Решение № 6986 от 17.11.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 2896/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК. С решение № 1103 от 22.01.2025 г., постановено по гр. дело № 32270/2023 г. по описа на СРС, 77 състав, са отхвърлени предявените от С. Д. Д., ЕГН •••••••••• срещу „Колпойнт Ню Юръп“ ЕАД, ЕИК 175138361 кумулативно обективно съединени искове, както следва: с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено с изтичане на уговорения срок на предизвестие № 35649/17.01.2023 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – поради закриване на част от предприятието, съответно на уволнението, извършено със Заповед № 12404/12.04.2023 г. поради налагане на дисциплинарно наказание за неявяване на работа в течение на повече от два последователни дни; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 7 015, 28 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от 19.03.2023 г. до 04.06.2023 г., както и с правно основание чл. 214 КТ за заплащане на сумата от 2 881, 27 лв., представляваща обезщетение за незаконно отстраняване от работа за периода от 15.02.2023 г. до 18.03.2023 г., като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата от 2 845, 20 лв., представляваща разноски по делото. Срещу така постановеното решение в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба с вх. № 45832/10.02.2025 г. на ищцата С. Д. Д. с изложени доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорва възприетия от страна на първоинстанционния съд извод за аналогично приложение на чл. 344, ал. 2 КТ, поради което получаването от нея на второто предизвестие № 35807/13.02.2023 г. е довело до увеличаване на срока на вече отправеното такова № 35649/17.01.2023 г., който към този момент все още не е бил изтекъл, като по този начин работодателят едностранно е изменил трудовото правоотношение в интерес на служителя, без да е налице негово съгласие в тази насока за оттеглянето му. В тази връзка посочва, че приложението на разпоредбата на чл. 344, ал. 2 КТ се обуславя от наличието на вече издадена нарочна заповед за уволнение, която работодателят може сам да отмени до предявяване на иск за нейната отмяна, но не и едностранно да я измени, тъй като при липсата на съгласие за удължаване на срока на предизвестието от страна на работника или служителя такова е недопустимо, поради което трудовото правоотношение следва да се счита за прекратено считано от 18.03.2023 г., когато е изтекъл срокът на по-ранното от двете предизвестия. Заявява, че едностранна възможност за изменение на срока на предизвестието се предвижда единствено в хипотезата на съкращаването му, в който случай се дължи заплащане на обезщетение по чл. 220 КТ, но настоящият случай не е такъв. Оспорва да е налице постигнато съгласие между страните по реда на чл. 119 КТ за изменение на трудовото правоотношение помежду им в частта относно датата на прекратяването му. Оспорва и възприетия от първоинстанционния съд извод, че удължаването на срока на предизвестието е било в нейн интерес, доколкото непосредствено след прекратяване на трудовото правоотношение е започнала работа при друг работодател. Навежда доводи за допуснато нарушение на правилата за предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ, тъй като е майка на дете до 3-годишна възраст, родено на •••••••• г., поради което работодателят е следвало да изиска разрешение от Инспекцията по труда още преди връчването на предизвестие № 35649/17.01.2023 г., който момент счита за релевантен относно преценката за спазване на правилата за предварителната закрила, а не едва в срока на действието му, изтъквайки липсата на своевременно взето и дадено съгласие за нейното уволнение като самостоятелно основание за отмяната му. За незаконосъобразно счита и последващото прекратяване на трудовото й правоотношение, извършено със заповед № 12404/12.04.2023 г., на основание чл. 320, ал. 2, т. 6 КТ – чрез налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, тъй като от страна на работодателя не е доказано основанието за издаване на заповед № 3695/14.02.2023 г. по реда на чл. 120, ал. 1 КТ, а именно: обективните обстоятелства, обосноваващи наличието на производствена необходимост в отдела, в който е преместена. В тази връзка посочва, че само въз основа на показанията на свидетЕ.та А.А. не може да се направи извод в тази насока, а представеният договор с контрагент също не е годен да установи този факт, тъй като не е в цялост. Излага съображения за немотивираност на заповедта по чл. 120, ал. 1 КТ поради липсата на изложени в нея критерии, обосноваващи наличието на производствена необходимост. Оспорва възприетия от първоинстанционния съд извод, че притежаваната от нея квалификация отговаря на изискванията за заемане на новата длъжност, посочвайки, че владее професионално само португалски език, но не и английски, още повече, че не се установява връзката между закриването на двете звена. Допълва, че по своето естество издадената заповед № 3687/13.02.2023 г. води до преназначаването й на нова длъжност с различен характер на трудовите функции в сравнение с първоначално заеманата такава, оспорвайки от страна на работодателя да е проведено обучение преди да започне работа по нея, още повече, че в нея е посочено, че длъжността ще се изпълнява временно, без да е отразен конкретен срок, което се изтъква като самостоятелно основание за нейната незаконосъобразност. В допълнение се посочва, че преназначаването на новата длъжност е продължило за период от време, който надхвърля предвидения в чл. 120, ал. 1 КТ срок от 45 календарни дни. Заявява още, че включително и в хипотезата на временно преназначаване на друга длъжност по реда на чл. 120, ал. 1 КТ работодателят е следвало да уведоми НАП за извършеното изменение, както и да го впише в трудовата й книжка, което той не е сторил, поради което е била уволнена от длъжност, на която тя не е била назначена. Оспорва да е разполага с работен график за периода след 14.02.2023 г., което изтъква като основание да не се явява на новото си работно място в офиса на работодателя. С оглед незаконосъобразното прекратяване на трудовото й правоотношение счита, че в нейна полза се следва и претендираното обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 7 015, 28 лв. за периода от 19.03.2023 г. до 04.06.2024 г., твърдейки, че считано от 05.06.2023 г. е започнала работа при друг работодател „Аксенчър България“ ЕООД. Излага съображения, че в нейна полза се следва и претендираното обезщетение по чл. 214 КТ, тъй като първоинстанционният съд неправилно е разгледал релевантните факти при произнасянето си по него, поради което е достигнал до погрешни фактически и правни изводи. Конкретно посочва, че с имейл от 14.02.2023 г. е научила за издадената заповед № 3695/14.02.2023 г., с която е преназначена на новата длъжност „телеагент“, без към него да са приложени длъжностна характеристика, трудов договор и работен график, твърдейки, че надлежно е изпълнила условията на работодателя, явявайки се на 15.02.2023 г. в офиса му, за да върне наличното техническо оборудване за работа от вкъщи, оспорвайки да е разполагала с работен график след 14.02.2023 г., а освен това преназначаването й на новата длъжност не е декларирано в НАП и не е отбелязано в трудовата й книжка. Поддържа изложените с исковата молба съображения за проявена недобросъвестност от работодателя при упражняване на своите права в нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ, доколкото заповед № 12404/12.04.2023 г. за налагане на дисциплинарно наказание уволнение е издадена 2 дни след навършване на 3-годишна възраст от детето й, поради което с действията си по издаване на заповед № 3687/13.02.2023 г. и отправяне на предизвестие № 35807/13.02.2023 г. той е целял единствено удължаване на срока на вече отправеното предизвестие № 35649/17.01.2023 г., преодолявайки по този начин предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ. По изложените съображения се отправя искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се уважат. Претендира и разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият „Колпойнт Ню Юръп“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, споделяйки изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, които почиват на обстоен анализ на събраните по делото доказателства и правилно прилагане на закона включително и при наличие на празнини в правото и съгласно ЗНА. Излагат се съображения за аналогично приложение на разпоредбата на чл. 344, ал. 2 КТ, тъй като в случай, че по свой почин работодателят може да отмени заповедта за уволнение до предявяване на иск от служител пред съда, на още по- голямо основание той може да я измени. Поддържа, че с получаване на предизвестие № 35807/13.02.2023 г. от служителя се достига до удължаване на срока на предходно подаденото такова № 35649/17.01.2023 г., което би било в интерес на служителя. Оспорва отправените предизвестия за прекратяване на трудовото правоотношение да са породили своето действие, тъй като такова е настъпило едва с връчване на последвалата заповед № 12404/12.04.2023 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ поради неявяване на работа в периода от 15.02.2023 г. до 23.02.2023 г. В тази връзка посочва, че на основание издадената по реда на чл. 120, ал. 1 КТ заповед № 3695/14.02.2025 г. С. Д. е следвало да се яви на работа на 15.02.2023 г. в 09: 30 часа в офиса на работодателя на адрес: гр. София, ул. „Алабин“ № 1, сграда Телъс Тауър, но същата не е сторила това, тъй като единствено е предала повереното й оборудване за работа от вкъщи, след което според показанията на свидетЕ.та Л.Й. се е разхождала в мола. Процедурата по налагане на дисциплинарно наказание счита за спазена от формална страна, тъй като на служителя са изискани и тя е дала писмените си обяснения, които работодателят е съобразил, позовавайки се на тях в оспорената заповед № 12404/12.04.2023 г. Издадената впоследствие по реда на чл. 120, ал. 1 КТ заповед № 3687/13.02.2023 г. също счита за законосъобразна поради настъпила производствена необходимост, която е наложила преназначаването на ищцата на новата длъжност „телеагент“, в подкрепа на което са представените таблици за м. януари и м. февруари 2023 г., установяващи работните обеми с португалски език, според които процентът на ниво на обслужване на клиенти с него е паднал на 75 %. Оспорва изложените доводи, че Д. е работила само с португалски, но не и с английски език, владеенето на който също е било част от изискванията на заеманата от нея първоначална длъжност „агент преглеждане на съдържание“. Заявява, че от 15.02.2023 г. до датата на връчване на заповед № 12404/12.04.2023 г. тя изобщо не се явявала на работа, поради което няма основание да се приеме, че предвиденият в чл. 120, ал. 1 КТ 45-дневен срок не е бил спазен. Твърди, че не е необходимо съгласие на работника или служителя за изменение на заеманата от него длъжност по реда на чл. 120, ал. 1 КТ, още повече, че заповед № 3687/13.02.2023 г. е връчена при отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели А.А. и Х.Т.. Оспорва изложените доводи, свързани с проявена недобросъвестност от страна на работодателя. По изложените съображения отправя искане въззивната жаба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира и разноски. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По отношение на неговата правилност настоящият съдебен състав намира следното: В случая, с оглед твърденията и възраженията им в рамките на първоинстанционното производство и заявените от тях оплаквания пред въззивния съд, настоящият съдебен състав приема за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване по делото следните групи обстоятелства, чието установяване се потвърждава и ангажираните писмени доказателства, а именно: че по силата на трудов договор № А-23169/28.05.2021 г. и допълнително споразумение от 28.05.2021 г. помежду им е възникнало и съществувало трудово правоотношение, в рамките на което С. Д. е изпълнявала длъжността „агент преглеждане на съдържание“ в звено Chameleon Content Review – линия португалски език при ответника „Колпойнт Ню Юръп“ ЕАД, с място на работа: дома на служителя на адрес: гр. София, ул. ••••••••; че от страна на работодателя „Колпойнт Ню Юръп“ ЕАД е отправено 2-месечно предизвестие № 35649/17.01.2023 г. до С. Д. за прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ – поради закриване на част от предприятието, както и последващо такова № 35807/13.02.2023 г. за прекратяване на трудовото правоотношение на същата служитЕ. на същото основание и при същия срок на предизвестието; че от страна на работодателя са издадени още заповед № 3687/13.02.2023 г., с която на основание чл. 120, ал. 1 КТ поради настъпила производствена необходимост считано от 14.02.2023 г. С. Д. временно е назначена да изпълнява длъжността „телеагент“ в проект/звено Shared Team – линия английски език, заповед № 3695/14.02.2025 г. за преустановяване извършването на работа от разстояние на служителя С. Д., поради което същата следва да се яви на работа на 15.02.2023 г. от 09: 30 часа в офиса му на адрес: гр. София, ул. „Алабин“ № 1, сграда Телъс Тауер и да донесе и предаде оборудването, предоставено му за работа от вкъщи, както и заповед № 12404/12.04.2023 г. за налагане на С. Д. на дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 и чл. 188, т. 3 КТ за това, че в периода от 15.02.2023 г. до 23.02.2023 г. същата не се е явявала на работа в офиса на работодателя на адрес: гр. София, ул. „Алабин“ № 1, сграда Телъс Тауер. Ето защо, предвид заявените от ищцата с исковата молба и уточненията към нея съответно от 27.06.2023 г. и от 27.07.2023 г. фактически твърдения, очертали предмета на търсената съдебна защита, както и наведените с въззивната жалба оплаквания, спорът по делото включително и пред въззивната инстанция се концентрира върху обстоятелството относно законосъобразността на извършеното от ответника „Колпойнт Ню Юръп“ ЕАД прекратяване на трудовото правоотношение на С. Д. Д., настъпило с изтичане на уговорения 2-месечен срок на предизвестие № 35649/17.01.2023 г., считано от 18.03.2023 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – поради закриване на част от предприятието, съответно със заповед № 12404/12.04.2023 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ – поради неявяване на служителя на работа в течение на повече от два последователни дни. В тази връзка най-напред следва да се отбележи, че страните по делото са били обвързани от само едно трудово правоотношение, произтичащото от подписания помежду им трудов договор № А-23169/28.05.2021 г. и допълнителното споразумение от 28.05.2021 г. към него, поради което прекратяването му следва да се счита за настъпило на основание първото от осъществилите се основания за това. В случая, чрез отправянето на предизвестие № 35649/17.01.2023 г. ответникът е изявил воля за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, позовавайки се най-напред на прекратителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ – закриване на част от предприятието, в който случай на основание чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ прекратителният му ефект ще настъпи по силата на закона с изтичане на 2-месечния срок на предизвестието, като без значение е обстоятелството издадена ли е последваща заповед, тъй като тя има само констативен характер. Изключение от това правило е налице при неспазване на срока на предизвестието, в който случай прекратяването ще настъпи с изтичане на съответната част от него, като ще се дължи предизвестие по чл. 220 КТ, какъвто настоящият случай не е. Видно е от ръкописното отбелязване върху документа, че С. Д. е получила предизвестието още същия ден – на 17.01.2023 г., като по делото не се спори относно наличието на посоченото в него основание по чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ – твърдяното частично закриване на предприятието на „Колпойнт Ню Юръп“ ЕАД, още повече, че сама ищцата Д. се позовава на настъпилото с предизвестието от 17.01.2023 г. прекратяване на трудовото й правоотношение считано от 18.03.2021 г., което по естеството си представлява признание в тази насока от нейна страна. Действително, данните по делото сочат, че преди изтичане на срока на вече отправеното предизвестие от 17.01.2023 г. – на 18.03.2023 г., работодателят е отправил до нея второ такова № 35807/13.02.2023 г., за което е удостоверено с подписите на двама свидетели, че е връчено на Д. при отказ на 13.02.2023 г., който факт също не се оспорва от нея, доколкото тя единствено е възразила, че се е нуждаела от време, за да се консултира, но това нейно изявление не може да се тълкува като изрично изявена от нея воля за продължаване на 2-месечния срок на първоначално отправеното предизвестие от 17.01.2023 г. В случая, според настоящия съдебен състав не следва да се прави аналогия с правомощията на работодателя по чл. 344, ал. 2 КТ, в който се предвижда, че по свой почин той може да отмени заповедта за уволнение до предявяване на иск от работника или служителя пред съда. Това е така, тъй като за ищцата правото на оспорване законността на уволнението пред работодателя или пред съда по смисъла на чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ ще възникне едва с прекратяване на трудовото й правоотношение, което ще настъпи с изтичане на срока на отправеното до нея предизвестие – 18.03.2023 г. – арг. чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ. Изтичането на срока, включен в предизвестието, е период от време с определена продължителност и води неизбежно до прекратяване на трудовото правоотношение, без обаче в КТ да се предвижда възможност включеният в предизвестието срок да подлежи на удължаване, спиране или прекъсване – в този смисъл е определение № 1027/30.07.2013 г. по гр. дело № 2889/2013 г., IV г. о. на ВКС. Ето защо, основателни са доводите във въззивната жалба, че за работодателя не е съществувала възможност да измени срока на предизвестието от 17.01.2023 г., до какъвто извод е достигнал първоинстанционният съд, прилагайки по аналогия разпоредбата на чл. 344, ал. 2 КТ. Нещо повече, дори да се приеме, че писменото предизвестие, с което работодателят упражнява правото си на уволнение в хипотезите на чл. 328 КТ и писменото предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ, с което работникът или служителят упражнява правото си да прекрати трудовия договор с работодателя, се подчиняват на еднакъв правен режим относно формата, сроковете и начинът им на оттегляне, поради което с отправяне на второто предизвестие от 13.02.2023 г. ответникът да е имал за цел да оттегли предходното такова от 17.01.2023 г. по смисъла на чл. 326, ал. 4, изр. 2 КТ, т. е. преди изтичане на предвидения с него срок, видно е, че направата на такъв извод би бил в противоречие със собственото му извънсъдебно поведение. Това е така с оглед издадената от него още същия ден заповед № 3687/13.02.2023 г. по реда на чл. 120, ал. 1 КТ, с която С. Д. временно е преместена да изпълнява друга длъжност „телеагент“ в друго звено Shared Team, което изключва възможността с предизвестието от 13.02.2023 г. работодателят да е целял възстановяване на съдържанието на трудовото правоотношение отпреди отправяне на първоначалното такова от 17.01.2023 г., в рамките на което ищцата е заемала длъжността „агент преглеждане на съдържание“ в звено Chameleon Content Review. Отделен е въпросът, че според разпоредбата на чл. 326, ал. 4, изр. 2 КТ оттеглянето на предизвестието преди изтичане на срока му се обуславя от съгласие на насрещната страна, а в случая изрично ищцата се е противопоставила на връчването на второто предизвестие от 13.02.2023 г., което обстоятелство е било удостоверено с подписите на двама свидетели. В случая, изложените от първоинстанционния съд съображения, че запазването на трудовоправната връзка за по- дълъг срок би било в интерес на работника, поради което негово съгласие за изменение на срока на предизвестието не е било необходимо, също не се споделят от настоящия съдебен състав, тъй като подобна житейска презумция не намира опора в КТ, а още по-малко в чл. 326 от същия, регламентиращ правния режим относно формата, сроковете и начинът на оттегляне на предизвестието. Нещо повече, предвид данните по делото, че от С. Д. не се претендира възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и считано от 05.06.2023 г. тя е започнала работа при друг работодател, в какъвто смисъл е отбелязването в представената в заверен препис трудова книжка, не може да се направи извод, че запазването на трудово-правната връзка с „Колпойнт Ню Юръп“ ЕАД е било в нейн интерес. Ето защо, според настоящия съдебен състав не е налице нито удължаване на срока на първоначалното подаденото предизвестие от 17.01.2023 г., нито надлежно оттегляне на същото въз основа на второто отправено от работодателя предизвестие от 13.02.2023 г., поради което следва да се приеме, че с изтичане на предоставения двумесечен срок, т. е. считано от 18.03.2023 г., на основание чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ действащото между страните трудово правоотношение е било прекратено на посоченото в него основание по чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ – поради закриване на част от предприятието. В случая, оспорвайки неговата законосъобразност от страна на ищцата се твърди, че се е ползвала от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ, тъй като е майка на дете до 3-годишна възраст, поради което работодателят е следвало да изиска разрешение от Инспекция по труда, което той не е сторил. В тази връзка следва да се отбележи, че по отношение на въпроса относно релевантния момент, към който следва да се преценява законността на изявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение е формирана трайна съдебна практика – решение № 559/09.07.2010 г. по гр. дело № 650/2009 г., IV г. о., ВКС, решение № 358/31.10.2011 г. по гр. дело № 265/2011 г., III г. о., ВКС, решение № 437/20.01.2012 г. по гр. дело № 1594/2010 г., IV г. о., ВКС, решение № 9/11.02.2021 г. по гр. дело № 1793/2020 г., IV г. о., ВКС и др., с които се приема, че правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение е потестативно и поражда действие с достигане на писменото изявление до адресата, поради което това е релевантният момент, към който следва да се преценява законността на изявлението. Именно това е моментът, към който следва да се извърши преценка съществувало ли е потестативното право и надлежно ли е упражнено то, включително и дали е преодоляна закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ. В случая, по делото не се спори, че детето на ищцата К.Д. е родено на •••••••• г., а това означава, че към датата на връчване на предизвестието от 17.01.2023 г. то все още не е навършило 3-годишна възраст, поради което тя се е ползвала от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ. Следователно, настъпилото въз основа на него прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ – поради закриване на част от предприятието е в нарушение на разпоредбата на чл. 333, ал. 1 КТ, тъй като работодателят не е искал разрешение от Инспекцията по труда към датата на връчване на предизвестието за уволнение – на 17.01.2023 г. С получаване на писменото предизвестие от ищцата на 17.01.2023 г. той е упражнил правото си на уволнение и това е релевантният момент, към който следва да се преценява наличието на закрилата. Установява се по делото, че действия в тази насока работодателят е предприел едва на 03.02.2023 г., т. е. след 17.01.2023 г., но това обстоятелство е ирелевантно, тъй като с писмо с изх. № 23007187/06.02.2023 г. на Инспекция по труда – гр. София не е дадено разрешение съгласно чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение на С. Д. на длъжност: „агент преглеждане на съдържание“ при ответника, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ – поради закриване на част от предприятието. Ето защо, уволнението на същата, извършено с изтичане на уговорения 2-месечен срок на предизвестие № 35649/17.01.2023 г., считано от 18.03.2023 г., е незаконно и съобразно разпоредбата на чл. 344, ал. 3 КТ следва да се отмени само на това основание. На следващо място предвид възприетия по-горе правен извод за настъпило прекратяване на трудовото правоотношение между страните с изтичане на срока на предизвестие № 35649/17.01.2023 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ – поради закриване на част от предприятието, считано от 18.03.2023 г., следва да се приеме, че последващото уволнение на ищцата, извършено с връчената й на 13.04.2023 г. заповед № 12404/12.04.2023 г. за налагане на дисциплинарно наказание за неявяване на работа в периода от 15.02.2023 г. до 23.02.2023 г. също е незаконно и следва да се отмени. Това е така, тъй като заповедта е издадена при настъпило вече прекратяване на трудовото правоотношение между страните, считано от 18.03.2023 г., а това означава, че ответният работодател изобщо не е разполагал с дисциплинарна власт спрямо нея, като при това положение не следва да се обсъждат останалите въпроси, свързани със спазването на процедурата за налагане на процесното дисциплинарно наказание от формална страна, както и извършила ли е ищцата вмененото й дисциплинарно нарушение. При това положение с оглед установената по делото незаконност на прекратяването на трудовото й правоотношение и обуславящи характер на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ спрямо този по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ в полза на С. Д. се следва претендираното от нея обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за оставане без работа за периода от 19.03.2023 г. до 04.06.2023 г. В тази връзка следва да се отбележи, че то се дължи не безусловно, а само при наличието на всички елементи от фактическия състав на цитираната разпоредба - незаконно уволнение, оставане без работа и причинна връзка между тях. При незаконно уволнение, съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ, работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от шест месеца. В резултат на незаконното уволнение ищецът е претърпял вреди, защото не е получавал трудово възнаграждение след прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, което е в причинна връзка с него. Достатъчно доказателство за оставането без работа на незаконно уволнен работник или служител е обстоятелството, че в трудовата книжка няма отбелязване той да е започнал работа при друг работодател. В този смисъл са и мотивите към т. 2 от ТР № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, в които е посочено, че фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа. В случая, от представения в заверен