Решение № 4500 от 16.8.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1392/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 30.10.2022 год., постановено по гр.дело №33694/2021 год. по описа на СРС, ГО, 77 с-в, „У.Е.-У. ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/, извършващо дейност в Република България чрез „У.Е.-У. ЦРТ – клон България“, е осъдено да заплати на В. Н. П. по искове с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ, с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ, с правно основание чл. 264 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 10 154.04 лв., представляваща неизплатени командировъчни пари за полети в периода от 10.06.2018 год. до 16.06.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.06.2021 год. до окончателното й изплащане, сумата от 7 685.78 лв., представляваща сбор от неизплатени възнаграждения за дните, през които ищцата е ползвала платен годишен отпуск в периода от 01.07.2018 год. до 16.06.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.06.2021 год. до окончателното й изплащане, сумата от 301.65 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за положен труд през официални празници през периода от 01.05.2018 год. до 15.06.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.06.2021 год. до окончателното й изплащане и сумата от 72.49 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на трудовото възнаграждение за работа през официални празници за периода от падежа на съответното плащане до 10.06.2021 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери; отхвърлени са предявените от В. Н. П. срещу „У.Е.-У. ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/, извършващо дейност в Република България чрез „У.Е.-У. ЦРТ – клон България“, искове с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обявяване на недействителността на клаузи от трудовите договори, сключени между страните, както следва: т. 4б от трудов договор от 06.04.2017 год. и т. 5б от трудов договор от 14.12.2018 год., за сумата от 15 601 лв., представляваща сбор от неизплатени трудови възнаграждения според изработеното /„секторни плащания“/ в периода от 01.05.2018 год. до 16.06.2020 год. и за сумата от 3 122.72 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено върху секторните плащания от трудовите възнаграждения за периода от падежа на съответното плащане до 10.06.2021 год., като ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 162.21 лв., на адв. А.К. сумата от 802.06 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА и по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 1 030.64 лв. – държавна такса и разноски, а ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 242.40 лв. Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата В. Н. П.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че уговорените „секторни плащания“ за всеки полет представляват допълнително трудово възнаграждение, част от което било включено в основното трудово възнаграждение, а друга част се заплащала отделно в зависимост от изпълнените летателни часове, поради което не можело да става дума за противоречие със закона, тъй като клаузата касаела единствено размера на допълнителното трудово възнаграждение и начина и условията за плащането му, което не противоречало на императивни правни норми; не били нарушени разпоредбите на чл. 242 КТ и чл. 4, ал. 2 НСОРЗ, защото страните били уговорили допълнително трудово възнаграждение, а положеният от ищцата труд съобразно изпълнението на определените трудови задачи се покривал от основната заплата; че в процесния случай доколкото НСОРЗ изрично предвиждала в чл. 13 възможността за уговаряне на допълнително възнаграждение и страните в съответствие с ал. 2 на същия член били определили условията и размера на това възнаграждение, то не било налице противоречие и с чл. 247 КТ. Това тълкуване противоречало на закона, тъй като не се подкрепяло от съдържанието на релевантните клаузи от сключените между страните трудови договори и допълнителни споразумения към тях. Нормата на чл. 4, ал. 2 от НСОРЗ не допускала с индивидуален трудов договор да се заменя основната работна заплата или части от нея с допълнителни или други възнаграждения и плащания. Не било допустимо и чрез основната заплата да се изплащат или да се считат за изплатени уговорени възнаграждения над основната заплата или други възнаграждения, тъй като посочените възнаграждения представлявали различни елементи от брутната трудова заплата по чл. 16, ал. 2 НСОРЗ. В рамките на процесните 24 месеца само през осем от тях сборът от секторните възнаграждения, дължими за първите два прелетени стандартни сектора през съответния месец, реално се „покривали“ от основната заплата на ищцата. През останалите шестнадесет месеца от процесния период сборът от секторните възнаграждения, дължими за първите два прелетени стандартни сектора през съответния месец, надвишавал съществено размера на дължимата за съответния месец основна заплата. Ето защо не можело да се приеме че във всички случаи секторните плащания били „включени“ в сума, чийто размер е по-нисък. Претендираните от ищцата секторни плащания за първите два прелетени сектора през съответните дни от процесния период представлявали възнаграждение над основната заплата по смисъла на чл. 16. ал. 2, т. 1 НСОРЗ, определено съобразно сделната система за заплащане на труда, поради което посочените плащания не можело да се начисляват и изплащат изцяло или частично вместо основната заплата на ищцата, която била определена съобразно повременната система за заплащане на труда. Считам, че в настоящия случай „прелетените сектори“ не можело паралелно да се използват като мерна единица, чрез която да се определя както дали служителят е „заработил“ основната си заплата, така и да се определя размера на възнаграждението над основната заплата. Ако се възприемела логиката на СРС това щяло да означава, че разпоредбата на чл. 4, ал. 2 НСОРЗ е не само лесно заобиколима, но и че стюардите и стюардесите, които през съответния полетен ден са прелетели не повече от два сектора с обща продължителност над осем часа /т.е. повече от нормалната продължителност на работното време съгласно чл. 136, ал. 3 КТ/, нямало да имат право да получат секторни плащания, докато членовете на кабинния екипаж, които през същия полетен ден били прелетели три или повече сектора с обща продължителност по-малка от осем часа щели да бъдат възнаградени с допълнително трудово възнаграждение под формата на „секторно плащане“. Във всички случаи съдържанието на релевантните разпоредби от трудовите договори не позволявали на съда да приеме, че работодателят не бил длъжен да начислява и заплаща секторни възнаграждения /плащания/ за първите два изпълнени сектора. Според тях след всеки планиран и изпълнен сектор работодателят заплаща служителя т. нар. „секторно плащане“ Освен това клаузите в трудовите договори следвало във всички случаи да се тълкуват в полза на по-слабата икономически страна. Волята на страните следвало да се тълкува като се вземат предвид всички писмени доказателства по делото, а именно съдържанието на политиката за възнагражденията на работодателя, ведомостите за работна заплата, както и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, от които било видно, че страните били уговорили заплащане на всички прелетени сектори. Ищцата не можела да бъде лишена от правото да получи поне разликата между сбора от секторните възнаграждения за първите два сектора, прелетени през съответния месец, и основата заплата, тъй като означавало да се пренебрегне изричната уговорка между страните, че след всеки планиран и приключен сектор работодателят ще заплаща т. нар. секторно плащане“ и императивната разпоредба на чл. 247 КТ. По делото било доказано, че през процесния период ответникът бил приел и следвал неотклонно политика /правила/ за работната заплата в предприятието, съгласно която на стюардите и стюардесите се заплащали всички прелетени сектори, като самите плащания били оформяни /осчетоводявани/ по различен начин съобразно финансовия интерес на чуждестранния търговец. Същото се приемало и от СРС, като това се потвърждавало и от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, която не била оспорена от ответника – в обясненията си в открито съдебно заседание вещото лице било потвърдило, че първите два стандартни сектори за деня не били за сметка на работната заплата, а били за сметка на командировъчните — дневните, които се давали в деня на летене, като ответното дружество изплащало сумата на дължимите сектори не под формата на секторни плащания, а под формата на командировъчни. Съдържанието на представената от ответника политика за възнагражденията на кабинния екипаж, изпълняващ международни полети, както и фишовете за работна заплата установявали по категоричен начин, че работодателят бил фиксирал диференцирани коефициенти за увеличение на „стандартното секторно плащане“, определено за съответната длъжност, в зависимост от дължината на изпълнените през съответния период полети, като увеличението /добавката/ към стандартното секторно плащане било начислявано и изплащано на ищцата за всеки полет /сектор/, който същата била прелетяла, а не единствено за всеки трети и четвърти изпълнен сектор. Това обстоятелство представлявало доказателство, че ответникът не бил считал, че не се дължи отделно плащане за първите два полета, а по-скоро, че същият изплащал една част от секторните възнаграждения за тези полети чрез добавката, определена на база на дължината на полетите, а остатъка – чрез дневни пари в размер, равен на сбора на първите два сектора. Последното обстоятелство било признато изрично от ответника в политиката за възнагражденията на кабинния екипаж, която безспорно се прилагала за всички стюарди и стюардеси и имала приоритет спрямо онези клаузи от трудовите договори между страните, които установявали по-неблагоприятни условия на труд. Съгласно чл. 118, ал. 3 КТ, работодателят можел едностранно да увеличава трудовото възнаграждение на работника или служителя и именно това бил сторил същият, като приел политика за трудовите възнаграждения, според която същият бил длъжен да заплаща секторни плащания за всеки изпълнен международен рейс. От политиката за възнагражденията било видно, че през процесния период ответникът не считал първите два прелетени сектора за „включени“ в основното трудово възнаграждение на ищцата, а считал, че първите два сектора се „покриват“ от или са били „включени“ в изплащаните от същия /в намален размер/ дневни пари. Във всички фишове на ищцата за процесния период ответникът начислявал всеки месец дневни пари по ставка, равна на удвоения размер на уговореното секторно плащане за съответния период, като броят на първите два прелетени сектори за всеки от полетните дни на ищцата били посочени като „необлагаеми сектори“ /„Taxfree Sectors“/, а не като сектори, включени към основната заплата /„облагаеми сектори“/. По този начин ответникът се опитвал с едно плащане да погаси две задължения, а именно: задължението за плащане на уговореното между страните и регулирано в политиката за възнагражденията секторно плащане „след всеки планиран и изпълнен сектор“ и задължението за плащане на командировъчни пари, което във всички случаи било увредило и осигурителните права на ищцата, доколкото за изплащаните дневни пари работодателят не дължал осигурителни вноски. Следвало да се има предвид, че уговорената система за заплащане на труда на ищцата била обичайна за авиационния сектор, като възнаграждението на членовете на летателния и кабинния екипаж се формирали от няколко компонента, съдържащи твърда сума и добавки, поставени в зависимост от летателното време – така се приемало и в Решение на Съда на ЕС от 15 септември 2011 г. по дело С-155/10. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по жалбата „У.Е.-У. ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/, счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищцата част. Поддържа на първо място, че не бил работодател на ищцата, поради което предявените искове били недопустими, респ. първоинстанционното решение подлежало на обезсилване. На следващо място, сочи, че правилно СРС бил приел, че уговорката за т.нар. „секторно плащане“, което се дължало след втория прелетян за деня сектор, не противоречи на закона. Ищцата твърдяла, че щом работодателят бил предвидил, че ще се дължи секторно плащане за всеки сектор, то не можело да се уговаря, че плащането за първите два сектора се включва в основната заплата, защото при смесена система на плащане /повременна и според изработеното/ не можело едно плащане да е както част от повременната система /да се включва в основната заплата/, така и да е част от сделната система /да е „секторно плащане“/. В случая нямало сделна система на плащане, като това, което страните били уговорили било, че специфичните “секторни плащания“ ще се дължат след втория сектор за деня. Тази уговорка била действителна и не противоречала на каквато и да е правна норма. „Секторните плащания“ били специфични за този работодател плащания и негово било правото да определи кога и при какви условия ще се плащат /а и имало съгласие на служителя на това/. Нямало законова забрана „секторни плащания“ да се дължат след втория сектор за деня. Дали мотивите на работодателя за това правило били, че основната заплата покрива труда през първите два сектора или че това плащане започва да се дължи след първите два сектора, защото работодателят правел и други плащания в България /дневни/, било ирелевантно – от значение била ясната воля на работодателя, че „секторно плащане“ се дължало след втория сектор за деня. Невярно било твърдението, че работодателят бил предвидил, че всеки сектор /включително първи и втори/ ще се плаща. Точно обратното – работодателят изрично бил предвидил, че „секторно плащане“ се дължало само след втория приключен сектор за деня. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че на ищцата не се дължат „секторни плащания“ за първите два прелетени сектора всеки ден, тъй като клаузите в договора, които определяли как и при какви условия се дължи такова допълнително плащане са действителни. Обясненията за работната заплата имали само и единствено обяснителен характер – те имали за цел да обяснят логиката на въпросното възнаграждение, а именно защо „секторно плащане“ се дължи от третия сектор нататък, т.е. че работодателят бил решил, че ще плаща такова допълнително възнаграждение от третия сектор нататък, защото съобразявал, че има други плащания към служителя и този бонус/допълнително плащане няма да се дължи за първите два сектора. Невярно било твърдението на ищцата, че съгласно обясненията „секторното плащане“ се дължи за първите два сектора. Следователно както в трудовия договор, така и в обясненията за работната заплата, била налице изрична воля на работодателя да плаща такова допълнително „секторно плащане“ едва след втория приключен сектор за деня. Уговарянето на специфични плащания /бонуси/, кога и при какви условия ще са дължими било право на работодателя и не противоречало на каквито и да е законови разпоредби. Страните се били съгласили, че за първите два прелетени стандартни сектора за деня нямало да се дължи каквото и да е „допълнително възнаграждение“. За всеки труд/усилие на служителя над „първите два стандартни сектора за деня“, страните били уговорили, че се дължи специфично „секторно възнаграждение“ – то можело да се дължи за 3-ти или 4-ти сектор, или пък „дължината“ на 1-ви или 2-ри сектор, която е над „стандартната“, като това били ясни уговорки между страните, които не противоречали на каквито и да е правни норми и които уговорки ясно сочели, че волята на страните била специфичното „секторно плащане“ да е дължимо след първите два прелетени сектора за деня. Ответникът бил платил точно това, което било уговорено между страните. Неоснователни били и исковете за заплащане на възнаграждение за работа по време на празници по чл. 264 КТ и за законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ, с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ, с правно основание чл. 264 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „У.Е.-У. ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/. Жалбоподателят поддържа на първо място, че не бил работодател на ищцата, поради което предявените искове били недопустими. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че в трудовите договори на ищцата и последващите анекси към тях като работодател било посочено ответното дружество, което било и страна по трудовото правоотношение. Всички доказателства по делото сочели, че клонът е работодател на ищцата, като единствения аргумент на СРС за обратното било, че в трудовия договор и анексите било записано, че ответникът е работодател. Формулировката в трудовия договор била “У.Е.У. действащо чрез клона“. Понеже нямало как един работодател да наема служител чрез друг работодател се налагал изводът, че именно клонът /чрез който се извършвало наемането/ бил работодателят на ищцата. Освен това от името на клона били издадени всички уведомления относно сключването, изменението и прекратяването били подавани към ТД на НАП от името на клона, както и заповедта за прекратяване на трудовия договор. Осигурителните вноски и данъците били внасяни от клона, заплатена на ищцата била заплащана от банковата сметка на клона, клонът имал служители в България, като проверките от Инспекцията по труда били правени в клона. Печатите на работодателя, положени в трудовия договор и анексите, били на клона. На следващо място сочи, че спорът между страните бил в какъв размер следвало работодателят да заплаща командировъчни на ищцата, а именно дали в размер – между 25 евро/ден и 40 евро/ден, определен от работодателя или по 55 евро/ден, както ищцата твърди, че е приложим чл. 31, ал. 2 и Приложение За от НСКСЧ. По делото било безспорно, че ищцата не летяла на на въздухоплавателните средства, които летят с национални и регистрационни знаци на Република България. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че е приложим чл. 31, ал. 2 и Приложение 3 от НСКЧТ и на ищцата се дължат дневни в размер на 55 евро/ден. Посочената наредба не въвеждала правилото, че командировъчните трябва да са точно 55 евро/ден или че това е някакъв минимум. Напротив, всяка сума от 1 до 55 евро/ден щяла да е в съответствие с НСКСЧ и не следвало да се коригира на 55 евро/ден. СРС не бил съобразил и изричната разпоредба на чл. 31, ал. 6 НСКСЧ. Размерите на дневните пари, посочени в Приложение За на наредбата не били приложими в случая, тъй като те се отнасяли само до екипаж, който лети на въздухоплавателни средства под български флаг, а в частност било безспорно по делото, че въдухоплавателните средства на ответника летели под чужд флаг. Неправилно СРС бил приел, че на ищцата се дължи възнаграждението по чл. 177 КТ. Спорът бил свързан с това дали т.нар. „секторни плащания“ следвало да се включват при изчисляването на горното възнаграждение/обезщетение. „Секторните плащания“ не следвало да се включат при изчисляване на възнаграждението по чл. 177 КТ, а дори и при включването им, то изчисленията на СРС били неправилни. Секторните плащания не били „плащания с постоянен характер“, тъй като те не били функция на отработеното време, а били функция на прелетените сектори. Така например при три къси сектори за деня щяло да се дължи едно секторно плащане /за третия сектор/, докато при два дълги сектора за деня такова нямало да се дължи. Напълно възможно било времетраенето на работния ден при двата дълги сектора да е по-голямо от това при трите къси сектора. Следователно изводите на СРС противоречали на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ. Първоинстанционният съд бил приел, че за първите два сектора за деня не се дължало възнаграждение и отхвърлил иска в тази му част, но въпреки това при изчисленията се бил позовал на сума, която би се получила, ако плащания за първите два сектора на деня са включени в базата за изчисляване. Неправилно било посочено, че хипотетично дължимата сума по чл. 177 КТ от 7 685.78 лв. се получавала, ако в базата за изчисляване се включи сумата от допълнително прелетените сектори, извън първите два. Напротив, тази сума се получавала, ако в базата за изчисляване се включат и първите два прелетени сектора за деня /за всички прелетени сектора в месеца/ – в тази връзка следвало да се има предвид посоченото от вещото лице в т. 2 /стр.4/ от заключението по съдебно-счетоводната експертиза и Приложения 1 и 2 към експертизата. Ответникът не оспорвал, че ищцата била работила на посочените в експертното заключение официални празници, но този труд и бил многократно надплатен, тъй като било налице специално ежемесечно плащане в трудовия договор, което покривало такъв труд, поради което и претенциите по чл. 264 КТ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД били неоснователни. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответницата по жалбата В. Н. П. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част. Поддържа, че според ответника чуждестранната регистрация на оперираните от него въздухоплавателни средства му позволявала да не начислява и изплаща предвидените в споменатото приложение командировъчни пари. Подобно тълкуване на закона влизало в противоречие с разпоредбите на чл. 10, ал. 1 КТ и чл. 228, ал. 3 КТ. Работодателите, в т.ч. ответникът, можели да се отклонят от минималния размер на командировъчни пари, фиксиран от Министерския съвет в Приложение № За към НСКСЧ, но само ако отклонението било в посока увеличение на размера и само при условие, че споменатото увеличение било уговорено с колективен или индивидуален трудов договор. Едностранното намаляване на размера на командировъчните пари било изначално изключено от законодателя. Това тълкуване на закона било възприето и в практиката на ВКС. Разпоредбата на чл. 14 от Закона за защита от дискриминация предвиждала, че работодателят осигурява равно възнаграждение /и по аналогия равни по размер обезщетения по чл. 215 КТ/ за еднакъв или равностоен труд. Правилно СРС бил приел, че изчисляване на размера на дължимото на ищцата възнаграждение за времето, през което същата била ползвала платения си годишен отпуск, по чл. 177, ал. 1 КТ ответникът е следвало да вземе предвид и предвидените в сключените между страните трудови договори и допълнителни споразумения към тях „секторни плащания“, доколкото същите представлявали възнаграждение над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда по смисъла на съгласно правилото на чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. При всички случаи, дори и да се приемело, че първите два изпълнени сектори за деня не били дължими от ответника, то при изчисляване на възнаграждението по чл. 177, ал. 1 КТ работодателят следвало да вземе предвид и сумата на изплатените възнаграждения за изпълнени сектори, включително изплатените като „секторен бонус“ суми съобразно дължина на секторите, както били определени в „Обяснение на заплатите Кабинен екипаж“. Клаузите на процесиите трудови договори не оставяли съмнение, че ответникът бил въвел смесена система на заплащане на труда, според която наред със заплащането на основна заплата, се отчитало и заплащало и реалното натоварване и принос на отделните служители за изпълнението на международни полети /сектори/, като за определянето на последните работодателят бил избрал да използва за мерна единица „брой прелетени полети /сектори/ в един ден“. Критерият за изплащане бил извършената работа, а не само времето, през което ищцата била предоставила работната си сила. Въведената от ответника система за заплащане на труда спрямо кабинния екипаж се потвърждавала и от съдържанието на представения по делото документ, озаглавен „Обяснение на заплатите Кабинен екипаж“, а именно: основна заплата и конкретно определена по размер ставка за изпълнен сектор. Този извод бил в съответствие и с разбиранията на Съда на ЕС, изложени в Решение от 15 септември 2011 г. по дело С-155/10 – според СЕС, обичайното възнаграждение при транспортните пилоти /и по аналогия стюардите и стюардесите/ включвало не само основната си заплата, но и всички компоненти, същностно свързани с изпълнението на задачите, които им били възложени с трудовия договор и за които им се заплащала парична сума, добавяна при изчисляването на общото им възнаграждение. Сумите, дължими на ищцата за изпълнените от нея международни рейсове /сектори/ безспорно представлявали такъв компонент, свързан с изпълняваните съгласно трудовия договор задачи и поради това следвало да бъдат включени в базата за изчисляване на такова възнаграждение. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че на ищцата се дължи заплащане на положения от нея труд в празнични дни по чл. 264 КТ. Не може да бъде възприето твърдението на ответника, че дължимото възнаграждение за работа на празнични дни на ищцата в първоинстанционното производство било заплатено с фиксирана сума, изплащана допълнително към основното трудовото възнаграждение. Видно било от клаузите на чл. 4а и чл. 5а от трудовите договори и допълнителните споразумения на ищцата, че въпреки че в тях се съдържало изброяване на допълнителните трудови възнаграждения, изплащани към основното месечно трудово възнаграждение, в което не се включвала сума, предназначена да погаси дължимите възнаграждения за работа в дните на официални празници. Трудът, полаган от ищцата в дни на официални празници, бил съгласно индивидуалния й график, не представлявал извънреден труд и подари това посоченото плащане нямало как да се отнася към него. Ответникът бил пасивно процесуално и материално легитимират да отговаря по предявените искове. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Срещу определение на СРС от 16.12.2022 год., постановено по горепосоченото дело по реда на чл. 248 ГПК, е подадена в законоустановения срок частна жалба от ответника „У.Е.- У. ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/, който поддържа, че п ретендиралият размер на адвокатското възнаграждение отговарял на минималния такъв по Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размер на адвокатските възнаграждения, в редакцията й в сила към постановяване на решението. По делото били предявени осъдителни претенции и два инцидентни установителни иска за прогласяване на нищожността на две клаузи от трудовия договор, а именно чл. 4б и чл. 5б. В първоинстанционното производство били проведени три открити съдебни заседания, поради което и следвало да намери приложение и чл. 7, ал. 9 от горепосочената наредба. Според чл. 2, ал. 5 от наредбата, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определяло съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване на исковете. Следователно в частност минималният размер на адвокатското възнаграждение възлизал на 7 322.73 лв. без ДДС. Тъй като адвокатско дружество „Б.И.К.“ било регистрирано за целите на ДДС, видно и от издадената и приложена по делото фактура, то минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение било в размер на 8 787.28 лв. с ДДС. По делото била представена фактура за заплащане на сумата от 8 800.24 лв. с ДДС, което надвишавало пренебрежимо минималният размер на адвокатския хонорар /със сума от около 12 лв./. Освен това делото било със специфична фактическа и правна сложност и висок материален интерес. По него били изслушани две експертизи, като били проведени три открити съдебния заседания. Разглеждала се дължимостта на плащане, което било уникално за групата на Уиз Еър, а именно секторното плащане и което изисквало задълбочено изследване на договорките между страните на два езика, тъй като водещият език на сключения между страните договор бил английският. СРС бил допуснал нарушение на чл. 78 ал. 5 ГПК като присъдил на ответника адвокатско възнаграждение от 2 000 лв., която сума била около 4-5 пъти по-малка от минималната по Наредба. В случаи, като настоящия, самата наредба предвиждала в чл. 2, ал. 9, че е допустимо при особена фактическа и правна сложност на делото, да се присъди двукратен размер на адвокатското възнаграждение. Освен това първоинстанционният бил приложил неправилно принципа на пропорционалност при калкулиране на дължимите на ответника разноски. Съразмерно на отхвърлената част от исковете ответникът имал право на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 766.99 лв. без ДДС или 4 520.38 лв. с ДДС. и за възнаграждение за вещо лице в размер на 171.75 лв., т.е. общо 4 692.13 лв. Ето защо моли обжалваното определение да бъде отменено, а искането по чл. 248, ал. 1 ГПК – уважено. Ответницата по частната жалба В. Н. П. счита, че определението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че претендираното от страна на ответника адвокатско възнаграждение надвишавало значително /три пъти/ минималния размер, определен съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /ред. ДВ бр. 68 от 31.07.2020 г./, в редакцията й към датата на сключване на договора за правна защита и съдействия между ответника и процесуалния му представител. Фактът на сключването на трудов договор на език, който и двете страни разбирали, а именно английски език, не обосновавал фактическата сложност на делото. По делото били приложени заверени преводи на български език на процесния трудов договор и анексите към същия, като тяхното съдържание не било оспорено от ответника. Не обосновавала и правна сложност на делото необходимостта от извършване на правен анализ на същността на договорените между страните възнаграждения, които във всяко трудово правоотношение можело да бъдат възприемани като „уникални“. Задълбочеността при анализирането на фактите по делото и правната им квалификация е задължителна предпоставка за извършеното процесуално представителство от страна на представителя на ответника. Правилно СРС бил отчел фактическата и правна сложност на делото и след като бил съобразил извършените от страните процесуални действия, бил стигнал до законосъобразния извод, че претендираното от ответника адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до установения в горепосочената наредба минимум. Следвало да се има предвид, че ответното дружеството било договорило и заплатило хонорар за процесуално представителство по делото месеци преди влизането на последните изменения и допълнения на Наредбата, обнародвани в ДВ на 04.11.2022 год. Нещо повече, самото първоинстанционно решение било постановено преди влизането в сила на последните изменения и допълнения на Наредбата, а именно на 30.10.2022 год. Неоснователно ответникът твърдял, че ищцата била предявила два инцидентни установителни иска по чл. 74, ал. 4 КТ. Ищцата била оспорила действителността на клауза, чието идентично съдържание се повтаряло във всички трудови договори и анекси, сключени между страните в рамките на едно и също, непрекъснато трудово правоотношение и не можело да се приеме, че са става въпрос за няколко иска, по всеки от които ответникът да е организирал отделна защита. Неоснователна била и претенцията на ответника за възстановяване на разноски, направени за явяване на процесуалния му представител в повече от две заседания по делото. Видно било от представените фактури /последната от които е издадена преди провеждането на второто заседание по делото/, че ответното дружество не било заплатило допълнително възнаграждение на процесуалния му представител за явяване в третото заседание по делото. Приетата по делото фактура за правни услуги, издадена от процесуалния представител на ответника, установявала, че на ответника не бил начисляван и същият не бил заплатил данък добавена стойност върху уговореното адвокатско възнаграждение. Във всички случаи предвид обстоятелството, че ответното дружеството имало право на данъчен кредит за начисленото от страна на процесуалния му представител данък върху добавената стойност, посоченият данък подлежал на връщане или прихващане при условията, посочени в ЗДДС, и само на това основание не следва да се присъжда от съда. В противен случай ответникът щял да се обогати неоснователно за сметка на ищцата. Следвало да се има предвид, че ответникът не бил поискал изменение на решението в частта му за разноските за вещо лице, като било недопустимо да прави такова искане за първи път в производството по обжалване на определението на първоинстанционния съд по чл. 248, ал. 3 ГПК. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане инцидентни установителни искове с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, както и искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ, с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ, с правно основание чл. 264 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Установено е въз основа на събраните писмени доказателства по делото, че през периода от 06.04.2017 год. до 17.06.2020 год. между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „младши член на кабинен екипаж“, а впоследствие „стюардеса“. Съгласно чл. 4а от трудовия договор от 06.04.2017 год. Работодателят се е задължил да заплаща на ищцата брутна годишна заплата в размер на 8 765.19 лв., платима на 12 равни месечни вноски в зависимост от действително отработените месеци, която сума включва всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, включително брутна фиксирана сума за допълнителна работа, извънреден труд и работа по време на празници, брутна фиксирана сума за часовете, в които служителят е бил в режим на готовност, брутна фиксирана сума за следобедни и нощни смени, брутна фиксирана сума за прослужено време. Между страните било постигнато съгласие, че след всеки планиран и приключен сектор работодателят ще заплаща на служителя така нареченото „секторно плащане“, като първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя съгласно чл. 5б и работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора, бил 20, 54 лв. /бруто/, която сума следвало да бъде заплащана всеки месец от работодателя допълнително – чл. 4б, абзац 2. Уговорено било също така, че служителят има право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на раздел IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в размери, допълнително установени в изрична заповед от работодателя – чл. 4б, абзац 3 На 09.02.2018 год. между страните бил сключен анекс към трудовия договор, по силата на който бил изменен размерът на основната брутна заплата, включваща горепосочените компоненти, който бил увеличен на 9 714 лв., считано от 01.01.2018 год. На 20.03.2018 год. между страните бил сключен анекс към трудовия договор, съгласно който, считано от 21.03.2018 год. ищцата била назначена на длъжност „член на кабинен екипаж“ и размерът на секторното плащане бил увеличен на 24.45 лв. На 14.12.2018 год. между страните бил сключен нов трудов договор без прекъсване на трудовите правоотношения, по силата на който ищцата заемала длъжността „стюардеса“ при уговорено трудово възнаграждение размер 9 714 лв., съставено от същите компоненти в идентичен размер и при изрично посочен размер на секторни плащания – 24.45 лв. – чл. 5б С анекси от 01.01.2019 год. и 13.06.2019 год страните постигнали съгласие за увеличаване на размера на дължимото на ищцата трудово възнаграждение на 12 420 лв. и за увеличаване на размерите на компонентните, формиращи същото, като според чл. 1 от втория от посочените анекси ищцата била назначена на длъжност „старши член на кабинен екипаж“, считано от 14.06.2019 год. Това трудово правоотношение било прекратено на 17.06.2020 год. на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ. Видно е от заключението на вещото лице по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство първоначална и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране, че през процесния период от 01.05.2018 год. до 16.06.2020 год. ищцата била прелетяла общо 517 сектора, като само за 33 от тях работодателят бил заплатил възнаграждение в общ размер на 1 057.09 лв., като посочените 33 сектора, за които била заплатена сумата, представлявали 3-ти, 4-ти и т.н. прелетян сектор, докато останалите 484 сектора, представляват прелетените 1-ви и 2-ри сектор дневно за всеки отработен ден. Брутният размер на секторните плащания за 484 прелетени сектори възлизал на 15 212.04 лв. В периода от 01.05.2018 год. до 16.06.2020 год. работодателят бил заплатил на ищцата дневни пари в размер на 15 056.67 лв., които били формирани като дневни от първите два сектора, които не се заплащали като „секторни плащания“, в размер на два стандартни сектора х 24.45 лв. бруто = 48.90 лв. бруто за периода от м.май 2018 год. до 14.06.2019 год. и в размер на два стандартни сектора х 40.09 лв. бруто = 89.19 лв. бруто за периода от 14.06.2019 год. до 16.06.2020 год. Дължимите на ищцата командировъчни пари съгласно на НСКСЧ /по 55 евро на ден/ възлизали на 26 032.10 лв., като разликата между претендираните командировъчни пари и платените на ищцата била в размер на 10 975.43 лв. Ответникът заплатил на ищеца обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 108 дни в размер на 5 602.89 лв., като при включване в базата за изчисляването му на дължимите секторни плащания за месеца, както и секторните бонуси /изплатени над стойността на „стандартен сектор“/, обезщетението възлизало на 13 288.67 лв. и неплатената част от него била в размер на 7 685.78 лв., съответно обезщетението за забава в размер на законната лихва – 1 007.05 лв., а при включване в базата за изчисляването му на секторните плащания обезщетението възлизало на 5 860.90 лв. и неплатената част от него била в размер на 258.01 лв. /таблица №8 към заключението по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза/. Дължимото възнаграждение за работа на ищцата на официални празници през процесния период /положен труд в 7 празнични дни/ било в размер на 301.65 лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва – 72.49 лв. Установено е също така, че работните дни през всеки от месеците през периода от 01.05.2018 год. до 16.06.2020 год., за които ответникът бил начислявал основно трудово възнаграждение, били в общ размер на 392 /посочени помесечно в Таблица №4 към заключението по допълнителната съдебно-счетодовна експертиза/. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Възражението на ответника за недопустимост на обжалваното решение се явява неоснователно, поради следните съображения: Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 357 КТ, надлежни страни по трудови спорове относно възникването, съществуването и прекратяването на трудово правоотношение са работникът /служителят/ и работодателят. Процесният спор е трудов и засяга правната сфера както на работника, който го инициира в защита на своите права, така и на работодателя. Надлежната пасивна легитимация принадлежи на работодателя, с когото е създадено трудовото правоотношение. В § 1, т. 1 от ДР на КТ се съдържа дефиниция на понятието „работодател“ и това е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание /предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни, което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение. В разглеждания случай няма съмнение, че трудовото правоотношение е възникнало между ищцата и ответното дружество, който извод следва от съдържанието на представените по делото трудови договори и анекси към тях, в които изрично е посочено, че са сключени от „У.Е.-У. ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/. Следователно качеството на работодател на ответното дружество обуславя участието му като надлежна страна по делото, респ. постановеното спрямо него решение е допустимо /виж и приетото в Решение № 25 от 14.03.2022 год. на ВКС по гр. дело № 1728/2021 г., III г. о., ГК/. Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивните жалби следва да се посочи следното: По отношение на инцидентните установителни искове по чл. 74, ал. 4 КТ, исковете по чл. 128, т. 2 КТ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и иска по чл. 177 КТ: Съгласно чл. 74, ал. 1 и 4 КТ, трудов договор или само отделна клауза от него са недействителни, когато противоречат на закона или на колективен трудов договор или ги заобикалят. Ищцата е оспорила валидността на клаузата на чл. 4б от трудовия договор от 06.04.2017 год. и на клаузата на чл. 5б от трудовия договор от 14.12.2018 год. с твърденията, че същите противоречат на императивните разпоредби на чл. 242 и чл. 247 КТ вр. с чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2 НСОРЗ. Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система за заплащане на труда. Възмездността е съществена характеристика на трудовото правоотношение, като правилото на чл. 242 КТ е от публичен ред и не може да бъде дерогирано от страните по трудовото правоотношение. Съгласно чл. 247, ал. 1 КТ, размерът на трудовото възнаграждение се определя според времетраенето на работата или според изработеното. Първият критерий се свежда до продължителността на работното време като измерител на количеството труд, а вторият – се свежда до определени количествени и качествени параметри на дължимия трудов резултат. Тези два критерия са определящи за деференциацията на системите на заплащане на труда – повременна /изградена върху първия критерий/ и сделна/акордна /изградена върху втория критерий/, като възможни и комбинации между двете системи според целените резултати от съответния вид работа. Нормата на чл. 4, ал. 2 НСОРЗ въвежда забрана за замяна с колективен или индивидуален трудов договор на основната работна заплата или части от нея с допълнителни или други възнаграждения и плащания, а разпоредбата на чл. 16, ал. 2 НСОРЗ установява правило за изчисляване на брутната работна заплата на работниците и служителите. Настоящият съдебен състав намира, че оспорените клаузи, които са напълно идентични по съдържание, са действителни, както правилно е приел и СРС, поради следните съображения: В сключения между страните договор от 06.04.2017 год. страните са уговорили ищцата да получава брутна работна заплата в размер на 8 765.19 лв. годишно, платимо на 12 равни месечни вноски, в зависимост от броя на действително отработените месеци, в която се включват всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, дължими съгласно КТ, а именно – основна заплата: брутна сума в размер на 5 520 лв. годишно, т.е. 460 лв. на месец; брутна фиксирана сума в размер на 438.10 лв. годишно за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база или над изискваните часове на работа, или в почивен ден, в съответствие с чл. 143 КТ /извънреден труд/; брутна фиксирана сума в размер на 876.19 лв. годишно за часовете, в които служителят е в режим на готовност или когато е бил извикан на работа по време на режим на готовност /дежурства и време на разположение/; брутна фиксирана сума в размер на 1 314.29 лв. годишно за часовете на работа по време на следобедни и нощни смени /работа на смени/ и брутна фиксирана сума в размер на 616.62 лв. годишно за прослужено време /трудов стаж и професионален опит/. Същият подход е възприет и във втория сключен между страните на 1.12.2018 год. трудов договор /брутна заплата в размер на 9 714 лв. годишно, платима на 12 равни месечни вноски, в зависимост от броя на действително отработените месеци, от който основна заплата: брутна сума в размер на 6 120 лв., т.е. 510 лв. на месец/. Отделно от общата брутна заплата страните са постигнали съгласие, обективирано в оспорените клаузи, че на ищцата се дължи „секторно плащане“ за всеки приключен 3-ти, 4-ти, 5-ти и т.н. сектор на ден в размер на 20.54 лв. бруто /по първия договор/ и в размер на 24.45 лв. /по втория договор/, като първите два приключени сектора се считали включени в размера на основната брутна заплата и работодателят нямало да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. В Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж – У.Е.У. Зрт. – Клон България“, което следва да се приеме, че има характер на Вътрешни правила за работната заплата, т.е. вътрешен акт на предприятието по смисъла на чл. 37 КТ /виж чл. 22 от НСОРЗ/, са установени елементите на заплатата, в която е посочено, че се включва секторно плащане: облагаема компенсация за броя плетени сектори; плаща се от 3-тия сектор на деня на дежурството; първите два сектора се покриват от дневните пари; допълнителните и офисните сектори се заплащат по ставка за стандартен сектор, като секторите са диференцирани и по продължителност на полета /S 0-119 – който е стандартен, M, L, XL/. Предвидени са дневни пари, които подлежат на плащане според броя отработени дни и не се облагат с данък, както и командировъчни пари – плащане за нощувка далеч от дома в размер на брутна фиксирана сума 30 евро/нощувка, авансово в началото на месеца според планираните пътувания, която съответно се добавя/приспада от заплатата спрямо реално извършените пътувания. Поначало на тълкуване подлежат неясните и двусмислени уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Критериите, регламентирани в чл. 20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна. В разглеждания случай при осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на спорните клаузи, при съобразяване на Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж – У.Е.У. Зрт.-Клон България“, осъществените от ответника плащания, които са били приети от ищеца, както и на нормата на чл. 13 НСОРЗ, въззивният съд приема, че действителната воля на страните е била „секторното заплащане“ с оглед броя на планираните и завършени сектори на ден да бъде разделено на два компонента: 1/ 1-ви и 2-ри сектор /първите два сектора/ – за които се заплаща основна брутна заплата и 2/ следващите сектори – 3-ти, 4-ти, 5-ти и т.н. – за които се заплаща допълнително възнаграждение съобразно уговорената ставка, като последното като част от общото възнаграждение, без всякакво съмнение се дължи всеки месец за изпълнение на трудови задължения на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи – плащането му е било уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера му зависи от количеството на вложения труд. Тези плащания за 3-ти и следващите сектори са били и добавяни всеки месец при изчисляване на общото възнаграждение на ищцата. Естеството на основанието за заплащането им, предвид специфичния характер на процесните трудови договори, налага извода, че те са сигурни и предвидими, като без значение е различният им месечен размер /тъй като той е обусловен от възлаганите за осъществяване полети/ – в този смисъл виж Решение № 50233 от 6.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 330/2022 год., IV г. о., ГК/. В този смисъл не е налице уговорка за престиране на безвъзмезден труд или за замяна на част от основната работна заплата с допълнителни или други възнаграждения и плащания. С оспорените клаузи не се отрича дължимостта на основната работна заплата, а се определят условията за получаване и размерът на допълнително трудово възнаграждение съобразно положения труд и извършената работа. Следва да се посочи също така, че няма законова пречка основната работна заплата за бъде разделена на две или повече части – едната част е гарантираният минимум за отработеното време, а останалата част е определена според количествени показатели, интензивността на труда, т.е. заплащането да се определя от отработеното време и от броя извършени задачи, които надхвърлят нормата, респ. установения стандарт /в частност е изпълнение на два сектора/. Следователно предявените инцидентни установителни искове по чл. 74, ал. 4 КТ се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, както законосъобразно е приел и СРС. Според нормата на чл. 128 КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено. Макар между страните да е било постигнато съгласие, че за първите два планирани и приключени сектора работодателят не е длъжен да прави отделни плащания, по делото е установено по несъмнен и категоричен начин, че през периода от м.май 2018 год. до 16.06.2020 год. ответното дружество е заплащало на ищцата т.нар. „дневни пари“ в общ размер на 15 056.67 лв., определени на база двата сектора /2 сектора х 24.45 лв. бруто = 48.90 лв. бруто – през част от исковия период, съответно 2 сектора х 40.09 лв. бруто = 89.19 лв. – за останалата част от исковия период/. Отделно от това ищцата е получавала и секторни плащания, наименовани „бонус“ /за среден сектор М, дълъг сектор L и свръх дълъг сектор XL/. Допълнителните трудови възнаграждения за разлика от основната заплата се изплащат за специфични страни на полагания труд, установени от КТ или от НСОРЗ. Те са различни видове и всяко от тях се дължи, доколкото е налице съответното основание, на което съответното допълнително възнаграждение се дължи от работодателя – виж и чл. 13, ал. 2 НСОРЗ. Една част от тези основания са изрично предвидени в КТ и НСОРЗ, като с колективен трудов договор, вътрешните правила за работната заплата в предприятието или с индивидуалния трудов договор, съгласно чл. 13 НСОРЗ могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения /виж и чл. 118, ал. 3 КТ/. В разглеждания случай в Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж – У.Е.У. Зрт.-Клон България“, т.е. във Вътрешните правила за работна заплата на работодателя е предвидено изплащането на допълнителни суми, наименовани „дневни пари“. Същите са били изплащани всеки месец, при това безусловно, тъй като са поставени в зависимост единствено от количеството на вложения труд /планирани и осъществени два сектора/, като предвид предназначението им настоящият съдебен състав приема, че те спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Този извод следва на първо място от обстоятелството, че самият работодател е разграничил т.нар. „дневни пари“ от командировъчните пари /по принцип дневните пари са част от командировъчни пари, т.е. термините командировъчни пари и дневни пари се отнасят като род към вид/, а в сключените между страните трудови договори е постигнато съгласие ищцата да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на раздел ІV от НСКСЧ в размери, допълнително установени в изрична заповед на работодателя. В тази връзка следва да бъдат съобразени специалното правило за командировъчните пари на персонала на въздухоплавателните средства – приложение №3а към чл. 31, ал. 2 НСКСЧ, според което се дължат командировъчни пари на ден /включително дневни/ – макар дневните пари да не фигурират като конкретна цифрова величина в общото цяло, те са включени в командировъчните пари, както и клаузите на чл. 9 от процесните трудови договори /които са идентични по съдържание/. На второ място, съгласно нормата на чл. 18, ал. 1 НСКСЧ, с дневните пари се осигуряват средства за храна, градски транспорт и други разходи. Целта на командировъчните пари е да се компенсират в известна степен търпените от работника или служителя неудобства при изпълнение на работата на място извън мястото на работа /поради това и такива под формата на дневни не се дължат, когато се ползва служебно целодневна безплатна храна в мястото на командироване/. В разглеждания случай с предвидените от работодателя плащания, наречени от него „дневни пари“ очевидно тази цел не би могла да бъде осъществена, предвид ограничаването им само до част от плануваните и осъществени от служителя сектори за един ден /а именно до първите два от тях/. Секторните плащания, наименовани „ бонус“, регламентирани от правилата за работна заплата на ответното дружество, също са постоянен елемент от трудовото възнаграждение, тъй като критерий за получаването им е единствено времето, през което работникът е предоставил работната си сила. Доколкото в разглеждания случай по делото е установено въз основа на заключението на вещото лице по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, че за периода от 01.05.2018 год. до 16.06.2020 год. ответникът е начислил и изплатил всички предвидени плащания – за 3-ти, 4-ти и т.н. прелетян сектор, за първите два сектора /формирани от работодателя като „дневни пари“/ и секторно плащане, наименовано „бонус“, то ищцата не се легитимира като кредитор на претендираното вземане за трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 КТ. А щом няма главно задължение не може да възникне задължение за обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По силата на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ, трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер. Основната заплата според легалното определение, дадено в чл. 4, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, приета с ПМС № 4/2007 г., е възнаграждение за изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат задължително, са определени с посочената наредба или друг нормативен акт. Такива са тези, посочени в Наредбата в чл. 11 – за образователна и научна степен „доктор“ или за научна степен „доктор на науките“, свързана с изпълняваната работа от работника или служителя, в чл. 12 – за придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите и в чл. 15, ал. 2 – допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение – чл. 3 от Наредбата, и по силата на чл. 245 КТ именно то се дължи от работодателя на работника и служителя. Нормата на чл. 17, ал. 1 НСОРЗ указва на каква база се определя възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 КТ. В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС от 15.09.2011 год., постановено по преюдициално запитване по дело С-155/10, е прието, че чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 год. относно някои аспекти на организацията на работното време и клауза 3 от споразумението, приложено към Директива 2000/79/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 год. относно Европейското споразумение за организация на работното време на мобилните работници в гражданската авиация, сключено от Асоциацията на европейските авиокомпании /АЕА/, Европейската федерация на транспортните работници /ЕТF/, Европейската асоциация на пилотите /ЕСА/, Асоциацията на европейските регионални авиокомпании /ЕRA/ и Международната асоциация на въздушните превозвачи /IACA/, трябва да се тълкуват в смисъл, че по време на годишния отпуск транспортните пилоти имат право да продължат да получават не само основната си заплата, но и първо, всички компоненти, същностно свързани с изпълнението на задачите, които са им възложени с трудовия договор и за които им се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото им възнаграждение, и второ, всички компоненти, свързани с личния и професионален статут на съответния транспортен пилот. Националният съд следва да прецени дали различните компоненти на общото възнаграждение на работника отговарят на тези критерии. В решението е пояснено, че изразът „платен годишен отпуск“, съдържащ се в чл. 7 параграф 1 от Директива 2003/88, означава, че за периода на „годишния отпуск“ по смисъла на директивата възнаграждението трябва да бъде запазено и че с други думи за този период на почивка работникът трябва да получава обичайното си възнаграждение, т.е. през периода на своята почивка и отдих работникът трябва да разполага с икономически условия, които са сходни на тези, при които полага труд. В този смисъл всяко неудобство, което е същностно свързано с изпълнението на задачите на работника съгласно трудовия му договор и за което на работника се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото му възнаграждение, каквото неудобство за транспортните пилоти е летателното време, задължително трябва да бъде отразено в сумата, която работникът има право да получава за времето на годишния отпуск. С оглед изложените вече по-горе съображения въззивният съд приема, че всички предвидени плащания – за 3-ти, 4-ти и т.н. прелетян сектор, за първите два сектора /формирани и плащани от работодателя като „дневни пари“/ и секторно плащане, наименовано „бонус“, са елемент от брутното трудово възнаграждение, въз основа на което се определя възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 КТ. И това е така, тъй като те са предвидими, сигурни и нямат характера на обезщетение или еднократен паричен стимул. Именно защото тези престации представляват уговорено допълнително трудово възнаграждение за положен труд, те са били дължими ежемесечно, постоянно, наред с основното трудово възнаграждение – видно и от неоспорните от ответника фишове за работна заплата. Работодателят не е притежавал и правото на преценка дали да заплати това допълнително трудово възнаграждение, а то е било дължимо при настъпването на обективния факт на осъществяването на първи и втори сектор, осъществяването на повече от два сектора и осъществяването на по-дълги сектори /с по-голяма продължителност/, т.е. било е поставено в зависимост само от осъществяването на трудовата функция на ищцата /изпълнени летателни часове/. Следователно уговорените месечни секторни плащания имат характера на допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 15, ал. 2 НСОРЗ. В този смисъл за дните, през които ищцата е ползвала платен годишен отпуск в периода от 01.07.2018 год. до 16.06.2020 год. /108 дни/, дължимото й възнаграждение по чл. 177 КТ възлиза на 13 288.67 лв., от които работодателят е заплатил 5 602.89 лв., като за претендирания от ищцата остатък от 7 685.78 лв. релевираната претенция се явява основателна, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както е приел и първоинстанционният съд. По отношение на иска по чл. 215, ал. 1 КТ: Съгласно разпоредбата на чл. 215 КТ, при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. Въз основа на тази законова делегация е приета Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина. В частност е безспорно във въззивното производство, че ищцата е работела при ответника, като е изпълнявала съответно длъжността „младши член на кабинен екипаж /по първия от процесните трудови договори/ и длъжността „стюардеса“ /по втория от процесните трудови договори/, като през периода от 10.06.2018 год. до 16.06.2020 год. е била в 242 международни командировки. Естеството на трудовите функции на ищцата, я определят като лице, включено в състава на екипажа на въздухоплавателните средства по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, поради което за дължимите командировъчни пари следва да намери приложение разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от раздел ІV на наредбата, която препраща към Приложение №3а, т.е., 55 евро на ден – в който смисъл е и изричната уговорка между страните, обективирана съответно в чл. 4б, абзац 3 от трудовия договор от 06.04.2017 год. и чл. 5б, абзац 3 от трудовия договор от 14.12.2018 год. Установено е въз основа на заключението по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, че размерът на дължимите командировъчни пари съгласно посочената наредба възлиза на 24 956.39 лв., поради което и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес ищцата се легитимира като кредитор на претендираната сума от 10 154.04 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както е приел и СРС. Неоснователни са доводите на ответника, че е изплатил дължимите командировъчни пари, както с оглед изложените вече по-горе съображения, така и доколкото издадените на основание чл. 215 КТ наредби на МС могат да определят само минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно работодателят при определяне на размера на тези обезщетения не може да ги фиксира под предвидения в наредбата размер, дори по взаимно съгласие с работника или служителя, а още по-малко могат да имат правен ефект издадените едностранно от него заповеди или други актове. Нормите на КТ, които регламентират размерите на обезщетенията /включително делегацията за определяне на такива/ са норми с императивно установен минимум, като работодателят може да се отклони от тях само в интерес на работника или служителя. По отношение на исковете по чл. 264 КТ и по чл. 86, ал. 1 КТ: Във всички случаи на работа положеният труд през официалните празници се заплаща според уговореното, но не по малко от удвоения размер на трудовото възнаграждение, определено по трудовия договор /чл. 262, ал. 1, т. 3 и чл. 263, ал. 2 КТ/, като няма значение дали се касае за извънреден труд или не /чл. 264 КТ/. От заключението на вещото лице по първоначалната съдебно-счетоводната експертиза се установява, че през исковия период ищцата е полагала труд през 7 дни на официални празници, като дължимото й възнаграждение възлиза на 301.65 лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва – на 72.49 лв., до които и размери релевираните претенции законосъобразно са били уважени от първоинстанционния съд, предвид липсата на данни, че работодателят е погасил задълженията си. Ето защо въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваните части, като правилно. По отношение на частната жалба: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА. В мотивите на първоинстанционното решение е прието, че с оглед изхода от спора ответникът има право на съразмерната част от направените разноски за възнаграждение за вещо лице – претендирани и доказани в размер на 400 лв., както и за възнаграждение за един адвокат – претендирани и доказани в размер на 8 800.24 лв., които са били счетени за прекомерни, поради което са били намалени по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК до размера от 2 000 лв., с оглед своевременно направеното от ищцата възражение, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК му е била присъдена сумата от 1 242.40 лв. /207.07 лв. – възнаграждение за вещо лице и 1 035.33 лв. – възнаграждение за един адвокат/. В срока за въззивно обжалване на първоинстанционното решение ответникът е релевирал искане по чл. 248 ГПК за изменението му в частта за разноските, което е било оставено без уважение с обжалваното определение. Определението е частично неправилно. По общото правило на чл. 78 ГПК присъждането на разноски на страните се основава на вината на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Т.е., логиката на закона е, че разноски винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера. По отговорността за разноските съдът не се произнася служебно, а само по молба на заинтересованата страна. В разглеждания случай ответникът е направил своевременно искане за присъждане на разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 8 800.24 лв. и е представил надлежни доказателства за заплащането им в периода от 02.08.2021 год. до 01.03.2022 год. Според последните /тъй като липсва договор за правна защита и съдействие/ адвокатското възнаграждение е уговорено общо, като не е посочено каква част от него се дължи поотделно за всеки от предявените искове – инцидентни установителни /който са неоценяеми/ и осъдителни /които са оценяеми – с цена в общ размер на 37 762.24 лв./, поради което и при липсата на други уговорки следва да се приеме, че такова разграничение не би могло да се проведе в производството по чл. 248 ГПК. В този смисъл разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на която се позовава частния жалбоподател, не следва да намери приложение. Съобразно периода, през който е доказано, че са направени претендираните от ответника разноски, трябва да се приложат правилата на Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията им в изм. и доп. – ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 год. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от наредбата, минималното възнаграждение за неоценяемите искове е в размер на 1 200 лв. /по 600 лв. за всеки от тях/. Защитата по инцидентните установителни искове обаче е идентична, предвид напълно еднаквото съдържание на оспорените клаузи в процесните договори, поради което и възражението на ищцата по чл. 78, ал. 5 се явява основателно и разноските за тези искове следва да бъдат намалени до 600 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от наредбата, минималното възнаграждение за оценяемите искове възлиза на 1 662.87 лв., до който и размер трябва да бъдат намалени разноските на ответника, доколкото спорът не разкрива никаква фактическа сложност, а правната му сложност не е значително висока. Следователно база за компенсацията на разноски е сумата от 2 262.87 лв., като полагащата се на ответника съразмерна част, противно на приетото от СРС, е в размер на 1 460.81 лв. Ето защо обжалваното определение следва да бъде частично отменено, а искането на ответника по чл. 248, ал. 1 ГПК – уважено за разликата над 1 035.33 лв. до размера от 1 460.81 лв. /т.е. за сумата от 425.48 лв./. В останалата част частната жалба следва да бъде оставена без уважение. Предвид изложените съображения, съдът