Определение № 3333 от 28.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4750/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „КАРЛСБЕРГ БЪЛГАРИЯ“ АД, представлявано от изпълнителния директор В. С. П., чрез процесуален представител адв. З. Ф., против въззивно решение № 398 от 03.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 72/2023 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 575 от 18.10.2022 г. по гр. д. № 971/2022 г. по описа на Pайонен съд - Благоевград в обжалваната част, с която е признато за незаконно и е отменено уволнението на И. И. А., извършено със заповед № 8/22.02.2022 г. на изпълнителния директор на „КАРЛСБЕРГ БЪЛГАРИЯ” АД, като И. И. А. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност Супервайзор „Продажби Студен пазар“, регион Благоевград и „КАРЛСБЕРГ БЪЛГАРИЯ” АД е осъдено да заплати на И. И. А. обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение в размер на 5906 лв. за периода 23.02.2022 г. – 23.08.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба – 19.04.2022 г., до окончателното й изплащане. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответната страна по жалбата И. И. А. в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител адв. К. Т., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и изразява становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Въззивният съд е изложил, че от доказателствата по делото е установено, че ищеца И. И. А. и дружеството ответник „КАРЛСБЕРГ БЪЛГАРИЯ“ АД са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало с трудов договор № 67 от 26.10.2010 г., по силата на който ищецът е назначен на длъжност „търговски представител“ в ответното дружество, на основание чл. 70 във вр. с чл. 67, ал. 1 КТ, считано от 01.11.2010 г., за изпитателен срок от 6 месеца. С допълнително споразумение № 3 от 08.02.2016 г., считано от 09.02.2016 г., И. И. А. е преназначен на длъжност Супервайзор „Продажби Студен пазар“, първоначално за срок на изпитване за 6 месеца, след което трудовият договор между страните е трансформиран в безсрочен и при пълно работно време. Последното получено от уволнения брутно трудово възнаграждение на ищеца за месеца предхождащ уволнението е в размер на 2953 лв. Трудовите задължения включват ръководството, организацията, контрола и планирането и отчитането на дейността на екип от няколко лица, заемащи длъжността „търговски представител“ за региона на [населено място]. Задълженията на Супервайзора „Продажби Студен пазар“ включват още извършване на проверка на работата на екипа, анализ на маршрутите и обема на продажбите и изготвяне на отчети за същите, както и имуществена отговорност за поверените стоково-материални ценности и зачислените автомобили за превоза на доставяните стоки. Със заповед № 6307/11.11.2021 г., издадена от Изпълнителният директор на „КАРЛСБЕРГ БЪЛГАРИЯ“ АД, на основание чл. 120в, ал. 1 и чл. 173а, ал. 1 КТ и във връзка с обявената извънредна епидемична обстановка /Решение на МС № 629/2021г. и Решение на МС № 235/2020 г./ е преустановена работата на И. И. А., считано от 12.10.2021 г., до преустановяване на епидемичната обстановка или до последваща заповед за работодателя. Разпоредено е служителят да ползва 7 работни дни платен годишен отпуск, предоставен едностранно от работодателят с издадената заповед, както и да му бъдат изплащани трудови възнаграждения, включително за времето на престой. Заповедта е връчена на ищеца на 11.11.2021 г. С оспорената по делото заповед № 8/22.02.2022 г. на изпълнителният директор на „КАРЛСБЕРГ БЪЛГАРИЯ“ АД, считано от 23.02.2022 г.. е прекратено трудово правоотношение на И. И. А. на основание чл. 328, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 120в, ал. 1 КТ, във връзка с издадена преди това заповед № 6307/11.11.2021 г., поради това че работата на служителя е била преустановена за повече от 15 работни дни. Разпоредено е на ищеца да се изплати обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазен срок на предизвестие по чл. 224, ал. 1 КТ, за неползван платен годишен отпуск за 4 дни за 2022 г., както и обезщетение в размер на две брутни работни заплати съгласно чл. 222, ал. 1 КТ. Няма данни по делото кога заповедта е била връчена на уволнения служител. Ищецът не оспорва, че при прекратяване на трудовото правоотношение са му изплатени обезщетения за неспазено предизвестие по чл. 220, ал. 1 КТ и обезщетение по чл. 222 КТ, в размер на общо 11 812 лв. Въззивният съд е приел, че атакуваната заповед № 8/22.02.2022 г., макар и твърде кратка и лаконична, съдържа всички изискуеми от закона реквизити и е мотивирана съгласно изискването на чл. 195, ал. 1 КТ. Изложил е, че причината за прекратяване на трудовото правоотношение е обективна – наличие на дадено състояние, което няма връзка с поведението на служителя, то в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е достатъчно само посочването на конкретното основание, без да е необходимо посочването на допълнителните основания предвидени в разпоредбата на чл. 120в, ал. 1 КТ, тъй като същото е изрично предвидено в издадена от работодателя предходна заповед, която е задължителен елемент от фактическия състав на уволнението по цитирания текст от закона. Няма значение причината за спирането на работата, тъй като основанията поради които работодателят е преустановил работата, са от негова компетентност и преценката за спирането не подлежи на съдебен контрол, тъй като е решение на работодателя по целесъобразност. Определяща е невъзможността на работодателя да генерира продукция и от там – доходи, с които да заплаща трудово възнаграждение на работниците си. Смисълът на това основание за прекратяване на трудовия договор е работникът да не стои в бездействие, предприятието да не плаща трудово възнаграждение, без да може да използва работната сила на работника. Двете хипотези, уредени в чл. 120в КТ, не създават ново основание за прекратяване на трудовото правоотношение, а могат да послужат като причина за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и т. 4 КТ, което означава, че работодателят отправя писмено предизвестие до работника или служителя в сроковете по чл. 326, ал. 2 КТ и спазва допълнителните условия и закрила при уволнение, доколкото такива са предвидени за съответния състав. Когато със заповед по чл. 120в, ал. 1 КТ е преустановена работата на определен работник или служител, трудовото правоотношение с него може да бъде прекратено на основанието по чл. 328 ал. 1 т. 4 КТ след изтичане на повече от 15 последователни дни, но само ако преустановяването на работата е действително основано на причини, произтичащи от обявеното извънредно положение. На работодателя е предоставена възможността за обявяването на престой или спиране на работата само за отделен работник или служител, дори когато извършваната дейност не е спряна в обособена част от предприятието или за определен район – а същата да се изпълнява от другите работници или служители, заемащи същата длъжност, да е поета от лица, заемащи други длъжности и пр. В случая основанието по чл. 328 ал. 1, т. 4 КТ не е осъществено, тъй като по делото не е установено издадената заповед по чл. 120в ал. 1 КТ спрямо ищеца, да е в действителност породена от обявената извънредна епидемиологична обстановка и свързаните с това икономически и организационни затруднения за предприятието, предвид длъжността на уволнения служител. Не е била налице икономическа и производствена необходимост от преустановяването на трудовата дейност единствено и само на служителя – И. И. А. за района на [населено място]. Неговите задължения след спиране на работата му са били поети от друг супервайзор от [населено място], тъй като необходимостта от изпълняването на тези задължения не е била отпаднала. От друга страна за района на [населено място] не е преустановена дейността на нито един търговски представител, както за сектор „Стаден пазар”, така и за сектор „Топъл пазар”. След като не е преустановена или пренасочена дейността на търговските представители за района на [населено място] и не е била съкратена нито една от тези длъжности с новото щатно разписание, то не е доказано че е отпаднала и необходимостта от организацията и контрола върху тяхната работа, доказателство за което е че функциите на И. И. А. са били прехвърлени на друг супервайзор в [населено място]. Спирането на работата на ищеца е била обусловена от нуждата за предприемане на допълнителни мерки за неразпространяване на заразата от COVID 19. Не са представени по делото и никакви писмени доказателства в подкрепа на твърденията на ответника работодател, че извършената годишна премаршрутизация и презониране на търговските региони за „Студен пазар“ е засегнала и района на [населено място]. Събраните по делото писмени доказателства за съкращаване на щатната длъжност за длъжността Супервайзор „Продажби Студен пазар“ за [населено място], не съставляват убедителни писмени доказателства във връзка с извършване на уволнението на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, във вр. с чл. 120в, ал. 1 КТ, тъй като същите са основание за извършване на уволнение на друго законово основание по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. Установено е, че преди да прекрати трудовото правоотношение с И. И. А., на основание чл. 120в, ал. 1 КТ, работодателят е започнал срещу него дисциплинарна процедура за налагане на наказание, която е останала недовършена, както и процедура за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, която е била неуспешна, тъй като не е получено предварително разрешение за уволнението на И. И. А. като активен член на КТ „Подкрепа”, от синдиката в предприятието. Въззивният състав е заключил, че при липса на представени по делото убедителни доказателства за обусловеност на извършеното уволнение от възникналите за предприятието на дружеството ответник икономически и организационни проблеми поради обявената за страната епидемична обстановка, спирането на работата въз основа на персонална заповед по чл. 120в, ал. 1 КТ, сочи на индиции за тенденциозно отношение на работодателя към ищеца и за използване на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ за своеволното уволнение именно на този работник. Чрез прилагането на нормата на чл. 120в, ал. 1 КТ работодателят е преустановил дейността единствено и само на ищеца, като се е домогвал да създаде едно привидно правно основание за прекратяване на трудовото му правоотношение, като при това е избягнал други основания на закона за прекратяване на трудовото правоотношение, при които е задължителен подбор по реда на чл. 329 КТ и закрилата за уволнение по чл. 333 КТ. Като последица от уважаването на главния иск за отмяна на уволнението, съдът е възстановил ищеца на заеманата длъжност на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Присъдил е на ищеца и дължимото се обезщетение за периода 23.02.2022 г. – 23.08.2022 г. – сумата 5906 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД /остатъкът е погасен чрез прихващане с изплатените на ищеца на основание чл. 220, ал. 1 КТ и чл. 222, ал. 1 КТ обезщетения/. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните два правни въпроси: 1. „С оглед нововъведената мярка за преустановяване работата на отделен служител или работник по чл. 120в, ал. 1 КТ, представлява ли прекратяването на трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, въз основа на преустановяването на работата на конкретен служител на основание чл. 120в КТ ново основание за прекратяване на трудовото правоотношение, непознато до този момент в българското законодателство, приложимо единствено при обявено извънредно положение или извънредна епидемична обстановка?“ и 2. „Законосъобразно ли е прехвърлянето на трудови функции на отделен служител, обявен в престой по реда на чл. 120в, ал. 1 КТ, на друг служител от същото предприятие или звено, доколкото в разпоредбата на чл. 120в, ал. 1 КТ, не е налице изискване трудовите функции в звеното на обявения престой служител или в предприятието на работодателя да бъдат преустановени изцяло и преценката кои служители работата следва да е преустановена е изцяло в дискрецията на работодателя?“. Сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставените в изложението въпроси не могат да послужат като основание допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е общо теоретичен. Разрешаването му не би повлияло на изхода на делото, тъй като заповедта за престой е обоснована, именно с обявената извънредна епидемична обстановка. В обобщение, по този въпрос не е налице общия селективен критерий. По втория въпрос е налице практика на ВКС, което изключва соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В решение № 109 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 2271/2021 г. на ВКС, IV г. о. е прието, че при преустановяване работата само на определен работник или служител по чл. 120в, ал. 1 КТ, обективно дейността, която осъществява този работник или служител е възможно да не е спряна дори в обособена част от предприятието – да се изпълнява от другите работници или служители, заемащи същата длъжност, да е поета от лица, заемащи други длъжности и пр. Възможно е работодателят да прекрати трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 1, 2 или 3 КТ, щом преустановяването на работата, в резултат на извънредното положение и възникнали от това икономически или организационни затруднения, е довело до закриване на предприятието, до закриване на част от предприятието, до съкращаване на щата до намаляване на обема на работа. Възможно е, също така, работодателят след изтичане на 15 дни от преустановяване на работата на конкретния работник или служител да го уволни по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, но в този случай е нужно още персоналната заповед по чл. 120в, ал. 1 КТ действително да е резултат на икономически, организационни, технологически и др. причини, породени именно от обявеното извънредно положение, предвид спецификата на длъжността, организацията на работата, предмета на основната дейност на работодателя, както и обезпечаването й. Противното, да се изключи съдебният контрол на заповедта по чл. 120в, ал. 1 КТ, с която се прекратява дейността на конкретен работник или служител, при преценка законосъобразността на уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, би означавало признаване право на работодателя своеволно да избира работник или служител, с когото желае да прекрати трудовия договор, обявявайки персонално, че преустановява работата му, т. е. уволнението да е основание за прекратяване на работата му, а не обратното. Така, би могло в предприятие, което не преустановява дейността си, а запазва обема на работа и дори го разширява, работодателят по време на обявено извънредно положение, само с издаване на персонална заповед по чл. 120в, ал. 1 КТ и преустановяване работата за 15 дни, да прекрати трудовото правоотношение само с избрания работник/служител. Възможно е да бъде избран работник, на когото да бъде обявено, че се прекратява работата му, въпреки че е в изпълнение на длъжност в интерес на обществото към съответния момент и дори при недостиг от работна сила /напр. санитар в болнично заведение по време на обявена извънредна епидемична обстановка/ и така заповедта по чл. 120в, ал. 1 КТ няма как да бъде свързана именно с преследваната с нея цел. Със създаването на чл. 120в, ал. 1 ГПК законодателя не е създал облекчен ред за прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя или възможност за заобикаляне на предвидените в закона основания за това. Една от легалните цели на уредбата в КТ е осигуряване закрилата на труда /чл. 1, ал. 3/, израз на конституционната защитата на труда от държавата /чл. 13 от Конституцията/ и проява на социалния характер на държавата /преамбюла на Конституцията/. Закрилническата и икономическата функции на трудовото право взаимно се допълват, а не се противопоставят; законодателният подход е балансираното прилагане и на двете. Даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на цитираното съдебно решение, даващо отговор на правния въпрос. Съдът е приел, че предвид характера на работата на ищеца нейното извършване всъщност не е било спряно и с оглед на предприетите от работодателя преди уволнението действия, то от негова страна е налице недобросъвестност по смисъла на чл. 8 КТ при упражняване на правото да прекрати трудовото правоотношение на ищеца на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, което е основание за отмяна на заповедта му. Решението не е очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. При този изход на спора на И. И. А. следва да се присъдят направените разноски за касационното производство – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 800 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение