Определение № 60503 от 18.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4149/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „Н. – Транс“ ЕООД, [населено място], чрез адв. М. Г. срещу решение № 183/22.07.2020 г.по в.гр.дело № 741/2019 г. на Врачанския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 903/25.10.2019 г. по гр.дело № 64/2019 г. на Врачанския районен съд в уважената част на предявените искове от П. И. С. с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ, чл.344,ал.1,т.4 КТ, чл.224 КТ, чл.221, ал.1 КТ, чл.226,ал.3,вр.ал.2 КТ, чл.128,т.2,вр.чл.242 КТ, чл.86,ал.1 ЗЗД, в отхвърлената част на насрещния иск, предявен от „Н.-Транс“ ЕООД [населено място] с правно основание чл.221,ал.2 КТ. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят, а предявеният насрещен иск от ответника „Н. – Транс“ ЕООД с правно основание чл.221,ал.2 КТ срещу ищеца се уважи. В изложението са формулирани въпросите:1.Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество в решението си да обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка пълно и всестранно всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните? 2. Длъжен ли е съдът, когато в решението си отхвърля прието по делото заключение на вещо лице да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточните или ненаучните му изходни позиции? 3. Може ли съдът в решението си да обсъжда избирателно само отделни части от прието по делото заключение на вещо лице, като игнорира други негови части относно релевантни за спора факти? 4. Следва ли, след като съдът сам е преценил, че за установяване на определени обстоятелства се изискват специални знания да игнорира изцяло заключенията на лицата, притежаващи такива знания и да се произнесе по експертни въпроси, за които не притежава нужната квалификация и образование? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения, постановени от състави на ВКС по чл.290 ГПК, които не са приложени към изложението. Жалбоподателят поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба П. И. С. не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е недопустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение на Врачанския окръжен съд в частта, с която потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявени искове с правно основание както следва: чл.221,ал.1 КТ – за сумата 525.30 лв., обезщетение за прекратяване на трудовия договор без предизвестие в размер на едно месечно брутно трудово възнаграждение, ведно със законната лихва от 09.01.2019 г. до окончателното изплащане, чл.224,ал.1 КТ – за сумата 132.37 лв., представляваща неизплатен остатък от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 13 дни за периода 14.03.2018 г. до 26.10.2018 г., ведно със законната лихва от 09.01.2019 г. до окончателното изплащане, чл.226,ал.3,вр.ал.2 КТ – за сумата 1050.60 лв., обезщетение поради незаконно задържане на трудовата книжка на ищеца в размер на две брутни месечни трудови възнаграждения за периода от 26.10.2018 г. до 26.12.2018 г., ведно със законната лихва от 09.01.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, чл.128,т.2,вр.чл.242 КТ за сумата 315.97 лв. неизплатен остатък от трудово възнаграждение за месец октомври 2018 г., ведно със законната лихва от 09.01.2019 г. до окончателното изплащане, както и в уважената част на предявени искове по чл.86,ал.1 ЗЗД както следва: за сумата 2.75 лв. мораторна лихва върху главницата 132.37 лв. за периода 26.10.2018 г. до 08.01.2019 г. за сумата 10.95. лв. мораторна лихва върху главницата 525.30 лв. за периода от 26.10.2018 г. до 08.01.2019 г. за сумата 21.88 лв. мораторна лихва върху главницата от 1050.60 лв. за периода от 26.10.2018 г. до 08.01.2019 г. за сумата 6.58 лв. мораторна лихва върху главницата от 315.97 лв. за периода от 26.10.2018 г. до 08.01.2019 г. Съгласно разпоредбите на чл.280,ал.3, т.3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на труда и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв. Всеки от предявените искове, посочени по-горе с правно основание: чл.224 КТ, чл.221,ал.1 КТ, чл.226,ал.3,вр.ал.2 КТ, чл.128,т.2, вр.