Определение № 1093 от 06.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4678/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Реално и вълшебно” ЕООД, ЕИК[ЕИК], действащо чрез управителя си М. А., срещу въззивно решение № 2771 от 09.05.2024 г., постановено по в. гр. дело № 11395/2022 година по описа на Софийски градски съд (СГС), с което е потвърдено решение № 8986 от 08.08.2022 г., постановено по гр. дело № 33480/2021 г. по описа на СРС, 70-ти състав, в обжалваните части.

С потвърденото първоинстанционно решение съдът е признал за незаконно уволнението на Р. С. Г., извършено със заповед № 7/09.04.2021 г. на управителя на „Реално и вълшебно“ ООД, и го отменил на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ; осъдил е „Реално и вълшебно“ ООД на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ да заплати на Р. С. Г. сумата от 3 053.46 лева - обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради уволнението за периода от 01.06.2021 г. до 09.10.2021 г.; на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 127.23 лева, представляваща брутен размер на полагащото му се обезщетение за неизползвани 3 дни платен годишен отпуск; на основание чл. 226, ал. 2 КТ сумата от 1 484.33 лева, представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудовата му книжка за периода от 01.06.2021 г. до 19.07.2021 г., вкл., като е отхвърлил иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за горницата до пълния предявен размер от 5 598 лева и за периода от 09.10.2021 г. до 01.12.2021 г., иска по чл. 224, ал. 1 КТ за горницата до пълния предявен размер от 254.45 лева, иска по чл. 226, ал. 2 КТ за горницата до пълния предявен размер от 1 823.59 лева и за периода от 20.07.2021 г. до 29.07.2021 г., и иска по чл. 213, ал. 2 КТ за сумата 1 822 лева - обезщетение за недопускане до работа за времето от 02.04.2021 г. до 01.06.2021 г., като неоснователни.

Първоинстанционното решение не е било обжалвано в частта му, в която исковете са отхвърлени. Обжалвано е от ответника, настоящ касатор, в останалата му част.

В касационната жалба въззивното решение се обжалва в неговата цялост с твърдения, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК като поставя следните въпроси:

1. Допустимо ли е установяване на дисциплинарно нарушение от страна на работодателя в условията на косвено доказване посредством косвени доказателства в производство по чл. 344 от КТ?

2. Допустимо ли е използването на видеозаписи в производството по чл. 344 от КТ? Допустимо ли е доказването на дисциплинарното нарушение от страна на работодателя посредством видеозаписи?

3. Осъществено ли е процесуално нарушение от страна на въззивния съд при недопускането на доказателствено искане, релевирано на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК, за събиране на доказателства, които не са били допуснати от страна на първоинстанционния съд поради съществени процесуални нарушения или при събирането им в хода на съдебното дирене пред първата инстанция са били осъществени съществени процесуални нарушения?

4. С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички възражения във въззивната жалба, то следва ли въззивният съд да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения?

5. Съставлява ли процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 от ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства?

6. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор?

7. Следва ли мотивите на съдебното решение и в частност въззивното, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респективно неоснователни?

8. Посредством какви доказателствени искания е допустимо установяването на задължението, вменено на работодателя по силата на чл. 193, ал.1 от КТ, в производство по чл. 344 от КТ?

Отделно се твърди, че обжалваното решение е вероятно нищожно или недопустимо, както и постановено при очевидна неправилност.

Ответната по касационната жалба страна, действаща чрез своя процесуален представител адвокат И. Д. Е. от САК, е депозирала отговор на касационната жалба със становище за нейната недопустимост поради просрочие, евентуално - неоснователност.

Настоящата касационна инстанция приема, че депозираната касационна жалба е процесуално допустима в частта, в която въззивното съдебно решение се обжалва в частта му на уважените по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ искове. Подадена е в срок ( препис от обжалваното решение e връчен на касатора на 27.05.2024 г., а касационната жалба е подадена чрез ССЕВ на 27.06.2024 г.), от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

В останалата й част касационната жалба се явява недопустима, поради обстоятелството, че същата има за предмет искове с цена на иска под посочения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК праг за касационно обжалване. Касационната жалба по отношение на уважените по чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 226, ал. 2 КТ искове следва да се остави без разглеждане, а касационното производство да се прекрати в тази му част.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че не е спорно по делото, че страните са обвързани от трудово правоотношение на основание сключен между тях трудов договор от 15.02.2021 г. с условие за обучение по време на работа по реда на чл. 230, ал. 1 КТ като обучението е свързано с договор № МЗ-3-01-07-2857 за осигуряване на заетост по проект "Нова възможност за младежка заетост" по заявка № МЗ-3-01-07- 55441, по силата на който трудов договор ищецът Р. Г. към датата на издаване на атакуваната в настоящото производство заповед е работил при ответника на длъжност - "изпълнителен продуцент-телевизия"; че не е спорно и това, че със заповед №27/09.04.2021 г. на управителя на "Реално и вълшебно” ООД на ищеца е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ е прекратено трудовото му правоотношение.

Въззивният съд е посочил, че от заповедта за налагане на дисциплинарно наказание се установява, че същото е наложено на ищеца за това, че от 01.04.2021 г. до 09.04.2021 г. същият не се е явявал на работа без уважителна причина и без разрешение от страна на работодателя; на 01.04.2021 г. престоят в офиса от страна на работника е под 2 часа за целия работен ден; на същата дата е упражнил въздействие над останалите служители да не се явят на работа без уважителна причина, както и да не отговарят на телефонните обаждания на управителя, с което е лишил ответника от възможността да извършва част от основната си дейност - създаване на телевизионна програма; както и е подбудил да не се явяват на работа без уважителна причина и други три лица, от които едно лице доброволец и две нови лица, за които е предвидено да започнат работа; злоупотребил е с доверието на работодателя като е насърчил останалите служители към унищожаване на интелектуална собственост с оглед бламиране на цялостната дейност на работодателя и унищожаване на собствеността му чрез изтриване на работните файлове с леъри от компютрите в офис.

Съдът е констатирал, че в заповедта за уволнение е посочено, че установеното поведение на ищеца представлява нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187 КТ, както следва: т. 1 - Закъснение, преждевременно напускане на работа и неявяване на работа в продължение на 7 работни дни; т. 8 - Злоупотреба с доверието на работодателя; т. 9 - Увреждане на интелектуалното имущество на работодателя и разпиляване на материали, суровини, енергия и др.; т. 10 - Неизпълнение на трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, определени при възникването на трудовото правоотношение като работодателят е преценил, че така вменените на ищеца дисциплинарни нарушения, ценени по реда на чл. 190, ал. 2 КТ, обуславят най-тежкото дисциплинарно наказание, съобразно разпоредбите на чл.190, ал. 1, т. 2, т. 4 и т. 7 КТ.

Въззивният съд е разгледал релевираното от въззиваемата страна възражение за недопустимост на въззивната жалба като подадена от лице, което няма надлежна представителна власт по смисъла на чл. 30, ал. 1 от ГПК да представлява дружеството-работодател, като е отхвърлил същото като неоснователно. Обобщил е мотивите на първоинстанционния съд, с които е уважен предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, а именно: че при носената от работодателя тежест за пълно и главно доказване, изрично указана му с доклада на делото, да установи в процеса твърдените в уволнителната заповед нарушения на трудовата дисциплина, извършени от ищеца, по делото се установява единствено закъснението на ищеца за работа на 01.04.2021 г., което нарушение на трудовата дисциплина обаче не е достатъчно тежко по смисъла на чл.189, ал.1 КТ да обуслови налагане на дисциплинарното наказание "уволнение", предвид на което е прието, че оспорената заповед за уволнение се явява незаконосъобразна.

Въззивният съд е достигнал до извода, че така изложените от първоинстанционния съд мотиви са законосъобразни, постановени при правилно прилагане на материалния и процесуалния закон в съответствие с доказателствата по делото, поради което на основание чл. 272 ГПК е препратил изцяло към тях.

Отделно от това е обсъдил доводите във въззивната жалба като е изтъкнал, че дисциплинарната отговорност е отговорност за виновно неизпълнение на задълженията на работника или служителя по индивидуалното му трудово правоотношение с работодателя; реализира се чрез налагане на предвидено в закона дисциплинарно наказание, но след като бъдат изслушани или приети обясненията на работника, или служителя по отношение на дисциплинарното нарушение и въз основа на мотивирана заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.

В конкретния случай въззивният съд не е споделил довода на работодателя, че е спазена процедурата по реда на чл. 193 от КТ преди налагане на дисциплинарното наказание "уволнение" на ищеца като е изискал от него да даде обяснения за всички описани в оспорената заповед нарушения на трудовата дисциплина. Съдът е посочил, че видно от представено по делото искане за обяснения изх. № 001/05.04.2021 г., неоспорено от страните, се установява, че съгласно чл. 193 КТ работодателят е изискал от ищеца обяснения за това, че на 01.04.2021 г. от 09:30 часа е отсъствал от работа без предупреждение и насърчил подчинените си служители също да отсъстват, както и да извършат груба кражба и унищожаване на собствеността на продуцента, изтривайки работните файлове на работните варианти на създадената аудиовизуална продукция, собственост на продуцента.

Съдът е посочил, че за останалите, описани в заповедта, нарушения на трудовата дисциплина - неявяване на работа за дните след 01.04.2021 г. до 09.04.2021 г., насърчаване на подчинените служители да не отговарят на телефонните обаждания на управителя, подбуждане да не се явяват на работа без уважителна причина и други три лица, от които едно лице доброволец и две нови лица, за които е предвидено да започнат работа, по делото, не са представени доказателства работодателят да е искал обяснения от ищеца по реда на чл. 193 КТ, тъй като по делото, според въззивния съд, няма ангажирани доказателства, че работодателят е изискал от работника обяснения по реда на чл.193 от КТ за тези конкретни нарушени – респ. съдът е приел, че оспорената заповед за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" досежно описаните в нея нарушения на трудовата дисциплина, а именно: неявяване на ищеца на работа за дните след 01.04.2021 г. до 09.04.2021 г., насърчаване от страна на ищеца на подчинените му служители да не отговарят на телефонните обаждания на управителя, подбуждане от страна на ищеца да не се явяват на работа без уважителна причина, се явява незаконосъобразна.

По горните аргументи въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото се установява по несъмнен начин, че работодателят е спазил процедурата по чл. 193, ал. 1 от КТ за налагане на дисциплинарното наказание "уволнение" по отношение на останалите вменени със заповедта нарушения - отсъствие от работа без предупреждение на 01.04.2021 г. в 09:30 часа; упражняване на въздействие над подчинените си служители да не се явят на работа през въпросния ден и злоупотреба с доверието на работодателя, като насърчаване на служители към унищожаване на интелектуална собственост на ответника чрез изтриване на работните файлове с леъри от компютрите в офиса.

Въззивният съд е споделил напълно приетото от първостепенния съд, че визираното в уволнителната заповед на ищеца нарушение „отсъствие от работа без предупреждение на 01.04.2021 г. в 09:30 часа“ се установява от доказателствата по делото, но не се е съгласил с довода на работодателя, че в хода на делото е доказано, че са извършени от ищеца и останалите посочени по-горе и описани в оспорената заповед нарушения на трудовата дисциплина.

Въззивният съд е достигнал до извода, че по делото не се установява описаното в уволнителната заповед поведение на ищеца, изразяващо се в това, че е упражнил въздействие върху свои подчинени да не се явят на работа на 01.04.2021 г., както и че е насърчавал служители към унищожаване на интелектуална собственост на работодателя чрез изтриване на работни файлове с леъри от компютрите в офиса, тъй като доказателства в подкрепа на поддържаното в горния смисъл твърдение по делото няма ангажирани.

Съдът е приел за неоснователен довода на работодателя, че първостепенният съд, за да обоснове извода, че по делото е останал недоказан факта за твърдяното от работодателя поведение на ищеца, изразяващо се в това, че е упражнил въздействие върху свои подчинени да не се явят на работа на 01.04.2021 г., както и че е насърчавал служители към унищожаване на интелектуална собственост на работодателя чрез изтриване на работни файлове с леъри от компютрите в офиса, е кредитирал показанията на свидетелката В. А., без да отчете факта за силно изразената заинтересованост на тази свидетелка с оглед обстоятелството, че същата е предявила искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал.1 КТ срещу "Реално и вълшебно“ ООД.

Съдът е коментирал, че в случая следва да се отбележи, че разпитът на свидетелката В. А. е допуснат по искане на ответника, като същият е имал възможност да посочи и ангажира други гласни доказателства, но не е сторил това; че показанията на свидетелката В. А., ценени при условията на чл. 172 от ГПК, следва да бъдат кредитирани, тъй като са дадени в резултат на нейни преки и непосредствени впечатления, логично последователни са и не са противоречиви, а напротив - кореспондират с показанията на разпитания свидетел И. И., взаимно допълващи са, както и напълно съответстват на фактите и обстоятелствата, които се установяват от останалите събрани по делото доказателства, в т.ч. видеоматериал от камерата в офиса на работодателя и заключения на СТЕ, които не са били оспорени от страните.

На следващо място въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката В. А. и на свидетеля И. И., като е приел, че от тях не се установява твърдяното от работодателя поведение на ищеца, изразяващо се в това, че е упражнил въздействие върху своите подчинени да не се явят на работа на 01.04.2021 г., както и че е насърчавал тези служители към унищожаване на интелектуална собственост на работодателя чрез изтриване на работни файлове с леъри от компютрите в офиса, напротив - свидетелката В. А. е категорична, че на нея никой не й бил казвал да трие файлове; в офиса се заговорило за триене, но ставало въпрос за лични файлове, които всеки държал на компютъра си; в същия смисъл са и показанията на свидетеля И. И., който е заявил пред съда, че ищецът не е приканвал служителите да трият служебни файлове и ако нещо било изтрито, това били лични файлове на служителите и техни акаунти в социалните мрежи.

На следващо място въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на работодателя, че първостепенният съд не е анализирал останалите събрани по делото доказателства доколкото се твърди, че от приетия като доказателство видеоматериал от камерата в офиса на работодателя и съдебно-техническа експертиза се доказва вмененото на ищеца поведение, описано в оспорената заповед, като извършено нарушение по чл.187, ал.1, т.8, пр.1 КТ - злоупотреба с доверието на работодателя, изразяващо се в унищожаване на 01.04.2021 г. на интелектуална собственост на работодателя чрез изтриване на работни файлове на създадена продукция. Съдът е достигнал до извода, че в случая, дори и да се приеме, че от приетия като доказателство видеоматериал се установява, че на посочената дата ищецът в присъствието на подчинените си служители И. И., В. А. и М. Т. е изрекъл думите "аз ще ги изтрия" и "изтрихме", липсват каквито и да е било доказателства, дори и косвени такива, че те се отнасят и са казани по повод на работни файлове, както и не се установява твърдението на ответника, че работни файлове въобще са били изтрити.

Въззивният съд е посочил, че в процесната заповед дисциплинарното нарушение, което работодателят твърди, че е извършено от ищеца, е описано като "изтриване на работните файлове от компютрите в офиса", т.е. не са индивидуализирани въпросните работни файлове, които се твърди да са изтрити от ищеца, поради което се налага извода, че заповедта не е в достатъчна степен мотивирана /допуснато е нарушение на императивната норма на чл. 195 от КТ/, тъй като липсва индивидуализация на въпросните работни файлове, които се твърди да са изтрити от ищеца, не е конкретизирано и тези работни файлове към коя създадена продукция се отнасят. Съдът е приел, че работодателят не е ангажирал убедителни доказателства, които да установяват, че ако е имало изтриване на работни файлове /от компютър, на който е работил ищецът/, то това е станало лично от него на 01.04.2021 г.

На следващо място въззивният съд е счел за неоснователно релевираното във въззивната жалба твърдение, че от приетия като доказателство по делото констативен протокол, съставен от трето неучастващо по делото лице - "Съпротиво" ЕООД, се установява факта, че на 01.04.2021 г. от работна станция № 1 са изтрити огромно количество файлове, което вероятно е умишлено. Съдът е изложил съображения, че констативният протокол е частен свидетелстващ документ, но изрично е оспорен от ищеца, същият няма материална доказателствена сила като ответникът не е поискал допускане на съдебно-компютърна експертиза с относими задачи, с която евентуално би могло да се установят верността на фактите, отразени в приетия по делото констативен протокол по отношение на самото деяние, евентуално че изтриването на файловете е станало на 01.04.2021 г., както и дали е възможно тази дата на изтриване да бъде манипулирана, съответно и да се изчисли време на изтриване на фаловете от "работна станция №1". От представения видеозапис, според въззивния съд, не се установява ищецът да изтрива неустановените работни файлове, нито това е доказано с други допустими в закона доказателствени средства.

С оглед изложеното въззивният съд е достигнал до извода, че при доказателствена тежест за работодателя по делото не е установено по категоричен начин, че ищецът е извършил вменените му с оспорената заповед нарушения, изразяващи се в упражняване на въздействие над подчинените си служители да не се явят на работа на 01.04.2021 г., насърчаване на служителите към унищожаване на интелектуална собственост на ответника чрез изтриване на работни файлове с леъри от компютрите в офиса, както и че лично е увредил интелектуалното имущество на работодателя чрез изтриване на работни файлове от създадена продукция, което е довело до бламиране на цялостната дейност на работодателя – т. е. в тази връзка не са налице основанията в закона, обуславящи ангажирането на дисциплинарна отговорност на ищеца за твърдяното от работодателя му поведение.

Въззивният съд, приемайки че ищецът е извършил единствено твърдяното в уволнителната заповед нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в закъснение за работа на 01.04.2021 г., без да предупреди работодателя и без да е налице уважителна причина за това, е достигнал до извода, че същото не е достатъчно тежко по смисъла на чл. 189, ал.1 КТ и не е съразмерно на наложеното дисциплинарното наказание "уволнение" – следователно оспорената заповед №7/09.04.2021 г. на управителя на "Реално и вълшебно" ООД, с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ е прекратено трудовото му правоотношение, се явява незаконосъобразна и като такава подлежи на отмяна.

По иска с правно основание чл. 344 ал, 1. т. 3 КТ за присъждане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в частта, в която същият е уважен, въззивният съд е приел, че ищецът по категоричен начин е установил с оглед ангажираните пред първата инстанция доказателства. че през процесния период не е полагал труд при друг работодател и искът се явява основателен в присъдения размер.

По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ в частта, в която същият е уважен като е присъдено на ищеца обезщетение за неизползвани 3 дни платен годишен отпуск, въззивният съд е приел, че така постановеното съдебно решение се явява правилно и законосъобразно, тъй като обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ безусловно се дължи към датата на уволнението на работника или служителя независимо от законосъобразното му извършване.

По предявения иск с правно основание чл. 226, ал. 2 от КТ в частта, в която същият е уважен като е присъдена на ищеца сумата от 1 484.33 лв., представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудовата му книжка за периода от 01.06.2021 г. до 19.07.2021 г. вкл., въззивният съд е изложил мотиви за основателност на този иск в присъдения размер.

С оглед изложените съображения въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение в относимите му части.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

Касационната инстанция не установява вероятна нищожност или вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Такива пороци на решението са посочени бланкетно от страна на касатора без съответната обосновка.

Що се отнася до поставените от касатора в изложението му въпроси, същите следва да се обособят в две групи. На първо място, касаторът поставя въпроса по какъв начин и с какви доказателствени средства работодателят следва да докаже, че работникът е извършил вменените му със заповедта за уволнение дисциплинарни нарушения, и на второ място - какви са задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на спора. Въпросите са обуславящи за решаващия правен извод в атакуваното решение и са от значение за крайния изход на конкретния правен спор, т. е. осъществява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване.

Що се отнася до посочения от касатора специален критерий за допускане на решението на касационен контрол, настоящата инстанция съобрази следното:

По първия обобщен въпрос:

В решение по гр. д. № 1036/2016 г. на четвърто г.о. на ВКС, решение по гр. д. № 795/2014 г. на четвърто г.о. на ВКС, решение № 60329 от 21.12.2021 г. по гр. дело № 838 по описа за 2021 г. на четвърто г.о на ВКС, решение № 50263 от 17 януари 2023 г. по гр. д. №1480/2022 г. на трето г. о. на ВКС е обобщена трайната практика на ВКС и съдилищата по първия от въпросите, а именно: съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, при трудов спор по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ с предмет (не)законосъобразността на наложено дисциплинарно наказание "уволнение", изцяло в тежест на ответника-работодател е да докаже по делото, че ищецът-работник/служител е извършил изброените в процесната заповед за уволнение дисциплинарни нарушения, и ако не ги е доказал с допустимите по ГПК доказателствени средства следва да се приеме, че уволнението е незаконосъобразно. В исковото производство по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, при оспорване от страна на ищеца той да е извършил дисциплинарните нарушения, ответникът-работодател, за когото е тежестта за доказване, може да установи (да докаже) извършването им чрез всички допустими по ГПК доказателствени средства, като следва да проведе главно пълно доказване – по несъмнен начин – на всички конкретни спорни обстоятелства, чрез които съгласно изложеното в заповедта за дисциплинарно уволнение, е осъществено всяко едно от посочените дисциплинарни нарушения.

Доказването е процес по установяване на истината относно фактите, релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда. Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство, и се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел. За насрещното доказване е достатъчно и само непълно доказване, при което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства. В установената практика на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 31 от 9.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 61 от 1.03.2016 г. по гр. дело № 4578/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 50180 от 12.10.2022 г. по гр. дело № 3675/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 50161 от 24.10.2022 г. по гр. дело № 3574/2021 г. на ВКС, III г.о., и други, е прието, че пълното доказване може да бъде осъществено и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено, като те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Всяко едно от предвидените в процесуалния закон доказателствени средства може да бъде източник на косвено или пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнение с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 12 и чл. 235 ГПК. Следователно пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, при които е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, указан чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил.

Независимо от липсата на изрично посочване на видео или аудио носителите като веществено доказателство, след като съдържащите се в тях данни могат да бъдат интерпретирани по съответния ред, дори с използването на специални знания, същите могат да бъде използван за целите на доказването в гражданския процес.

В настоящия случай доказателствената тежест е правилно разпределена и ответникът-работодател е използвал възможността да представи и да поиска събирането на различни доказателства. Към делото е приобщен видеозапис от камера за наблюдение, спрямо който по реда на чл. 204, ал. 1 ГПК съдът е допуснал оглед, а съдържанието му е изследвано от съдебно-техническа експертиза. Събрани са гласни и писмени доказателства.

Несъгласието на касатора с извода на въззивния съд при анализ на събраните доказателства не може да обоснове наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По втория обобщен въпрос:

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение № 102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение № 50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение № 145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др.

В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение.

Що се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК, нормата е ясна и по тълкуването й има многобройна съдебна практика, вкл. по чл. 290 ГПК. Не се преклудира възможността за сочене и допускане на съществували и известни на страната при разглеждане на делото в първа инстанция доказателства за установяване на съществуващи и известни, но незаявени обстоятелства поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения, още и за съществуващи и известни й доказателства относно релевантни и надлежно въведени по делото обстоятелства, които доказателства не е посочила поради допуснати нарушения от първостепенния съд, а също и за поискани, но недопуснати от първоинстанционния съд доказателства поради нарушения на съдопроизводствените правила.

Въззивният съд в настоящия случай се е съобразил с нормата на чл. 266, ал. 3 ГПК по повод направените пред въззивната инстанция доказателствени искания на работодателя, който е поискал оглед по реда на чл. 204, ал. 1 ГПК на представените от него видео и аудио файлове на приложения по делото CD носител. Видно от протокола на проведеното на 03.06.2022 година съдебно заседание първоинстанционният съд е допуснал и извършил такъв оглед, поради което искането повторно да се извърши такъв оглед от въззивната инстанция и при липса на обосновка за това, е преценено от въззивния съд като неоснователно.

Следва да се отбележи още, че въззивният съд самостоятелно е установил фактическата обстановка и е извършил цялостна преценка на събрания в хода на производството доказателствен материал, който е обсъдил подробно в своето решение. Обсъждайки спорните въпроси в производството, въззивният съд категорично е изтъкнал собствените си съображения относно дадените факти, поради което е спазил задължението си да изрази мотиви, обсъждайки всички възражения и правни доводи на страните. Подробно са обсъдени и въпросите, касаещи визираните в заповедта за уволнение дисциплинарни нарушения, вменени на ищеца, чрез задълбочен анализ на свидетелските показания.

Обжалваното въззивно решение е мотивирано и съобразено с отговора на въпроса за задълженията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора да формира и мотивира свой самостоятелен правен извод, поради което не се обосновава наличието на специалния критерий за допускане на решението на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос.

Що се отнася до посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да се отбележи, че изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа неправилно разбиране от страна на касатора на това основание, подробно разяснено с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Съгласно приетите в него правни разрешения точното приложение на закона, като допълнително основание, предполага наличие на съдебна практика, отразяваща неправилно тълкуване на закона или наличие на нуждаеща се от осъвременяване практика на съда. В случая касаторът не се позовава на съдебна практика, която счита за неправилна или нуждаеща се от промяна, нито аргументира непълнота, неяснота или противоречива съдебна практика по обсъжданите въпроси.

С формулираните в изложението въпроси не е обосновано и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като липсва позоваване за разрешаване от въззивния съд в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз.

Твърденията в изложението за очевидна неправилност на решението са неоснователни. Настоящият състав намира, че въззивното решение не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

С оглед изложеното, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение на касационно обжалване в разглежданата му част.

Достъп до касационен контрол по отношение на уважените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ следва да бъде отказан. На ответната по касация страна следва да се присъдят направените от нея разноски в касационното производство в размер на 600 лева или 306.78 евро.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение