Определение № 3837 от 28.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3198/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 65 234/06.06.2024 година, подадена от Б. С. Д., срещу решение № 2656/30.04.2024 година на Софийски градски съд, възз. ІІІ-В състав, постановено по гр. д. № 122/2023 година. С обжалваната част от въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 12 523/10.11.2022 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 177-ми състав, постановено по гр. д. № 90/2022 година, с което са отхвърлени предявените от Б. С. Д. срещу „Вивекта БГ“ ЕООД [населено място] при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно и за отмяна на дисциплинарно наказание „уволнение“, наложено със заповед № 19/2021 от 01.11.2021 г. на управителя на „Вивекта БГ“ ЕООД [населено място]; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 3900.00 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа за период от шест месеца, заедно със законната лихва върху тази сума за периода от 04.01.2022 година до окончателното изплащане на вземането; с правно основание чл. 226, ал. 2 от КТ за заплащане на сумата от 1950.00 лева, имуществени вреди, състоящи се в пропуснати ползи вследствие на незаконното задържане на трудовата му книжка, заедно със законната лихва върху тази сума за периода от 04.01.2022 година до окончателното изплащане на вземането; както и с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 650.00 лева, обезщетение за неспазено предизвестие за прекратяване на трудовия договор, заедно със законната лихва върху тази сума за периода от 04.01.2022 година до окончателното изплащане на вземането, като неоснователни. В подадената от Б. С. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от касатора срещу „Вивекта БГ“ ЕООД [населено място] искове да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба „Вивекта БГ“ ЕООД [населено място] е подал отговор с вх. № 89 736/11.08.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 2656/30.04.2024 година на Софийски градски съд, възз. ІІІ-В състав, постановено по гр. д. № 122/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Б. С. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 08.05.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 65 234/06.06.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че за да постанови решението си, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, първоинстанционният съд е приел, че уволнението на Б. С. Д., извършено със заповед № 19/2021 от 01.11.2021 година на посочените в нея основания от КТ, било законосъобразно. Работодателят „Вивекта БГ“ ЕООД [населено място] бил спазил предвидената в закона процедура преди налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“. Отговорността на Д. била реализирана въз основа на мотивирана заповед на работодателя, която съдържала всички предвидени в чл. 195, ал. 1 от КТ реквизити. В нея били посочени нарушителят, описано било нарушението на трудовата дисциплина, периода на неговото извършване, както и било посочено наказанието и законният текст, въз основа на който то било наложено. Прието било още, че от събраните доказателства се установявало по несъмнен начин факта, че Б. С. Д. бил извършил описаното в уволнителната заповед дисциплинарно нарушение, изразяващо се в това, че за периода от 30.08.2021 година до 13.10.2021 година, т. е. в продължение на 31 на брой последователни работни дни, не се бил явил на работа и не бил изпълнявал трудовите си задължения, без да била налице уважителна причина, което негово поведение се определяло като тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 3 от КТ. След съвкупен анализ на доказателствата по делото бил обоснован извода, че работодателят имал основание за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на Д. за извършеното от него нарушение, като наложеното наказание било съобразено с тежестта на извършеното нарушение и другите критерии за индивидуализация на наказанието, предвидени в чл. 189, ал. 1 от КТ. По тези съображения първоинстанционният съд бил приел, че било налице основанието по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ за прекратяване на трудовия договор между страните в настоящото производство и предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ бил неоснователен и като такъв бил отхвърлен. Неоснователността на предявения главен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ обуславяла неоснователност на предявения акцесорен такъв по чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225 от КТ, който също бил отхвърлен. Предявеният иск с правно основание чл. 226, ал. 2 от КТ бил приет за неоснователен, тъй като при доказателствена тежест за Б. С. Д. по делото не било установено при условията на пълно и главно доказване, че „Вивекта БГ“ ЕООД [населено място] било прекратило трудовото правоотношение незаконно или че било задържало трудовата книжка на Д. незаконно. В хода на производството бил разгледан и предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ, който бил приет за неоснователен, тъй като посочената разпоредба уреждала отговорност за страната, която имала право да прекрати трудовия договор с предизвестие, но не била спазила предизвестието, докато в разглеждания случай основание за прекратяване на трудовото правоотношение бил чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, която норма не предвиждала предизвестие във фактическия си състав, поради което такава отговорност не възниквало в тежест за работодателя, който бил прекратил с оспорената заповед трудовото правоотношение на Д.. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК, първоинстанционният съд бил обсъдил събраните по делото доказателства и изложените от него правни аргументи били правилни, обосновани след съвкупна преценка на доказателствата по делото, и при правилно приложение на материалния закон и въззивният състав споделял мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препращал към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следвало да се добави, чедисциплинарната отговорност била такава за виновно неизпълнение на задълженията на работника или служителя по индивидуалното му трудово правоотношение с работодателя. Тази отговорност се реализирала чрез налагане на предвидено в закона дисциплинарно наказание, но след като бъдели изслушани или приети обясненията на работника, или служителя по отношение на дисциплинарното нарушение и въз основа на мотивирана заповед, в която се посочвали нарушителят, нарушението и кога било извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налагало. В конкретния случай между страните нямало спор, че заповедта за уволнение била издадена от лице с необходимата за това компетентност. На следващо място въззивният съд приемал, че от анализа на събраните доказателства се установявало, че оспореното от Д. дисциплинарно наказание „уволнение“ било наложено в рамките на преклузивния срок по чл. 194, ал. 1 от КТ, при спазване на изискванията на чл. 193 от КТ, която норма постановявала, че преди налагане на дисциплинарно наказание работодателят бил длъжен да изслуша работника/служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. В конкретния случай работодателят бил поискал от Б. С. Д. обяснения и такива били дадени, поради което се налагал извода, че преди издаване на оспорената заповед за уволнение било спазено изискването на чл. 193, ал. 1 от КТ. Затова от формална страна атакуваната уволнителна заповед била законосъобразно издадена. На следващо място по същество уволнението също било законно. Въззивният съд намирал, че от приетите по делото писмени и гласни доказателства, преценени в тяхната съвкупност, се установявал при условията на пълно и главно доказване правнорелевантния факт, че Б. С. Д. бил извършил описаното в уволнителната заповед дисциплинарно нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 1, пр. 3 от КТ, изразяващо се в това, че за периода от 30.08.2021 година до 13.10.2021 година, т. е. в продължение на 31 на брой последователни работни дни, не се бил явил на работа и не бил изпълнявал трудовите си задължения, без да била налице уважителна причина за това негово поведение. Не можело да бъде споделен доводът на Д., че поради факта, че работодателят „Вивекта БГ“ ЕООД [населено място] бил издал заповед № 15/2021/09.08.2021 година, с която на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ бил прекратил трудовото му правоотношение, считано от 10.08.2021 година, за който факт бил изпратил и уведомление по реда на чл. 62, ал. 5 от КТ до НАП, следвало да се приеме, че трудовият договор бил прекратен и Д. нямал задължение да се явява на работа и да изпълнява трудовите си задължения, поради което не можело да се определи поведението му като извършено дисциплинарно нарушение на трудовата дисциплина. В случая от доказателствата по делото се установявало, че действително работодателят бил издал заповед № 15/2021/09.08.2021 година, в която било посочено, че на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ се прекратявало трудовото правоотношение на Д., считано от 10.08.2021 година, но същата не била подписана от последния, т. е. не съдържала негово волеизявление за съгласие за прекратяване на трудовия договор на посоченото основание. Липсвали ангажирани доказателства за изразена по посочения в закона ред съгласувана между страните обща воля за прекратяване на трудовоправната връзка. Страната, към било е отправено предложението, в случая Б. С. Д., следвало да го приеме и да се съобрази с него, такова каквото било направено. В конкретната хипотеза безспорен бил фактът, че Б. С. Д. не бил подписал заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение, в която било посочено като основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, т. е. не се доказвало, че той бил приел и се бил съгласил с предложението на работодателя за основанието, на което да се прекратял трудовия му договор. При липса на съгласие, изразено от двете страни по трудовото правоотношение, се налагал извода, че издадената от работодателя заповед № 152021/09.08.2021 година, в която било посочено, че на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ се прекратява трудовото правоотношение на Б. С. Д., считано от 10.08.2021 година, не била породила действие, т. е. трудовият договор, сключен между страните, изобщо не бил прекратяван на посоченото основание. Затова за работодателя не било възникнало задължение да уведомява работника, че бил издал заповед от 19.08.2021 година, с която отменял заповед № 15/2021/09.08.2021 година, с която на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ бил прекратил трудовото му правоотношение, считано от 10.08.2021 година, както и че бил изпратил уведомление до НАП на 23.08.2021 година, с което заличавал декларираните преди това данни за прекратяване на трудовия му договор. Независимо от този факт, работодателят бил изпратил покана до Д., с която го уведомявал, че сключеният между страните трудов договор № 158/02.06.2020 година бил действащ, но не се бил явявал на работа от 02.08.2021 година, поради което го канел да се яви на работа на 30.08.2021 година от 8. 00 часа и да изпълнява задълженията си по трудовия договор. Противно на твърденията на Б. С. Д., видно от данните по делото изпратената от работодателя покана от 25.08.2021 година била получена лично от него, който факт бил удостоверен от фирмата куриер-„Спиди“ и отразен в информацията за пратката. Ирелевантен за спора бил факта на кой адрес била изпратена поканата до Д., а от единствено значение било обстоятелството, че същата била получена лично от адресата, което било надлежно удостоверено от фирмата куриер-„Спиди“ и за чието опровергаване не били ангажирани доказателства. Освен това въззивният съд намирал, че от ангажираните гласни доказателства, които макар и ценени при условията на чл. 172 от ГПК, правилно били кредитирани от първоинстанционния съд като дадени в резултат на преки и непосредствени впечатления на свидетеля, добросъвестно възпроизвеждали пред съда осъществените пред него факти, отнасящи се до поведението на Д., като при това не били противоречиви, а напротив от тях се установявало описаното в процесната заповед за уволнение нарушение на трудовата дисциплина, като било видно, че Д. през целия август 2021 годна бил отсъствал от работа по необясними за свидетеля причини, като свидетелят сочел, че не знаел работникът да бил ползвал болничен или отпуск. Свидетелят заявявал пред съда, че няколко пъти „Вивекта БГ“ ЕООД [населено място] било правело опит да се свърже с Б. С. Д., но безуспешно. Сочел още, че и след изпратената от работодателя покана, на която Д. не бил отговорил, последният продължил да не се явява на работа. През септември бил съставен протокол за продължаващото отсъствие на Д. без причина, след което свидетелят и негов колега били написали докладна-записка, че работникът продължава да не се явява на работа. С оглед на това и при анализа на събраните по делото доказателства въззивният съд намирал за установени по делото фактите в уволнителната заповед, обосновали налагането на процесното дисциплинарно наказание на Б. С. Д.. Доказан бил фактическият състав на извършеното от Д. дисциплинарно нарушение, за което било наложено наказанието. На следващо място въззивният съд намирал, че оспорената заповед за уволнение съдържала всички задължителни реквизити, предвидени в нормата на чл. 195, ал. 1 от КТ. Същата била постановена при спазване на императивната разпоредба на чл. 195, ал. 1 от КТ, която постановявала, че дисциплинарното наказание се налагало с мотивирана заповед, в която се посочвали нарушителят, нарушението и кога било извършено то, наказанието и текстът на закона, въз основа на който се налагало. Въззивният съд намирал, че в процесната заповед били спазени всички тези законови изисквания. Нарушението било конкретизирано-посочен бил конкретен период, през който било извършено описаното в заповедта нарушение, с посочване на извършителя, мястото и фактическите обстоятелства, посочен бил вида на наложеното наказание, както и законовите основания. Изискването, въведено от законодателя, за определяне на момента на извършване на нарушението, което било въведено с цел служителят да разбере точно за извършеното от него нарушение с оглед гарантиране правото му на защита, в случая било спазено. В случая видно от дадените от Б. С. Д. писмени обяснения същият бил разбрал точно за кое нарушение на трудовата дисциплина през визирания период се ангажирала неговата дисциплинарна отговорност, предвид на което въззивният съд считал, че не било нарушено правото му на защита. Съгласно задължителната практика на ВКС за да бъдело спазено изискването на чл. 195 от КТ било достатъчно в заповедта за уволнение да бил индивидуализиран периода на извършване на нарушението, без да било необходимо да била посочена конкретна дата и/или час на извършване на нарушенията. В случая в оспорената заповед за уволнение работодателят ясно и точно бил посочил периода, през който било извършено от Б. С. Д. описаното в заповедта нарушение на трудовата дисциплина. Затова въззивният съд приемал, че изложените мотиви в оспорената заповед за уволнение съдържали достатъчно данни, които да дадат възможност на уволнения работник да осъществи ефективна защита, както и възможност за съда да осъществи възложения му от закона правораздавателен контрол. На следващо място обоснован бил първоинстанционния съд, че бил доказан фактическият състав на дисциплинарното нарушение, за което било наложено наказанието. Това нарушение на трудовата дисциплина, посочено в процесната заповед, било само по себе си тежко нарушение на трудовата дисциплина, тъй като се отнасяло до най-съществения елемент на трудовото правоотношение-престирането на работната сила в рамките на установените работни дни. По делото нямало доказателства, че това нарушение на трудовата дисциплина