препис екземпляр от трудовата книжка на С. Д. се установява, че липсват данни за вписването на друг нейн работодател в периода до 04.06.2023 г., поради което от нейна страна е доказано оставането й без работа вследствие на незаконното уволнение през релевантния период. Съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 1, вр. чл. 228 КТ размерът на обезщетението за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение се определя съобразно брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за последния пълен отработен месец. В случая, от изслушаното и прието в първоинстанционното производство заключение по съдебносчетоводната експертиза, което се кредитира от настоящата съдебна инстанция, се установява, че размерът на получаваното от ищцата брутно трудно възнаграждение за последния пълен отработен месец преди прекратяване на трудовото й правоотношение (м. януари 2023 г.) възлиза на 2 756 лв., или общият размер на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за претендирания период от 19.03.2023 г. до 04.06.2023 г. се равнява на сумата от 7 015, 28 лв., колкото е и заявеният от ищцата с оглед допуснатото с определение от 07.11.2024 г. изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК чрез увеличаване на размера му, поради което предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е основателен и следва да се уважи изцяло. Посочената сума следва да се присъди ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 12.06.2023 г. до окончателното плащане. Не до такъв извод обаче въззивният достига по отношение на предявения иск с правно основание чл. 214 КТ за заплащане на сумата от 2 881, 27 лв., представляваща обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода от 15.02.2023 г. до 18.03.2023 г., тъй като по делото не са ангажирани доказателства, въз основа на които да се приеме, че в рамките на твърдяния период от време ищцата не е допускана до работа. Съгласно посочената разпоредба работник или служител, който е бил незаконно отстранен от работа от работодателя или от непосредствения ръководител, има право на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето на незаконното отстраняване, като обезщетението се дължи солидарно от работодателя и виновните длъжностни лица. В случая, безспорно се установява по делото, че С. Д. е отказала да получи документите, касаещи преназначението й на новата длъжност „телеагент“ в звено Shared Team, част от които е била и процесната заповед № 3687/13.02.2023 г., както и длъжностната характеристика, отнасяща се за нея. Установява се от заповед № 3695/14.02.2023 г., която тя не оспорва да е получила по имейл на 14.02.2013 г., поради което е възприела съдържанието на същата, че с оглед временното й преместване на нова длъжност се преустановява извършването на работа от разстояние и Д. следва да се яви на работа в офиса на работодателя на адрес: гр. София, ул. „Алабин“ № 1, сграда Телъс Тауър, но по делото не се доказва тя да е сторила това, за да се приеме, че с поведението си ответният работодател или негови служители са препятствали достъпа й до новото място на работа. Точно обратното, не се спори, че на 15.02.2023 г. тя се е явила единствено за да върне предоставеното й техническо оборудване за работа от вкъщи, след което според разказаното от свидетЕ.та А.А., в която част тя възпроизвежда свои непосредствени възприетия за фактите, за които разказва, Д. не е останала на работното си място, като опитите за контакт с нея както на новите, така и на предишните й колеги са останали безуспешни. Нещо повече, данни относно конкретното поведение на ищцата на 15.02.2023 г. се извличат и от показанията на свидетЕ.та Л.Й., която я е придружила в конкретния ден, оставайки с детето й в мола, за да може С. да върне оборудването в офиса на работодателя, след което тримата са се разхождали. По делото не се твърди и не се установява в някои от следващите дни ищцата отново да е посетила офиса на работодателя, за да се приеме, че с поведението си той или негови служители са препятствали явяването й на работа. В случая, не се доказва възражението с въззивната жалба, че тя не е разполагала с работен график, поради което е била лишена от възможност да започне работа, тъй като очевидно е, че с имейла от 14.02.2023 г. работодателят достатъчно ясно е посочил не само новия график на работа – от 09: 30 часа до 18: 00 часа, но и конкретното място, на което считано от 15.02.2023 г. Д. е следва да изпълнява трудовите си функции. Останалите изложени доводи, свързани с липсата на данни за деклариране от работодателя пред НАП на настъпилата промяна в съдържанието на трудовото й правоотношение, са неотносими, тъй като не се касае за хипотеза на изменение по смисъла на чл. 119 КТ. Отделен е въпросът, че липсата на изпратено уведомление по чл. 62, ал. 3 КТ не освобождава служителя от задължението да постъпи на работа за изпълнение на трудовите си функции, още повече, че същият е бил наясно с новия работен график и място на работа. Изложеното обосновава извод, че не са доказани предпоставките за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 214 КТ, поради което същият е неоснователен и правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд. Предвид различните правни изводи до които въззивната инстанция достигна по отношение на останалата част от исковите претенции, обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ са отхвърлени и същите следва да се уважат, като се признае за незаконно и се отмени уволнението, извършено с изтичане на уговорения срок на предизвестие № 35649/17.01.2023 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – поради закриване на част от предприятието, съответно уволнението, извършено със Заповед № 12404/12.04.2023 г. поради налагане на дисциплинарно наказание за неявяване на работа в течение на повече от два последователни дни. Решението следва да се отмени и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, който следва да се уважи за сумата от 7 015, 28 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от 19.03.2023 г. до 04.06.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 12.06.2023 г. до окончателното плащане, а в останалата отхвърлителна част по отношение на иска с правно основание чл. 214 КТ за заплащане на сумата от 2 881, 27 лв., представляваща обезщетение за незаконно отстраняване от работа за периода от 15.02.2023 г. до 18.03.2023 г., същото следва да се потвърди. По отговорността за разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивницата – ищца има право на направените от нея разноски в двете съдебни инстанции, съразмерно с уважената част от исковете, а именно: сумата от 1 380 лв. – адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство, както и сумата от 1 380 лв. – адвокатско възнаграждение във въззивното производство, като реалното заплащане на същите съдът прие за доказано с оглед представените 2 броя договори за правна защита и съдействие и разписки към тях. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият – ответник има право на направените от него разноски в двете съдебни инстанции, съразмерно с отхвърлената част от исковете, а именно: сумата от 948, 33 лв. – адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство, т. е. първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника разликата над тази сума до пълния присъден размер от 2 845, 20 лв., или за размера от 1 896, 87 лв., както и сумата от 1 066, 80 лв. – адвокатско възнаграждение във въззивното производство. Реалното им заплащане съдът също прие за доказано с оглед представените 2 броя договори за правна защита и съдействие, фактури и извлечения от банкова сметка към тях. Разноските на страните за адвокатско възнаграждение са претендирани без да е посочено каква част от тях за кой от предявените искове се отнася, поради което съдът прие, че уговорените с всеки един от отделните договори за правна защита и съдействие размери следва да се раздели три. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски районен съд сумата от 560, 61 лв. – дължима държавна такса по предявените искове и депозит за ССчЕ, съразмерно с уважената част от тях, както и в полза на Софийски градски съд сумата от 180, 31 лв. – дължима държавна такса за въззивно обжалване, съразмерно с уважената част от исковете. На основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК останалата част от дължимата държавна такса и депозит за ССчЕ, касаещи първоинстанционното производство, както и дължимата държавна такса за въззивно обжалване, съразмерно с отхвърлената част от исковете, следва да останат за сметка на бюджета. На основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК решението в частта относно исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 3 КТ подлежи на касационно обжалване, а в останалата част относно иска с правно основание чл. 214 КТ не подлежи на обжалване. Така мотивиран, съдът