чл.242 КТ са за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на всеки от тях под 5000 лв. Следователно тези искове не попадат сред изключенията, посочени в чл.280,ал.3,т.3 ГПК. С цена до 5000 лв. е и всеки от предявените искове по чл.86,ал.1 ЗЗД, а именно: за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата 7.21 лв. мораторна лихва върху главницата от 292 лв. – неизплатен остатък от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за времето от 26.10.2018 г. до 08.01.2019 г., за сумата 12.99 лв. мораторна лихва върху главницата от 525.30 лв. за времето от 26.10.2018 г. до 08.01.2019 г., за сумата 12.55 лв. мораторна лихва върху главницата от 1050.60 лв. за периода от 26.10.2018 г. до 08.01.2019 г., за сумата 7.87 лв. мораторна лихва върху главницата 315.97 лв. за периода от 26.10.2018 г. до 08.01.2018 г. Следователно в частта от въззивното решение, с която съдът се е произнесъл по посочените искове същото не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,ал.3,т.3 ГПК. Касационната жалба в частта, с която е обжалвано въззивното решение на Врачанския окръжен съд в частта, с която се е произнесъл по цитираните искове е недопустима и следва да се остави без разглеждане, а производството по делото в същата част да се прекрати. В останалата част въззивната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. С въззивното решение съдът е потвърдил решението на Врачанския районен съд в частта, с която е признато за незаконно на основание чл.344,ал.1,т.1 КТ уволнението на П. И. С., извършено със заповед №045 от 05.11.2018 год. на управителя на „Н. – Транс“ ЕООД, [населено място] и е отменена същата заповед като незаконосъобразна, съответно е допусната на основание чл.344,ал.1,т.4 КТ поправка в трудовата книжка на ищеца и е отхвърлен като неоснователен предявения от „Н. – Транс” ЕООД иск с правно основание чл.221,ал.2 КТ. За да постанови тази резултат въззивният съд е приел за безспорно между страните по делото, че са били в трудово правоотношение, по силата на сключен между тях трудов договор №066 от 14.03.2018г., като ищецът П. С. е бил назначен на длъжност "спедитор", за неопределено време и на пълен работен ден, с шестмесечен срок на изпитване, уговорен в полза на работодателя. В договора е посочено, че срокът за изплащане на трудовото възнаграждение е до 25-то число на месеца, дължимо за предходния отработен месец. В процесния трудов договор не е посочено мястото на изпълнение на трудовата функция на ищеца. Приел е, че с молба от 22.10.2018г., подписана с квалифициран електронен подпис, ищецът е отправил до електронния адрес на работодателя молба за прекратяване на трудовото му правоотношение на основание чл. 325, ал. 1 т. 1 от КТ, по взаимно съгласие на страните, като в случай, че молбата не бъде приета, да се счита от работодателя за едномесечно предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ. Изявлението на ищеца е получено в електронната поща на работодателя на датата на изпращането му, което е установено от приложения отчет за изпращане на електронно съобщение. Посочено е, че върху отпечатания на хартия вариант на молбата е поставена резолюция "не" от представляващото работодателя лице с дата - 23.10.2018г. Съдът е приел, че на 26.10.2018г. ищеца С. е изпратил втора молба до електронния адрес на работодателя, подписана от него с квалифициран електронен подпис, с която последният е отправил до управителя на ответното дружество изявление, че считано от датата на получаване на същата прекратява трудовото правоотношение между страните едностранно и без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ – поради забавянето на изплащането на трудовото му възнаграждение. Изявлението на ищеца е получено в електронната поща на работодателя на датата на изпращането му. Върху отпечатания на хартия вариант на молбата е поставена отново резолюция "не" от представляващото работодателя лице. Посочено е, че по делото са приложени разпечатки от електронна кореспонденция между "Н. – Транс" ЕООД и негови клиенти, в която като лице за контакт е посочен ищецът П. С., както и разпечатки от електронна кореспонденция между ищеца и интернет платформата "спедитор.нет". Прието е за установено от последната разпечатка, че профилът на ищеца в посочената платформа е изтрит на 22.10.2018 г. след постъпило писмено искане от страна на св.А. Н., в качеството на пълномощник на ответника, с аргументите,че ищецът вече не е служител на дружеството. Приел е, че с писмо от 26.10.2018г. работодателя е поискал на основание чл. 193, ал. 1 от КТ писмени обяснения от ищеца С. за неявяването му на работа за времето от 18.09.2018г. до 21.09.2018г. и от 08.10.2018г. до 26.10.2018 г. Към писмото е приложена товарителница, за изпращане на писмото до ищеца, като липсват доказателства за получаването му. Със заповед № 045/ 05.11.2018г. управителят на "Н. – Транс" ЕООД е прекратил трудовото правоотношение на ищеца дисциплинарно, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, във вр. с чл. 188, т. 3 от КТ, като в заповедта липсват конкретни основания и мотиви за налагането на дисциплинарно наказание "уволнение". Посочено е, че по делото е представен констативен протокол № 1 от 29.10.2018г., в който е записано, че ищецът не се е явявал на работа в периода от 18.09.2018г. до 29.10.2018г. Протоколът е подписан от управителя на ответното дружество И. Н. и от нейния съпруг А. Н.. Обсъдени са показанията на разпитаните по делото свидетели. От правна страна е прието, че в случая страните не спорят, че процесното трудово правоотношение е било прекратено. Приел е, че е спорно на какво основание е било прекратено. Според съда при наличие на конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение конститутивно действие има това, чийто фактически състав е настъпил по-рано. Посочил е, че законът дава възможност на страна по трудовото правоотношение да иска поправка на вписаното основание за уволнение, като в прилагането на института няма спор или колебание, че за успешно провеждане на този иск е необходимо установяването на действителното основание за прекратяване на трудовите правоотношение. Прието е, че в случая ищеца твърди, че той е прекратил първи трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Прието е, че правната норма на чл. 327 КТ представлява материално субективно преобразуващо право на работника или служителя да прекрати едностранно трудовия договор с работодателя, като неговото упражняване не е свързано с предварително уведомяване на последния. Прието е още, че правото на едностранно прекратяване на трудовия договор се осъществява с едностранно волеизявление, като то трябва да е ясно, недвусмислено, безусловно и в писмена форма. Посочено е, че разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ не поставя други условия за прекратяване на трудовия договор, освен забавяне на изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение. Изведен е извод, че е достатъчно обективно работодателят да е забавил изплащането на уговореното между страните трудово възнаграждение или обезщетение изцяло или частично, за да може работникът или служителят да се възползва от правото си по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Въззивният съд е приел, че според разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ трудовото правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора, че законът не прави разлика между прекратяването на трудов договор без предизвестие от работодателя и прекратяване на трудов договор без предизвестие от работника. И за двата случая нормата сочи, че трудовото правоотношение се счита за прекратено от датата на получаване на писменото изявление /на работодателя или на работника/. Формиран е извод, че законът не поставя момента на прекратяване на трудовия договор в зависимост от това дали фактически е налице основанието, посоченото от работодателя или от работника за прекратяване на договора. Прието е, че случая е установено от неоспореното и прието по делото заключение на съдебно – счетоводната експертиза, че ищецът не е подавал молба за ползване на платен годишен отпуск за периода на действие на трудовото му правоотношение с ответника и му е изплатено трудово възнаграждение в размер по-нисък от дължимия за месеца и значително след падежа, който е бил на 26.10.2018г. Изведен е извод, че писмото за искане на обяснения за дисциплинарната процедура до ищеца /без данни за връчването му/ е предадено на куриер също на 26.10.2018г., а констативният протокол за неявяване на работа и заповедта за уволнение са от по-късни дата, съответно 29.10.2018г. и 05.11.2018г. Преценен е за правилен извода на районният съд, че ищецът е узнал за намеренията на работодателя да му търси дисциплинарна отговорност едва впоследствие. Прието е, че работодателя е получил заявлението на ищеца по чл. 327, ал.1,т.2 от КТ на 26.10.2018г., поради което от тази дата сключеният между страните трудов договор е прекратен и налагането на дисциплинарно наказание "уволнение" след тази дата не може да породи правно действие, тъй като вече не съществува трудово правоотношение. Съдът е приел, че процесната заповед, с която на ищеца е наложено дисциплинарното наказание "уволнение" е незаконосъобразна. Прието е, че в същата липсва описание на извършеното нарушение, времето на извършването му и мотиви за налагане на наказанието, които са задължителни реквизити по смисъла на чл. 195, ал. 1 от КТ. Преценен е за неоснователен доводът във въззивната жалба, че първоинстанционното решение е недопустимо, в частта,с която съдът е уважил иска с правно основание чл.344,ал.1,т.4 от КТ, с посочване,че този иск не е самостоятелен и при оспорване на уволнението е недопустим поради липса на правен интерес. Според въззивния съд правилно районният съд е разгледал по същество предявения иск и е приел, че трудовото правоотношение следва да се счита прекратено от ищеца на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, тъй като това е по-рано осъществилото се правно основание, както и че правилно е уважил иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ. Прието е, че повторното прекратяване на трудовия договор, след като първоначалното изявление на една от страните за прекратяването му е достигнало до насрещната е извършено при липсващо субективно право за това, поради което не поражда правно действие, а издадената от работодателя заповед за уволнение подлежи на отмяна. Прието е, че аргумент в подкрепа на извода за допустимост на иска за поправка на вписаното в трудовата книжка прекратително основание е, че ако този иск не бъде разгледан, в трудовата книжка ще остане вписано основанието по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. При тези съображения съдът е приел, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ е допустим и основателен и в тази част първоинстанционното решение е потвърдено. При тези съображения първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ е уважен е потвърдено. По отношение на предявения от ответника насрещен иск с правно основание чл.221,ал.2 КТ съдът е възприел изводите на районния съд, че с оглед липсата на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца по чл.330,ал.2,т.6 КТ същият следва да бъде отхвърлен изцяло. По правните въпроси: В изложението на жалбоподателя са изложени доводи за наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Врачанския окръжен съд по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност. Това основание съдът преценява, че не е установено по делото. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение на Врачанския окръжен съд, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С решение № 138/03.10.2017 г. по гр.дело № 5037/2016 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, обективирана в решения на състави, постановени по чл.290 ГПК, според която въззивният съд е инстанция, която решава спора по същество. Затова този съд е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани и непредставени от жалбоподателя решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Правният въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с тази практика на ВКС. Решаващите правни изводи в обжалваната част на решението са формирани след като съдът е обсъдил всички допустими и относими доказателства по делото – приложените писмени доказателства, показанията на разпитаните по делото свидетели, заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана от първоинстанционния съд СИЕ, доводите и възраженията на всяка от страните. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори и трети въпрос от изложението. Същите са неотносими към решаващите правни изводи на съда по предявения иск с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ, съответно чл.344,ал.1,т.4 КТ и предявения насрещен иск с правно основание чл.221,ал.2 КТ. С въззивното решение по иска по чл.344,ал.1,т.1 съдът е възприел заключение на вещо лице по назначената СИЕ, което не е оспорено от страните, за да обоснове извод, че на ищеца е изплатено трудово възнаграждение в размер по-нисък от дължимия за месеца и значително след падежа, който е бил на 26.10.2018 г. В същото заключение са изложени два варианта за размер на дължимо от работодателя трудово възнаграждение на ищеца за месец октомври 2018 г., което е предмет на предявен иск с правно основание чл.128,т.2,вр.чл.242 КТ. Въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по този иск не подлежи на касационно обжалване. А формулираните въпроси касаят решаващите правни изводи на съда по иска с правно основание чл.128,т.2,вр.чл.242 КТ. Следователно по втори и трети въпроси от изложението не са обуславящи решаващите правни изводи на съда по иска с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ, както и по иска по чл.344,ал.1,т.4 КТ, както и по насрещния иск по чл.221,ал.2 КТ, и поради това не покриват изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по тези въпроси, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Същият не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора по иска по чл.344,ал.1,т.1 и т.4 КТ, както и по предявения насрещен иск по чл.221,ал.2 КТ. Поради това съдът преценява, че въпросът не е правен. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение