Определение № 250 от 04.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4241/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Градски транспорт“ ЕАД срещу въззивно решение № 1005 от 02.06.2021 г. по в. гр. д. № 634/2021 г. на Окръжен съд – Варна. С това решение е отменено решение № 3/14.01.2021 г. по гр. д. № 11295/2020 г. на Районен съд – Варна в частта му, с която предявеният от М. Ц. Й. против „Градски транспорт“ ЕАД иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за оставането й без работа поради незаконно уволнение от 15.12.2020 г. до 25.02.2021 г. е отхвърлен за разликата над 3299,70 лева до пълния предявен размер от 5618,00 лв. и като краен резултат искът е уважен изцяло, като са присъдени допълнително 2318лв. обезщетение, ведно със законната лихва от 11.09.2020 г. до окончателното плащане; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените от ищцата срещу ответника искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.3 от КТ за признаване за незаконно уволнението й, извършено със Заповед № 55/25.08.2020 г. на изпълнителния директор на „Градски транспорт“ ЕАД, за възстановяването й на работа на заеманата от нея длъжност преди уволнението – „магазинер склад авточасти и Р.“ при ответника и за осъждането на ответника да заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за оставането й без работа поради незаконно уволнение в размер 3299,70 лева, ведно със законната лихва от 11.09.2020 г. до окончателното плащане; присъдени са и разноските в производството. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на исковете. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност. Поставени са въпросите: 1. Клаузата /модалитетът/ противоречи ли на закона, злепоставя ли работника и начално недействителна ли е, когато е обективирана в допълнително споразумение с работник с постановен ТЕЛК, има ли законови постановки, на които конкретно противоречи и кои конкретно са те?; 2. Дали ЛКК е компетентният медицински орган, който трябва да издаде предписание за трудоустрояване за лица с под 50% трайно намалена работоспособност и без определени противопоказания за трудова работоспособност? Ако съответното предписание/решение в такъв случай е издадено от ТЕЛК, това нарушение ли е на законовите разпоредби?; 3. Допустимо ли е чрез решения/тълкувателни решения на определени съдебни органи да се създават права и по-благоприятни условия при упражняване на трудови функции във вреда на останалите групи работници и служители от дадено предприятие?; 4. В тежест на кого е доказване на осъществена от работодателя на евентуална злоупотреба с право – ищецът, който се позовава на нея, упражнил правото си на уволнение? Допустимо ли е, без да е въведено като основание за обжалване злоупотребата с право изначално от ищеца, въззивният съд да прогласява злоупотреба с право като основание на решението си?; 5. Следва ли въззивният съд, който прогласява с решението си, че е осъществена от работодателя злоупотреба с право, да изложи конкретните факти и обстоятелства, от които могат да се направят изводи за такава злоупотреба, или е достатъчно да посочи, че е налице заобикаляне на закона при извършеното уволнение?; 6. При постигнато писмено съгласие на основание на подадена писмена молба за изменение на осъществяваната трудова функция, недействителна ли е уговорката със срок за изпитване между работник или работодател, между които е съществувало трудово правоотношение, но за друга длъжност?; 7. Назначавайки работника на нова длъжност с изричното му писмено съгласие, като лицето е трудоустроено, възниква ли право за работодателя то да бъде изпитвано? Ако такова право не възниква, съществуват ли законови постановки, които да прогласяват забрана на такова действие от страна на работодателя и кои са те?; 8. Противоречието и заобикалянето на закона, визирани в чл. 74, ал. 1 КТ, единствено противоречие и заобикаляне на разпоредбите на Кодекса на труда ли касае или обхваща и разпоредби, визирани в други нормативни актове?; 9. Задължен ли е въззивният съд да даде собствено разрешение по спорния предмет, да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, доводи и възражения на страните, като изложи свои собствени мотиви? По първия до петия въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 6/2019 г. по гр.д. № 1659/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 66/2013 г. по гр.д. № 870/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о.; по седмия въпрос – с решение № 215/2012 по гр.д. № 722/2011 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 11/2015 по гр.д. № 4911/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 344/2015 по гр.д. № 1407/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 369/2015 по гр.д. № 3007/2013 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 26/2018 по гр.д. № 2545/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 417/2019 по гр.д. № 1553/2019 г. на ВКС, ІV г.о.; по осмия въпрос – с решение № 305/2013 по гр.д. № 1449/2012 г. на ВКС; решение № 200/2011 по гр.д. № 1018/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 625/2010 по гр.д. № 1313/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о.; по деветия въпрос – с Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС. Не излага обосновка за основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, а единствено сочи, че решението е очевидно неправилно. Ответната страна М. Ц. Й. в писмен отговор, подаден чрез адв.Н., изразява становище за липса на основания за допустимост на касационното обжалване, евентуално - за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е редовна и допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявените искове са с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Въззивният състав след анализ на събраните доказателства е счел за безспорно установено, че страните са били в трудово правоотношение, възникнало въз основа на безсрочен трудов договор от 26.10.2012 г. и допълнително споразумение от 01.03.2019 г., по силата на което ищецът е заемал длъжността „кондуктор“ в „Градски транспорт“ ЕАД. С експертно решение от заседание на ТЕЛК от 10.02.2020 г. ищцата е временно трудоустроена за една година, като е предложено да бъде трудоустроена на работа, несвързана с движение на превозно средство. Изпълнителният директор на дружеството с писмо от 31.07.2020 г. е предложил на служителката да заеме длъжността „магазинер склад авточасти и Р.“ от списъка на длъжностите, определени за трудоустрояване на лица с намалена работоспособност, като е посочено, че при съгласие за преназначението ще бъде сключено допълнително споразумение от дата на подписване на съгласието. Ищцата е дала такова съгласие на 31.07.2020 г. и на същата дата е сключено такова допълнително споразумение, с което е уговорен срок на изпитване до 30.01.2021 г. Със Заповед № 55 от 25.08.2020 г. на упълномощено от изпълнителния директор на „Градски транспорт“ ЕАД лице трудовото правоотношение с ищцата е прекратено, считано от 26.08.2020 г., на основание чл. 71, ал. 1 КТ. Заповедта е връчена на ищцата на 25.08.2020 г. По делото е приета и съдебно-счетоводна експертиза за установяване размера на основното и допълнителното трудово възнаграждение на ищцата. Въззивният съд е посочил, че в случая прекратяването на трудовото правоотношение е на основание чл. 71, ал. 1 от КТ – до изтичане на срока за изпитване, страната в чиято полза е уговорен, може да прекрати договора без предизвестие. Според съда по делото е спорно произвела ли е действие клаузата за срок за изпитване в допълнителното споразумение при трудово правоотношение с трудоустроен работник. Приел е,че когато служителят е трудоустроен, работодателят е длъжен да приложи разпоредбата на чл. 315 и чл. 317 КТ. В този случай клаузата за срок за изпитване в допълнителното споразумение е недействителна, доколкото същото представлява заобикаляне на закона за ползването на специалната закрила на трудоустроени лица, както и заобикаляне на специалния ред за прекратяване на трудовото правоотношение с тях по чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ. Съдът е посочил, че в хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ следва да са налице кумулативно невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна неработоспособност, или поради здравни противопоказания, както и липса на друга подходяща за здравословното състояние на работника или служителя работа в предприятието. Невъзможността за изпълнение на работата обаче е медицински въпрос, произнасянето по който е в професионалната компетентност на ТЕЛК и НЕЛК. Съдът е приел, че тези органи установяват и съответните здравни противопоказания на заболяването във връзка с условията на труд, характерни за заеманата от работника или служителя длъжност, а експертната преценка не подлежи на проверка в срок на изпитване. С тези съображения въззивният състав е направил краен извод за незаконност на уволнението на ищцата. Предвид основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, съдът е приел за основателни и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, като е присъдил исканото обезщетение за пълния шестмесечен срок на оставане без работа на ищцата. При тези решаващи мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Не е налице основание за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК във връзка с довода на касатора за очевидна неправилност на решението. В конкретния случай не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Първият, поставен от касатора въпрос, е некоректно формулиран и в преобладаващата си част е фактически, поради което и не обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация. С характеристиката на правен въпрос, разрешен от съда и обуславящ решаващите му изводи е единствено питането на касатора дали клаузата /модалитетът - срок за изпитване/ противоречи ли на закона, когато е обективирана в допълнително споразумение с трудоустроен работник. Във връзка с този въпрос обаче не е налице поддържаното допълнително основание. Съдебните актове, на които се е позовал касаторът, за да обоснове наличието на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК, са неотносими като постановени при различна фактическа и правна обстановка и даващи отговор на правни въпроси, различни от поставения. Същевременно в свои актове, постановени по реда на чл.290 ГПК / пр. решение №60210 от 04.01.2022г. по гр.д.№873/2021г., ВКС, Трето ГО, решение 716 от 27.12.2010г. по гр.д.№253/2010г., ВКС, Трето ГО, и др./ касационният съд еднозначно приема, че такава клауза е недействителна поради заобикаляне на закона и по-конкретно на специалната закрила, уредена в КТ за трудоустроените работници. Нееднократно ВКС е разяснявал, че общите правила за сключване на договори със срок за изпитване са неприложими при трудоустрояване на работници по реда на чл.314 и сл. от КТ. В тези хипотези работното място е определено от работодателя и се предлага на трудоустроения работник като подходящо за него, в изпълнение на предвидената специална закрила на лица с намалена трудоспособност по гл.14, р-л 3-ти на КТ. Подходящите работни места за трудоустроени са определят по специален ред – на КТ, Наредба №8/87 г. и Наредба за трудоустрояването/НТ/ от 1986 г., а работодателят е длъжен да премести / и в случая е преместил/ работника на подходяща за него работа съгласно предписанието на здравните органи. Ако възникне спор между страните дали работата е подходяща, той се решава от здравните органи – чл.3 от НТ. Определянето на работата като подходяща – такава, която трудоустроеният поради болест и намалена работоспособност работник може да изпълнява при квалификацията и здравословното му състояние / Р №572/04 г. на ВКС/, се прави по реда и за целта на специалната закрила - трудовото правоотношение с работника да се запази за подходящата работа.Това изключва проверка на годността му да я изпълнява по договор със срок за изпитване в полза на работодателя, който е приложим за друга работа при същия работодател в общия случай, но не и за подходящата по чл.314 и сл. от КТ. В цитираното по-горе решение по гр.д.№253/2010г. ВКС е разяснил и това, че изводът за неприложимост на клаузата срок за изпитване при трудоустрояване на работник се налага и от принципното социално съображение, че с прилагане на специалната закрила при трудоустрояване болният и с призната неработоспособност работник не може да бъде поставен в трудовоправно положение по – неизгодно и несигурно от това, в което е бил като здрав и трудоспособен на първоначално заеманата работа. Законът го провежда като: според чл.320, ал.2 от КТ, чл.47 от КСО и чл.14 от НТ, в зависимост от процента нетрудоспособност, се дължи обезщетение за разликата в тр. възнаграждение за определен срок или допълнително възнаграждение и пенсия по чл.72 от КСО; според чл. 5 от Наредба за трудоустрояването, при трудоустрояване за определен срок в същото предприятие работникът запазва работата преди трудоустрояването и се връща на нея, след като възстанови работоспособността си. Със сключването на договор по чл.70 от КТ и прекратяването му от работодателя се заобикаля забраната по чл.325, т.9, пр.2 от КТ. Уволненият по този начин от подходящата работа работник е поставен в по – неизгодно положение и от този, за когото работодателят няма такава работа – на последния при уволнение по чл.325, т.9, пр.1 – поради болест, от КТ се заплаща обезщетението по чл.222, ал.2 от КТ, ако отговаря и на другите посочени там условия. Трудовият договор за подходящата работа може да бъде прекратен на основанията по гл. 16-та от КТ – но при всяко от тях се излагат и подлежат на доказване при спор предпоставките за уволнение на законоустановеното основание. Например при уволнение по чл.328, ал.1, т.5 от КТ следва да се установи липсата на професионални качества, а не на такива, свързани със здравословното състояние на работника; на това основание той се ползва и със закрилата по чл.333 от КТ. При прекратяването на тр. договор на осн. чл.71, ал.1 от КТ работодателят не излага конкретни причини – мотиви, те остават скрити и не подлежат на проверка, която да изключи със сигурност недопустимия, непозволен мотив за здравословното състояние и намалената трудоспособност на работника. В случая въззивното решение е изцяло съобразено с трайната, последователна и непротиворечива практика по поставения въпрос, поради което и не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с него. Третият и осмият въпрос по изложението са формулирани общотеоретично и не могат да бъдат отнесени до конкретни разсъждения на въззивния съд, обусловили крайните му изводи. Поради това същите не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият, четвъртият и петият поставени въпроси са неотносими към спора. Решаващите изводи на въззивния съд за незаконност на уволнението се основават върху анализ на клаузата за срок на изпитване в допълнителното споразумение с ищцата при трудоустрояването й и изводът за нейната недействителност поради заобикаляне на специалната материалноправна уредба в Кодекса на труда. Предвид това вторият въпрос не е обуславящ решаващите изводи и като такъв не съставлява общо основание за достъп до касация. Изложеното е относимо и за останалите два въпроса – четвърти и пети по изложението, във връзка с които следва да се посочи и това, че изобщо не са разрешавани от съда. Наличието на злоупотреба с право не е твърдяно от ищцата и не е обсъждано от въззивната инстанция. Шестият и седмият въпрос са включени в обхвата на въпрос номер едно по изложението и по вече изложените по-горе съображения / във връзка с първия въпрос на касатора/, не обосновават извод за наличие на основание за достъп до касация. Поставеният под номер девет в изложението процесуалноправен въпрос, доколкото засяга процесуалните действия на въззивния съд, е правен въпрос по смисъла на чл.280 т.1 ГПК, но не е налице противоречие с цитираната от касатора практика, тъй като въззивният съд е обсъдил доводите на страните и е подложил на оценка всички събрани по делото доказателства, като е мотивирал подробно изводите си. Във връзка с поставените въпроси касаторът изобщо не обосновава допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. В случая касаторът не излага доводи в такава насока и не обосновава защо счита, че произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а при извършената служебна проверка съдът не констатира наличието на такива предпоставки. В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а на ответника по жалбата следва да се присъдят такива за представителство пред касационната инстанция в размер на 3500лв., съобразно договора за правна помощ, удостоверяващ реалното им заплащане. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,