Определение № 747 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2255/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от Д. Т. С., чрез адвокат Й. Й., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Бургас №452/24.03.2023г. по в.г.д.№322/2023г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение, постановено при неправилно приложение на материалния закон и в противоречие с практиката на ВКС, довели до неговата необоснованост. Насрещната страна „Лукойл Н. Бургас“ АД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт М. И., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на обжалването, а в условие на евентуалност изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Бургас, е отхвърлил предявените от Д. Т. С. срещу „Лукойл Н. Бургас“ АД искове по чл.344, ал.1, т.1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарно наказание „уволнение“, наложено със Заповед №2/29.04.2022г. на Директора на персонала и общите въпроси в „Лукойл Н. Бургас“ АД и прекратяване на трудовото правоотношение, на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ; по чл.344, ал.1, т.2 от КТ за възстановяване на Д. Т. С. на заеманата преди уволнението длъжност „старши оператор, оборудване за обработка, манипулация на суров петрол/моряк“ в Пристанищен терминал „Р.“, Парк суров нефт/1 в „Лукойл Н. Бургас“ АД. За да постанови този резултат, съдът установил следното: Страните били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът Д. Т. С. заемал длъжността „старши оператор, оборудване за обработка, манипулация на суров петрол/моряк“ в комплекс „Транспорт и съхранение на нефтопродукти и Пристанищен терминал „Р.““. Това правоотношение било прекратено на основание чл.330, ал.2, т.6, чл.190, ал.1, т.7, чл.187, ал.1, т.10 и чл.188, т.3 от КТ във връзка с т.4.3.7.9 от Правилника за вътрешния трудов ред. Заповедта била издадена от Р. Г. Г. – директор по персонала и административните въпроси. Въззивният съд установил, че в заповедта били посочени обстоятелствата довели до налагане на наказанието, както следва: На 13.03.2022г. около 07.00ч. в съблекалнята на Пристанищен терминал „Р.“ ищецът участвал в груба физическа саморазправа с неговия колега К. С. – „старши оператор, оборудване за обработка, манипулация на суров петрол/моряк“, малко преди края на работното време на нощната смяна на последния. Допуснати били прояви на груба физическа агресия на работното място (удряне с юмруци по главата), при която пострадалият С. падал по стълбите, получил рана в областта на главата, кръвонасядане и оток по лицето, охлузна рана и зачервяване на кожата по лява китка, болки в главата и лявата ръка, замаяност и отпадналост, съгласно медицинско удостоверение № 84/22 г. на ординатор отделение по съдебна медицина при УМБАЛ АД – Бургас. Посоченото събитие попречило на С. да завърши нормално работния си ден и съставлявало нарушение на чл.126 т.10 от КТ и т.4.1.2.20 от Правилника за вътрешния трудов ред в „ЛУКОЙЛ Н. Бургас“ АД. В заповедта било посочено още, че с осъществените действия ищецът допуснал нарушение на установените в дружеството етични норми на поведение и трудова дисциплина, като не спазил изискванията на т.4.1.2.42 от Правилника за вътрешния трудов ред /“да познава Кодекса за делова етика и Правилата за корпоративна култура на нефтената компания, като при изпълнение на служебните си задължения да се ръководят и да спазват възприетите ценности, принципи и норми“/. Отчетени били дадените от служителя писмени обяснения, от които бил направен извод за липса на критична самооценка на работника, на съзнание, че личното му поведение по време на работа засяга климата на работната обстановка и рефлектира косвено върху цялостния работен процес. Съдът намерил за неоснователно възражението на ищеца за допуснато нарушение на чл. 192 от КТ, а именно че дисциплинарното производството не е проведено от упълномощено от работодателя лице. Посочил, че по делото е установено, че процесната заповед за уволнение е издадена от Р. Г. Г. – директор по персонала и административните въпроси, който бил надлежно упълномощен да представлява работодателя при провеждане на дисциплинарни производства. Приел, че към момента на образуването на дисциплинарното производство и издаване на заповедта за уволнение упълномощаването било извършено с пълномощно рег. № 227/09.01.2017г. за представителство на „ЛУКОЙЛ Н. Бургас“ АД и лично на упълномощителя, в качеството му на работодател по смисъла на параграф 1 т.1 от ДР на КТ, във взаимоотношенията с работниците и служителите в дружеството при налагане на дисциплинарни наказания, с право да подписва от името на дружеството и лично от името на упълномощителя всякакви заповеди за налагане на дисциплинарни наказания по смисъла на чл.188 от КТ за нарушения на установената в дружеството трудова дисциплина. Същите права били предоставени впоследствие с пълномощно рег. № 7993/22.06.2022г. Изложил, че цялото дисциплинарно производство било проведено от едно и също длъжностно лице с ръководни функции, на което надлежно била делегирана работодателска правоспособност. Посоченото обстоятелство било установено и от издаденото от нотариус В. Д. удостоверение, в което било посочено, че на 09.01.2017г. и 16.06.2022г. същата удостоверила подписите на И. М. Ш. в пълномощно с рег. №227/09.01.2017г. и пълномощно с рег. № 7993/ 22.06.2022г. Въззивният съд намерил за неоснователно и възражението за нарушение на чл. 195, ал. 1 от КТ при издаване на процесната заповед. Приел, че същата е мотивирана, тъй като в нея са посочени: нарушението на трудовата дисциплина, описано подробно и ясно; кога и от кого е извършено; нормите, които са нарушени и текста на закона, въз основа на който се налага дисциплинарното наказание. Приел още, че при налагане на дисциплинарното наказание е спазена и разпоредбата на чл.193 от КТ, тъй като са поискани писмени обяснения от работника, а в писмото, с което това било направено са посочени деянието, за което се искат обяснения и датата на извършването му. От приложените по делото обяснения на ищеца съдът установил, че същият е знаел по какъв повод и за какво нарушение е започнало дисциплинарното производство. Съдът установил още, че след първоначално дадените обяснения, с оглед нуждата от изясняване на причините довели до конфликта, работодателят изискал допълнителни обяснения, като за работника било ясно, че същите са необходими за дисциплинарното производство за процесното нарушение. При налагане на дисциплинарното наказание, работодателят снел показания от работници възприели част от инцидента и от другия работник участвал в него, въз основа на които формирал извода си за извършено тежко нарушение на трудовата дисциплина. В заповедта било посочено, че ищецът е допуснал нарушение на установените в дружеството етични норми на поведение и на трудовата дисциплина, като не е спазил изискванията на 4.1.2.42 от Правилника на вътрешния трудов ред в ЛНХБ /„да познава Кодекса за делова етика и Правилата за корпоративна култура на Нефтената компания „ЛУКОЙЛ“, като при изпълнение на служебните си задължения да се ръководят и спазват възприетите ценности, принципи и норми“/. Съдът констатирал, че работникът бил запознат с посочените правила и бил спазен срокът за налагане на дисциплинарно наказание по чл.194, ал.1 от КТ, което било наложено в рамките на двумесечния срок от откриване на нарушението и в едногодишния срок от извършването му. По отношение факта на извършване на нарушението въззивният съд направил извод, че ищецът е извършил описаните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина. Основал същия на показанията на разпитаните по делото свидетели, които съвпадали със събраните по делото писмени доказателства. Приел, че настъпилият конфликт между двамата работници е започнал по „инициатива на К., който напуснал работното си място, но в него активно участие взел и ищецът Д. С.. Установил, че на третото лице – К. С. били нанесени наранявания, които не са от падане, а от удари в лицето – кръвонасядане и травматичен оток по лява скула. Приел за неустановено твърдението, че ищецът не е нанесъл удари, а бил нападнат от третото лице К. С. и двамата паднали на земята. По възражението за несъответствие на извършеното нарушение с наложеното дисциплинарно наказание съдът посочил, че преценката за същата следва да бъде извършена по критериите въведени с разпоредбата на чл. 189, ал.1 от КТ и трайно установената практика по приложението ѝ (обстоятелствата, при които е извършено нарушението; поведението на работника или служителя във връзка с него; характера на изпълняваната работа; характера на възложените трудови функции и доколко те сочат за оказано от работодателя по-високо доверие; доколко са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата; последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя; доколко от неизпълнението на трудовите задължения за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици). С оглед на посочените критерии, въззивният съд посочил, че по делото е установено обстоятелството, че ищецът е работил дълги години при ответника: първоначално назначен на длъжност шлосер, след това на длъжност „оператор“ и впоследствие на длъжността „старши оператор, оборудване за обработка, манипулация на суров петрол“, която длъжност предполагала повече отговорност и грижа; ежедневно следене за функционирането на множество машини и съоръжения, контролно-измервателни прибори, апаратура и автоматика, с оглед констатиране на дефекти и промени в работата им по време на смяната; следене състоянието на нивата на продуктите, движението на понтоните и др. Приел, че участието в конфликт и сбиване на работното място безспорно съставлява тежко нарушение на трудовата дисциплина и на посочените вътрешни актове на дружеството, надлежно цитирани в заповедта, тъй като ищецът не изпълнил задълженията си, определени в Кодекса за деловата етика, съгласно който всеки член на работния екип следва да се ръководи от неговите разпоредбите в ежедневната си работа; не спазил определените норми на поведение на работниците и служителите от „Правилата за корпоративна култура“, съгласно които във взаимоотношенията си с колегите всеки работник или служител бил длъжен да изгражда отношенията си на базата на професионализма и компетентността; да бъде вежлив, доброжелателен и сдържан в проявата на личните си емоции и настроение; да уважава мнението на другия, да се стреми да избягва конфликти. Отчел обстоятелството, че конфликтът на работното място на ищеца бил резултат от личните му отношения с третото лице К. С. и се е състоял във време, в което единият работник е следвало да предаде смяната, а другият да встъпи. Този конфликт довел до ненадлежно предаване и приемане на работния процес в обект от национално значение, което представлявало проблем на сигурността. Съдът приел, че нарушението било оценено от работодателя, с всички негови обективни и субективни признаци и било налице съответствие между посоченото правно описание и фактическите обстоятелства. Изложеното обосновало извода му за надлежна преценка от страна на работодателя на тежестта на нарушението при налагане на дисциплинарното наказание, в съответствие с критериите по чл. 189, ал. 1 от КТ, поради което заключил, че не е налице незаконност на уволнението на това основание. Изложените съображения обосновали извода на съда за неоснователност на предявения иск за отмяна на уволнението. Предвид неоснователността на главния иск, съдът направил извод за неоснователност и на иска с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следния правен въпрос: Допустимо и законосъобразно ли е посредством правилата за вътрешния трудов ред работодателят по своя преценка да квалифицира като „тежки“ нарушения на трудовата дисциплина извън изрично изброените в чл.190 от КТ и обвързан ли е решаващия съд с квалификацията на работодателя? Твърди противоречие на решението с практиката на ВКС, обективирана в решение №1440/03.10.2005г. по г.д.№974/2003г.; решение №372/01.07.2010г. по г.д.№1040/2009г. на ІV г.о.; решение №167/15.03.2013г. по г.д.№1102/2012г. на ІV г.о. Излага още, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание за допускане на обжалването по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. По приложение на разпоредбата на чл.189 от КТ е налице установена практика на ВКС (част, от която са решение № 372/01.07.2010г. по гр.д. № 1040/2009г. ІV г.о. ВКС; решение № 516/28.06.2010г. по гр.д. № 94/2009г. ІІІ г.о. ВКС; решение №227/26.06.2012 г. по гр.д. № 1417/2011 г. ІІІ г.о.; решение № 344/22.11.2012 г. по гр.д. № 242/2012 г. ІІІ г.о. ВКС и др.). В същата се приема, че преценката за съразмерност на наложеното наказание с допуснатото дисциплинарно нарушение следва да се извърши при отчитане на всички обстоятелства, при които е допуснато нарушението: тежестта на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено; характера на дейността и статута на работодателя; отражението му върху работата в предприятието на работодателя; настъпили ли са вредни последици – не само икономически, но и върху микроклимата в съответното звено на работа; поведението на работника и отношението му към допуснатото нарушение; дисциплинарното му минало, както и доколко с действията си е отговорил на очакванията за съответстващото за длъжността поведение. Обжалваното решение е постановено в съответствие с посочените разяснения. В същото въззивният съд е направил цялостна и пълна преценка на всички относими към процесното дисциплинарно нарушение обстоятелства: статута на работодателя и мястото на работа на ищеца – обект от национално значение и сигурност; задълженията на работника свързани с повече отговорност за ежедневно следене за функционирането на множество машини, съоръжения и контролно-измервателни прибори, апаратура и автоматика, с оглед установяване на дефекти и промени в работата им по време на смяната, следене на състоянието на нивата на продуктите, движението по понтоните и др.; обстоятелствата, при които е извършено нарушението (резултат от личните отношения на участвалите в инцидента работници; по време на предаване на смяната и при неизпълнение на въведените в предприятието „Правила за корпоративна култура“); последиците от същото – непредаване надлежно на работната смяна, оставяне без надзор на поверените му съоръжения за времето на инцидента; възникналото напрежение между работещите в един отдел участници в инцидента; отчел е тежестта на нарушението, доколкото поведението на работника е несъвместимо с добросъвестното изпълнение на възложените му задължения по трудово правоотношение, както и неблагоприятните последици за работодателя, до които то би могло да доведе; взел предвид установеното и проявено от ищеца безкритично отношение. При обосноваване на извода за съответствие на наложеното дисциплинарно наказание с тежестта на нарушението съдът не се е отклонил от установената съдебна практика по приложение на разпоредбите на чл.189 и чл.190, ал.1, т.7 от КТ. Искането за допускане на касационното обжалване по поставения въпрос в хипотезата на т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК е обосновано с твърдения, че същият е от значение за точното прилагане на закона, което изисква уважаване на предявените искове. Същото е свързано с оплакванията на касатора за неправилност на обжалваното решение, свързана с преценка на конкретно установените по делото обстоятелства, която не може да бъде проверявана в производството по допускане на обжалването. Формираната съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,