Решение № 79 от 8.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 2353/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 18887/21.10.2024 г., постановено по гр.д. № 46129/2023 г. на Софийски районен съд, 61 състав, съдът е осъдил „Уиз Еър Унгария” Црт., учредено и съществуващо съгласно законодателството на Унгария, с фирмен № Gg 01-10-140174, извършващо дейност в Република България чрез „Уиз Еър Унгария” Црт. – клон България, ЕИК 200830927, да заплати на Д. П. С., ЕГН ••••••••••, следните суми:

• на основание чл. 215, ал. 1 КТ сумата от 18 570,63 лева, представляващи сбор от неизплатени командировъчни пари по смисъла на Раздел IV от Наредба за служебните командировки и специализациите в чужбина, дължими за периода 01.07.2020 г. – 31.10.2020 г. и за периода 21.04.2021 г. – 30.06.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 10.08.2023 г., до окончателното изплащане;

• на основание чл. 177, ал. 1 КТ сумата от 3761,72 лева, представляващи сбор от неплатените възнаграждения за дните, през които Д. П. С. е ползвала годишен платен отпуск в периода 01.10.2021 г. – 31.12.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 10.08.2023 г., до окончателното изплащане;

• на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 550,93 лева, представляващи обезщетение за забавено плащане на трудовото възнаграждение за дните, през които Д. П. С. е ползвала годишен отпуск, начислено за периода 10.11.2021 г. – 10.08.2023 г.;

• на основание чл. 264 КТ сумата от 908,37 лева, представляващи неплатено възнаграждение за работа на официални празници в периода 01.05.2021 г. – 31.05.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 10.08.2023 г., до окончателното плащане;

• на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 102,67 лева, представляващи обезщетение за забавено плащане на трудовото възнаграждение за работа през официални празници, начислено за периода 10.06.2021 г. – 10.08.2023 г.

Със същото решение съдът е отхвърлил предявените от Д. П. С., ЕГН ••••••••••, срещу „Уиз Еър Унгария” Црт., учредено и съществуващо съгласно законодателството на Унгария, с фирмен № Gg 01-10-140174, извършващо дейност в Република България чрез „Уиз Еър Унгария” Црт. – клон България, ЕИК 200830927, искове както следва:

• иска с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ за горницата над сумата от 18 570,63 лева до пълния предявен размер от 36 788,94 лева, представляващи сбор от неизплатени командировъчни пари по смисъла на Раздел IV от Наредба за служебните командировки и специализациите в чужбина, дължими за периода 01.07.2020 г. – 31.10.2020 г. и за периода 21.04.2021 г. – 30.06.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 10.08.2023 г., до окончателното изплащане;

• иска с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ за горницата над сумата от 3761,72 лева до пълния предявен размер от 3770,31 лева, представляващи сбор от неплатените възнаграждения за дните, през които Д. П. С. е ползвала годишен платен отпуск в периода 01.10.2021 г. – 31.12.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 10.08.2023 г., до окончателното изплащане;

• исковете с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване недействителността на клаузи от трудовите договори, сключени между Д. П. С., ЕГН ••••••••••, и „Уиз Еър Унгария” Црт., учредено и съществуващо съгласно законодателството на Унгария, с фирмен № Gg 01-10-140174, извършващо дейност в Република България чрез „Уиз Еър Унгария” Црт. – клон България, ЕИК 200830927, както следва: т. 5б от трудов договор от 02.04.2017 г. и т. 5б от трудов договор от 23.11.2020 г.;

• иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 17 755,26 лева, представляващи сбора на неплатени „секторни плащания”, дължими за периода 01.07.2020 г. – 31.10.2020 г. и за периода 21.04.2021 г. – 30.06.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 10.08.2023 г., до окончателното плащане;

• иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2293,07 лева, представляващи обезщетение за забава, начислено върху секторните плащания от трудовите възнаграждения за периода 10.08.2020 г. – 10.08.2023 г.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е осъдил „Уиз Еър Унгария” Црт., учредено и съществуващо съгласно законодателството на Унгария, с фирмен № Gg 01- 10-140174, извършващо дейност в Република България чрез „Уиз Еър Унгария” Црт. – клон България, ЕИК 200830927, да заплати на Д. П. С., ЕГН ••••••••••, сумата от 1075,54 лева, представляващи сторени по делото разноски.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК съдът е осъдил Д. П. С., ЕГН ••••••••••, да заплати на „Уиз Еър Унгария” Црт., учредено и съществуващо съгласно законодателството на Унгария, с фирмен № Gg 01-10-140174, извършващо дейност в Република България чрез „Уиз Еър Унгария” Црт. – клон България, ЕИК 200830927, сумата от 2146,42 лева, представляващи сторени по делото разноски.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК съдът е осъдил „Уиз Еър Унгария” Црт., учредено и съществуващо съгласно законодателството на Унгария, с фирмен № Gg 01- 10-140174, извършващо дейност в Република България чрез „Уиз Еър Унгария” Црт. – клон България, ЕИК 200830927, да заплати по сметка на СРС сумата от 1162,36 лева, представляващи разноски по делото.

С Определение № 51790/20.12.2024 г. съдът е оставил без уважение молбата на Д. П. С., ЕГН ••••••••••, за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

Срещу отхвърлителните части от първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищцата Д. П. С.. Релевирани са оплаквания, че решението е неправилно в обжалваните части. Поддържа се, че е неправилен изводът на СРС, че е валидна нормата на чл. 5б от процесните трудови договори, според която сумата за първите два сектора ще се счита включена в основното брутно трудово възнаграждение. Твърди се, че страните не могат валидно да уговорят, че част от допълнителното трудово възнаграждение с постоянен характер ще бъде част от основната заплата, тъй като това противоречи на чл. 4, ал. 2 НСОРЗ. Твърди се, че целта на клаузата на чл. 5б от договора е била да прикрие желанието на ответника да изплаща първите два сектора под формата на „дневни пари”. Поддържа се, че евентуално съдът е следвало да прогласи атакуваната клауза за недействителна поради това, че с нея се заобикаля законът. Твърди се, че през процесния период ответникът е начислявал на стотици служители ежемесечно „секторни плащания”, както и дневни пари. Сочи се, че дневните пари са в размер, който съответства на сбора на секторните плащания за два стандартни сектора, определени на база длъжността и професионалната квалификация. Поддържа се, че изпълнените полетни дежурства често не са били стандартни, поради което е изплащан секторен бонус. Излагат се съображения за недействителността на клаузата на чл. 5б, изр. 2 от процесния договор, като се сочи, че СРС е игнорирал съдържанието на вътрешната политика на ответника за възнагражденията на кабинния екипаж. Поддържа се, че ответникът е възнамерявал да изплаща допълнително възнаграждение за първите два прелетени сектора чрез суми, които е осчетоводил като „дневни пари” и върху които се дължат осигурителни вноски. Поддържа се, че ако съдът беше извършил преценка на оспорените клаузи в контекста на вътрешните политики на работодателя, то той би достигнал до извода, че чрез оспорените клаузи се прикрива желанието на ответника да изплаща възнаграждението за първи два сектора под формата на „дневни пари”. Твърди се, че компонентите, които трябва да се включат в обезщетението по чл. 177, ал. 1 КТ, са нормативно изброени в НСОРЗ. Твърди се, че в обезщетението по чл. 177 КТ следва да се включат и компонентите, които нямат предварително установен размер като комисионите. Поддържа се, че въпреки че е приел, че всички секторни плащания, вкл. за първите два сектора, представляват компоненти на брутното трудово възнаграждение, при преценката на иска по чл. 215 КТ съдът е счел, че ответникът е изплатил дневни командировъчни пари. Твърди се, че това е нелогично, защото ответникът не може с една и съща сума да погаси две задължения. Твърди се, че след като допълнителното възнаграждение за първите два сектора е плащано като „дневни пари”, съдът е трябвало да приеме, че дневни командировъчни пари по смисъла на чл. 215, ал. 1 КТ изобщо не са изплащани. Поддържа се, че неправилно е отхвърлена претенцията за присъждане на „секторни плащания” за първите два сектора. Твърди се, че от представените обяснения от ответника несъмнено става ясно, че ответникът е следвало да заплаща възнаграждение за всеки прелетян сектор. Твърди се, че ако въззивният съд приеме, че ответникът е плащал дневни командировъчни пари, то той трябва да присъди на ищцата търсените „секторни плащания” в пълен размер. Твърди се, че на ищцата се дължи и законната лихва върху сумите, които

първоинстанционният съд неправилно е отказал да присъди. Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваното решение в обжалваните части и уважаване на претенциите на ищцата. Претендират се разноски по делото.

В установения за това срок е постъпил отговор от ответника „Уиз Еър Унгария” Црт. Твърди се, че дружеството не е работодател на ищцата и никога не е имало такова качество. Поддържа се, че СРС правилно е съобразил възраженията на ответника, че клаузата на чл. 5б от договора не е недействителна. Сочи се, че секторните плащания не са нормативно определено допълнително възнаграждение, а се въвеждат със сключения между страните трудов договор. Поддържа се, че за първи и втори сектор не се дължи допълнително възнаграждение, тъй като за тях се заплаща основно трудово възнаграждение. В тази връзка се поддържа, че дори и секторните плащания да са допълнителни възнаграждения с постоянен характер, то такива не се дължат за първи и втори сектор. За трети, четвърти и следващ сектор се заплаща „секторно плащане”, като за всички сектори се изплащат и командировъчни пари. Твърди се, че от експертизата по делото е видно, че командировъчните пари се заплащат, осчетоводяват и облагат отделно от основното и допълнителното възнаграждение. Поддържа се, че е преклудирано твърдението от жалбата, че клаузата на чл. 5б от договора заобикаля закона. Твърди се, че с исковата молба ищцата изрично е признала, че командировъчни пари са й заплащани, като е оспорила единствено дължимия размер за тях. В тази връзка се поддържа, че с жалбата се въвежда нов иск с ново основание – че работодателят не е изплащал изобщо командировъчни пари. Поддържа се, че винаги предявеният иск е бил за разликата между командировъчните, платени от работодателя, и тези, които биха се дължали, ако се приложи НСОРЗ по начина, предложен от ищцата. Поддържа се, че секторният бонус е възнаграждение, което работодателят плаща при прелетян сектор, който е с дължина над стандартния сектор. Сочи се, че ако първите два сектора са с дължина над стандартните, работодателят заплаща секторен бонус, с което се постига справедливо заплащане. Твърди се, че допълнителни възнаграждения се плащат само за трети и следващ сектор, защото те не са покрити от основното трудово възнаграждение. Твърди се, че обстоятелството, че дневните пари са плащания по чл. 215 КТ се потвърждава от доказателствата по делото и изявленията в исковата молба. Излагат се съображения, че искът по чл. 177 КТ е уважен в съответствие с основанието и петитума от исковата молба, като ищцата няма правен интерес да обжалва първоинстанционното решение в тази част. Твърди се, че ако ищцата претендира разликата от 8,59 лева, то това е предявяване на нов иск, което е недопустимо на този етап от делото. Поддържа се, че парадоксално ищцата твърди, че неин работодател е ответникът, а иска да се приложи политиката за отпуските на клона. Твърди се, че е несъстоятелно твърдението на ищцата, че в правилата на клона е предвидено, че обезщетението по чл. 177 КТ се определя по ред, различен от предвидения в НСОРЗ. Твърди се, че ако беше предвидено да се използва понятието среднодневно възнаграждение, различно от понятието „среднодневно брутно трудово възнаграждение”, то би се предвидило, че в този термин се включват и допълнителните трудови възнаграждения с непостоянен характер. Твърди се, че в случая работодателят е начислявал и изплащал възнаграждение за платен годишен отпуск според разпоредбите на КТ и НСОРЗ. Поддържа се, че доколкото в политиката на клона не са определени елементите на възнаграждението по чл. 177 КТ, то те се извеждат от нормата на чл. 18 НСОРЗ. Предвид изложеното се моли

първоинстанционното решение да се потвърди в обжалваните от ищцата части. Претендират се разноски.

В приложение към отговора на въззивната жалба ответникът излага подробни съображения, че с основната заплата се заплаща положеният труд при нормално натоварване на стюарда. Само ако се направят повече сектори дневно или първите два сектора са с по-голяма продължителност, се дължи да се заплати секторно плащане (при повече от два прелетени сектора) или секторен бонус (ако първите два сектора не са със стандартен размер). Твърди се, че секторното плащане е изплащано отделно от дневните пари, което е видно от приетата по делото експертиза. Поддържа се, че дневни пари са заплащани по фиксирана ставка, независимо от прелетените през деня сектори. Същите са осчетоводени като командировъчни пари и не са третирани като трудово възнаграждение. Твърди се, че в закона не е предвидено да се изплащат секторни плащания. Твърди се, че комисионните за продадени напитки и сандвичи на борда нямат постоянен характер, а се дължат само ако са извършени такива продажби от служителя. Поддържа се, че базата за изчисление на възнаграждението по чл. 177 КТ трябва да е постоянна и да компенсира служителя за онова, което той обичайно получава. Сочи се, че в чл. 5а от договора страните изрично са уговорили кои плащания са с постоянен характер. Твърди се, че трудовата функция на стюарда е свързана с това да обслужва полети. Трудовото му възнаграждение няма да се промени, ако не предложи за продажба на пътниците продукти.

По делото е постъпила въззивна жалба и от ответника „Уиз Еър Унгария” Црт. Същата е насочена срещу частите от първоинстанционното решение, с които са уважени претенциите на ищцата Д. П. С.. Поддържа се, че решението е недопустимо като постановено срещу ненадлежен ответник. Твърди се, че е следвало да се конституира задължителният необходим другар „Уиз Еър Унгария” Црт. – клон България, който е работодател на ищцата. Излагат се съображения, че по процесния трудов договор страни са клонът и Д. С.. Твърди се, че договорът и всички анекси са подпечатани от клона, като са подписани от служител на клона. Сочи се, че от заключението по делото е видно, че именно клонът е подал уведомление до НАП за сключване на трудовия договор и след това за неговото прекратяване. В трудовата книжка на ищцата отново клонът е посочен като работодател. Сочи се, че с експертизата по делото е установено, че ответникът, за разлика от клона, не е имал служители в страната. Сочи се, че процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Твърди се, че да се приеме, че делото може да се разглежда с участието на принципала, означава, че спорът може да се реши без работодателя. Поддържа се, че СРС е тълкувал уговорките за това кои са страните по трудовото правоотношение, без да съобрази чл. 20 ЗЗД. Твърди се, че е неправилен изводът на СРС, че следва да се заплащат дневни пари при ставка от 55 евро на ден. Поддържа се, че в случая НСКСЧ не е приложима, защото ищцата лети под български флаг, а освен това тази наредба посочва максималните, а не минималните размери на дневни пари. Поддържа се, че в чл. 215, ал. 1 КТ не е предвидено, че МС може да определя само минималните размери на командировъчните пари. Поддържа се, че дължимите дневни пари подлежат на намаляване със 70 % поради това, че от работодателя е предоставяна безплатна храна при изпълнение на полетите. Твърди се, че от заключението по делото е видно, че има доставяни менюта за всеки полетен ден. Твърди се, че като доказателства по делото са приети менютата, от които е видно, че на ищцата ежедневно са предоставяни сандвич и кроасан. В тази връзка се поддържа, че на ищцата е осигуряван пълен пансион при изпълнение на международните полети. Поддържа се, че съдът е приел, че секторно плащане не се дължи за първи и втори сектор, но въпреки това погрешно е включил това възнаграждение при изчислението на възнаграждението по чл. 177 КТ. Твърди се, че СРС не е мотивирал защо приема, че трябва да се включат в базата за изчисление на възнаграждението по чл. 177 КТ комисионните от продажби на стоки на борда на самолета. Поддържа се, че изплатените секторни бонуси и възнагражденията за трети и следващ сектор не следва да се взимат предвид в базата за изчисление на възнаграждението по чл. 177 КТ, защото тези плащания не са с постоянен характер. Твърди се, че добавките за сектор са с променлив характер, непредвидими и несигурни са. Поддържа се, че неправилно е уважена претенцията по чл. 264 КТ, тъй като съдът безкритично е взел предвид заключението на вещото лице, без да съобрази, че ищцата работи на сумирано работно време на двумесечна база. Предвид изложеното се моли да се обезсили първоинстанционното решение в обжалваните части, а

евентуално – да се отмени и да се отхвърлят ищцовите претенции. Претендират се разноски по делото.

В установения за това срок е постъпил отговор от ищцата Д. П. С., с който се оспорва въззивната жалба на ответника. Твърди се, че първоинстанционното решение е правилно в обжалваните от ответника части. Сочи се, че през процесния период ответникът е начислявал както секторни плащания, така и дневни пари. Сочи се, че дневните пари са в размер, който съответства на сбора от секторните плащания за два стандартни сектора, определени на база длъжността и квалификацията на служителя. Твърди се, че често първите два сектора не са били стандартни и поради това е начисляван и секторен бонус. Поддържа се, че ответникът не трябва да начислява секторно плащане за първите два сектора, но само до размера на стандартния сектор, защото над тази сума се изплаща секторен бонус. Твърди се, че действителното предназначение на начисляваните от ответника дневни пари е да се възнаградят служителите за първите два сектора, изпълнени през полетното дежурство. Поддържа се, че от полетните графици и фишове за заплата е видно, че т.нар. „дневни пари” са начислявани за полетно дежурство, а не за всеки календарен ден, през който е осъществяван международен полет. Твърди се, че е погрешен доводът на ответника, че в базата по чл. 177 КТ не трябва да се включват комисионните от продажби, тъй като това разбиране не съответства на практиката на СЕС. Излагат се подробни съображения срещу оплакванията на ответника, че същият не е надлежна страна по делото. Твърди се, че по делото няма никакви доказателства, че ответникът е предоставял храна на ищцата, поради което не следва да се намаляват дължимите командировъчни пари по чл. 215 КТ. Твърди се, че дори и предоставяните сандвич и кроасан да отговарят на изискванията на Наредбата за физиологичните норми за хранене на населението, то пак няма основание за намаляване на дължимите суми, тъй като често полетните дежурства са били повече от един ден. Поддържа се, че в актуалната редакция на обяснението на работните правила ответникът е направил изменения, които са повлияни от съдебната практика, формирана по сходни казуси. Предвид изложеното се моли да се остави въззивната жалба на ответника без уважение. Претендират се разноски по делото.

Срещу определението, постановено от СРС по реда на чл. 248 ГПК, е постъпила частна жалба от ищцата Д. П. С.. Твърди се, че обжалваният съдебен акт е неправилен. Поддържа се, че неоспорването на доказателствата за разноски, представени от ответника, не трябва да се приравнява на изрично или имплицитно признаване на плащането на претендирания адвокатски хонорар. Поддържа се, че СРС е следвало да прецени доказателствената стойност на представените от ответника доказателства. Поддържа се, че е процесуално нарушение да се присъждат разноски въз основа на документи на чужд език, които не са придружени от превод на български език. Твърди се, че безмотивно е оставена без уважение молбата на ищцата за присъждане на претендираните от нея разноски в пълен размер. Твърди се, че на ищцата се дължат разноските в пълен размер, независимо от изхода на делото, тъй като ответникът е създавал пречки за решаване на делото в разумен срок. В тази връзка ищцата се позовава на разпоредбата на чл. 92а ГПК. Моли да се отмени обжалваното определение и да се уважи искането от молбата по чл. 248 ГПК.

В установения за това срок е постъпил отговор от ответника „Уиз Еър Унгария” Црт., с който е оспорена частната жалба. Твърди се, че възраженията на ищцата за недоказаност на претендираните от ответника разноски са преклудирани. Твърди се, че след като възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение трябва да се направи до края на откритото съдебно заседание, то възражението за липса на плащане не може да се прави в по-дълъг срок. Твърди се, че по делото е представена фактура, с която е предвидено адвокатското възнаграждение да се заплати по банков път. Твърди се, че в съдебната практика се приема, че банковата нотификация служи за доказателство, че сметката е била заверена. Възразява се, че несвоевременно е наведен доводът, че процесуалното поведение на ответника е недобросъвестно. Предвид изложеното се моли да се остави без уважение частната жалба на ищцата, като се потвърди обжалваното определение на СРС.

По въззивните жалби на двете страни:

Въззивните жалби са подадени в установените за това срокове, от легитимирани лица, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите са процесуално допустими и подлежат на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

За да се произнесе по жалбата, съдът съобрази от фактическа страна следното:

Предявени са за разглеждане обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, както и осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 86, ал. 1 ЗЗД (изтекли лихви върху вземането за секторни плащания), чл. 215, ал. 1 КТ, чл. 177, ал. 1 КТ, чл. 86, ал. 1 ЗЗД (изтекли лихви върху възнаграждението по време на платен отпуск), чл. 264 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД (изтекли лихви върху обезщетението за работа по време на официални празници).

По делото са представени трудов договор от 02.05.2019 г. и трудов договор от 23.11.2020 г., сключени между Д. П. С. и „Уиз Еър Унгария” Црт., действащо чрез „Уиз Еър Унгария” Црт. – клон България. По силата на тези договори Д. П. С. е изпълнявала до 22.11.2020 г. длъжността „младши член на кабинен екипаж”, а от 23.11.2020 г. е заемала длъжността „стюардеса”.

Съгласно чл. 5а от трудовия договор от 02.05.2019 г. работодателят се е задължил да заплаща на ищцата брутна заплата в размер на 10 658 лева, платима на 12 равни месечни вноски в зависимост от броя на месеците, действително отработени за работодателя. Така уговорената брутна сума включва всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, включително брутна фиксирана сума за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база или над изискваните часове на работа или в почивни дни, брутна фиксирана сума за часовете, в които служителят е в режим на готовност или когато е извикан на работа по време на режим на готовност, брутна фиксирана сума за следобедни и нощни смени, брутна фиксирана сума за прослужено време.

Между страните е постигнато съгласие с клаузата на чл. 5б от договора, че след всеки планиран и приключен сектор работодателят ще заплаща на служителя т.нар. „секторно плащане“, като първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя и работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Към датата на сключване на трудовия договор размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора (т.е. за трети, четвърти, пети и следващ сектор в един ден), е 20,54 лева (бруто), като тази сума следва да бъде заплащана всеки месец от работодателя допълнително – в този смисъл е чл. 5б, абзац 2 от договора.

Между страните е уговорено също така, че служителят има право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на раздел IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в размери, допълнително установени в изрична заповед от работодателя – така чл. 5б, абзац 3 от договора.

На 01.01.2020 г. между страните е сключен анекс към трудовия договор, по силата на който брутната заплата, включваща горепосочените компоненти, е увеличена на 11 573 лева, считано от 01.01.2020 г.

На 23.11.2020 г. между страните е сключен нов трудов договор, по силата на който ищцата е започнала да изпълнява длъжността „стюардеса“ при уговорена брутна заплата в размер на 12 288 лева. Брутната заплата е съставена от същите компоненти като брутната заплата по трудовия договор от 02.05.2019 г. В трудовия договор от 23.11.2020 г. изрично е посочено, че размерът на секторните плащания е 24,45 лева (брутно) – така чл. 5б, абзац 2.

Трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ със Заповед № 22326/29.06.2023 г. Прекратяването е настъпило считано от 01.07.2023 г.

Видно е от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство счетоводна експертиза, че през процесния период 01.07.2020 г. – 30.06.2023 г. ищцата е прелетяла общо 815 сектора за 342 летателни дена. Всички полети са с международен характер. Работодателят е изплатил на ищцата общо сумата от 10 341,50 лева, включваща секторни плащания в размер на 3597,80 лева и секторен бонус в размер на 6743,70 лева. Според експерта няма неплатени секторни плащания за процесния период съобразно уговореното в трудовите договори.

Ако обаче в секторните плащания бъдат включени и допълнителни плащания за първите два сектора за летателен ден, според вещото лице би се дължала сумата от 28 046,15 лева. В този случай според вещото лице би се получила непогА.а разлика от 17 704,65 лева. Експертът изчислява също, че законната лихва, дължима върху непогА.ите секторните плащания, вкл. за първи и втори сектор за летателен ден, до 17.08.2023 г. се равнява на 2532,61 лева.

Вещото лице посочва, че в периода 01.07.2020 г. – 30.06.2023 г. работодателят е заплатил на ищцата дневни командировъчни пари в размер на 18 218,31 лева, включващи дневни за летателни дни в размер на 17 866,26 лева и дневни надбавки за 6 дена в размер на 325,05 лева. Дневните надбавки са изчислени по 30 евро дневно.

Експертът е изчислил, че ако се заплащаха командировъчни пари при дневна ставка от 55 евро, за периода 01.07.2020 г. – 30.06.2023 г. би се дължала сумата от 36 788,94 лева. Тоест разликата между реално изплатените командировъчни пари и претендираните от ищцата би се равнявала на 18 570,63 лева.

Вещото лице е установило също така, че възнагражденията, които ответникът е изплатил на ищцата за дните, през които същата е ползвала платен годишен отпуск в периода 01.10.2021 г. – 31.12.2022 г., се равняват на 2562,20 лева. Същите са начислени за използвани 51 дена платен отпуск. Експертът уточнява, че тези възнаграждения са изчислени от ответника въз основа на сбора от основното месечно възнаграждение, допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, възнаграждението за работа, извършена извън графика, възнаграждението в режим на готовност, възнаграждението за часовете на работа по време на следобедни и нощни смени.

По поставена от ищцата задача вещото лице изчислява, че ако се вземат предвид секторните плащания, вкл. за първи и втори сектор, както и комисионните от продажби, то дължимото възнаграждение по чл. 177, ал. 1 КТ за процесния период би било 6323,92 лева. В тази връзка вещото лице изчислява, че незаплатената част от възнаграждението по чл. 177, ал. 1 КТ би се равнявала на 3761,72 лева. Експертът изчислява освен това, че дължимата лихва върху непогА.ото вземане по чл. 177, ал. 1 КТ в би била в размер на 550,93 лева, считано до 17.08.2023 г.

В случай че в базата за изчисление на възнаграждението по чл. 177 КТ се включат само секторните плащания за трети и следващ сектор, дължимата сума за периода 01.10.2021 г. – 31.12.2022 г. би била 3558,02 лева.

Според вещото лице дължимото възнаграждение на ищцата за работа по време на официални празници през периода 01.05.2021 г. – 31.05.2023 г. е в размер на 1073,44 лева, като обезщетението за забава до 17.08.2023 г. се равнява на 128,01 лева.

По въпрос на ответника вещото лице е установило, че дружеството „Силвър Уингс България” ЕООД е доставяло храни и напитки за екипажите на ответното дружество. При предаването на храната на екипажа за съответния полет е издавана стокова разписка /кетъринг чеклист/. Въз основа на тези разписки ежемесечно са издавани фактури с приложен опис за това какви менюта са доставени, ведно с минерална вода. Вещото лице уточнява, че от представените й документи по означенията може да се разграничи дали доставената храна е за екипажа или за пътниците. Вещото лице посочва, че старшата стюардеса е следвало така да организира работата на борда на самолета, че всеки служител да има едно или две хранения в периода 11.00 – 22.00 часа. Ответникът „Уиз Еър Унгария” Црт. – клон България е осигурявал според дължината на полета и часовия диапазон – засука/обяд или обяд/вечеря.

Експертът установява, че в периода м. 07.2020 г. – м. 04.2023 г. са издадени фактури от „Силвър Уингс България” ЕООД за това, че са доставяни храни и напитки на ответното дружество.

Вещото лице установява, че на Д. П. С. не са изплащани пътни пари. От представените месечни графици е видно, че Д. П. С. е нощувала в чужбина 6 пъти – 2 дена през м. 08.2020 г., 2 дена през м. 04.2020 г. и 2 дена през м. 05.2022 г.

Експертът сочи, че осигурителните вноски на ищцата, както и заплатите й са заплащани от „Уиз Еър Унгария” Црт. – клон България. Това дружество е регистрирало в НАП трудовия договор на ищцата. Дружеството е имало и служители в България съгласно подадени в НАП уведомления.

При разпита си пред СРС вещото лице е изяснило, че дневните пари са в размер на възнаграждението за два стандартни сектора. Посочило е също, че по негова преценка се осигурява по едно меню на член на екипажа, когато полетът е до 6 ч. Само при много дълги полети се осигуряват две менюта на член на екипажа. Освен това вещото лице е заявило, че дневните пари са начислявани точно според прелетените дни, за всеки полетен ден, като не зависят от броя изпълнени сектори. Експертът посочва и че командировъчните пари, дневните пари и добавките са изплащани отделно от работната заплата.

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

Предвид депозираните въззивни жалби от ищцата и от ответника предмет на въззивната проверка е първоинстанционно решение в цялост.

Обжалваният съдебен акт е валиден и допустим, като аргументите на съда за този извод са следните:

Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за възникване и упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 357 КТ надлежни страни по трудови спорове относно възникването, съществуването и прекратяването на трудово правоотношение са работодателят и работникът или служителят.

Процесният спор е трудов и засяга правната сфера както на работника, който го инициира в защита на своите права, така и на работодателя. Надлежната пасивна легитимация принадлежи на работодателя, с когото е възникнало трудовото правоотношение.

В § 1, т. 1 от ДР на КТ се съдържа дефиниция на термина „работодател“, като е прието, че това е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание (предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни), което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение.

В разглеждания случай няма съмнение, че трудовото правоотношение е възникнало между ищцата и ответното дружество в качеството му на работодател. Този извод следва от представените по делото трудови договори и анекси към тях. В цитираните документи изрично е посочено, че същите се сключват от чуждестранното търговско дружество „Уиз Еър Унгария” Црт. Следователно качеството на работодател на ответното дружество обуславя и участието му като страна по делото. Не се налага различен извод от обстоятелството, че всички уведомления относно сключване, изменение и прекратяване на трудовите договори са подавани към ТД на НАП чрез „Уиз Еър Унгария” Црт. – клон България.

В подкрепа на гореизложеното е и Решение № 25/14.03.2022 г. по гр.д. № 1728/2021 г. на III Г.О. на ВКС, в което е изяснено, че като надлежни страни по трудово дело могат да участват както организационно обособената структура, така и юридическото лице, в чиято правна сфера настъпват правните последици от решението.

В изложения смисъл е и Определение № 5352/21.11.2024 г. по гр.д. № 1457/2024 г. на III Г.О. на ВКС, в което е разяснено, че обособената структура /клон на търговско дружество/ не е различен правен субект, а неразделна част от юридическото лице. Как се управлява юридическото лице и по какъв начин вътре в неговата структура се разпределят правомощията е без значение за работниците или служителите. Върховните съдии изрично са подчертали, че специалната правоспособност по трудови дела не е предвидена от законодателя, за да се даде възможност на юридическото лице недобросъвестно да се освобождава от отговорността си спрямо работниците и служителите, позовавайки се на вътрешни организационни правила, върху които външни лица нямат влияние и които могат едностранно да се изменят.

В изложения смисъл са и Определение № 924/26.02.2025 г. по гр.д. № 2163/2024 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 3993/18.08.2025 г. по гр.д. № 5403/2023 г. на IV Г.О. на ВКС, Определение № 3449/01.07.2025 г. по гр.д. № 4005/2024 г. на I V Г.О. на ВКС, постановени по дела с участието на ответното дружество.

По изложените съображения първоинстанционното решение не подлежи на обезсилване.

По доводите за неправилност съдът приема следното:

По иска по чл. 74, ал. 4 КТ:

Съгласно чл. 74, ал. 1 и 4 КТ трудов договор или само отделна клауза от него са недействителни, когато противоречат на закона или на колективен трудов договор или ги заобикалят.

Ищцата е оспорила валидността на клаузата на чл. 5б, абзац 2, изр. 2 от трудовия договор от 02.05.2019 г., както и валидността на клаузата на чл. 5б, абзац 2, изр. 2 от трудовия договор от 23.11.2020 г. с твърденията, че тези уговорки противоречат, а евентуално заобикалят императивните разпоредби на чл. 242 и чл. 247 КТ вр. с чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2 НСОРЗ.

Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнение на възложените трудови задължения в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Основната заплата се определя в трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ.

Възмездността е съществена характеристика на трудовото правоотношение. Този извод се основава на разпоредбата на чл. 242 КТ, която е от публичен ред и не може да бъде дерогирана от страните.

Съгласно чл. 247, ал. 1 КТ размерът на трудовото възнаграждение се определя според времетраенето на работата (повременна система за заплащане) или според изработеното (сделна система за заплащане). Първият критерий се свежда до продължителността на работното време като измерител на количеството положен труд, а вторият е свързан с количествените и качествени параметри на дължимия трудов резултат.

Нормата на чл. 4, ал. 2 НСОРЗ въвежда забрана за замяна с колективен или индивидуален трудов договор на основната работна заплата или части от нея с допълнителни или други възнаграждения и плащания. А разпоредбата на чл. 16, ал. 2 НСОРЗ предвижда, че при изчисляване на брутната работна заплата се взимат предвид основната работна заплата, възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганата система за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения, определени по реда на НСОРЗ, възнаграждението, изплатено по реда на чл. 259 КТ при вътрешно съвместителство, възнаграждението, изплатено по реда на чл. 266, ал. 1 КТ, при неизработване на дължимото според трудовите норми не по вина на работника или служителя, възнаграждението при престой или поради производствена необходимост, възнаграждението, изплатено по реда на чл. 268, ал. 2 и ал. 3 КТ при продукция, която не отговаря изцяло или отчасти на установените норми, възнаграждението при използване на платен годишен отпуск.

Настоящият съдебен състав намира, че оспорените клаузи на чл. 5б, абзац 2, изр. 2 от двата трудови договори, представени по делото, са идентични по съдържание. Тези клаузи според въззивния съд са действителни, както правилно е приел и СРС, поради следното:

В сключения между страните договор от 02.05.2019 г. страните са постигнали съгласие ищцата Д. П. С. да получава брутна работна заплата в размер на 10 685 лева годишно, платима на 12 равни месечни вноски, в зависимост от броя на действително отработените месеци. В така уговорената брутна работна заплата се включват всички месечни възнаграждения с постоянен характер, дължими съгласно КТ, а именно – брутна основна заплата в размер на 6720 лева годишно (т.е. 560 лева на месец); брутна фиксирана сума в размер на 538 лева годишно в съответствие с чл. 143 КТ за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база или над изискваните часове на работа или в почивен ден /извънреден труд/; брутна фиксирана сума в размер на 1075 лева годишно за часовете, в които служителят е в режим на готовност или когато е извикан на работа по време на режим на готовност /дежурства и време на разположение/; брутна фиксирана сума в размер на 1613 лева годишно за часовете на работа по време на следобедни и нощни смени /работа на смени/ и брутна фиксирана сума в размер на 739 лева годишно за прослужено време /трудов стаж и професионален опит/.

Същият подход е възприет и във втория трудов договор, сключен между страните по делото на 23.11.2020 г. В този договор е уговорено, че брутната заплата е в размер на 12 288 лева годишно, платима на 12 равни месечни вноски, в зависимост от броя на действително отработените месеци. В така уговорената брутна работна заплата се включват всички месечни възнаграждения с постоянен характер, дължими съгласно КТ, а именно – брутна основна заплата в размер на 7803 лева годишно (т.е. 650,25 лева на месец); брутна фиксирана сума в размер на 624 лева годишно в съответствие с чл. 143 КТ за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база или над изискваните часове на работа или в почивен ден /извънреден труд/; брутна фиксирана сума в размер на 1248 лева годишно за часовете, в които служителят е в режим на готовност или когато е извикан на работа по време на режим на готовност /дежурства и време на разположение/; брутна фиксирана сума в размер на 1873,44 лева годишно за часовете на работа по време на следобедни и нощни смени /работа на смени/ и брутна фиксирана сума в размер на 739,56 лева годишно за прослужено време /трудов стаж и професионален опит/.

Отделно от общата брутна заплата страните са постигнали съгласие, обективирано в оспорените клаузи от двата трудови договора, че на ищцата Д. П. С. се дължи „секторно плащане“ за всеки приключен трети, четвърти, пети и следващ сектор на ден в размер на 20,54 лева бруто /по първия трудов договор от 02.05.2019 г./ и в размер на 24,45 лева бруто /по втория трудов договор от 23.11.2020 г./. Според уговорките между страните в трудовите договори възнагражденията за първите два приключени сектора от летателен ден се считат включени в размера на основната брутна заплата и работодателят не трябва да прави отделни плащания за тях.

По делото е представено Обяснение на заплатите на кабинен екипаж на „Уиз Еър Унгария” Зрт. – клон България /л. 70 – л. 81 от делото на СРС/, което следва да се приеме, че има характер на вътрешни правила за работната заплата. Тоест това обяснение на заплатите представлява вътрешен акт на предприятието по смисъла на чл. 37 КТ и чл. 22 от НСОРЗ. В цитираните правила в раздел „елементите на заплатата” /л. 75 от делото на СРС/ е посочено, че секторно плащане се плаща от третия сектор на деня на дежурството, като първите два сектора се покриват от дневните пари. Допълнителните и офисните сектори се заплащат по ставка за стандартен сектор, като секторите са диференцирани и по продължителност на полета.

Въззивният съд приема, че действителната воля на страните е била чрез процесните спорни клаузи от трудовите договори да се предвиди, че „секторното заплащане“ с оглед броя на планираните и завършени сектори на ден се разделя на два компонента, а именно: първи компонент, включващ първи и втори сектор /първите два сектора/, за които се заплаща основна брутна заплата, и втори компонент, включващ трети, четвърти, пети и следващ сектор, за които се заплаща допълнително възнаграждение съобразно уговорената ставка от трудовия договор.

Допълнителното възнаграждение за трети и следващ сектор има същностна връзка с изпълнението на възложените трудови задачи. Същото е добавяно към основната заплата и другите допълнителни възнаграждения всеки месец при изчисляване на общото възнаграждение на ищцата, като естеството на основанието за заплащането му обосновава извода, че се касае за сигурно и предвидимо плащане, тъй като месечният му размер е обусловен от възлаганите полети. В този смисъл е Решение № 50233/06.06.2023 г. по гр.д. № 330/2022 г. на IV Г.О. на ВКС, постановено по сходен казус.

Предвид горното според настоящия въззивен състав не е налице уговорка за престиране на безвъзмезден труд или за замяна на част от основната работна заплата с допълнителни или други възнаграждения и плащания. С оспорените клаузи не се отрича дължимостта на основната работна заплата, а се определят условията за получаване и размерът на допълнително трудово възнаграждение съобразно положения труд и извършената работа в повече. Следователно процесните оспорени клаузи от двата трудови договора не противоречат на императивни правни норми.

Според Тълкувателно решение от 28.11.2012 г. по тълк.д. № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС, за да се осъществи заобикаляне на закона, участниците в сделката следва да съзнават, че целят постигането на забранен или непозволен от закона резултат чрез извършването на една или повече сделки, всяка от които сама по себе си не противоречи на повелителните правила на закона. В случая не се установява чрез процесните оспорени клаузи от трудовите договори страните по делото да са постигнали забранен резултат. Както се посочи по-горе, с атакуваните клаузи е предвидено допълнително трудово възнаграждение, което е в рамките на свободата на договарянето.

Следователно оспорените уговорки от процесните трудови договора са действителни и ясни, независимо дали са изгодни за ищцата. Тези уговорки са икономическа обосновани, защото основната заплата покрива работата с определена стандартна интензивност (до два сектора дневно). При по-голяма интензивност от страна на работодателя се заплаща по-голямо възнаграждение.

Предвиждането на задължение за работодателя да извършва отделни плащания и за първите два сектора би означавало, че основното трудово възнаграждение се дължи за осъществяване на други дейности, а не за изпълнение на служебните задължения по време на полет, което всъщност е основна част от функциите на екипажа на въздухоплавателно средство.

Предвид изложеното според настоящия състав установителните искове по чл. 74, ал. 4 КТ се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне. До същия законосъобразен извод е достигнал и първоинстанционният съд, поради което в тази част обжалваното решение следва да се потвърди.

По иска по чл. 128, т. 2 КТ и акцесорния към него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

Според нормата на чл. 128 КТ работодателят е длъжен да заплаща в установените срокове уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.

При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника или служителя е да докаже пълно и главно, че претендираното неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ е действително уговорено с работодателя, както и че е престирана работната сила през исковия период. При установяване на тези обстоятелства в тежест на работодателя е да докаже, че възнаграждението е изплатено на работника или служителя.

В случая искът за заплащане на трудово възнаграждение е предявен като обусловен от установителните искове за прогласяване на нищожността на клаузите на чл. 5б, абзац 2, изр. 2 от процесните трудови договори. В този смисъл само на това основание искът по чл. 128, т. 2 КТ е неоснователен.

За пълнота на изложението обаче следва да се посочи, че от приетата счетоводна експертиза е видно, че ответното дружество е начислило и изплатило на ищцата за периода от м. 07.2020 г. до м. 06.2023 г. дължимите се секторни плащания в размер на 3597,80 лева за прелетените общо 131 сектора, представляващи трети и следващ сектор на летателен ден.

От експертизата е видно, също че на ищцата са платени и суми в общ размер на 6743,70 лева, представляващи бонус за прелетените сектори L, М и XL, които са с поголяма продължителност от стандартния сектор S.

Следователно ответното дружество е изплатило на ищцата дължимите секторни плащания съгласно договореното помежду им в процесните трудови договори, като е съобразило броя на извършените сектори в процесния период. Изплатило е и секторен бонус според продължителността на полетите.

Не се дължи отделно допълнително възнаграждение (секторно плащане) за първите два сектора, изпълнени дневно. Възнаграждението за тях се покрива от основната работна заплата. Извод за противното не следва от обясненията на работната заплата, представени по делото. Обяснението на работната заплата не може да измени трудовия договор и останалите споразумения, сключени между страните по делото.

Предвид гореизложеното правилен е изводът на СРС, че ищцата не се легитимира като кредитор на непогА.о вземане за трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 КТ. След като не съществува главно задължение ответникът не може да изпадне в забава и не дължи обезщетение за такава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Тоест осъдителният иск по чл. 128, т. 2 КТ и акцесорният към него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД правилно са били отхвърлени от СРС, като в тази част първоинстанционното решение подлежи на потвърждаване.

По иска по чл. 215 КТ и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

Съгласно разпоредбата на чл. 215 КТ при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерски съвет. Въз основа на тази законова делегация е приета Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ).

Безспорно по делото е, че ищцата е работела при ответника, като е изпълнявала длъжността „младши член на кабинен екипаж (по първия от процесните трудови договори) и длъжността „стюардеса“ (по втория от процесните трудови договори). Безспорно е и че всички осъществени от Д. П. С. полети имат характера на международни такива.

Естеството на трудовите функции на ищцата я определят като лице, включено в състава на екипажа на въздухоплавателните средства по смисъла на § 1, т. 3 от ДР НСКСЧ.

Съгласно чл. 31, ал. 2 НСКСЧ персоналът на въздухоплавателните транспортни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на Република България, получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3а. Видно от посоченото приложение на стюарди и стюардеси се дължат командировъчни пари в размер на 55 евро на ден.

Поддържаните в хода на процеса доводи от работодателя, че искът за заплащане на командировъчни пари подлежи на отхвърляне, тъй като НСКСЧ определя максималния размер, а не законово определен минимум на командировъчните пари, са неоснователни. Съгласно константна съдебна практика, посочена и в обжалвания акт на СРС, възможността на работодателя, регламентирана в чл. 31, ал. 6 от НСКСЧ, да определя размери на командировъчните пари, различни от определените в Наредбата, следва да се тълкува само и единствено като възможност за определяне на по-голям размер на обезщетенията. Този извод следва от принципа на равнопоставеността на страните по трудовото правоотношение. Не може да се приеме, че законодателят е целял да делегира на МС правото да овласти една от страните по трудовото правоотношение с правото едностранно да определя размера на обезщетенията, които тази страна следва да изплаща.

Неоснователно е и възражението на ответното дружество, че НСКСЧ е неприложима в процесния случай поради това, че полетите не са изпълнявани с въздухоплавателно средство с национални знаци. Видно от процесните трудови договори страните изрично са уговорили да се заплащат допълнителни командировъчни пари съгласно раздел IV от НСКСЧ. Освен това съгласно чл. 215 КТ регистрационните знаци на въздхоплавателното средство не са от значение за възникването на задължението на работодателя за изплащане на командировъчни пари. Да се приеме, че в случая НСКСЧ е неприложима би довело до недопустимо лишаване на български екипажи на самолети от основни трудови права и поставянето им в по-неблагоприятно положение спрямо екипажи, полагащи труд при идентични условия, но на въздухоплавателни средства, регистрирани в Република България.

Според приетата пред СРС счетоводна експертиза дължимите командировъчни пари за процесния период при дневна ставка от 55 евро възлизат на 36 788,94 лева. Общо изплатените от работодателя командировъчни пари са в размер на сумата от 18 218,31 лева, с оглед на което работодателят е останал задължен за сумата от 18 570,63 лева. До тази сума искът е основателен.

При осигурен от приемащата страна пълен пансион в натура на работника или служителя се изплащат 30 на сто от полагащите му се дневни пари – така чл. 20, ал. 1 НСКСЧ. В случая обаче са неоснователни възраженията на ответника, че вземането по чл. 215 КТ на ищцата следва да бъде намалено поради това, че е осигурявана храна по време на полетите. По делото няма никакви доказателства (пр: свидетелски показания), че ответникът реално е предоставил на ищцата храна и напитки по време не дежурствата на ищцата. Обстоятелството, че са издавани фактури за доставка на храна на кабинния екипаж не е равнозначно на доказване пълно и главно, че такива реално са предоставяни за консумиране именно на ищцата.

Ирелевантни за вземането по чл. 215 КТ са съображенията за това дали ищцата е имала разходи, които е следвало да посреща предвид организацията на работния процес. За изплащане на дневните командировъчни пари работникът или служителят не е длъжен да доказва реално извършените разходи.

Неоснователни са доводите на ищцата, че командировъчни пари въобще не са заплащани. От експертизата изрично се установява, че т.нар. „дневни пари“ са осчетоводени като командировъчни пари и са имали характера на такива, защото са изплащани за всеки летателен ден, независимо от броя на изпълнените сектори. С тези пари не са заплащани първите два сектора от летателния ден, доколкото възнаграждението за тези сектори е било включено в основната работна заплата на ищцата.

Предвид изложеното според настоящия състав СРС правилно е уважил иска по чл. 215 КТ до сумата от 18 570,63 лева, като го е отхвърлил за горницата над тази сума до пълния претендиран от ищцата размер.

По иска по чл. 177, ал. 1 КТ и акцесорния иск към него по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

Според чл. 17, ал. 1 НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение при използване на платен годишен отпуск по чл. 177 КТ се включват: основната работна заплата за отработеното време, възнаграждението над основаната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно заместване по чл. 259 КТ, възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост, възнаграждението по чл. 268, ал. 2 и ал. 3 КТ при отклонение от качеството на продукцията.

Съгласно чл. 177, ал. 1 КТ за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дена.

В задължителното за националните юрисдикции Решение от 15.09.2011 г. по дело С-155/10 г. на СЕС е прието, че по време на годишния си отпуск транспортните пилоти имат право да получават не само основната си заплата, но и всички компоненти, същностно свързани с изпълнението на задачите, които са им възложени с трудовия договор и за които им се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото им възнаграждение, както и всички компоненти, свързани с личния и професионален статут на съответния транспортен пилот. Тоест целта е през периода на почивка работникът да разполага с икономически условия, които са сходни на тези, при които полага труд. Това решение на СЕС е съответно приложимо и към заплащаните възнаграждения на останалите членове на екипажите на въздухоплавателни средства (стюарди и стюардеси).

Предвид горното въззивният съд намира, че всички предвидени допълнителни плащания за трети и следващ прелетян сектор (секторни плащания), както и секторният бонус, представляват елемент от брутното трудово възнаграждение, въз основа на което се определя възнаграждението за платен отпуск по чл. 177 КТ. Това са плащания, които са предвидими, сигурни и нямат характер на обезщетение или еднократен паричен стимул. Тези сума са дължими ежемесечно, постоянно, наред с основното трудово възнаграждение. Поради това въззивният съд приема, че СРС правилно е включил в базата за изчисление на възнаграждението по чл. 177, ал. 1 КТ секторните плащания за трети и следващ сектор от летателния ден, както и секторните бонуси.

В базата за изчисление на възнаграждението по чл. 177, ал. 1 КТ обаче не следва да се включват секторни плащания за първи и втори сектор от летателния ден, защото за тези сектори не се дължи отделно допълнително възнаграждение. Тези сектори са покрити от основната работна заплата.

В базата по чл. 177 КТ не следва да се включват и комисионните от извършени продажби на борда на самолета. Това плащане касае дейност, която не е иманентно присъща на длъжността „стюардеса”. То не е регулярно, сигурно и предвидимо, поради което няма и характер на допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер. Освен това плащането на комисионни от продажби се определя от постигнатия оборот. Поради това комисионните не следва да се включват в базата за определяне на възнаграждението по чл. 117, ал. 1 КТ.

От мотивите на първоинстанционното решение е видно, че СРС е приел въз основа на заключението на вещото лице, че дължимото възнаграждение по чл. 177, ал. 1 КТ за периода 01.10.2021 г. – 31.12.2022 г. възлиза общо на 6323,92 лева. Видно от заключението сумата от 6323,93 лева е изчислена, като са взети предвид както секторни плащания, вкл. за първите два сектора, така и комисионните от продажби на стоки по време на полети. Тоест СРС неправилно е определил базата за изчисляване на възнаграждението по чл. 177, ал. 1 КТ за ползван годишен платен отпуск. Това възнаграждение следва да се определи в съответствие с отговора на вещото лице по въпрос № 9 от въпросите, поставени от ответника.

При включване в базата за изчисление само на основната заплата, начислените секторни бонуси и секторни плащания за трети и следващ сектор (чийто общ размер е посочен в таблица № 1 от заключението и колона № 8 от таблица № 7 от заключението), както и другите фиксирани суми по процесните договори, се получава дължима сума от 3558,02 лева.

След съобразяване на изплатените от ответника преди процеса суми в размер на 2562,20 лева остава непогА. остатък от 995,82 лева (3558,02 – 2562,20 = 995,82). До тази сума искът по чл. 177, ал. 1 КТ е основателен. За горницата над тази сума до пълния предявен размер претенцията подлежи на отхвърляне.

Използвайки таблица № 12 и общодостъпен калкулатор, съдът изчислява, че дължимата лихва върху вземанията по чл. 177, ал. 1 КТ за периода 10.11.2021 г. – 10.08.2023 г. възлиза на 148,07 лева. За горницата над тази сума до пълния предявен размер от 550,93 лева акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е неоснователен.

Тоест първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която е уважен искът по чл. 177, ал. 1 КТ за горницата над сумата от 995,82 лева до сумата от 3761,72 лева, както и в частта, в която е уважен акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 (изтекли лихви върху вземането по чл. 177, ал. 1 КТ) за горницата над сумата от 148,07 лева до сумата от 550,93 лева.

По иска по чл. 264 КТ и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

Съгласно чл. 264 КТ за работа през дните на официалните празници, независимо дали е налице извънреден труд или не, на работника или служителя се заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото възнаграждение.

От неоспореното по делото счетоводно заключението се установява, че през исковия период ищцата е полагала труд през 19 дена, представляващи на официални празници. Според експертизата дължимото възнаграждение за положения труд по време на официални празници възлиза на 1073,44 лева, а обезщетението за забава – на 128,01 лева. С исковата молба обаче ищцата е претендирала възнаграждение по чл. 264 КТ в размер на 908,37 лева за положен труд по време на празници в периода 01.05.2021 г. – 31.05.2023 г., както и лихва за забава в размер на 102,67 лева за периода 10.06.2021 г. – 10.08.2023 г. В съответствие с диспозитивното начало съдът е уважил претенциите до размерите, посочени в исковата молба, предвид липсата на данни работодателят да е погасил доброволно тези задължения.

Доводите на „Уиз Еър Унгария” Црт., че в заключението неправилно е изчислено дължимото обезщетение по чл. 264 КТ, както и че не е взето предвид сумираното работно време на ищцата, са преклудирани. Същите не са релевирани в първоинстанционното производство, като дружеството не е оспорвало експертизата, респ. не е искалото назначаване на повторна или допълнителна такава. Оплаквания са наведени едва с въззивната жалба, поради което същите не следва да се взимат предвид от съда. Освен това пред въззивната инстанция „Уиз Еър Унгария“ Црт. не е доказало, че размерът на дължимото възнаграждение по чл. 364 КТ е в различен размер.

Ето защо в частта, в която са уважени изцяло главният иск по чл. 264 КТ и акцесорният към него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

По частната жалба на Д. П. С.:

С молба по чл. 248 ГПК ищцата Д. П. С. е поискала от СРС да се измени първоинстанционното решение в частта за разноските, като се твърди, че на ответника не се дължат разноски за адвокат. Поддържа се, че на ищцата се дължат разноски в пълен размер. Молбата по чл. 248 ГПК е оставена без уважение с определение на СРС, срещу което е подадена от Д. П. С. частна жалба.

Частната жалба е подадена в установения за това срок, от легитимирано лице, срещу акт, подлежащ на обжалване. Поради това същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

По арг. от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС страните трябва да представят доказателства за сторените деловодни разходи до края на устните състезания. След това те губят тази възможност.

Според настоящия състав е основателно възражението на Д. П. С., че „Уиз Еър Унгария” Црт. не е представило своевременно пред СРС надлежни доказателства за това, че е сторило разноски за адвокатско възнаграждение. В последното съдебно заседание пред СРС от процесуалния представител на ответното дружество са представени списък по чл. 80 ГПК, фактура за предоставени правни услуги, издадена от АД „Б. и Ко”, както и нотификация на английски език.

По арг. от чл. 4, ал. 1 ГПК съдебното производство се води на български език. Доказателствата на чужд език не се обсъждат от съда. В случая превод на нотификацията е представен от ответното дружество едва с отговора на молбата по чл. 248 ГПК. Доколкото към този момент са изтекли сроковете за ангажиране на доказателства за сторените деловодни разходи, то този превод не следва да се взима предвид от настоящата инстанция. Само за пълнота трябва да се посочи, че дори и преводът да беше своевременно представен пред СРС, то от същия не става ясно какъв е размерът на заплатеното адвокатско възнаграждение.

По делото не са представени други доказателства за заплащането на претендирания адвокатски хонорар от страна на ответника.

Предвид горното обжалваното определение на СРС следва да се отмени в частта, в която е оставена без уважение молбата на Д. П. С. за изменение на присъдените от СРС разноски за първоинстанционното производство на ответното дружество „Уиз Еър Унгария” Црт. На ответното дружество не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство. На същия се дължат, пропорционално на отхвърлената част от исковете, разноски само за внесен депозит за вещо лице.

Следователно първоинстанционното решение следва да се измени, като присъдените на „Уиз Еър Унгария” Црт. разноски за първоинстанционното производство се намалят от 2146,42 лева на 277,05 лева. Изчислението е извършено, след като съдът съобрази, че според мотивите на СРС ответникът е доказал разноски за първоинстанционното производство в размер на 3486,38 лева, от които 450 лева за вещо лице и 3036,38 лева за адвокатско възнаграждение.

Според настоящата инстанция няма основание за изменение на разноските, присъдени от СРС на ищцата Д. П. С.. Не се констатира да е налице недобросъвестно поведение на ответника при упражняване на процесуалните му права. Видно е, че първоинстанционното производство се отличава с висока правна и фактическа сложност. За първото открито съдебно заседание вещото лице не е успяло да изготви заключение. Такова е депозирано ден преди второто открито съдебно заседание, в което експертът не се е явил, за да бъде изслушан. Тези обстоятелства сами по себе си са налагали отлагането на делото. Поради това обжалваното определение следва да се потвърди в частта, в която е оставено без уважение искането на ищцата за увеличаване на присъдените й разноски за първоинстанционното производство.

По разноските:

С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която „Уиз Еър Унгария” Црт. е осъдено да заплати на Д. П. С. разноски за първоинстанционното производство за горницата над сумата от 932,91 лева до сумата от 1075,54 лева, както и в частта, в която „Уиз Еър Унгария“ Црт. е осъдено да заплати по сметка на СРС разноски по делото за горницата над сумата от 1103,20 лева до сумата от 1162,36 лева.

За въззивното производство въззивницата ищца има право на разноски за осъществената защита по неоснователната част от жалбата на „Уиз Еър Унгария“ Црт. – така Определение № 1623/13.06.2023 г. по ч.гр.д. № 4767/2022 г. на III Г.О. на ВКС.

Д. П. С. е представила списък по чл. 80 ГПК, като е претендирала само разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция. Според представените от ищцата доказателства (фактури и платежни нареждания) адвокатското възнаграждение е уговорено и заплатено общо, като не е посочено каква част от него е за защита по въззивната жалба на ищцата и каква част – за защита по въззивната жалба на насрещната страна. В този случай заплатеното възнаграждение следва да се разпредели съразмерно. Предвид това дължимите на Д. П. С. разноски за въззивното производство са в размер на 629,92 лева (322,07 евро).

На Д. П. С. не се дължат разноски за осъщественото процесуално представителство по частната жалба по чл. 248 ГПК, тъй като не може да се кумулират нови разноски във връзка със спор за разноски – така Определение № 489/17.10.2017 по ч.гр.д. № 3926/2017 на IV Г.О. на ВКС и Определение № 75/14.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4561/2018 г. на III Г.О. на ВКС.

Въззивникът ответник „Уиз Еър Унгария“ Црт. има право на разноски за защитата по неоснователната въззивна жалба на ищцата Д. П. С., както и за защитата по основателната част от собствената си жалба. В последното съдебно заседание въззивникът ответник е представил списък по чл. 80 ГПК, като е претендирал 5919,23 лева за заплатен адвокатски хонорар.

От „Уиз Еър Унгария“ Црт. са представени фактури, платежни нареждания, както и справки, от които се установява, че претендираните деловодни разходи са реално сторени. Адвокатското възнаграждение обаче е уговорено и заплатено общо, като не е посочено каква част от него е за защитата по собствената жалба и каква част – за защитата по жалбата на насрещната страна. Тоест разноските следва да се разпределят съразмерно. Предвид това дължимите на „Уиз Еър Унгария“ Црт. разноски за въззивното производство са в размер на 3760,19 лева (1922,55 евро).

В частите, в които са разгледани искът по чл. 177, ал. 1 КТ с цена от 3770,31 лева, акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД (изтекла лихва по иска по чл. 177, ал. 1 КТ) с цена от 550,93 лева, искът по чл. 264 КТ с цена от 908,37 лева и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД (изтекла лихва по иска по чл. 264 КТ) с цена от 102,67 лева, въззивното решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. В този смисъл са и Определение № 5352/21.11.2024 г. по гр.д. № 1457/2024 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 3993/18.08.2025 г. по гр.д. № 2807/2024 г. на IV Г.О. на ВКС, Определение № 3449/01.07.2025 г. по гр.д. № 4005/2024 г. на IV Г.О. на ВКС, постановени по сходни дело. В останалата част въззивното решение подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

Така мотивиран, съдът