Определение № 3829 от 28.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4674/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1049/27.09.2024 година, подадена от ГД „Гранична полиция“ [населено място], срещу решение № 361/26.08.2024 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 545/2024 година. С въззивното решение на Окръжен съд Русе е потвърдено първоинстанционното решение № 665/16.05.2024 година на Районен съд Русе, ХV-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2520/2023 година, с което по предявени от Г. М. П. срещу ГД „Гранична полиция“ [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението на П. от длъжността “Системен оператор“ в ГКПП [населено място] от Гранично полицейско управление [населено място] към Регионална дирекция „Гранична полиция“ [населено място] при Главна дирекция „Гранична полиция“ [населено място], извършено със заповед № 3282з-1545/06.04.2023 година на Директор на ГД „Гранична полиция“ [населено място], на основание чл. 3630, ал. 2, т. 6 от КТ, като същата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност. В подадената от ГД „Гранична полиция“ [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Г. М. П. срещу касатора искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Русе по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответницата по касационна жалба Г. М. П. е подала отговор на същата с вх. № 12 300/13.11.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 361/26.08.2024 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 545/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. ГД „Гранична полиция“ [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 30.08.2024 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 1049/27.09.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Русе е приел, че по делото било безспорно, че ГД „Гранична полиция“ [населено място], чрез РД „Гранична полиция“ [населено място] и Г. М. П. са били в трудово правоотношение от 01.11.2019 година по силата на сключен между тях договор от 29.10.2019 година, като П. заемала длъжността “Системен оператор“ в ГКПП [населено място] от Гранично полицейско управление [населено място] към Регионална дирекция „Гранична полиция“ [населено място] при Главна дирекция „Гранична полиция“ [населено място]. При постъпването й на работа на същата била връчена срещу подпис длъжностна характеристика. Според раздел II „Основни длъжностни задължения“, служителката следвало да познава и работи със системите АИС „Граничен контрол“, ИИСМВР и АИФ в МВР, да познава заповедите, инструкциите и указанията на МВР, отнасящи се до предмета на дейност, включително документите, регламентиращи реда за работа с АИС, както и да извършва справки. Установявало се, че в периода 04.11.2019 година-04.02.2020 година на Г. М. П. било проведено начално обучение, в първи етап от което било предвидено, тя да се запознала с начина на извършване на справочна дейност в ИИС на МВР и отделните й модули и АИС единствено по разпореждане на ръководството на ГКПП, да познавала нормативните актове, регламентиращи дейността на МВР, включително Закона за защита на личните данни да познавала Европейското и Шенгенското законодателство, регламентиращо граничния контрол. Във втори етап от обучението било възложено обучителят да насочи служителката към изучаване на ръководни документи, подробно изброени в плана, в това число и Вътрешните правила за ползване на информационните фондове в МВР чрез ИИС „Справки“. В третия етап били предвидени практически действия на системния оператор. На 05.02.2020 година обучителят бил поставил на П. оценка „много добър“ от проведеното въвеждащо обучение и учебно-практическия стаж. На 22.11.2022 година, във връзка с извършвана проверка по заповед № 4066з-1647/09.09.2022 година, инициирана от постъпило писмо от Дирекция КИС-МВР, била подадена докладна записка до Директора на РДГП. В нея служителката, на която било възложено обучението на Г. М. П., била посочила, че била спазила всички етапи по плана на обучение, като била показала на обучаемата всички дневници, с които се работи на ГКПП, начинът на воденето им, както и че справките в ИИС МВР и отделните модули на АИС се извършвали само със служебни цели в съответствие със ЗБЛД и ЗЗКИ. В хода на предварителната проверка от работодателя, в изготвеното от нея сведение на 30.01.2023 година, Г. М. П. била посочила, че била в известност в какви случаи следвало да извършва справка на лице и че проверката трябвало да се отрази в дневник. В противоречие на изложеното, по нататък било казано, че макар формално да била разписала документ за проведено обучение и два месеца да била работила под наблюдението на назначения й ментор, то не знаела какво всъщност и дали всичко трябвало да се вписва в дневника. Страните нямали спор по въпроса, че Г. М. П. не била запозната срещу подпис с вътрешно-нормативната уредба за работа с информационните масиви на МВР, а именно, че следвало да отразява в специален дневник извършваните от нея справки на лични данни. Фактите по делото сочели, обаче, че независимо от този пропуск на работодателя, на П. не било неизвестно, че трябвало да вписва надлежно направените в системата проверки, което тя по принцип била правила още от момента на постъпването на работа. В хода на предприетата от работодателя проверка, когато били констатирани пропуски по този пункт, П. била пояснила, че поради голяма натовареност по време на съответната смяна се случвало да не отрази в дневника всички направени справки, но такива били осъществявани само по искане на колеги, включително и от ръководния състав. По делото нямало спор, че на 01.03.2023 година достъпът на П. до информационния масив на МВР, за който същата имала достъп по ЗЗКИ, бил прекратен по нареждане на съответния ръководител. Според нея, по този начин работодателят допуснал злоупотреба с правата си, което се споделяло от въззивният състав. На първо място посоченото обстоятелство стояло извън предмета на спора, тъй като П. не била наказана за това, че не била изпълнявала преките си служебни задължения на посочените в заповедта дати. На второ място, изцяло в правомощията на работодателя било да предприеме действия в тази насока, отчитайки констатациите на назначената по случая комисия, че Г. М. П. не познавала нормативната уредба, свързана със специфичната й длъжностна характеристика, каквито били и самите твърдения на същата. На трето място, именно осъществяването на нерегламентирани справки в информационната система на МВР били мотивирали ГД „Гранична полиция“ [населено място] да ограничи достъпа на служителката до АИС, за да предотврати евентуалното настъпване на по-големи вреди. Със заповед № 3282з-1545/06.04.2023 година, връчена на 07.04.2023 година, на Г. М. П. било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че в периода 23.03.-29.05.2022 година по време на дежурство (цитирани били графици) от компютър с адрес: RS-k-DMR-2L2 тя била извършвала без служебна необходимост справки за български граждани ( които били посочени поименно, с дата и час на проверката), всички бивши и настоящи служители на МВР/ и роднинските им връзки в АИС на МВР, с което била нарушила разпоредбата на чл. 12, ал. 2, във връзка с ал. 1 от Инструкция № 8121з-1280/07.10.2021 година за реда за обработване на лични данни в МВР (обнародвана в ДВ, бр. 87 от 19.10.2021 година), установяващи, че извършването на справки с лични данни, съдържащи се в информационен фонд, се осъществява по реда на нормативен акт, правен акт на ЕС, международен договор, по който република България е страна, и организационно-технологичните правила на информационния фонд, при спазване на принципа „необходимост да се знае“. Работодателят бил приел, че се касаело до допуснати системни нарушения на трудовата дисциплина. Последните били безспорно установени в хода на проверка, разпоредена със заповед № 3282з-4575/09.12.2022 година, изменена със заповед № 3282з-328/23.01.2023 година. В заповедта било посочено, че работодателят бил взел предвид изложеното в справка рег. № 3282р-3811/07.02.2023 година на проверяващата комисия и становище рег. № 3282-р8 16.03.2023 година на Началник отдел „Човешки ресурси“ в ГДГП, както и съдържащите в административната преписка писмени материали по случая, бил оценил всички събрани в хода на проверката доказателства, тежестта и системността на нарушенията, обстоятелствата, при които били извършени, както и поведението на служителката, поради което на основание чл. 192, ал. 1 от КТ, във връзка с чл. 186, чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ, във връзка с чл. 187, ал. 1, т. 10, пр. 2 от КТ и чл. 12, ал. 2 във връзка с ал.1 от Инструкция № 8121з-1280/ 07.10.2021 година, чл. 188, т. 3 от КТ, при спазване разпоредбите на чл. 189, ал. 1, чл. 193, ал. 1 и чл. 195, ал. 1 от КТ, бил наложил на Г. М. П. дисциплинарно наказание „уволнение“ и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ бил прекратил трудовото й правоотношение. При съобразяване на събраните в хода на производството доказателства, въззивният състав не споделял изводите на първоинстанционния съд, че ГД „Гранична полиция“ [населено място] бил допуснал нарушение на нормата на чл. 193, ал. 1 от КТ. Съгласно тази разпоредба, работодателят бил длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. В мотивите на първоинстанционния съд било прието, че тази процедура не била спазена, тъй като в покана с peг. № 3282р-7253/16.03.2023 година, която била връчена на Г. М. П. преди налагане на дисциплинарното наказание, наказващият орган не бил уточнил нарушенията от обективна и субективна страна. На първо място в този документ било посочено, че в хода на предприетата проверка по случая било установено, че П. била допуснала на конкретно посочени дати и час системни нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 10 от КТ, свързани с извършвани по време на дежурство справки в АИС на МВР на български граждани без служебна необходимост. Същата била поканена да се запознае със справка рег. № 3282р-3811/07.02.2023 година и становище рег. № 3282р-7229/16.03.2023 година, след което да даде в срок от 48 часа обяснения по случаите. Невярна била констатацията на първоинстанционния съд, че в поканата се съдържало предварително формирано решение на работодателя да санкционира Г. М. П. с най-тежкото дисциплинарно наказание. Използваният в документа израз бил, че за допуснатите системни нарушения на трудовата дисциплина може да се наложи „уволнение“. Тази текстова формулировка в никакъв случай не налагала извод, че резултатът от дисциплинарното производство бил предрешен. Работодателят не бил длъжен в искането за даване на обяснения да посочи всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, които бил установил, нито да цитира какво дисциплинарно нарушение според класификацията на чл.187 от КТ било извършено. Достатъчно било нарушението на трудовата дисциплина да било изложено по разбираем за работника начин. В процесния случай Г. М. П. била удостоверила, че на 29.03.2023 година се била запознала с цитираните й в поканата справка и становище и конкретно била изложила, че не била извършила неправомерно проверка на лица. По време на цялата проверка по случая Г. М. П. била твърдяла, че това й било възлагано от колеги. Никъде обаче не се сочели имена на такива лица. Действително в тежест на работодателя било да докаже законността на уволнението, но Г. М. П. била тази, която следвало да ангажира доказателства във връзка с изгодните за нея факти, изложени в исковата молба. В процесния случай това не било направено. Във връзка с това неоснователни били доводите й, че не било доказано, че именно тя била направила без служебна необходимост справки за шест лица, предвид обстоятелството, че всеки ЛРТП, полагащ труд в същото помещение, можел да ползва компютъра, индивидуализиран в документа. Назначената в производството техническа експертиза била категорична, че процесните справки са били извършени именно от нейния потребителски профил, а задължение на всеки потребител било да опазва своите данни за лична идентификация и да не позволява на друг да ги ползва. Г. М. П. считала, че работодателят бил допуснал злоупотреба с правата си, поради това, че й изискал обяснения за извършени от нея проверки по представени няколко листа таблици в рамките на пет часа от получаване на поканата, по време на работа. Въззивният съдебен състав намирал, че това оплакване стои извън предмета на спора. Г. М. П. имала предвид първите изискани обяснения, но те били във връзка с инициираната предварителна проверка и не касаели дисциплинарното производство. Дори да се приемело, че така определеното време от ГД „Гранична полиция“ [населено място] е било технологично недостатъчно, то впоследствие са били искани допълнителни сведения по случая. В периода от януари до април 2023 година Г. М. П. никъде не била поискала да й бъде даден по-голям период за изясняване на случая, нито била дала конкретни обяснения кое било наложило проверка на данните на шестте лица, цитирани в заповедта за уволнение. В документа от 30.03.2023 година определеният срок на П. бил 48 часа, които се явявали достатъчни за излагане на фактите и обстоятелствата по случая. Вярно било, че работодателят, независимо, че бил изпълнил задължението си по чл. 127, ал. 1, т. 5 от КТ да изготви указания за реда и начина на извършване на трудовите ангажименти, включително и на правила за вътрешния трудов ред, не бил положил нужното старание да се увери, че те били достигнали до знанието на Г. М. П. и че тя ги прилагала в процеса на работа през времетраене на трудовото правоотношение. П. обаче не била наказана за това, че не познавала действащата вътрешно-нормативна база на работодателя, а за нарушение на служебните й задължения, регламентирани в чл. 12, ал. 2 от Инструкция № 8121з-1280/07.10.2021 година за реда за обработване на лични данни в МВР, обнародвана в ДВ бр. 87 от 19.10.2021 година, издадена от Министъра на вътрешните работи, а именно, че извършването на справки с лични данни, съдържащи се в информационен фонд, се осъществява при спазване на принципа „необходимост да се знае“. Г. М. П. считала, че обжалваната заповед не била мотивирана, защото от нея не ставало ясно кои други задължения на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 10, пр.2 от КТ тя системно и при евентуален умисъл не била изпълнявала. Въззивният съдебен състав не споделял тези доводи. Оспорената заповед била подробна, добре мотивирана и аргументирана относно нарушителят, нарушенията, кога били извършени същите, наказанието и законния текст, въз основа на който то се налагало. Изложени били мотиви и относно спазване на срока по чл. 194 от КТ. Вярно било посоченото в първоинстанционното решение, че съдебният контрол в хипотезата на уволнение по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ включвал и преценка дали трудовите права и задължения се осъществявали добросъвестно съобразно изискванията на закона. Съдът обаче бил обвързан от въведените от страните факти и твърдения. В процесния случай Г. М. П. била изложила своето виждане по кои пунктове работодателят бил проявил недобросъвестност по отношение на нея. Според чл. 8, ал. 2 КТ, добросъвестността се предполагала до доказване на противното, поради което в тежест на П. било да установи, че работодателят превратно и недобросъвестно бил упражнил правото си да прекрати трудовото й правоотношение. Възприетите от първоинстанционния съд доводи в тази насока обаче стояли извън първоначално изложените твърдения в исковата молба. В нея никъде не се сочело, че П. тенденциозно била третирана по различен начин спрямо други служители, допуснали аналогична нарушения на трудовата дисциплина. Независимо от това, въззивният съдебен състав намирал, че следвало да потвърди първоинстанционното решение доколкото работодателят не бил доказал твърденията си, че наложеното от него дисциплинарно наказание на Г. М. П. се явявало съразмерно с допуснатите нарушения на трудовата дисциплина. Нормата на чл. 189, ал. 1 от КТ вменявала в задължение на субекта на дисциплинарна власт при определяне на дисциплинарното наказание да вземел предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които било извършено, както и поведението на работника или служителя. Тази преценка била задължителна за наказващия орган и нейното осъществяване било изискване за законност на наложеното дисциплинарно наказание. Дали същата била правилно изпълнена следвало да се установи от съответствието между извършеното нарушение и наложеното наказание. При спор относно законността на наложено дисциплинарно наказание съдът следвало да извърши съдебен контрол по тези въпроси. В случай, че при съобразяване на обстоятелствата, посочени в чл. 189, ал. 1 от КТ, съдът констатирал, че било налице несъответствие между наложеното дисциплинарно наказание и нарушението, дисциплинарното наказание следвало да се отмени. При преценка тежестта на нарушението следвало да се съобрази значимостта на задължението, което работникът или служителят не бил изпълнил, в контекста на трудовата му функция, обемът на неизпълнението, последиците от допуснатото нарушение и отражението им върху дейността на работодателя, възможността от неизпълнението на трудовите задължения за работодателя да настъпят вреди. От значение също така била и формата на вина, и мотивите за извършване на деянието. Вярно било, че в процесния случай Г. М. П. била допуснала нарушение на трудовата дисциплина, като била предприела на шест пъти нерегламентирани справки за личните данни на свои бивши и настоящи колеги от състава на МВР. Служебното качество на тези лица обаче не било вписано в оспорваната заповед, поради което и обстоятелството не можело да бъде взето предвид при определяне тежестта на санкцията. Нямало данни за работодателя да са били възникнали някакви вреди, които да били дали отражение на дейността му, нито Г. М. П. да била разпространила или злоупотребила с възприетата от нея информация от АИС. Оставали неизяснени мотивите, поради които П. била предприела тези справки. Въззивният съд намирал, че работодателят трябвало да отчете, че до този момент Г. М. П. нямала нарушения на трудовата дисциплина, била награждавана с „писмена похвала“ и с „парична награда“ през 2020 година, поради което преценявайки липсата на настъпил вредоносен резултат, да й наложи по-лека санкция, която да съответства на тежестта на деянието. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК ГД „Гранична полиция“ [населено място] е поискала въззивното решение на Окръжен съд Русе да бъде допуснато до касационен контрол по въпроса за задължението на съда при извършването на преценката по чл. 189, ал. 1 от КТ да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Изложени са съображения, че по този въпрос обжалваното решение е в противоречие с решение № 461/17.06.2010 година, постановено по гр. д. № 626/2009 година, решение № 110/17.07.2018 година, постановено по гр. д. № 3763/2017 година, решение № 50 263/17.01.2023 година, постановено по гр. д. № 1480/2022 година, решение № 408/26.06.2024 година, постановено по гр. д. № 2360/2023 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 75/10.06.2015 година, постановено по гр. д. № 5735/2014 година и решение № 50 027/11.09.2023 година, постановено по гр. д. № 856/2022 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на въззивното решение на Окръжен съд Русе до касационен контрол. Освен това с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е поискано въззивното решение на Окръжен съд Русе да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на въпросите: 1.) в производството по оспорване на заповед, с която е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ следва ли работодателят да доказва всички вреди, които биха могли да настъпят от нарушението на служебната дисциплина?; 2.) подлежат ли на доказване вредите, които работодателят би могъл да понесе от дисциплинарните нарушения на работника в случаите, когато за работодателя, като администратор на лични данни е предвидена административнонаказателна отговорност в нормативен акт? и 3.) следва ли въззивният съд да обсъди доводите на работодателя изложени във въззивната жалба, относно възможността за него да настъпят вредни последици от дисциплинарното нарушение на работника?. Посочените три въпроса са включени в предмета на спора и биха обусловили преценката за съразмерността на наложеното дисциплинарно наказание с тежестта на извършеното от работника или служителя дисциплинарно нарушение. За същите обаче само е посочено, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, без обаче да са изложени твърдения и доводи, които да обосноват действителното наличие на това допълнително основание за допускане на обжалването. Установяването на предпоставките за допускане на касационното обжалване-както поставянето на правен въпрос, който да служи като общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така и обосноваването на съществуването на някоя от допълнителните основания за обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК е задължение на касатора, който не може да бъде заместен от съда при осъществяването на тази дейност (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС). Поради това и с оглед на задължителните указания в посоченото ТР не може да бъде допуснато касационно обжалване по тези три въпроса. Същите обаче ще подлежат на обсъждане по същество ако касационното обжалване на решението на Окръжен съд Русе бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставеният във връзка с това въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на въззивния съд при постановяване на решението му. С оглед на това са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване за проверка на съответствието на въззивното решение на Окръжен съд Русе, с посочената от касатора практика на ВКС. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 361/26.08.2024 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 545/2024 година, по подадената срещу него от ГД „Гранична полиция“ [населено място], касационна жалба с вх. № 1049/27.09.2024 година и такова трябва да се допусне. На ГД „Гранична полиция“ [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на по 50.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като й се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от нея касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение