Решение № 5774 от 13.9.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 8383/2025 г.

За да се произнесе, взе предвид следното. Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК. С Решение №22801/16.12.2024 г., постановено по гр.д. №14072/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 55 с-в са отхвърлени предявените от З. В. С., ЕГН ••••••••••, с адрес гр. София, ж.к. ••••, срещу ЕТ „Й.В.-В.“, ЕИК 831683534, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. ••••, обективно кумулативно съединени осъдителни искове, както следва: иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 10913.40 лева (равностойност на 5580.09 евро) - представляваща незаплатено нетно трудово възнаграждение за периода 01.01.2023г.- 31.12.2023г., включително, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 12.03.2024г., до окончателното плащане; иск по чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 1743.05 лева (равностойност на 891.21 евро), представляваща обезщетение за забава в плащането на главницата от 10913.40 лева в размер на законната лихва за периода от падежа на всяко месечно трудово възнаграждение до датата на подаване на исковата молба, или от 31.01.2023г. 11.03.2024г. С решение №9183/20.05.2025 г., постановено по гр. д. №14072/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 55 с-в са оставени без уважение исканията на ищеца З. В. С. да бъде допълнено постановеното по делото решение № 22801 от 16.12.2024г., постановено по гр.д. № 14072/2024г. по описа на СРС, 55 състав, съдържащи се в 14 броя молби с вх. №79378, 79387 и двете от 06.03.2025г., №83274, №83275, №83276, №83277, №83278, №83279, №83280, №83281, №83282, №83283, №83308 всички от 10.03.2025г., №88711 от 13.03.2025г. Настоящото производство е образувано по повод въззивна жалба с вх. №88708/13.03.2025 г., подадена от З. В. С., ищец в първоинстанционното производство, срещу Решение №22801/16.12.2024 г., постановено по гр.д. №14072/2024 г. Във въззивната жалба се застъпва подробно становище за порочност на постановения съдебен акт. На първо място, въззивникът излага, че обжалваното решение е постановено при липса на преценка на събраната доказателствена съвкупност и при погрешно възприета фактическа страна на спора. На следващо място, сочи, че съдът е допуснал съществени процесуални нарушения като е събирал неотносими към спора доказателства след настъпване на преклузивния срок по чл. 131, ал. 3 ГПК. По-нататък счита, че съдът не се произнесъл в рамките на исканата защита, тъй като не е постановил изричен диспозитив по отношение на проведеното производство по чл. 193 ГПК касателно истинността на представените от работодателяответник документи, не се е произнесъл по отношение недействителността на сключения между страните на 10.06.2013 г. трудов договор за външно съвместителство, не се е произнесъл по искането за установяване и за точно определяне на конкретния вид на обвързващия страните трудов договор. Въззивникът излага подробни аргументи относно неправилността на обжалваното решение. З. С. е подал и въззивна жалба №9183/20.05.2025 г., срещу решението, постановено по реда на чл. 250 ГПК и представляващо неразделна част от решение № 22801/16.12.2024 г., в която е изложил съображения за неговата неправилност. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК са постъпили отговори от ЕТ „Й.В.-В.“, с които жалбите се оспорват като неоснователни се моли да бъдат оставени без уважение, а обжалваните решения да бъдат потвърдени. Жалбоподателят изцяло обжалва основното решение на първоинстанционния съд като порочно, неправилно поради нарушение на материалния закон, необосновано и недопустимо, като излага следните основни доводи. На първо място, сочи, че първоинстанционният съд не е съобразил фактическия състав на чл. 128, т. 2 от КТ, според който работодателят е длъжен да плаща уговореното възнаграждение за конкретно възложена и извършена работа. Твърди, че е работил по трудов договор за външно съвместителство (чл. 111 от КТ) и ежедневно е полагал извънреден труд (5 дни седмично по 4 часа), поради което по силата на закона му се е дължало увеличение на месечното възнаграждение по чл. 150 във вр. с чл. 262, ал. 1, т. 1 от КТ, независимо че такова не е било изрично уговорено. Сочи, че работодателят едностранно (на основание чл. 118, ал. 3 от КТ) е определил месечно възнаграждение в размер по-нисък от минималната работна заплата (МРЗ) за 2023 г. (780 лв. съгласно ПМС № 497/29.12.2022 г.). Жалбоподателят твърди, че това е забранена форма на дискриминация, основана на продължителността на работното време (чл. 8, ал. 3 от КТ), и че разпоредбата на чл. 260 от КТ за по-ниско възнаграждение е приложима само при изрична уговорка между страните, каквато в случая липсвала. Изплащаните през годината парични бонуси не замествали месечното трудово възнаграждение и не можели да служат като основание за намаляване на дължимата сума под МРЗ. Съдът приел и приобщил към делото множество частни писмени документи под формата на констативни протоколи (л. 427-469) след изтичане на преклузивния срок по чл. 131, ал. 3 от ГПК. Жалбоподателят твърди, че тези документи са съставени последващо (антидатирани), нямат достоверна дата по чл. 181, ал. 1 ГПК и са лишени от доказателствена стойност. Първоинстанционният съд изградил изводите си върху фактически неотносими и недоказани материали, сред които: неполучени електронни съобщения; искане за обяснения по дисциплинарно производство, извън предмета на трудовия спор; невръчени заповеди на работодателя; протокол от ЧСИ от 2024 г. (след процесния период) и заповед за прекратяване на трудово правоотношени от друг работодател от 2021 г. В нарушение на процесуалния закон съдът не постановил изричен диспозитив по ищцовите възражения за недействителност по чл. 26 от ЗЗД на едностранното волеизявление на работодателя за намаляване на заплатата под законния минимум. Липсвало произнасяне по оспорената на основание чл. 193 от ГПК истинност на подписите на ищеца върху молба от 29.09.2023 г., уведомление от 11.12.2023 г. и документи „Форма 76“. Първоинстанционният съд отказал да разгледа и четирите предявени от ищеца инцидентни установителни иска по чл. 212 от ГПК, от които зависел изходът на делото (относно съществуването на правоотношението през ноември и декември 2023 г.; законността на авансовото предплащане накуп на заплати; допустимостта на едностранно увеличение под МРЗ; и наличието на наложени дисциплинарни наказания/отказ от работа). Липсвало произнасяне и по иска по чл. 127, ал. 1, т. 3 от КТ за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, при положение че на работното място на ищеца била причинена телесна повреда, доказана с влязла в сила присъда № 177 от 25.10.2024 г., която била задължителна за гражданския съд. Изготвената по делото ССЕ от вещото лице Е.Ж. изрично заключавала, че неизплатените възнаграждения на служителя възлизат общо на 1 910,21 лева (равностойност на 976.68 евро). Въпреки че съдът приел експертизата като обективна и компетентна, впоследствие сам е извършил сложни математически и счетоводни изчисления в мотивите си (стр. 8-10), с които е отхвърлил изцяло иска, без да изложи мотиви защо отхвърля заключението на вещото лице, в нарушение на ППВС № 5/1979 г. Съдът неправилно кредитирал показанията на свидетелките В. и Н.. Техните показания били неконректни относно това кои точно задачи не са изпълнени от него в качеството му на работник. Казаното от тях всъщност подкрепяло становището му, че работодателят изобщо не му е възлагал работа през ноември и декември 2023 г. При тези доводи въззивникът моли подадените от него жалби да бъдат уважени. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК са постъпили отговори от въззиваемата страна ЕТ „Й.В.-В.“. Въззиваемата страна излага, че сам в исковата молба ищецът е очертал предмета на спора като такъв относно дължимостта на трудово възнаграждение за определен период, като впоследствие предявените инцидентни искове не са били приети за съвместно разглеждане. Счита твърденията относно вида на трудовия договор, полагането на извънреден труд и продължителността на работния ден за неоснователни. Поддържа, че съдът правилно е приобщил и се е произнесъл въз основа на събраните от двете страни доказателства. Поддържа, че размера на трудовото възнаграждение на въззивника е съобразен с минималния размер на часовата ставка, уреден с Постановление №497/29.12.2022 г. Неоснователни били доводите на ищеца, че трудовият договор следва да се обвърже с разпоредбата на чл. 138, ал. 4 КТ и да се счита сключен за работа при нормална продължителност на работното време. Противопоставя се на твърденията за престиран извънреден труд, като ги счита за недоказани. Поддържа, че въззивникът сам е преустановил полагането на труд, поради което счита, че възнаграждение за този период не му се дължи. Излага, че по отношение на възникналия конфликт между С. и друг работник е правил опити за медиация между двамата с цел напрежението между тях да бъде предотвратено. Недостоверни били твърденията за неосигурени здравословни и безопасни условия на труд в офиса, доколкото С. е идвал на работа до края на месец август 2023 г., въпреки че инцидентът се е случил на 07.04.2023 г. Считано от 01.09.2023 г. въззивникът преустановил работа, не се явявал на работното си място, блокирал е мейли и телефони, отказал е контакти с работодателя и колегите си. На 29.09.2023 г. С. подал молба за напускане по чл. 327, ал. 1, т.2 КТ, която не била уважена. Поддържа, че в качеството си на работодател се е опитал многократно да предложи решения на проблема и да предостави на лицето условия за работа, които го удовлетворяват. Счита, че по делото безспорно се доказвало отсъствието на работника за периода от септември до декември 2023 г. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка с доводите и възраженията на страните, приема за установено следното: Въззивните жалби са подадени от легитимирана страна с правен интерес от обжалването, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащи на въззивен контрол съдебни актове, поради което са процесуално допустими. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка съдът констатира, че първоинстанционното решение № 22801 от 16.12.2024 г. и допълващото го решение № 9183 от 20.05.2025 г. по чл. 250 ГПК са постановени от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му от закона компетентност, в предписаната от закона писмена форма, съдържат реквизитите по чл. 236 ГПК и са валидни и допустими съдебни актове. По жалбата срещу Решение № 9183/20.05.2025 г. по чл. 250 ГПК: Решението, с което са оставени без уважение 14-те броя молби на ищеца за допълване на първоинстанционното решение, е правилно и законосъобразно. Производството по чл. 250 ГПК е строго регламентирано процесуално средство за отстраняване на непълнота на съдебното решение, когато съдът е пропуснал да формира и изрази воля в диспозитива си по целия предявен спорен предмет – по част от спорното право, по някой от обективно съединените искове или по акцесорни искания за лихви, разноски или плодове. Според трайната и безпротиворечива практика на Върховния касационен съд (Решение № 95 от 11.04.2011 г. по гр. д. № 1625/2009 г., I г. о., Определение № 3397 от 07.11.2023 г. по к.гр.д. № 1220/2023 г., Определение № 3158 от 21.06.2024 г. по к.гр.д. № 507/2024 г., Решение № 197 от 30.03.2026 г. по к.гр.д. № 2689/2025 г. и Определение № 3730 от 18.07.2025 г. по к.ч.гр.д. № 4551/2024 г.), на допълване по реда на чл. 250 ГПК подлежи единствено диспозитивът на съдебния акт, но не и неговите мотиви. Липсата на изрично обсъждане в мотивите на отделни доводи, възражения или доказателства, както и несъгласието на страната с правните изводи на съда, не съставлява непълнота на решението, а съставлява евентуална неправилност, която подлежи на проверка единствено по пътя на инстанционния контрол чрез въззивно обжалване. В случая районният съд се е произнесъл с диспозитив по всички приети за разглеждане претенции – главния осъдителен иск по чл. 128, т. 2 КТ и акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД. Исканията на ищеца за постановяване на отделни диспозитиви относно фактически констатации (ежедневно полагане на труд, отсъствие от работа, липса на подписи във ведомостите), инцидентни доказателствени производства по чл. 193 ГПК за частни документи, материалноправни възражения за недействителност или оценка на поведението на работодателя през призмата на чл. 8 КТ и чл. 127 КТ, не представляват самостоятелни искови претенции, по които съдът дължи произнасяне със сила на пресъдено нещо в диспозитива. По тези въпроси съдът формира мотиви като част от решаващата си дейност. По отношение на депозираните в хода на първоинстанционното производство инцидентни установителни искове по чл. 212 ГПК районният съд изрично се е произнесъл в открито съдебно заседание на 22.10.2024 г., като е отказал тяхното приемане за съвместно разглеждане. След като същите не са били въведени като част от спорния предмет, съдът не дължи произнасяне по съществото им в диспозитива на крайното решение. Ето защо атакуваното решение по чл. 250 ГПК е правилно и следва да бъде потвърдено. По въззивната жалба срещу първоинстанционното Решение № 22801/16.12.2024 г.: След самостоятелна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и експертното заключение въззивният съд намира за установено от фактическа и правна страна следното: Не е спорно между страните, а се установява и от представения трудов договор № 00000712 от 10.06.2013 г., че между тях е съществувало валидно трудово правоотношение за длъжността „юрисконсулт“, възникнало на основание чл. 111 КТ (договор за допълнителен труд при друг работодател – външно съвместителство), с място на работа гр. София, ул. „Акад. Никола Обрешков“ № 2Б, офис 2, при четиричасов работен ден (непълно работно време) и 5-дневна работна седмица, с първоначално уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 300.00 лв. (равностойност на 153.39 евро). Неоснователни са доводите във въззивната жалба за недействителност на договора или за неговото трансформиране в договор при пълно работно време. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС (Решение № 512 от 14.01.2013 г. по гр. д. № 1464/2011 г., IV г. о., Решение № 169 от 06.07.2015 г. по гр. д. № 427/2015 г., III г. о., Решение № 479 от 08.07.2010 г. по гр. д. № 965/2009 г., IV г. о. и Решение № 43 от 03.02.2012 г. по гр. д. № 281/2011 г., IV г. о.), трудовото правоотношение по чл. 111 КТ съществува успоредно и независимо от основното трудово правоотношение, като прекратяването или измененията по основния договор не рефлектират автоматично върху съдържанието на договора за допълнителен труд. Уговорената продължителност на работното време от 4 часа дневно обвързва страните и може да се изменя само по реда на чл. 119 КТ при взаимно писмено съгласие. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че за процесния период на 2023 г. работодателят законосъобразно е упражнил потестативното си право по чл. 118, ал. 3 КТ едностранно да увеличи основното месечно трудово възнаграждение на служителя на 600.00 лв. (равностойност на 306.78 евро). Едностранното увеличение на трудовото възнаграждение от работодателя е изрично уредено в закона изключение от принципа за двустранно изменение на трудовото правоотношение, насочено към подобряване на правното положение на работника, поради което не изисква неговото съгласие и не страда от порок. При прибавяне на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит от 32.40 лв. (равностойност на 16.57 евро), дължимото брутно месечно възнаграждение за 2023 г. възлиза на 632.40 лв. (равностойност на 323.34 евро), а нетното възнаграждение за получаване е в размер на 490.72 лв. (равностойност на 250.90 евро). Напълно неоснователно е възражението на въззивника, че това възнаграждение е определено в нарушение на чл. 244, ал. 1, т. 1 КТ и ПМС № 497 от 29.12.2022 г. и съставлява трудова дискриминация по смисъла на чл. 8, ал. 3 КТ. Съгласно чл. 260 КТ за положения труд по трудов договор за външно съвместителство по чл. 111 КТ работникът или служителят получава трудово възнаграждение според уговореното между страните. Минималната месечна работна заплата за страната за 2023 г. в размер на 780.00 лв. (равностойност на 398.81 евро) е нормативно установена за пълно работно време при 8-часов работен ден и 5-дневна работна седмица (40 часа седмично). При уговорено непълно работно време от 4 часа дневно (20 часа седмично), гарантираният минимален размер се определя пропорционално на отработеното време, като часовата ставка при възнаграждение от 600.00 лв. за 4-часов работен ден надвишава нормативно установената минимална часова ставка за страната. Следователно размерът на дължимото месечно възнаграждение е именно 490.72 лв. нето (632.40 лв. бруто). Изложените във въззивната жалба претенции за заплащане на възнаграждение за извънреден труд по чл. 150 във вр. с чл. 262, ал. 1, т. 1 КТ са изцяло неоснователни. От една страна, ищецът е очертал предмета на исковата молба единствено като претенция за незаплатено уговорено месечно възнаграждение по чл. 128, т. 2 КТ, без да е предявявал самостоятелен иск за възнаграждение за извънреден труд. От друга страна, съгласно чл. 143, ал. 1 КТ извънреден е само трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя извън установеното за работника работно време. Доказателствената тежест за установяване на възлагането и реалното полагане на извънреден труд се носи изцяло от работника (Решение № 872 от 14.01.2011 г. по гр. д. № 1472/2009 г., IV г. о. и Решение № 14 от 27.03.2012 г. по гр. д. № 405/2011 г., IV г. о. на ВКС). По делото няма никакви данни и доказателства ищецът да е полагал труд над договорените 4 часа дневно, поради което престираният в рамките на уговореното 4-часово работно време труд не съставлява извънреден труд и не подлежи на допълнително увеличение ex lege. Относно периода от 01.01.2023 г. до 30.09.2023 г.: За периода от месец януари до месец септември 2023 г. включително страните не спорят, че ищецът е полагал труд при ответника, поради което за тези 9 месеца му се дължи трудово възнаграждение в общ нетен размер от 4416.48 лв. (равностойност на 2258.11 евро), изчислено по 490.72 лв. месечно. Въз основа на представените извлечения от банкови сметки, първични платежни документи и заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че за посочения период работодателят е превел по личната банкова сметка на ищеца суми в общ размер на 4951.45 лв. (равностойност на 2531.64 евро). Неоснователни са оплакванията на въззивника, че извършените на 21.03.2023 г. и 27.03.2023 г. два банкови превода от по 1000.00 лв. (общо 2000.00 лв. / 1022.58 евро), при които в платежния документ е посочено „превод“ без допълнително основание, не следва да се зачитат като погасяване на трудово възнаграждение. Съгласно задължителната практика на ВКС (Решение № 134 от 01.08.2018 г. по гр. д. № 4159/2017 г., IV г. о., Решение № 131 от 12.07.2018 г. по гр. д. № 131/2018 г., IV г. о. и Решение № 89 от 29.03.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о.), изброяването на доказателствата за плащане в чл. 270, ал. 3 КТ е примерно и изпълнението на задължението за трудово възнаграждение може да бъде доказано с всички допустими по ГПК доказателствени средства. Когато в платежния документ не е изписано изрично основание, но от размера на сумите, начина на тяхното осчетоводяване по сметка 421 „Персонал“ при работодателя и пълната липса на твърдения и доказателства между страните да съществуват други облигационни правоотношения, следва несъмненият извод, че плащанията са извършени именно за погасяване на трудово възнаграждение. В тежест на кредитора е било да докаже съществуването на друго правно основание, по което е получил тези парични средства, каквото доказване ищецът не е провел. Въззивният съд намира за правилно и съобразено със закона извършеното от първоинстанционния съд разпределение на извършените плащания по реда на чл. 76 ЗЗД. Съгласно чл. 76, ал. 1 ЗЗД, когато длъжникът има няколко еднородни задължения и не е посочил кое от тях погасява, се погасява най-обременителното за него задължение, а при еднаква обременителност – най-старото. Съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД и задължителната практика на ВКС (Решение № 111 от 27.10.2009 г. по т. д. № 296/2009 г., ТК), при съпоставка между главница и законна лихва за забава по чл. 86 ЗЗД погасяването се извършва в поредност: разноски, мораторни лихви и главница, като сумите се отнасят хронологично към най-старите изискуеми месечни възнаграждения. С оглед на това районният съд законосъобразно е съобразил установените от вещото лице плащания и счетоводни записвания, като правилно е приложил материалния закон при тяхното съдебно отнасяне: с превода от 1000.00 лв. на 21.03.2023 г. са погасени възнаграждението за м. януари 2023 г. (475.17 лв. главница и 7.39 лв. лихва) и възнаграждението за м. февруари 2023 г. (490.72 лв. главница и 3.27 лв. лихва), като остатъкът от 23.45 лв. е отнесен към м. март 2023 г.; с превода от 1000.00 лв. на 27.03.2023 г. изцяло е погасено възнаграждението за м. март 2023 г. (490.72 лв.) в срок, без натрупване на лихва, а остатъкът от 532.73 лв. е преминал за погасяване на следващи задължения; с последващите преводи от 13.04.2023 г. (465.59 лв.), 22.08.2023 г. (1501.53 лв.), 19.10.2023 г. (490.72 лв.) и 16.11.2023 г. (493.52 лв.) са погасени изцяло главниците за месеците април, май, юни, юли, август и септември 2023 г., ведно с начислените съответни мораторни лихви за периода на забава на всяко плащане. Настоящият състав констатира, че не е допуснато нарушение на ППВС № 5/1979 г., тъй като съдът не е отхвърлил фактическите констатации на съдебно-счетоводната експертиза за извършените плащания, а е извършил дължимата от решаващия орган правна квалификация и разпределение на тези плащания съобразно повелителната норма на чл. 76 ЗЗД, при което всички трудови възнаграждения и мораторни лихви за периода 01.01.2023 г. – 30.09.2023 г. са изцяло погасени преди предявяване на исковата молба на 12.03.2024 г. Относно периода от 01.10.2023 г. до 31.12.2023 г.: По отношение на претендираните възнаграждения за месеците октомври, ноември и декември 2023 г. съдът намира възражението на работодателя за неполагане на труд за доказано и основателно. Основен принцип в трудовото право е възмездността на труда – трудовото възнаграждение съставлява насрещната престация, представляваща цената на предоставената и реализирана работна сила (чл. 124, чл. 125 и чл. 128 КТ). Самото съществуване на сключен трудов договор не е достатъчно основание за възникване на правото на трудово възнаграждение, ако работникът или служителят реално не е полагал труд и не е изпълнявал трудовите си задължения (Решение № 376 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 329/2011 г., III г. о., Решение № 171 от 10.07.2013 г. по гр. д. № 843/2012 г., IV г. о. и Решение № 192 от 28.11.2019 г. по гр. д. № 110/2019 г., III г. о. на ВКС). При разпределението на доказателствената тежест, когато се твърди системно и продължително неявяване на работа или самоотлъчка, в тежест на работодателя е да установи факта на неизпълнението. В случая работодателят е провел пълно и главно доказване на факта, че ищецът не е престирал труд през месеците октомври, ноември и декември 2023 г. Този извод се подкрепя по категоричен начин от събраните гласни доказателства чрез показанията на свидетелките В. и Н., които съдът кредитира като непосредствени, обективни и съответстващи на писмените доказателства. От показанията им се установява, че от края на септември 2023 г. ищецът е преустановил всякакво явяване в офиса на работодателя, не е отговарял на служебния телефон и на изпратените електронни писма, блокирал е каналите за комуникация и е отказал контакт с колегите си и работодателя в момент, когато фирмата е имала остра нужда от правно съдействие по въвеждането на новия режим за стоки с висок фискален риск и изготвянето на договори за наем и аренда на земеделски земи, поради което се е наложило ползването на външен адвокат. Отсъствието на ищеца се потвърждава и от съставените констативни протоколи за отсъствие, водената електронна кореспонденция, писмената покана за даване на обяснения от 15.12.2023 г. и заповедта за дисциплинарно уволнение от 22.12.2023 г., връчена при условията на чл. 47 ГПК чрез залепване на уведомление. Неоснователно е възражението на въззивника, че отсъствието му от работа е било оправдано поради неосигурени здравословни и безопасни условия на труд по чл. 127, ал. 1, т. 3 КТ и че е упражнил право на отказ от труд по чл. 283 КТ вследствие на инцидента от 07.04.2023 г., установен с присъда № 177 от 25.10.2024 г. по в.н.ч.х.д. № 3227/2024 г. на СГС. Действително, по силата на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд относно факта на деянието, неговата противоправност и вината на дееца Б.В. за нанесената на 07.04.2023 г. телесна повреда. Този факт обаче не обосновава правомерност на отсъствието на ищеца през месеците октомври – декември 2023 г. Правото по чл. 283 КТ да се откаже изпълнението на работа възниква само при наличие на „сериозна и непосредствена опасност за живота и здравето“ на работника и предполага незабавно уведомяване на работодателя, като продължаването на работата се допуска след отстраняване на опасността. В случая инцидентът се е осъществил на 07.04.2023 г., след което ищецът е продължил да полага труд и да контактува с работодателя до края на август и през септември 2023 г. По делото не е доказано през м. октомври – декември 2023 г. да е съществувала реална, непосредствена и непреодолима опасност за неговия живот и здраве, нито ищецът е направил изрично уведомление по чл. 283 КТ или искане за дистанционна работа по чл. 107з, ал. 5 КТ. Едностранното самоволно преустановяване на изпълнението на трудовите задължения изключва възникването на право на трудово възнаграждение, тъй като не попада в нито едно от предвидените в закона изключения (чл. 266, ал. 1, чл. 267 или чл. 268, ал. 3 КТ), при които възнаграждение се дължи без реално полагане на труд. Поради неоснователността на главния иск за възнаграждение за периода 01.10.2023 г. – 31.12.2023 г., неоснователна се явява и акцесорната претенция за мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД. С оглед пълното съвпадение на крайните правни изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното Решение № 22801 от 16.12.2024 г. следва да бъде потвърдено изцяло като правилно, законосъобразно и обосновано. По разноските за въззивното производство: При този изход на спора право на разноски за въззивната инстанция има въззиваемата страна ЕТ „Й.В.-В.“ на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Въззиваемият е направил своевременно искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в отговора на въззивната жалба. Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт или друг служител с юридическо образование по чл. 32, т. 3 ГПК (Определение № 745 от 17.02.2025 г. по к.ч.гр.д. № 2421/2024 г. на ВКС). На основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, с оглед обема на извършените процесуални действия и липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът определя възнаграждение за юрисконсулт за въззивната инстанция в размер на 100.00 лв. (равностойност на 51.13 евро), която сума въззивникът следва да бъде осъден да заплати. Така мотивиран, Софийски градски съд, Въззивно отделение, II-Ж състав,