато обаче изискванията за образование или професионална квалификация са били нормативно установени, а работодателят констатира, че работникът или служителят не ги притежава, но след възникване на трудовото правоотношение, той може да се позове на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, тъй като упражнява правомощия в съответствие с изискванията на закона. Обхватът и осъществяването на финансовото управление и контрол, както и принципите и изискванията към системите за финансово управление и контрол в организациите от публичния сектор, са регламентирани в Закона за финансовото управление и контрол в публичния сектор /ЗФУКПС/. Съгласно чл. 15 от закона, ръководителите на организациите по чл. 2 осигуряват система за мониторинг на финансовото управление и контрол с цел да се оцени неговото функциониране и своевременно да се предостави информация за установените слабости и пропуски пред лицата, отговорни за предприемане на коригиращи действия, както и да се осигури навременното му актуализиране при промени в условията, като тази система включва текущо наблюдение, самооценка и вътрешен одит. Съответно същността, принципите и обхвата на вътрешния одит в организациите от публичния сектор, статута и функциите на структурите и лицата, които ги осъществяват, както и одитните дейности по фондове и програми на Европейския съюз, са регламентирани в ЗВОПС. В чл. 19, ал. 2 от закона са установени изискванията, на които трябва да отговарят вътрешните одитори, като съгласно т. 3 от посочения законов текст те трябва да имат завършено висше образование и придобита образователно-квалификационна степен „магистър“ или „бакълавър“, а съгласно т. 4 – да притежават сертификат „вътрешен одитор в публичния сектор“, издаден от министъра на финансите след успешно положен изпит по чл. 53, или да притежават валиден международно признат сертификат за вътрешен одитор. Несъмнено е, че по отношение на ответното дружество /с над 50 % държавно участие в капитала/ са приложими горепосочените нормативни актове, действащи към момента на възникване на трудовото правоотношение между страните. Следователно законосъобразността на процесното уволнение е обусловена от това дали нормативните изисквания по чл. 19, ал. 2, т. 3 и 4 ЗВОПС са приложими за заеманата от ищеца длъжност „специалист вътрешен контрол“, за която ответникът твърди, че е идентична с длъжността „вътрешен одитор“ /правният довод на ищеца, че такава идентичност не е налице не се обхваща от преклузията по чл. 133 ГПК/. Преценката за идентичност на трудовите функции е винаги конкретна и се извършва с оглед естеството на възложената работа. Изводът за идентичност не може да се изведе нито само въз основа на наименованието на длъжността, нито от механичното сравнение на трудовите задължения по длъжностната характеристика. Една и съща длъжност, в зависимост от предмета на дейност на работодателя може да има различни трудови функции. Едни и същи трудови задължения по длъжностна характеристика могат да съдържат същностни различия в зависимост от съответната длъжност; от йерархичното и място в структурата на предприятието; от предмета на дейност и организацията на предприятието. Именно поради това при преценката за идентичност на трудовите задължения следва да се изхожда от естеството на работата, от свойствените задължения за длъжността – от това има ли съществена разлика в трудовите функции с оглед характера и естеството на възложената работа в длъжността – виж Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГК, Решение № 246 от 23.06.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1152/2010 год., III г. о., ГК, Решение № 174 от 13.10.2016 год. на ВКС по гр. д. №659/2016 год., ІV г. о., ГК/, Решение № 498 от 13.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1561/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 7 от 1.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 954/2009 г., IV г. о., ГК. Въззивният съд счита, че в настоящия случай не е установена идентичност на трудовите функции на двете длъжности – „специалист вътрешен контрол“ и „вътрешен одитор“, макар те да са на еднакво йерархично място в структурата на предприятието – подчинени са пряко на изпълнителния директор на дружеството, като няма други длъжности на тяхно подчинение /виж чл. 12, ал. 1 ЗВОПС/. Съпоставянето на целите и функциите на служителите в структурата за извършване на вътрешен контрол и структурата за извършване на вътрешен одит – каквито обособени структурни звена съществуват в ответното дружество и са функционално независими, показва различие не толкова по отношение на обектите на въздействие – всички дейности и структури на организацията /не само тези с финансови измерения/, а по отношение на средствата и методите, с които се постига това въздействие. Вътрешният одит и финансовото управление и контрол се явяват алтернативни форми на контролна дейност. Основната цел на вътрешния одит е полза и подобряване на дейността на предприятието, като тази цел се преследва с независима и обективна дейност за гарантиране на доверие и консултиране /виж и легалната дефиниция на понятието „одит“, съдържащо се в § 1, т. 1 от ДР на Закона за Сметната палата/. Същността и обхватът на вътрешния одит са регламентирани в глава ІІ от ЗВОПС, като с разпоредбата на чл. 5, т. 2 е установено и задължението за извършване на оценка на адекватността и ефективността на системите за финансово управление и контрол. Вътрешният одит използва специфичните инструменти на одитните ангажименти за даване на увереност или даване на оценка и консултиране – чл. 6 ЗВОПС. Т.е. дейността на служителите от звено „Вътрешен контрол също може да бъде обект за извършване на оценка. В този смисъл различието между присъщите трудови функции на двете длъжности е съществено, тъй като няма пълно покритие между тях, доколкото в комплекса на трудовите функции на длъжността „вътрешен одитор“ са включени и други специфични същински задължения, свързани със събиране, анализиране и оценяване на информация, с цел да се изрази мнение относно степента на съответствие с предварително определени критерии, т.е. свързани с оценъчен контрол – виж чл. 5, чл. 7, чл. 8, чл. 30, ал. 1 и чл. 32 ЗВОПС, които предполагат и съответна компетентност /експертни познания/ за изпълнение на целите и обхвата на одита и одитната програма/план, съгласно чл. 19, ал. 2, т. 3 и 4 ЗВОПС. Следователно възражението на ответника за идентичност на двете длъжности се явява неоснователно, като СГС приема, че липсват нормативно установени изисквания за завършено висше образование и придобита образователно-квалификационна степен „магистър“ или „бакалавър“ и за притежаването на сертификат „вътрешен одитор в публичния сектор“ за заемането на длъжността „специалист вътрешен контрол“ /виж и чл. 16, ал. 3 от ЗФУКПС/. Според приетото в мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2017 год., ОСГК, с оглед особеностите на конкретната работа и нуждите на предприятието, работодателят може да въведе и по-високи изисквания за образование за заемане на определена длъжност от нормативно установените или при сключването на индивидуалния трудов договор да приеме, че работникът или служителят притежава нужните умения и образование, които са достатъчни за изпълнение на съответната трудова функция. Сключването на трудов договор при начална липса на изискванията на работодателя за определена длъжност не е пречка за съществуването на самия договор. В частност изискванията за висше образование и придобита образователно- квалификационна степен „магистър“, специалност: икономика, финанси, счетоводство и контрол, или „бакалавър“, и за притежаване на сертификат „вътрешен одитор в публичния сектор“ са въведени от работодателя с утвърждаването на длъжностната характеристика на 19.06.2017 год. Не е спорно, че ищецът няма висше образование и не е придобил посочения сертификат и работодателят се е съгласил с това, назначавайки го на длъжността „специалист вътрешен контрол“, т.е. приел е, че притежаваните от ищеца образование и квалификация не представляват обективна пречка за изпълнение на трудовата функция при сключването на трудовия договор. В този смисъл позоваването от работодателя на основанието за прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ следва да бъде отречено – липсва новонастъпил юридически факт като основание за едностранно прекратяване на трудовия договор, поради което и процесното уволнение е незаконосъобразно. Релевираната претенция по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се явява основателна, както и обусловената претенция по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ: Безспорно е по делото, а и въз основа на събраните доказателства по делото е установено, че последното получено от ищеца месечно брутно трудово възнаграждение за пълния отработен месец преди уволнението е в размер на 2 100 лв., както и че същият е останал без работа през периода от 30.11.2021 год. до 30.05.2022 год. /Тълкувателно решение №6/2013 г. по тълк. д. № 6/2013 год. на ОСГК на ВКС/. При това положение въззивният съд приема, че са налице основанията за ангажиране отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 1 КТ, която е договорна и е за имуществени вреди /пропуснати ползи/, които са договорно определени. В хипотезата на чл.225, ал.1 от КТ обезщетението се съизмерва с пропуснатото брутното трудово възнаграждение и в частност същото възлиза на 12 600 лв. Предвид сбъдването на вътрешнопроцесуалното условие, под което е предявено, следва да бъде разгледано своевременно направеното от ответника в писмения отговор по чл. 131 ГПК евентуално възражение за прихващане с негови вземания по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на изплатените на ищеца при отпаднало основание обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на 2 127.30 лв. и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 2 320.69 лв. /или общо 4 447.99 лв./. Несъмнено е, че дължимостта на обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ – за неспазено предизвестие, е обусловено от законно уволнение. Тази предпоставка в случая не е налице, с оглед изложените по-горе съображения, поради което посочената сума подлежи на връщане на работодателя. Следователно налице са предпоставките за прихващане по чл. 103 и чл. 104 ЗЗД, като горепосоченото насрещно вземане на ответника в размер на 2 127.30 лв. следва да се прихване с полагащото се на ищеца обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 12 600 лв., като остава дължима сумата от 10 472.70 лв., до която и релевираната претенция подлежи на уважаване, а в останалата част до пълния предявен размер следва да се отхвърли като погасена чрез прихващане с посоченото насрещно вземане на ответника. Настоящият съдебен състав приема, че възражението за прихващане на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ с изплатеното от работодателя на ищеца обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск е неоснователно. По естеството си вземането по чл. 224, ал. 1 КТ е сурогат на неизползвания от уволненото лице платен годишен отпуск за периода преди уволнението, но заплащането му не е обусловено от неговата законосъобразност. С решението по конститутивните искове по чл. 344, ал. 1 и 2 КТ трудовото правоотношение се възстановява във вида, в който е съществувало преди уволнението, но само за в бъдеще – каквото е действието на конститутивните съдебни решения. При успешното провеждане на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, възстановяването на трудовоправната връзка е обусловено от явяване на уволнения служител в срока по чл. 345, ал. 1 КТ да заеме длъжността, на която е възстановен, и ако той не стори това, трудовото правоотношение се прекратява на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ. Със заплащане на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ правото на служителя реално да ползва отпуска се погасява, поради което и при евентуалното му завръщане на работа, той не може да го ползва. Затова с отмяната на уволнението като незаконно, изплатената на това основание сума не подлежи на връщане, респективно липсва активно по компенсацията вземане на работодателя, годно да бъде прихванато с вземането на работника по чл. 225, ал. 1 КТ – в този смисъл Решение № 115 от 28.03.2011 год. на ВКС по гр.дело № 1119/2010 год., ІV г. о., ГК, Решение № 271 от 17.10.2012 год. на ВКС по гр.дело № 409/2011 год., ІІІ г. о., ГК, Решение № 330 от 05.11.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1220/2013 год., IV г. о., ГК. Ето защо решението на СРС следва да бъде изцяло отменено, като исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ подлежат на уважаване, а искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ подлежи на уважаване до размера от 10 472.70 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, а в останалата част до пълния предявен размер от 12 600 лв. – на отхвърляне като погасен чрез прихващане с насрещното вземане на ответника по чл. 220, ал. 1 КТ. По отношение на разноските: С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ищеца/ действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 100 лв. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 604 лв. /по 50 лв. – за исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ, или общо 100 лв. и 504 лв. – по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ/ и държавна такса за въззивното производство в размер 302 лв. Предвид изложените съображения, съдът