Решение № 4595 от 2.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1636/2026 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 23215 от 17.12.2025 г., постановено по гр.дело № 16771/2025 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 60 състав, са отхвърлени предявените от Б. И. И., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: гр.София, ж.к.“••••••••, срещу „Текноледж ОПС България“ ЕООД, ЕИК 201710674, представлявано от управителите А.Д.Й. и А.А., със седалище и адрес на управление: гр.София, район“Младост“, ул.“Генерал ••••••••, бл.Призма Офиси, кумулативно обективно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна; и иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в общ размер на 2343,48 лева, представляваща обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за периода от 04.02.2025 г. до 10.02.2025 г., при брутно месечно трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец преди уволнението в размер на 11717,39 лева. С решението на съда е осъден, на основание чл.78, ал.3 ГПК, Б. И. И., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес гр.София, ж.к.“••••••••, да заплати на „Текноледж ОПС България“ ЕООД, ЕИК 201710674, представлявано от управителите А.Д.Й. и А.А., със седалище и адрес на управление гр.София, район “Младост“, ул.“Генерал ••••••••, бл.Призма Офиси, сумата 1932 /хиляда деветстотин тридесет и два/ лева, представляваща направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Срещу решението на СРС, 60 с-в е постъпила въззивна жалба от Б. И. И., подадена чрез пълномощника адв.С. Г., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени така предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от КТ. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ответник „ТЕКНОЛЕДЖ ОПС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.А. Р. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата, като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Предмет на разглеждане във въззивното производство са предявените от ищеца Б. И. И. срещу ответника „ТЕКНОЛЕДЖ ОПС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр.София, гр.София, при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от КТ. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. В конкретния случай със заповед изх.№ 3538/03.02.2025 г., издадена от „Текноледж ОПС България“ ЕООД, на основание чл.187, ал.1, т.3, т.7, т.8 и т.10 от Кодекса на труда/КТ/, във връзка с чл.195, ал.1 и чл.188, т.3 КТ, при спазване на изискванията на чл.193, ал.1 и чл.194 от КТ и при съобразяване на критериите по чл.189, ал.1 от КТ, е наложено дисциплинарно наказание- уволнение на Б. И. И., ЕГН ••••••••••, служител на длъжност“Директор информационни технологии“, съгласно трудов договор № 640/14.08.2015 г., както е изменян и допълван след сключването му. С процесната заповед на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ е наредено да се прекрати трудов договор № 640/14.08.2015 г., между „Текноледж ОПС България“ ЕООД, ЕИК 201710674 и Б. И. И., ЕГН ••••••••••, считано от 04.02.2025 г. В мотивите на процесната заповед е прието за установено, във връзка с доклад вх.№ HR- 37/30.01.2025 г. от Х.Н.Х., на длъжност“ Глобален консултант, юрист“, че на 30.01.2025 г. от Е.Ш. на длъжност“Директор информационна сигурност“, служител в екип “Информационна сигурност“ и със съдействие на служителите в екип “Информационни технологии“ е установено, че на 18.12.2024 г., служителят Б. И. И. е свалил на свое лично, неоторизирано устройство, цялата информация, съдържаща се на служебно споделено пространство/OneDrive/. Прието е за установено, че служителят не е имал разрешение от работодателя да сваля на свое лично неоторизирано устройство такъв голям обем от информация на дружеството. Свалената от служителя информация включвала наред с друга информация и : значителен обем лични данни на служители на дружеството, файлове съдържащи информация за размера на заплати на служители на дружеството, резултати от представяне на служители на дружеството, както и друга информация определена от дружеството, като конфиденциална информация, както и негови търговски тайни. Прието е за установено също така, че на 30.01.2025 г. в тридневния срок предоставен от работодателя за получаване на обяснения, служителят е представил писмени обяснения, като в същите служителят признавал за извършеното нарушение, като твърдял, че е станало по грешка, като твърдял още, че впоследствие е изтрил запазените на свое лично, неоторизирано устройство служебни данни, оставяйки само няколко рапорта. Посочено е в мотивите на заповедта, че служителят не е изпълнил своите задължения съгласно чл.126, т.7 от КТ, чл.126, т.9 от КТ, чл.126, т.10 от КТ, чл.126, т.13, чл.2.1,т.ІІІ, чл.3 и чл.4 от трудов договор № 640/14.08.2015 г. сключен между Б. И. и „Тек Експъртс“ ЕООД /понастоящем търговска фирма „ТЕКНОЛЕДЖ ОПС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД/, допълнително споразумение за конфиденциалност и неразкриване на информация от 2020 година, вътрешната политика за поверителност на данните и правилника за вътрешния трудов ред на дружеството. Прието е, че служителят е извършил гореописаните нарушения виновно и същите представляват дисциплинарни нарушения по смисъла на чл.187, ал.1, т.7 от КТ, чл.187, ал.1, т.8 от КТ, чл.187, ал.1, т.10 от КТ. В мотивите на заповедта е прието, че наложеното наказание- уволнение е съответно на установените нарушения, доколкото се отнасяло до информация определена от дружеството, като конфиденциална, поради което изрично е било забранено разпространяването чрез изпращането й на външни източници в съответствие с разпоредбите на трудовия договор и вътрешните актове на работодателя, който оценявал извършеното нарушение за изключително тежко, поради което налагането на дисциплинарно наказание“уволнение“ се явявало законосъобразна мярка. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищеца Б. И. И. срещу ответника „ТЕКНОЛЕДЖ ОПС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, гр.София, при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от КТ. Настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях, защото са съобразени с доказателствата по делото и са постановени при правилно приложение на материалния закон. Фактическите и правни констатации на настоящия съд относно предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от К Т , съвпадат с направените от районния съд в обжалвания съдебен акт констатаци. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба следва да се добави и следното: В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване. В процесния случай с въззивната жалба, ищецът Б. И. И. обжалва изцяло първоинстанционното решение. Съдът намира, че всички оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение във въззивната жалба са от предмета на първия иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ. Във въззивната жалба не са изложени от страна на ищеца оплаквания от предмета на предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. със чл.225, ал.1 от КТ. В случая, противно на изложеното във въззивната жалба от събраните по делото доказателства се установява, че извършените от ищеца действия представляват нарушение на служебните му задължения, такива каквито са съществували съм момента на извършване на нарушението, като същия е бил запознат с тези си задължения. Поради това извършените от него действия представляват дисциплинарно нарушение, което е предпоставка за налагане на дисциплинарно наказание. С оглед на което правилно работодателя е приел, че е налице нарушение на трудовата дисциплина по чл.187, ал.1, т.7 от КТ, чл.187, ал.1, т.8 от КТ и чл.187, ал.1, т.10 от КТ от страна на ищеца. От друга страна, съгласно разпоредбата на чл.126, т. 9 от КТ, работникът и служителят е длъжен да бъде лоялен към работодателя си, като не злоупотребява с неговото доверие. Неизпълнението на задължението за лоялност към работодателя съставлява дисциплинарно нарушение по чл.190, ал.1, т.4, предл. 1 от КТ и по чл.187, ал.1, т.8, предл.1 от КТ - злоупотреба с доверието на работодателя, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността. Нарушението може да се прояви в различни форми, чиято обща характеристика е злепоставяне на отношенията на доверие между работник или служител и работодател. Несъмнено, злоупотреба с доверието на работодателя е налице, когато работникът или служителят, възползвайки се от служебното си положение, е извършил преднамерени действия, с цел извличане на имотна облага. Злоупотреба с доверието на работодателя, обаче е налице и в случаите, когато без да е извлечена имотна облага, работникът или служителят, възползвайки се от служебното си положение е извършил деяние, компрометиращо оказаното му доверие, при което е злепоставил интересите на работодателя, независимо дали деянието /действие или бездействие/ е извършено умишлено. С действията си в процесния случай, и щ е ц ъ т е злоупотребил с доверието на работодателя. Безспорно установено е по делото обстоятелството, че на 18.12.2024 г., ищецът Б. И. И. е свалил на свое лично, неоторизирано устройство, цялата информация, съдържаща се на служебно споделено пространство/OneDrive/. Ищецът не е имал разрешение от работодателя да сваля на свое лично неоторизирано устройство такъв голям обем от информация на дружеството. Очевидно свалената от служителя информация включвала наред с друга информация и значителен обем лични данни на служители на дружеството, файлове съдържащи информация за размера на заплати на служители на дружеството, резултати от представяне на служители на дружеството, както и друга информация определена от дружеството, като конфиденциална информация, както и негови търговски тайни. Като неоснователен следва да се прецени довода на ищеца във въззивната жалба относно неправилно приложение от първоинстанционния съд на разпоредбата на чл.193 от КТ. Неоснователен е и довода изложен във въззивната жалба за необсъждане и несъобразяване от съда на събраните по делото доказателства. Противно на изложеното във въззивната жалба, в процесния случай при правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Противно на изложеното във въззивната жалба, съдът намира, че спазено е и изискването на чл.193, ал.1 от КТ, като изложените в този смисъл възражения от ищеца са неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл.193 ал.1 от КТ преди налагане на дисциплинарно наказание работодателят е длъжен да изслуша работника /служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Разпоредбата не съдържа правила за формално иницииране на дисциплинарно производство, нито за форма на поканата на работодателя до работника/служителя за даване на обяснения за нарушение на трудовата дисциплина /решение № 237 от 24.06.2010 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.дело № 826/2009 г./. Работодателят не е длъжен да уведомява работника, че е започнал процедура по ангажиране на дисциплинарната му отговорност, тъй като такава процедура, като динамичен фактически състав, с отделни фази в хронологична последователност, не е предвидена и уредена в КТ/ решение № 629 от 01.11.2010 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.дело № 279/2009 г. и решение № 8 от 01.04.2011 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.дело № 1035/2009 г./. Когато на работодателя станат известни обстоятелства за нарушаване на трудовата дисциплина, той е длъжен да изиска устни или писмени обяснения от работника или служителя по тези обстоятелства, без да е необходимо да са посочени всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние или правната му квалификация. Достатъчно е по разбираем за работника начин да бъде изложено за какво се искат обясненията. В процесната хипотеза от съдържанието на дадените от ищеца обяснения е видно, че те са дадени именно във връзка с обстоятелствата, които са счетени от работодателя за нарушения на трудовата дисциплина, констатирани при извършена проверка. До ищеца е било отправено от работодателя писмено искане за даване на писмени обснения на основание чл.193, ал.1 от Кодекса на труда. Искането за даване на обяснения е връчено на ищеца на 30.01.2025 г. лично срещу подпис. Целта на предварителното изслушване или приемане на писмени обяснения е работникът или служителят да има възможност да изложи пред субекта на дисциплинарна власт своята защитна позиция по твърдяните дисциплинарни нарушения и ако това реално е станало, то правото му на защита е било надлежно упражнено. Предвид на изложеното съдът намира, че в процесния случай е спазено и другото формално изискване на закона, обуславящо законността на уволнението- работодателят надлежно е изпълнил задължението си по чл.193, ал.1 КТ да изиска писмените обяснения на ищцата преди да й наложи дисциплинарното наказание- уволнение. Следователно от формална страна заповедта за дисциплинарно уволнение на ищеца е издадена законосъобразно, при спазване на императивните изисквания на чл.193, ал.1 от КТ, чл.194 и чл.195, ал.1 от КТ. В настоящия случай, при налагане на дисциплинарното наказание-уволнение на ищеца за извършено от него нарушение на трудовата дисциплина, работодателят е упражнил законосъобразно правото си на уволнение, като се е ръководил от критериите по чл.189, ал.1 от КТ. Налице е съответствие между тежестта на нарушението и наложеното наказание. При налагане на дисциплинарното наказание са спазени изискванията на чл.193- чл.195 от КТ. Дисциплинарното наказание уволнение е наложено в съответствие с изискванията на чл.189, ал.1 от КТ. Наред с това по същество, уволнението на ищеца се явява също законно. По изложените съображения, въззивният съд приема, че наложеното наказание - дисциплинарно уволнение се явява законосъобразно, а предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ- неоснователен и като такъв правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд. С оглед изхода на спора по иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ, като неоснователен следва да бъде отхвърлен и обективно съединения обусловен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 за присъждане на обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ. В тази връзка правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд и предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 от КТ. На следващо място, въпреки обстоятелството, че с въззивната жалба се обжалва решението на първоинстанционния съд и в частта относно предявения от ищеца иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 от КТ, във въззивната жалба не са изложени от страна на ищеца конкретни оплаквания от предмета на така предявения иск, респективно не са изложени конкретни доводи за неправилност на решението в тази обжалвана част. За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК - чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника- ищец във връзка с неправилността на обжалваното решение в частта относно предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 от КТ, относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение в тази обжалвана от ищеца част е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. С оглед на което правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд и предявения от ищеца обективно съединен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 от КТ. На следващо място, всички останали бланкетни доводи изложени за първи път от ищеца във въззивната жалба, не следва да бъдат разглеждани, като преклудирани. Същите не попадат в изключението- хипотезата на чл.266, ал.2 от ГПК. Ето защо в съответствие именно с процесуалните правила установени от ГПК, въззивният съд не следва да разгледа в процесния случай въведените нови факти във въззивната жалба по делото, като преклудирани. При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По отношение на разноските за въззивното производство. При този изход на спора пред настоящата съдебна инстанция, на въззивникаищец не се следват разноски. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложена фактура от 06.03.2026 г. и списък по чл.80 от ГПК, като с оглед направеното от въззивника- ищец, възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност, което съдът намира за основателно, същото следва да бъде намалено до размер на сумата от 1000 евро с включен ДДС. В процесния случай, съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и определение № 343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда. Константната практика на ВКС /ч.гр.дело № 83/2024 г. на І г.о., гр.дело № 5303/2023 г. на ІІІ г.о., ч.гр.дело № 2100/2024 г. на ІІ г.о., т.дело № 355/2024 г. на І т.о., ч.т.дело № 2559/2024 г. на ІІ т.о., ч.т.дело № 2450/2020 г. на ІІ т.о./, формирана съобразно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на съюзното право, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C - 438/22 е, че приетата в приложение на уредената в чл.36, ал.2 ЗА законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/09.07.2004 г., не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. Размерите на възнагражденията по Наредбата могат да служат единствено за ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги е най-вече фактическата и правна сложност на делото. От значение е вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, обхвата на вложения труд за адвокатска защита, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика и др. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция и извършените от пълномощника на въззиваемата страна- ответник процесуални действия в настоящата въззивна инстанция, съдът намира, че претендираното от въззиваемата страна- ответник адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 11679,73 евро, с включен ДДС е прекомерно и следва да бъде намалено до размер на сумата от 1000 евро, с включен ДДС. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,