Решение № 5893 от 17.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 5075/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. С решение от 29.10.2021г., постановено по гр.дело № 43075/2020г. по описа на СРС, ГО, 56 състав, са уважени предявените от В. К. К. срещу „Т.Д.“ ЕАД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2, вр. чл. 242 от КТ, чл. 224 от КТ, чл. 221 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и ответното дружество е осъдено да заплати следните суми: сумата от 971, 07 лв., представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за м.05.2020г., ведно със законната лихва от 08.09.2020г. до окончателното изплащане, сумата от 2 444, 44 лв., представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за м.06.2020г., ведно със законната лихва от 08.09.2020г. до окончателното изплащане и сумата от 2 444, 44 лв., представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за м.07.2020г., ведно със законната лихва от 08.09.2020 г. до окончателното изплащане; сумата от 17, 00 лв., представляваща обезщетение за забава в изплащането на възнаграждение за м.май 2020г., начислено за периода от 01.07.2020г. до 01.09.2020г., сумата от 21, 73 лв., представляваща обезщетение за забава в изплащането на възнаграждение за м.юни 2020г., начислено за периода от 01.08.2020г. до 01.09.2020г., сумата от 2, 04 лв., представляваща обезщетение за забава в изплащането на възнаграждение за м.юли 2020г., начислено за 01.09.2020г.; сумата от 1 222, 22 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2019г. и 2020г., ведно със законната лихва от 08.09.2020г. до окончателното изплащане; сумата от 2 444, 44 лв., представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие, ведно със законната лихва от 08.09.2020г. до окончателното изплащане. Със същото решение са отхвърлени предявените осъдителни искове за разликата до пълните им предявени размери и периоди. Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „Т.Д.“ ЕАД, в която са релевирани доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на първоинстанционното решение, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че по делото не е доказано от ищеца, че същият е престирал труд за исковия период, за който се претендира присъждане на трудово възнаграждение. Сочи, че изготвеният по делото доклад е непълен, тъй като първоинстанционният съд не е указал на работодателя да докаже твърдението си за неполагане на труд от служителя, негови отсъствия и др. Счита, че въпреки това ответникът е провел насрещно доказване на факта, че служителят не е идвал на работа през процесния период, което се установявало от представените графици за работа. Поддържа, че нефигурирането на служителя в графика, удостоверяващ пристигането, съответното напускането на работното място, не изключва възможността същият да е полагал труд, но е индиция, че не е бил на работа и не е полагал труд. Тези обстоятелства били удостоверени и в представената справка от НАП, видно от която работодателят е декларирал, че ищецът няма отработени дни за процесния период. Независимо от изложеното първоинстанционният съд неправилно е приел, че е достатъчно да се установи, че служителят е започнал изпълнение на трудовите си задължения /постъпил е на работа след сключване на трудовия договор/, а работодателят е длъжен да докаже по реда на пълното и главно доказване отрицателният факт на неизпълнение на задължението за престиране на работна сила. Освен това в решението неправилно бил присъден брутният размер на претендираното възнаграждение. Съдът не е съобразил, че вземането на ищеца е само за нетния размер, но не и за нормативно уредените в закона удръжки, дължими в полза на фиска. По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск са наведени съображения за неправилност на обжалвания акт, тъй като съдът не е съобразил, че сключеният между страните трудов договор е такъв за допълнителен труд по чл. 111 КТ. В този случай работното време е непълно, поради което законовият минимален брой дни платен годишен отпуск се намалява пропорционално. По тези съображения счита, че уговорения в процесния трудов договор размер на платения годишен отпуск от 5 работни дни е в съответствие със законодателните разрешения. Освен това релевира доводи, че съдът се е произнесъл служебно по действителността на тази клауза от договора, с което е нарушил диспозитивното начало. В жалбата са наведени оплаквания и относно правилността на изводите за съществуване на вземане за обезщетение по чл. 221 от КТ. Поддържа, че в случая не е установено, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение е налице неплатено възнаграждение, поради което не са налице предпоставките за присъждане на претендираното обезщетение. Оспорва се и размера на обезщетението, тъй като в случая е налице трудов договор за допълнителен труд и срокът на предизвестие е 15 дни, а не един месец. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на решението в обжалваните му части и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят. Въззиваемата страна В. К. К. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 242 от КТ, чл. 224 от КТ, чл. 221 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че на 28.02.2019г. е сключен трудов договор, въз основа на който работодателят „Т.Д.“ ЕАД е назначил В. К. К., а служителят се е съгласил да изпълнява длъжността „Ръководител Авиационна сигурност“, с място на работа – гр. София, бул. „•••••••, както и всяко друго място, определено от работодателя за изпълнение на трудовите задължения. Договорът е бил сключен с изпитателен срок от 6 месеца и при условията на чл. 111 и чл. 113, ал. 3 от КТ. Не е спорно, че служителят е постъпил на работа на 01.03.2019г., при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1 467, 50 лева. Работното време на служителя е определено при условията на чл. 113 от КТ, като началото и края на работния ден се определят от работодателя съгласно Правилника за вътрешния трудов ред. Съгласно чл. 10.1. от договора служителят има право на 5 работни дни платен годишен отпуск за пълна календарна година. С анекс към трудов договор от 05.06.2019г. е изменено трудовото възнаграждение на служителя, като същото е определено в размер на 2 444, 44 лева. Трудовото правоотношение между страните е било прекратено на със Заповед № 2020-07-3ОП/30.07.2020г., считано от 31.07.2020г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ – въз основа на заявление от служителя поради неизплащането /забавяне на изплащането/ на трудовото възнаграждение. Уведомлението от ищеца е получено от работодателя на 30.07.2020г. По иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ: Трудовото възнаграждение е парично плащане от работодателя на работника или служителя за престираната от него работна сила. За основателността на този иск ищецът следва да установи съществуването на трудово правоотношение между него и ответника, както и че в изпълнение на сключения договор е престирал труд за исковия период, размера на договореното трудово възнаграждение и размера на неизплатената част от него. По въпроса относно обстоятелството коя страна носи доказателствената тежест за установяване на реалното престиране на труд по иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ е формирана практика на ВКС в решение от 28.11.2019г., постановено по гр.д. № 110/2019г., Трето ГО, която се споделя от настоящия съдебен състав. В цитираното решение е прието, че по общо правило длъжникът доказва изпълнението, а кредиторът факта на неизпълнение /пълно, забавено или лошо/. Когато трудовият договор има за предмет престиране на работна сила, а не на резултат, работникът или служителят трябва да докаже, че е предоставил работната си сила, а работодателят е длъжен да докаже неизпълнението - че работникът не се е явил, че е напуснал преждевременно и т. н.. Тъй като трудовият договор е с продължително изпълнение, за да се установи, че е предоставил работната си сила, работникът или служителят е достатъчно да докаже, че е постъпил на работа. Този извод се извежда и по аргумент от чл. 63, ал. 3 КТ, където непостъпването на работа е уредено като прекратително условие. Постоянното, системното или продължителното неизпълнение на трудовите задължения, включително неявяване на работа, преждевременно напускане или отказ да се изпълняват поставените задачи са факти на неизпълнение и те се доказват от работодателя. В случая работодателят е възразил в срока за отговор, че за процесния период ищецът не е престирал труд, не е извършвал никаква работа в полза на дружеството, поради което не е възникнало основание за заплащане на трудово възнаграждение. За установяване на това възражение ответникът е поискал и първоинстанционният съд е допуснал събиране на гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетел, но работодателят не е осигурил довеждане на допуснатия свидетел и това доказателство не е било събрано. Първоинстанционният съд не е бил длъжен да дава допълнителни указания на страната, доколкото е бил определен краен срок за събиране на гласни доказателствени средства при условията на чл. 158, ал. 1 от ГПК. В случая е налице процесуално бездействие на ответника да ангажира допуснати доказателства за установяване на релевантни спорни по делото факти, а не процесуално нарушение на съда. В този смисъл оплакването за непълен доклад /чл. 146, ал. 2 от ГПК/ е неоснователно. От представените графици за работа за м.05, м.06. и м.07.2020г., в които служителите са вписвали саморъчно и срещу подпис часа на явяване и часа на напускане на работното място, е видно, че ищецът не фигурира в същите. Това обстоятелство обаче не установява при условията на пълно и главно доказване неизпълнението на трудовите задължения на ищеца. По делото не се твърди, нито се доказва да е бил утвърден специален пропускателен и регистрационен режим за служителите, неспазването на който да обуславя несъмнен извод, че ищецът не се е явявал на работа за исковия период. Действително, съгласно заключението на вещото лице по приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, работодателят е подал в НАП данни, че ищецът няма отработени дни през м.06. и м.07.2020г., съответно не е декларирал осигурителен доход за тези месеци. Съдържащите се в НАП данни представляват по своята същност едностранни волеизявления на ответника за изгодни за него факти, които не могат да се противопоставят на насрещната страна. С оглед изложеното се налага извод, че работодателят, чиято е доказателствената тежест в процеса /чл. 154, ал. 1 от ГПК/, не е установил по реда на пълното и главно доказване релевираното възражение за неизпълнение на задълженията по трудовия договор от ищеца. От друга страна постъпването на работа от работника е безспорен факт по делото. Същевременно, както бе посочено, не е доказано постоянното и продължително неизпълнение, при условията на пълно и главно доказване. Дори не се установява и период на неизпълнение. Напротив, доказателствата по делото установяват обратното, че работникът е постъпил на работа и работната сила е престирана. Този извод се формира при съобразяване на представените по делото писма до главния директор на ГД „ГВА“, подписани от ищеца в качеството му на ръководител отдел „Сигурност“ при ответното дружество, съответно с № 530/24.06.2020г. и № 55/17.07.2020г. и пряко удостоверяващи изпълнение на трудовите задължения. Освен това следва да се има предвид, че работодателят не твърди, нито установява да е възлагал на ищеца през исковия период извършването на конкретни дейности като част от трудовите функции, които не са изпълнени. Нещо повече, в представения трудов договор не са установени конкретните задължения и функции на служителя, като според чл. 1.2. от договора същите се определят в длъжностната характеристика и вътрешни правила, приложими политики, процедури и ръководства на работодателя. Описаните документи обаче не са ангажирани като доказателства по делото. Релевираното в отговора на исковата молба възражение е общо и се свежда до твърдение, че служителят не е извършвал работа в полза на ответното дружество. За да възникне задължение на работника или служителя да престира труд е необходимо да се установи, че работодателят е възлагал задачи, доколкото невъзлагането на задачи не освобождава работодателя от задължението за плащане на трудово възнаграждение. Този извод следва и по аргумент на по-силното основание от правилото на чл. 267, ал. 1 КТ, според което трудовото възнаграждение се дължи и при престой. По тези съображения се налага извод, че предявеният иск е доказан по основание. По отношение на размера на претенцията следва да се има предвид, че ответникът не доказа твърдението си, че считано от м.06.2020г. трудовото възнаграждение на ищеца е променено и същото е в размер на 1 222, 22 лева. Едностранното намаляване на размера на възнаграждението от страна на работодателя не обвързва работника/служителя, ако между страните не е постигнато съгласие по отношение на този съществен елемент от трудовото правоотношение. С оглед изложеното съдът приема, че уговореното трудово възнаграждение по процесния договор е в размера, определен в анекс № 1 от 05.06.2019г. – 2 444, 44 лева. Работодателят не е доказал плащане на дължимото трудово възнаграждение за процесния период от време, поради което предявените искове са основателни в пълния претендиран размер, както следва: 971, 07 лева - брутно трудово възнаграждение за м.05.2020г., ведно със законната лихва от 08.09.2020г. до окончателното изплащане; 2 444, 44 лв. - брутно трудово възнаграждение за м.06.2020г., ведно със законната лихва от 08.09.2020г. до окончателното изплащане и 2 444, 44 лв. - брутно трудово възнаграждение за м.07.2020г., ведно със законната лихва от 08.09.2020г. до окончателното изплащане. Неоснователно е възражението на жалбоподателя за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в присъждане на брутния размер на трудовото възнаграждение. При иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ може да се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като решението трябва да е ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски. Когато е присъдено брутното трудово възнаграждение, дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплатят от събраните суми в изпълнителното производство. Работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски, но за да се съберат тези публични държавни вземания е необходимо в съдебното решение ясно да е посочено дали се присъжда брутното трудово възнаграждение, в който случай съдебният изпълнител е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения, или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски /в този смисъл е решение № 166 от 25.02.2010г. на ВКС по гр.д. № 220/2009г., III ГО и решение № 154 от 24.06.2015г. на ВКС по гр.д. № 6134/2014г., III ГО/. В случая в решението на първоинстанционния съд ясно е посочено, че се присъжда брутно трудово възнаграждение, поради което дължимият данък и осигурителни вноски ще се изплатят от събраните суми в изпълнителното производство. Предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за акцесорното вземане за обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва е основателен. По делото се установи наличие на главно парично задължение, както и обстоятелството, че ответникът е изпаднал в забава. В чл. 5.4. от процесния договор е определен срок за изпълнение на задължението за заплащане на трудовото възнаграждение – не по-късно от края на месеца, следващ месеца, за който се дължи. С оглед изложеното се налага извод, че претенцията е основателна за исковия период и в размера, определен от първоинстанционния съд. По иска с правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ: Съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение. В процесния случай се установи, че трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед от 31.07.2020г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ – от работника без предизвестие, тъй като работодателят е забавил изплащането на трудовото възнаграждение. Разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ не поставя други условия за прекратяване на трудовия договор освен забавяне на изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение. Посочената норма не поставя изискване за срок на забавата, нито създава модалитет относно размера на неизплатеното трудово възнаграждение или обезщетение, респ. месецът за който се отнася възнаграждението или вида на обезщетението. Ето защо достатъчно е обективно работодателят да е забавил изплащането на уговореното между страните трудовото възнаграждение или обезщетение изцяло или частично, за да може работникът или служителят да се възползва от правото си по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Тези разрешения са приети в решение № 495 от 03.06.2010 г. по гр. дело № 527/2009 г. на ВКС, ІV ГО, ГК. В същото решение на ВКС е изрично посочено, че поради липсата на изисквания в нормата на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ относно срока на забава, както и относно размера на неизплатеното трудово възнаграждение, прекратяването на трудовото правоотношение на посоченото основание не зависи от приложението на нормата на чл. 245, ал. 1 от КТ от страна на работодателя. Ето защо достатъчно е работодателят да е забавил изплащането на трудовото възнаграждение изцяло или частично, за да може работникът или служителят да се възползва от правото си по чл. 327, т. 2 от КТ. Всички предпоставки на прекратителното основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ са установени в настоящия случай. Към датата на прекратяване на правоотношението с получаване на писменото волеизявлението – 31.07.2020г. е налице неизпълнение на задълженията на работодателя да заплати трудови възнаграждения за м.05. и м.06.2020г., т.е. фактически е налице основанието, посочено в едностранното писмено изявление на ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение. С оглед изложеното се налага извод, че ответното дружество дължи заплащане на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, доколкото не е спорно между страните, че между тях е съществувало безсрочно трудово правоотношение. Съгласно чл. 13.1. от трудовия договор страните са постигнали съгласие, че същият може да се прекрати с едномесечно писмено предизвестие. В този смисъл са неоснователни доводите на жалбоподателя, че срокът на предизвестие е 15 дни и следва да се определи в условията на чл. 334, ал. 1 от КТ. Според разпоредбата на чл. 228 от КТ размерът на обезщетенията по чл. 221 КТ се определя от полученото от работника/служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, през който е възникнало основанието за обезщетение или последното получено от него брутно трудово възнаграждение, ако не е предвидено друго. В случая съдът установи, че размерът на уговореното брутно трудово възнаграждение възлиза на 2 444, 44 лева, поради което претенцията е основателна в цялост. По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ: Нормата на чл. 224, ал. 1 от КТ предвижда, че при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят изплаща на работника/служителя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, изчислено съгласно чл. 224, ал. 2 от КТ по реда на чл. 117 от КТ към деня на прекратяване на правоотношението-среднодневно брутно трудово възнаграждение за последният календарен месец, през който работник/служител е отработил поне 10 работни дни, а ако такъв няма-от уговорените в трудовия договор основни и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер. Съобразно правилото за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК, съгласно която норма всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания, в тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване основанието и размера на предявеното вземане. Ответникът следва да докаже релевираните от него правоизключващи, правоотлагащи и прапогасяващи възражения. В конкретния случай ищецът основава претенцията си на качеството му на кредитор на вземане, представляващо парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Основателността на този иск е обусловен от доказване от страна на ищеца на следните кумулативни предпоставки: прекратяване на трудовото правоотношение; размер /брой работни дни/ на полагащия се платен годишен отпуск за съответния период по години; размер /брой работни дни/ на ползвания от ищеца платен годишен отпуск за същия период /с оглед определяне на остатъкът от неизползвания платен годишен отпуск, за който се дължи парично обезщетение/ и размер на обезщетението. Доказването на отрицателни фактически твърдения /каквито са твърденията на ищеца за неизползван платен годишен отпуск/ може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти /индиции/, които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт. Настоящият съдебен състав счита за неправилен изводът на първоинстанционния съд, че клаузата на чл. 10.1. от процесния трудов договор, съгласно която служителят има право на 5 работни дни платен годишен отпуск за пълна календарна година, противоречи на императивната разпоредба на чл. 155, ал. 4 от КТ. В случая трудовият договор е такъв за допълнителен труд, което е посочено в титулната страница на документа, както и изрично е вписано в същия, че той се сключва на основание чл. 111, вр. чл. 113, ал. 5 от КТ – при условията на т.нар. външно съвместителство. Съгласно чл. 111 от КТ р аботникът или служителят може да сключва трудови договори и с други работодатели за извършване на работа извън установеното за него работно време по основното трудово правоотношение /външно съвместителство/, освен ако не е уговорена забрана в индивидуалния му трудов договор по основното му трудово правоотношение поради защита на търговска тайна и/или предотвратяване на конфликт на интереси. В случая трудовият договор за допълнителен труд е сключен при дневно работно време от 2 часа, видно от приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Работниците и служителите работещи по трудов договор по външно съвместителство имат право на платен годишен отпуск по чл. 155 и сл. КТ за престирания труд извън установеното по основното трудово правоотношение работно време. Съгласно чл. 23, ал.2 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските /НРВПО/ работникът или служителят, който работи през част от законоустановеното работно време /непълно работно време/ има право на платен годишен отпуск пропорционално на времето, което му се признава за трудов стаж. При прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 111 КТ той има право на обезщетение по чл. 224 КТ. Според чл. 42, ал. 1 НРВПО размерът на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск се определя пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Според ал. 3 правото на парично обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ възниква, когато работникът или служителят е придобил поне 1 пълен месец трудов стаж. Последният месец при трудов стаж повече от 1 месец се счита за пълен, ако е прослужил най-малко половината от работните дни на месеца. Цитираните правни норми сочат, че критерий за определяне размера на платения годишен отпуск и на обезщетението по чл. 224, ал.1 КТ е трудовият стаж. Трудовият стаж се изчислява в дни, месеци и години. За 1 ден трудов стаж се признава времето, през което работникът или служителят е работил най-малко половината от законоустановеното за него работно време за деня по едно или няколко трудови правоотношения, а за 1 месец трудов стаж се зачита календарния месец, през който са изработени най-малко 21 дни при петдневна работна седмица /чл. 355 КТ/. По тези съображения се налага извод, че нормата на чл. 155, ал. 4 от КТ относно минималната продължителност на законоустановения платен годишен отпуск е неприложима в разглеждания случай. Следва да се посочи, че ищецът, чиято е доказателствената тежест в процеса, не твърди, нито установява, че минималният размер на платения годишен отпуск пропорционално на времето, което му се признава за трудов стаж при ответното дружество по процесния трудов договор, надвишава определения в договора размер на платения годишен отпуск от 5 работни дни. Действително, ищецът претендира заплащане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неползван платен годишен отпуск за 2019г. и за 2020г. в общ размер на 18 работни дни. Претенцията му обаче съгласно изричното волеизявление в исковата молба включва и отложения неизползван платен годишен отпуск за 2019г. Следователно, иска по чл. 224 от КТ включва претенция и за отложения неизползван платен годишен отпуск, уговорен между страните в съществуващите трудови договори, сключени преди процесния трудов договор, а именно – по трудов договор от 10.10.2018г. за длъжността „Ръководител авиационна сигурност“, съгласно който служителят е работил при пълно работно време и според чл. 10.1. от договора има право на платен годишен отпуск от 20 работни дни. По делото обаче не са ангажирани доказателства от ищеца, чиято е доказателствената тежест в производството, относно размера /брой работни дни/ на ползвания от него платен годишен отпуск по цитирания договор от 10.10.2018г. за 2019г. /с оглед определяне на остатъкът от неизползвания платен годишен отпуск, за който се дължи парично обезщетение/, поради което претенцията за заплащане на обезщетение за отложения неизползван платен годишен отпуск за 2019г. е неоснователна. По делото е установено, че за процесния период и по процесния трудов договор /при липса на оспорване на последното обстоятелство/ ищецът е ползвал 7 работни дни платен годишен отпуск. За посоченото обстоятелство е представена молба от служителя от 16.03.2020г. и заповед на работодателя, с който същият се разрешава. Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което следва да се кредитира като пълно и обосновано, е видно, че по процесния трудов договор ищецът е имал право на 4 работни дни платен годишен отпуск за 2019г. и 3 работни дни за 2020г., пропорционално на отработеното време до датата на прекратяване на трудово правоотношение. Както бе посочено по-горе съдът приема, че полагащият се платен годишен отпуск от 7 работни дни е бил използван от ищеца преди прекратяване на трудовия договор. Ето защо предявеният иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ е неоснователен и следва да се отхвърли. Като е достигнал до други изводи първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени в посочената част и вместо него да се постанови друго, с което претенцията по чл. 224, ал. 1 от КТ да се отхвърли в цялост. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски съразмерно на уважената част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от 24, 89 лева за заплатена държавна такса. В полза на адвокат С.Д. – процесуален представител на въззиваемия следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, определени според чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, които възлизат на сумата от 1 096, 18 лева. С оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца съдебни разноски за сумата над 342, 59 лева. Според нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството /какъвто е настоящият случай/, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, като съответните суми се присъждат в полза на съда. Предвид изхода на спора първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която ответното дружество е осъдено да заплати в полза на СРС сумата над 333, 81 лева за държавна такса и за сумата над 214, 12 лева за възнаграждение за вещо лице. В полза на ответното дружество следва да се присъдят допълнително съдебни разноски за първоинстанционното производство в размер на сумата от още 150, 53 лева за адвокатско възнаграждение. Предвид изложените съображения, съдът