не можело да се вмени във вина на Б. С. Д., липсвали и данни за наличието на уважителна причина за неявяването на работника на работа и изпълнение на трудовите му задължения. Затова правилно първоинстанционният съд бил приел, че от обективна и субективна страна Д. бил осъществил соченото дисциплинарно нарушение, което с оглед своята тежест и значимостта на неизпълненото трудово задължение било достатъчно, за да обоснове наложеното от субекта на дисциплинарната власт наказание „уволнение“. Работодателят бил наложил наказанието в съответствие с критериите на чл. 189, ал. 1 от КТ като били съобразени тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които било извършено то и поведението на Д.. Затова работодателят бил доказал, че бил упражнил законно правото си на уволнение при извършеното от служителя тежко дисциплинарно нарушение. В тази връзка предявеният иск за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарно наказание „уволнение“, наложено с обжалваната заповед № 19/2021 от 01.11.2021 година, се явявал неоснователен и недоказан и като такъв следвало да бъде отхвърлен. Предвид неоснователността на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, неоснователен се явявал и акцесорния иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за исковия период. По иска с правно основание чл. 226, ал. 2 от КТ и предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ, във въззивната жалба не били изложени конкретни оплаквания, поради което и с оглед обстоятелството, че въззивният съд бил ограничен само от посоченото в жалбата (по аргумент на чл. 269 от ГПК), въззивният съдебен състав препращал към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 от ГПК, без да излагал собствени такива като считал, че същите били законосъобразни, съответствали на събраните по делото доказателства и били постановени при правилно приложение на материалния закон. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. С. Д. е посочил, че са налице основанията за допустимост на касационната жалба посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, поради което съдебното решение на Софийски градски съд подлежи на касационно обжалване. Според Д. са налице основанията за задължително допускане до касационно обжалване, поради наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, тъй като с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по процесуални въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. Като такъв въпрос е посочен въпросът за това правилно ли съдът приема иска за недопустим, като без да обсъди събраните по делото доказателства приема, че е налице виновно поведение от страна на работника?. Във връзка с това следва да се посочи, че касационното обжалване не представлява задължителен етап от съдебното производство, а факултативен такъв и се допуска при наличието на предпоставките за това. Случаите когато такова обжалване може да бъде допуснато служебно от касационния съд са посочени в чл. 280, ал. 2 от ГПК, но в конкретния случай съдебния състав не установява наличието на някой от тях, нито пък Д. е навел доводи в тази насока. В конкретния случай не е налице и задължение на съда служебно да следи за спазване на интересите на страната в производството, поради което касационното обжалване може да бъде допуснато само при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. Това предполага формулирането на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, който да покрива критериите по т. 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, което следва да бъде направено от касатора, а съдът може само да уточни и конкретизира въпроса. Освен това така формулирания като общо основание за допускане на касационното обжалване въпрос трябва да бъде свързан с някое от допълнителните основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК, което също е задължение на касатора. Касационната жалба на Б. С. Д. и изложението към нея не отговарят на посочените изискания, което е достатъчно основание да не се допуска исканото касационно обжалване. Въззивният съд не е приемал, че предявен от Б. С. Д. иск е недопустим, както е посочено в поставения от касатора въпрос. Уточняването на въпроса чрез Заместването на недопустимо ли е със законосъобразно ли е съдебното решение би довело до това в производството по чл. 288 от ГПК съдът да се произнася по правилността на въззивното решение, което е недопустимо. Дори и да се приеме, че въпросът по съществото си се отнася за това длъжен ли е съдът при иск за отмяна на наложено дисциплинарно наказание „уволнение“да обсъди всички събрани по делото доказателства свързани с това дали е налице твърдяното от работодателя виновно поведение от страна на работника, то това също не обуславя допускането на касационното обжалване, тъй като въззивният съд се е съобразил с това си задължение. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2656/30.04.2024 година на Софийски градски съд, възз. ІІІ-В състав, постановено по гр. д. № 122/2023 година, по подадената срещу него от Б. С. Д., касационна жалба с вх. № 65 234/06.06.2024 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Б. С. Д. ще трябва да заплати на „Вивекта БГ“ ЕООД [населено място] сумата от 3346.80 лева направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение