Определение № 1312 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4789/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на двете насрещни страни – ищцата А. И. В. и ответника УМБАЛ „Н.И.Пирогов“ ЕАД срещу решение № 4624 от 15.07.2025 г. по в. гр. д. № 2774/2025 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-„Е“ въззивен състав, с което е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на А. И. В., извършено със заповед № 90/05.03.2024 г. на изпълнителния директор на УМБАЛСМ "Н. И. ПИРОГОВ" ЕАД на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ; ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност "лекар, началник отделение, клас професии - лекари началник 83 МОД-988, с код по НКПД 13427011 в Клиника по изгаряне и пластична хирургия, Отделение по изгаряне и пластична хирургия при деца" при ответника на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и ответникът е осъден да заплати на ищцата, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ сумата 11 100 лева - обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение, за шестмесечен период: 12.03.2024 г. - 12.09.2024 г., ведно със законната лихва за забава считано от подаване на исковата молба – 13.05.2024 г. до окончателно плащане. Със същото въззивно решение е отхвърлен като неоснователен искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над сумата от 11 100 лева до пълния предявен размер от 128 444. 52 лева. Жалбоподателката – ищца обжалва горепосоченото въззивно рещшение в частта му, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над сумата от 11 100 лева до пълния предявен размер от 128 444. 52 лева, твърдейки че то е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че неправилно решаващият съд е изключил от брутното трудово възнаграждение за пълния отработен месец, предхождащ процесното уволнение, полученото допълнително трудово възнаграждение по реализирани клинични пътеки. Счита същото за такова с постоянен характер, предвидимо и сигурно, получавано през продължителен период от време, ежемесечно. При така определената, неправилно, база за изчисляване на размера на обезщетението по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, ищцата се счита за незаконно обезщетена, получила за целия шестмесечен период сума, съпоставима с получаваното през времетраенето на процесното трудово правоотношение нетно трудово възнаграждение за един месец. Моли въззивното решение в атакуваната част да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. с чл. 225, ал. 1 КТ да бъде уважен за целия предявен размер. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторката - ищца се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следния въпрос: „Включва ли се в брутното трудово възнаграждение за определяне на размера на задължението по чл. 225, ал. 1 КТ сумата, начислена на лекар като работна заплата за изпълнени клинични пътеки?“, който поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 50215 от 27.10.2022 г. по гр. д. № 550/2022 г. на ВКС, ІV г.о. Навежда и допълнителното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, аргументирайки се с необходимост от доразвиване на съществуващата съдебна практика. Насрещната страна по касационната жалба на ищцата – ответникът УМБАЛ „Н.И.Пирогов“ ЕАД не е подал отговор на същата. Жалбоподателят – ответник обжалва въззивното решение в частта му, с която са уважени предявените искове с правни основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, поддържайки че то е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Твърди, че трудовият договор, сключен с ищцата на 11.04.1995 г. не е бил надлежно прекратен, поради което не е било възможно възникването на ново трудово правоотношение след проведения през 2023 г. конкурс за заеманата длъжност по силата на сключеното споразумение № 1312 от 13.12.2023 г. по чл. 107 КТ. Счита, че поради това процесното уволнение е извършено съобразно с визираното в уволнителната заповед основание по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, тъй като правото на пенсия и осигурителен стаж са придобити и упражнени след сключване на единствения трудов договор от 1995 г. Моли въззивното решение в атакуваната част да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ да бъдат отхвърлени като неоснователни. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ответник поставя следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички наведени от страните по спора възражения?“; 2. „Кой е моментът и каква е формата на прекратяване без предизвестие по чл. 325, ал. 1, т. 3 и т. 8 КТ на трудов договор, сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 4 КТ?“; 3. „Нормата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ намира ли приложение при прекратяване на трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 4 КТ в хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 3 и т. 9 КТ?“; 4. „Възниква ли ново трудово правоотношение с лицето, спечелило конкурса, ако преди това то е заемало същата длъжност на основание срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 4 КТ, за чието прекратяване работодателят не го е уведомил по чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ?“, и 5. „След проведен конкурс, първоначално възникналото въз основа на трудов договор правоотношение за същата длъжност може ли да бъде изменено с допълнително споразумение към сключения договор?“. По първия въпрос ответникът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, сочейки разрешаването му в обжалваното решение в противоречие с ТР № 1/04.01.2000 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и с решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 74 от 02.07.2020 г. по гр. д. № 2701/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 133 от 23.10.2019 г. по гр.д. № 3565/2018 г. на ВКС, І г.о., решение № 190/07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на ВКС, І г.о., решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д. № 4604/2014 г. на ВКС, ІV г.о. и др., доколкото въззивният съд не се е произнесъл по възражението на ответника, че въпреки проведения конкурс през 2023 г., трудовият договор от 1995 г. между страните не е бил прекратен, а само изменен с допълнителното споразумение от 13.12.2023 г. По останалите поставени въпроси, жалбоподателят релевира допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значимост за точното приложение на закона и за развитието на правото. Ответницата по тази касационната жалба - А. И. В. подава отговор в законния срок, в който поддържа становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което те са допустими. Въззивният съд е приел въз основа на доказателствата в процеса, че страните са били обвързани от безсрочно трудово правоотношение съгласно трудов договор № 2433 от 11.04.1995 г., въз основа на който ищцата е била назначена на длъжност "научен сътрудник III степен" в Клиника по изгаряне и пластична хирургия – деца при ответника; че на 05.10.2021 г. на основание чл. 119, вр. с чл. 68, ал. 1, т. 4 КТ е сключено допълнително споразумение към трудовия договор, съгласно което страните са се съгласили да изменят срока на договора от безсрочен на срочен – до заемане въз основа на конкурс на длъжността "лекар-началник на отделение" в Клиника по изгаряне и пластична хирургия, Отделение по изгаряне и пластична хирургия при деца; че считано от 17.05.2022 г. ищцата е придобила и упражнила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 68, ал. 1 и ал. 2 КСО съгласно представено разпореждане № 12.07.2022 г. на ТП на НОИ – София - град; че със заповед № РД 26-1859/27.09.2023 г. на изпълнителния директор на ответното дружество е открит конкурс за заемане на длъжността "лекар, началник отделение" на Отделение по изгаряне и пластична хирургия при деца в Клиника по изгаряне и пластична хирургия към лечебното заведение, на който ищцата е класирана на първо място; че с допълнително споразумение от 13.12.2023 г., сключено на основание чл. 107 вр. с чл. 89 КТ и чл. 68, ал. 7 ЗЛЗ, страните са се споразумели, че считано от 14.12.2023 г. ищцата ще заема длъжността "лекар-началник отделение" в Клиника по изгаряне и пластична хирургия, Отделение по изгаряне и пластична хирургия при деца, като е уговорена срочност на трудовото правоотношение до 14.12.2026 г., и че със заповед № 90 от 05.03.2024 г. трудовото правоотношение е прекратено по инициатива на работодателя на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ - поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Решаващият съд е посочил, че е спорен въпросът дали допълнително споразумение от 13.12.2023 г. е породило ново трудово правоотношение между страните въз основа на спечеления конкурс и дали в този контекст ищцата е придобила и упражнила правото си на пенсия преди или след възникването на последното по време трудово правоотношение, прекратено от работодателя с процесната уволнителна заповед на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. За да даде отговор на този въпрос, СГС е анализирал практиката на ВКС (решение № 838 от 17.12.2010 г. по гр. д. № 1739/2009 г., IV г. о.; решение по гр. д. № 381/2009 г., IV г. о.; решение № 379 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 300/2011 г., III г. о. и др.), след което е заключил, че основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ - при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, представлява определен юридически факт, който трябва да е възникнал след сключване на трудовия договор, а не преди това. Правна възможност за прекратяване на правоотношение с лице, което към момента на възникване на трудовото правоотношение е придобило и упражнило правото си на пенсия, е предвидена в друго основание - това по т. 10а на чл. 328 КТ (ДВ, бр. 46/2010 г. в сила от 18.06.2010 г.)., т. е. тази възможност е налице за бъдещи правоотношения. По спорния въпрос кога е възникнало прекратеното с процесната уволнителна заповед трудово правоотношение между страните (въз основа на трудовия договор от 1995 г. или въз основа на проведения конкурс през 2023 г.) въззивният съд е посочил, че в чл. 68, ал. 7, вр. с ал. 1 от Закона за лечебните заведения изчерпателно са изброени длъжностите в лечебните заведения за болнична помощ, за които се провежда конкурс по КТ, измежду които е началник на клиника или отделение, т.е. заеманата от ищцата длъжност. Регламентацията на конкурса като способ за възникване на трудово правоотношение се съдържа в чл. 89 - 97 КТ, предвиждаща че трудовото правоотношение възниква с лицето, което е класирано на първо място. Разликата в начина на възникване на трудовото правоотношение определя същностните различия с трудово правоотношение, възникнало чрез сключване на трудов договор по чл. 61, ал. 1 КТ. При трудово правоотношение, възникнало въз основа на сключен трудов договор по чл. 61, ал. 1 КТ, изборът на работника или служителя за изпълнение на определена длъжност се извършва лично от работодателя, без качествата, знанията и подготовката на служителя да изпълнява длъжността да са били предмет на предварителна проверка. При проведен конкурс по реда на чл. 89 - 91 КТ, трудов договор не се сключва, а законът предвижда в тази хипотеза сключването на споразумение по чл. 107 КТ, с което работодателят и работникът или служителят да уговорят размера на трудовото възнаграждение или други условия на трудовото правоотношение. СГС е съобразил, че съгласно чл. 96, ал. 1 КТ трудовото правоотношение за конкурсна длъжност възниква с лицето, което е класирано на първо място, от деня, в който то е получило съобщението за резултата, а според ал. 3 на същата разпоредба, изпълнението на задълженията по трудовото правоотношение започва с постъпването на работа на лицето, спечелило конкурса. Поради това е приел, че между страните е възникнало трудово правоотношение въз основа на спечеления от ищцата конкурс за длъжността "лекар-началник отделение" в Клиника по изгаряне и пластична хирургия, Отделение по изгаряне и пластична хирургия при деца, считано от 06.12.2023 г. (съгласно чл. 96, ал. 1 КТ). Представеното допълнително споразумение № 1312 от 13.12.2023 г. е квалифицирал като такова по чл. 107 КТ, с което са уредени отношенията, възникнали между ищцата и ответното дружество въз основа на проведения конкурс, а не като споразумение за изменение на трудовия договор от 1995 г. Доколкото между страните в производството не е било спорно, че ищцата е придобила и упражнила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 17.05.2022 г., въззивният съд е заключил, че възникналото трудово правоотношение въз основа на конкурса от 2023 г. следва по време придобитото и упражнено от ищцата преди това право на пенсия, поради което спрямо него не е приложимо прекратителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ (приложимото основание е това по чл. 328, ал. 1, т. 10б КТ). При тези решаващи съображения, искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е приет за основателен. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, СГС е посочил, че в тежест на ищцата е да докаже, че трудовото правоотношение между страните няма срочен характер или че срокът на договора не е изтекъл към момента на приключване на съдебното дирене пред втората инстанция по съществото на спора. Счел е, че доколкото процесното трудово правоотношение е възникнало между ищеца и ответника като срочно въз основа на проведен конкурс - за срок от три години (до 14.12.2026 г.), следва да се съобрази дали този срок е изтекъл. Като е преценил, че последният не е бил изтекъл към релевантния горепосочен момент, е намерил за основателен и акцесорния иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ въззивният съд е приел за установено, че от писмените доказателства по делото се установява, че за периода от 12.03.2024 г. до 12.09.2024 г. ищцата не е постъпвала на работа по трудово правоотношение и че последният пълен отработен месец преди процесното уволнение е месец февруари 2024 г. По спорния въпрос за размера на брутното трудово възнаграждение по чл. 225, ал. 1 КТ и дали в него следва да бъдат включени получените допълнителни възнаграждения за постигнати резултати, въззивният съд е кредитирал заключението на икономическата експертиза, според което брутното трудово възнаграждение на ищцата за м. февруари 2024 г. е в размер на 3 700 лв. и в същото се включват сумите за основна заплата, клас прослужено време, управление, доплащане за повече от една специалност, при което размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за процесния шестмесечен период е 22 200 лева. По отношение на полученото допълнително възнаграждение за постигнати резултати, СГС е посочил, че съгласно чл. 20 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в брутното трудово възнаграждение извън случаите по чл. 177 и 228 КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с индивидуалния трудов договор, доколкото друго не е предвидено в КТ. Кои допълнителни трудови възнаграждения имат постоянен характер е указано в чл. 15, ал. 1 и ал. 2 от цитираната наредба. Съгласно чл. 15, ал. 2 от наредбата, допълнителни възнаграждения с постоянен характер са тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Поради това, решаващият съд е заключил, че не е достатъчно допълнителното възнаграждение да се заплаща всеки месец, а е необходимо изплащането "да зависи единствено от отработеното време", за да може да бъде определено това възнаграждение, като "възнаграждение с постоянен характер". Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешни правила за работна заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. СГС е анализирал приетите по делото Вътрешни правила за работната заплата на ответника, приети с допълнително споразумение № ЧР-03-1-1/23.02.2023 г., раздел I "Общи положения", в чл. 9 на които е посочено, че допълнителните месечни възнаграждения за постигнати резултати се разпределят от началниците на структурите по методика, утвърдена от изпълнителния директор, като същите нямат задължителен характер. В раздел ІІІ "Компоненти на работната заплата", в чл. 14, ал. 1 е уточнено, че индивидуалната заплата се състои от основно трудово възнаграждение; допълнително трудово възнаграждение, определено с нормативен акт, което се изплаща задължително и допълнително възнаграждение за постигнати резултати. По отношение на клиниката по изгаряне и пластична хирургия допълнителното възнаграждение за постигнати резултати се определя като процент от: получените приходи по клинични пътеки и амбулаторни процедури; приходите от Националната здравноосигурителна каса за интензивно лечение по клинични процедури; избор на екип; диагностика и лечение на граждани, които имат здравно осигуряване в застрахователно дружество или здравно осигурителен фонд и други. Разпределението се извършва в зависимост от икономическите показатели и положителния финансов резултат на структурата, като в чл. 27 е предвидено и намаляването им в описаните случаи (при надвишаване на допустимите разходи за месец без наличие на обективни причини; при ползване на отпуск без значение от вида му повече от 10 работни дни за един календарен месец и др.). В чл. 27, ал. 8 от горепосочените вътрешни правила е посочено, че ръководителят на отдел, клиника, отделение, лаборатория или заместник - изпълнителен директор могат да предложат да се намали или изцяло да отпадне допълнителното месечно трудово възнаграждение на един или повече служители, или на цяла структура, в случай на констатирано неизпълнение на задълженията или нарушение на трудовата дисциплина. Отделно от това в ал. 3 на чл. 28 е уредена възможността за отнемане и преразпределяне на допълнителните месечни трудови възнаграждения за постигнати резултати на определени служители в посочените в същата разпоредба случаи. Въз основа на горепосочения анализ, СГС е приел, че допълнителното трудово възнаграждение за постигнати резултати, уредено във вътрешните правила за работната заплата на ответника, е такова с непостоянен характер, като неговите размери, ред и начин на заплащане са в зависимост от генериран финансов резултат за болницата, при постигнат положителен финансов резултат на съответното отделение и при липса на основание за намаляването или отпадането им. Следователно, в случая се касае за материално стимулиране - допълнително възнаграждение с непостоянен характер, което зависи от финансовия резултат и е дължимо само за реално извършени дейности и постигнати резултати и поради това не следва да се включва в размера на брутното трудово възнаграждение на ищцата, служещо като база за определяне на размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ. При тези решаващи правни съображения, въззивният съд е намерил за основателен предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. с чл. 225, ал. 1 КТ до размера на сумата от 22 200 лева, но го е уважил за сумата 11 100 лв. поради приемане за основателно на направеното в отговора на исковата молба възражение за прихващане със заплатеното на ищцата от ответника обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ в размер на 11 100 лв. Обосновал е извода си за направеното прихващане с това, че вземанията по чл. 225, ал. 1 КТ и по чл. 220 КТ обезщетяват една и съща по естеството си вреда на уволнения (оставането му без работа). Възражението за прихващане с изплатеното на ищцата обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, въззивният съд е счел за неоснователно. Посочил е, че правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ се придобива при прекратено трудово правоотношение (независимо от основанието за прекратяване) и ако към момента на прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Плащането на обезщетението на основание чл. 222, ал. 3 КТ е еднократно - след първоначалното придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. За законосъобразността на изплащането на обезщетението на това основание е без значение, че прекратяването на трудовото правоотношение впоследствие е било признато за незаконно, ако към този момент са били налице законовите предпоставки по чл. 222, ал. 3 КТ. Доколкото между страните не е спорно, че са били налице предпоставките в полза на ищцата да бъде платено обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 25 900 лева, СГС е приел, че в случая не са налице две насрещни вземания, които да могат да бъдат прихванати. По гореизложените съображения, решаващият съд е счел за неоснователен искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над сумата от 11 100 лева до пълния претендиран размер от 128 444. 52 лева. По основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение: Поставеният от жалбоподателката – ищца единствен въпрос притежава характеристиките на правен въпрос и на общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. По него е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в цитираното в касационната жалба на ищцата решение № 50215 от 27.10.2022 г. по гр. д. № 550/2022 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по иск по чл. 213, ал. 2 КТ, но относимо и към обезщетенията по чл. 225, ал. 1 КТ, както и в решение № 493/18.06.2010 г. по гр. д. № 538/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 368/03.12.2014 г. по гр.д. № 5132/13 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 118/16.03.2012 г. по гр. д. № 1496/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 574/13.10.2025 г. по гр.д. № 49/2025 г. на ВКС, III г.о. и др. Според тази практика въпросът за характера на възнагражденията за реализирани клинични пътеки в системата на здравеопазването се свежда до тълкуване на разпоредбите на чл. 17, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ), като се възприема разбирането, че възнагражденията по клинични пътеки са по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ – възнаграждения според прилаганите системи за изплащане на труд, а не по чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ, имащи постоянен характер. Те са регламентирани от работодателя (съгласно чл. 22 НСОРЗ) в правила за работната заплата в предприятията и се разпределят между неговите работници и служители по критерий „брой изписани болни”. Поради това не се касае за допълнителни трудови възнаграждения по чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ, а за възнаграждения над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното, тъй като критерият за изплащане е извършената работа, а не само времето, през което работникът или служителят е предоставил работната си сила. Това ги отличава от допълнителните възнаграждения с постоянен характер, които са предвидими, сигурни и се изплащат заедно с основното възнаграждение, като зависят единствено от отработеното време. Затова допълнителните възнаграждения по клинични пътеки, които се определят на база извършена работа, а не на база отработено време, нямат постоянен характер. Въззивният съд е споделил и приложил горепосоченото разрешение на правния въпрос в атакуваното решение, поради което не е осъществено наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на константна практика на ВКС по поставения правен въпрос, която продължава да е актуална понастоящем, изключва осъществяването и на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което следва да се приеме, че на са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставения от ищцата правен въпрос. Първият поставен от жалбоподателя - ответник процесуалноправен въпрос съставлява общо основание за допускане на касационния контрол, тъй като всякога е от значение за крайния изход на конкретния правен спор. Спрямо него обаче не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По правния въпрос е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд в атакуваното решение. Според последната (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение № 164 от 4.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение № 190/07.02.2020г. по гр.д. № 24/2019г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. № 1241/2019г. на ВКС, І г.о., решение № 74/02.07.2020г. по гр.д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 133/23.10.2019г. по гр.д. № 3565/2018г. на ВКС, І г.о. и др., вкл. цитираните от касатора в касационната му жалба), въззивната инстанция дължи излагане на собствени фактически и правни мотиви като втора инстанция по същество, след извършване на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети относими доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. В съответствие с горепосочената практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в мотивите на обжалваното решение, решаващият съд е обсъдил всички относими към спора приети доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, като е съобразил, че с възникването на процесното трудово правоотношение въз основа на спечеления от ищцата през 2023 г. конкурс на основане чл. 96 КТ, е прекратено съгласно чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ предходното трудово правоотношение между страните по чл. 68, ал. 1, т. 4 КТ. В този контекст СГС е съобрзил всички доводи и възражения на ответника досежно законността на процесното уволнение, след което е обективирал решаващите си правни изводи за основателност на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Останалите четири въпроси на касатора – ответник (2,3,4 и 5) могат да бъдат обобщени и преформулирани от касационния съд съобразно правомощията му по чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС в правния въпрос за момента и формата на прекратяване на трудово правоотношение, възникнало на основание чл. 68, ал. 1, т. 4 КТ при проведен и спечелен конкурс за същата длъжност и сключено споразумение по чл. 107 КТ между работодателя и спечелилото конкурса лице, респективно дали възникналото трудово правоотношение въз основа на конкурса е ново такова. Така обобщен и преформулиран горепосоченият въпрос съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за крайния изход на конкретния спор. По приложението на нормите на чл. 68, ал. 1, т. 4 КТ, чл. 96 КТ и чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ, относими към отговора на въпроса, които са пълни, ясни и непротиворечиви, е формирана трайна практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав, чиято консистенция е обективирана в решение № 821 от 9.03.2011 г. по гр. д. № 445/2009 г. на ВКС, IV г. о. Според същата, съгласно чл. 96, ал. 1 КТ трудовото правоотношение за конкурсна длъжност възниква с лицето, което е класирано на първо място, от деня, в който то е получило съобщението за резултата. След възникването на трудовото правоотношение страните могат да сключат договор по чл. 107 КТ, с който да уредят по-детайлно отношенията си, но този договор има за предмет едно вече съществуващо трудово правоотношение, което може да бъде променено или прекратено, но не може да възникне втори път (затова законодателят нарича този договор споразумение). Съгласно чл. 96, ал. 3 КТ изпълнението на задълженията по трудовото правоотношение започва с постъпването на работа на лицето, спечелило конкурса. В този момент то "заема длъжността" и това е основанието за прекратяване на трудовото правоотношение с лицето, изпълнявало длъжността за времето, докато бъде заета въз основа на конкурс по чл. 68, ал. 1, т. 4 КТ. Как ще се развият впоследствие правоотношенията между работодателя и лицето, спечелило конкурса, е без значение в отношенията между работодателя и лицето, изпълнявало длъжността за времето, докато бъде заета въз основа на конкурс. Със заемането на длъжността от спечелилия конкурса, тези правоотношения по чл. 68, ал. 1, т. 4 КТ са прекратени и не може да бъдат възобновени поради последващо изменяване или прекратяване на правоотношенията между работодателя и лицето, спечелило конкурса. Моментът и формата на прекратяване на правоотношение по чл. 68, ал. 1, т. 4 КТ са регламентирани по ясен и безпротиворечив начин в нормата на чл. 325, ал. 1, т. 8 КТ и нищо допълнително не е изискуемо като поведение от страна на работника или служителя и работодателя. Поради наличието на безпротиворечива съвременна практика по пълни, ясни и непротиворечиви правни норми, следва да се приеме за неосъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по горепосочения правен въпрос. Съобразно гореизложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, вкл. на служебно проверяваните основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение