Решение № 4431 от 8.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 11655/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 9485 от 05.06.2023 год., постановено по гр.дело №49106/2022 год. по описа на СРС, ГО, 53 с-в, „Уиз Еър-Унгария ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/, извършващо дейност в Република България чрез „Уиз Еър- Унгария ЦРТ – клон България“, е осъдено да заплати на Г. С. И. следните суми, а именно: на основание чл. 215, ал. 1 КТ вр. чл. 31, ал. 2 НСКСЧ - сумата от 7 046, 60 лв., представляваща неизплатени командировъчни пари за полети в периода от 01.08.2019 г. до 06.09.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.09.2022 год. до окончателното й изплащане; на основание чл. 177, ал. 1 КТ - сумата от 1652, 61 лв., представляваща сбор от неизплатени възнаграждения за дните, през които ищцата е ползвала платен годишен отпуск в периода от м.10.2019 г. до м.06.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.09.2022 год. до окончателното й изплащане; на основание чл. 264 КТ - сумата от 506, 45 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за положен труд през официални празници през периода от 01.09.2019 г. до 06.09.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.09.2022 год. до окончателното й изплащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - сумата от 415, 93 лв., представляваща обезщетение за забавени плащания на всяко от неизплатените възнаграждения по чл. 177 от КТ за периода от датата на съответния падеж до 08.09.2022 г., както и сумата от 125, 60 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на трудовото възнаграждение за работа през официални празници за периода от падежа на съответното плащане до 08.09.2022 год. С постановеното решение исковете с правно основание чл. 177, ал.1 КТ, чл. 264 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери; а исковете с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обявяване на недействителността на клауза (чл. 5б) от трудовия договор от 02.08.2019 г., сключен между Г. С. И. и „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт.”, за сумата от 5 323, 50 лв., представляваща сбор от неизплатени трудови възнаграждения според изработеното /„секторни плащания“/ в периода от 01.08.2019 г. до 06.09.2020 г., както и за сумата от 1 334, 51 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено върху секторните плащания от трудовите възнаграждения за периода от падежа на съответното плащане до 08.09.2022 год., са отхвърлени в цялост. С оглед изхода на спора ответникът е осъден да заплати разноски по делото: на ищцата - сумата от 506, 36 лв., а по сметка на Софийски районен съд сумата от 629, 69 лв. В полза на ответника са присъдени разноски единствено за депозит за вещо лице в размер на 140, 13 лв., но не и за адвокатско възнаграждение, тъй като съдът е приел, че същият не е представил по делото доказателства за реалното им извършване. Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, чл. 128, т. 2 КТ, чл. 177 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата Г. С. И., чрез адв. П. С.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че уговорените „секторни плащания“ за всеки полет представляват допълнително трудово възнаграждение, част от което е включено в основното трудово възнаграждение, а друга част се заплаща отделно в зависимост от изпълнените летателни часове, поради което не може да става дума за противоречие със закона, тъй като клаузите касаели единствено размера на допълнителното трудово възнаграждение и начина и условията за плащането му, което не противоречи на императивни правни норми. Оспорва изводите на съда, че не са нарушени разпоредбите на чл. 242 КТ и чл. 4, ал. 2 НСОРЗ, защото страните са уговорили допълнително трудово възнаграждение, а положеният от ищцата труд съобразно изпълнението на определените трудови задачи се покривал от основната заплата; че в процесния случай доколкото НСОРЗ изрично предвижда в чл. 13 възможността за уговаряне на допълнително възнаграждение и страните в съответствие с ал. 2 на същия член са определили условията и размера на това възнаграждение, то не било налице противоречие и с чл. 247 КТ. Счита, че това тълкуване противоречи на закона, тъй като не се подкрепя от съдържанието на релевантните клаузи от сключените между страните трудови договори и допълнителни споразумения към тях. Поддържа, че нормата на чл. 4, ал. 2 от НСОРЗ не допуска с индивидуален трудов договор да се заменя основната работна заплата или части от нея с допълнителни или други възнаграждения и плащания. Твърди, че не е допустимо и чрез основната заплата да се изплащат или да се считат за изплатени уговорени възнаграждения над основната заплата или други възнаграждения, тъй като посочените възнаграждения представляват различни елементи от брутната трудова заплата по чл. 16, ал. 2 НСОРЗ. Сочи, че в рамките на процесните 14 месеца само през пет от тях сборът от секторните възнаграждения, дължими за първите два прелетени стандартни сектора през съответния месец, реално се „покривали“ от основната заплата на ищцата. През останалите месеци от процесния период сборът от секторните възнаграждения, дължими за първите два прелетени стандартни сектора през съответния месец, надвишавал съществено размера на дължимата за съответния месец основна заплата. Поради това намира, че не може да се приеме че във всички случаи секторните плащания са „включени“ в сума, чийто размер е по-нисък. Отбелязва, че претендираните от ищцата секторни плащания за първите два прелетени сектора през съответните дни от процесния период представляват възнаграждение над основната заплата по смисъла на чл. 16. ал. 2, т. 1 НСОРЗ, определено съобразно сделната система за заплащане на труда, поради което посочените плащания не могат да се начисляват и изплащат изцяло или частично вместо основната заплата на ищцата, която е определена съобразно повременната система за заплащане на труда. В настоящия случай „прелетените сектори“ не могат паралелно да се използват като мерна единица, чрез която да се определя както дали служителят е „заработил“ основната си заплата, така и да се определя размерът на възнаграждението над основната заплата. Посочва, че ако се възприеме логиката на първоинстанционния съд това ще означава, че разпоредбата на чл. 4, ал. 2 НСОРЗ е не само лесно заобиколима, но и че стюардите и стюардесите, които през съответния полетен ден са прелетели не повече от два сектора с обща продължителност над осем часа /т.е. повече от нормалната продължителност на работното време съгласно чл. 136, ал. 3 КТ/, няма да имат право да получат секторни плащания, докато членовете на кабинния екипаж, които през същия полетен ден са прелетели три или повече сектора с обща продължителност по- малка от осем часа са щели да бъдат възнаградени с допълнително трудово възнаграждение под формата на „секторно плащане“. Във всички случаи съдържанието на релевантните разпоредби от трудовите договори не позволява на съда да приеме, че работодателят не е длъжен да начислява и заплаща секторни възнаграждения /плащания/ за първите два изпълнени сектора. Според тях след всеки планиран и изпълнен сектор работодателят заплаща служителя т. нар. „секторно плащане“. Волята на страните следвало да се тълкува като се вземат предвид всички писмени доказателства по делото, а именно съдържанието на политиката за възнагражденията на работодателя, ведомостите за работна заплата, както и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, от които било видно, че страните са уговорили заплащане на всички прелетени сектори. Сочи се, че ответникът е прилагал и е следвал политиката на Уиз Еър за възнагражденията на кабинния екипаж, изпълняващ международни полети, съгласно която на стюардите и стюардесите се заплащат всички прелетени сектори, а самите плащания са оформяни (осчетоводявани) по различен начин съобразно финансовия интерес на чуждестранния търговец. Излага съображения, че от съдържанието на представената от ответника политика за възнагражденията на кабинния екипаж, изпълняващ международни полети, както и от фишовете за работна заплата се установява по категоричен начин, че работодателят е фиксирал диференцирани коефициенти за увеличение на „стандартното секторно плащане“, определено за съответната длъжност, в зависимост от дължината на изпълнените през съответния период полети, като увеличението /добавката/ към стандартното секторно плащане е начислявано и изплащано на ищцата за всеки полет /сектор/, който същата е прелетяла, а не единствено за всеки трети и четвърти изпълнен сектор. Това обстоятелство представлява доказателство, че ответникът не е считал, че не се дължи отделно плащане за първите два полета, а по-скоро, че същият е изплащал една част от секторните възнаграждения за тези полети чрез добавката, определена на база на дължината на полетите, а остатъка – чрез дневни пари в размер, равен на сбора на първите два сектора. Същото се потвърждавало и от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, като в обясненията си в открито съдебно заседание вещото лице е потвърдило, че първите два стандартни сектори за деня не били за сметка на работната заплата, а за сметка на командировъчните — дневните, които се давали в деня на летене, като ответното дружество изплащало сумата на дължимите сектори не под формата на секторни плащания, а под формата на командировъчни. Допълва, че във всички фишове на ищцата за процесния период ответникът е начислявал всеки месец дневни пари по ставка, равна на удвоения размер на уговореното секторно плащане за съответния период, като броят на първите два прелетени сектори за всеки от полетните дни на ищцата са посочени като „необлагаеми сектори“ /„Taxfree Sectors“/, а не като сектори, включени към основната заплата /„облагаеми сектори“/. По този начин се твърди, че ответникът се е опитал с едно плащане да погаси две задължения, а именно: задължението за плащане на уговореното между страните и регулирано в политиката за възнагражденията секторно плащане „след всеки планиран и изпълнен сектор“ и задължението за плащане на командировъчни пари, което във всички случаи увреждало и осигурителните права на ищцата, доколкото за изплащаните дневни пари работодателят не дължи осигурителни вноски. Счита, че следва да се има предвид и че уговорената система за заплащане на труда на ищцата е обичайна за авиационния сектор, като възнаграждението на членовете на летателния и кабинния екипаж се формира от няколко компонента, съдържащи твърда сума и добавки, поставени в зависимост от летателното време – така се приема и в Решение на Съда на ЕС от 15 септември 2011 г. по дело С-155/10. Поради това счита, че в размера на обезщетението по чл. 177 КТ следва да бъдат включени както възнаграждението за първите два сектора, така и секторните възнаграждения за пролетените от ищцата средни, дълги и свръх-дълги сектори. С оглед на изложеното се отправя искане постановеното от Софийски районен съд решение да бъде отменено в обжалваната му част, а предявените искове – да бъдат уважени. В условията на евентуалност въззивникът моли в размера на обезщетението по чл. 177 КТ да бъдат включени изплатените на ищцата секторни плащания за трети и четвърти сектори, в това число и „секторните бонуси“. Претендира разноски. Ответникът по жалбата „Уиз Еър-Унгария ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/, счита, че първоинстанционното решение в обжалваната от ищцата част следва да бъде потвърдено. Поддържа, че не е работодател на ищцата, поради което и предявените искове са недопустими, респективно първоинстанционното решение подлежи на обезсилване. На следващо място, сочи, че правилно съдът е приел, че уговорката за т.нар. „секторно плащане“, което се дължало след втория прелетян за деня сектор, не противоречи на закона. Поддържа, че в случая нямало сделна система на плащане, като това, което страните са уговорили е, че специфичните “секторни плащания“ ще се дължат след втория сектор за деня. Тази уговорка е действителна и не противоречи на каквато и да е правна норма. Сочи, че „секторните плащания“ са специфични за този работодател плащания и негово е правото да определи кога и при какви условия ще се плащат /а и имало съгласие на служителя на това/. Счита за невярно твърдението, че работодателят е предвидил, че всеки сектор /включително първи и втори/ ще се заплаща. Точно обратното – работодателят изрично е предвидил, че „секторно плащане“ се дължи само след втория приключен сектор за деня. Правилно първоинстанционният съд е приел, че на ищцата не се дължат „секторни плащания“ за първите два прелетени сектора всеки ден, тъй като клаузите в договора, които определяли как и при какви условия се дължи такова допълнително плащане са действителни. Сочи се, че обясненията за работната заплата имат само и единствено обяснителен характер, за да изяснят логиката на начисляване на секторното плащане от третия сектор нататък. Счита, че процесната клауза не противоречи на чл. 242 КТ, чл. 247 КТ или на чл. 16, ал. 2 НСОРЗ. Поддържа, че съдът правилно е отхвърлил иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ. Отбелязва, че твърдението във въззивната жалба на ищцата И., че заплатените от работодателя „дневни“ по същество покриват дължимите за първите два сектора суми, представлява по същество недопустимо заявяване на допълнително основание като форма на изменение на иска едва пред настоящата инстанция. Посочва, че правилно първоинстанционният съд не е включил в размера на обезщетението по чл. 177 КТ възнаграждението за първи и втори сектори, като се поддържа, че в същия не следва да се включва и размерът на заплатените секторни бонуси. Претендира разноски. Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ вр. чл. 31, ал. 2 НСКСЧ, чл. 177, ал. 1 КТ, чл. 264 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, са подадени в законоустановения срок въззивна жалба и допълнение към нея от ответника „Уиз Еър-Унгария ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/, чрез адв. Е. П.. Жалбоподателят поддържа на първо място, че не е работодател на ищцата, поради което предявените искове са недопустими. Евентуално твърди, че обжалваното решение е недопустимо поради неконституиране като задължителен необходим другар по делото на „Уиз Еър Унгария ЦРТ – клон България“. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че в трудовите договори на ищцата и последващите анекси към тях като работодател е посочено ответното дружество, което е и страна по трудовото правоотношение. Твърди, че всички доказателства по делото сочат, че клонът е работодател на ищцата, като единственият аргумент на първоинстанционния съд за обратното било, че в трудовия договор и анексите е записано, че ответникът е работодател. Поддържа, че формулировката в трудовия договор е “Уиз Еър Унгария, действащо чрез клона“. Освен това от името на клона са подавани към ТД на НАП всички уведомления относно сключването, изменението и прекратяването на трудовия договор, както и заповедта за прекратяване на трудовия договор е издадена от клона. Отделно от това сочи, че осигурителните вноски и данъците са внасяни от клона, заплатата на ищцата е заплащана от банковата сметка на клона, последният има служители в България, като проверките от Инспекцията по труда са правени именно в него. Печатите на работодателя, положени в трудовия договор и анексите, са на клона. На следващо място сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че в случая следва да намери приложение чл. 31, ал. 2 и Приложение За от НСКСЧ, съгласно които на ищцата се дължат дневни в размер на 55 евро/ден, без да съобрази всички разходи, направени от ответника-работодател в полза на ищцата по перо командировъчни. Отбелязва, че посочената наредба се отнася до персонала на въздухоплавателните средства, които летят с национални и регистрационни знаци на Република България и не е приложима в процесния случай. Поддържа, че Софийски районен съд не е съобразил и изричната разпоредба на чл. 31, ал. 6 НСКСЧ. Твърди, че неправилно съдът е приел, че на ищцата се дължи възнаграждението по чл. 177 КТ. В тази връзка посочва, че спорът между страните е свързан с това дали т.нар. „секторни плащания“ следва да се включат при изчисляването на горното възнаграждение/обезщетение. Жалбоподателят поддържа, че „секторните плащания“ не следва да се включват при изчисляване на възнаграждението по чл. 177 КТ. Излага съображения, че същите не са „плащания с постоянен характер“, тъй като не са функция на отработеното време, а са функция на прелетените сектори. Правилно първоинстанционният съд е приел, че за първите два сектора за деня не се дължи възнаграждение, както и не е включил същите в базата за изчисляване на обезщетението по чл. 177 КТ. Излага становище за неоснователност и на претенциите по чл. 264 КТ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С оглед на изложеното се отправя искане постановеното от Софийски районен съд решение да бъде отменено в обжалваната му част, а предявените искове – да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Ответницата по жалбата Г. С. И. счита, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част. Поддържа, че според ответника чуждестранната регистрация на оперираните от него въздухоплавателни средства му позволява да не начислява и изплаща предвидените в споменатото приложение командировъчни пари. Счита, че подобно тълкуване на закона противоречи на чл. 10, ал. 1 КТ и чл. 228, ал. 3 КТ. Отбелязва, че работодателят, в т.ч. ответникът, може да се отклони от минималния размер на командировъчните пари, фиксиран от Министерския съвет в Приложение № За към НСКСЧ, но само ако отклонението е в посока увеличение на размера и само при условие, че споменатото увеличение е уговорено с колективен или индивидуален трудов договор. В тази връзка твърди, че едностранното намаляване на размера на командировъчните пари е изначално изключено от законодателя. Отбелязва, че разпоредбата на чл. 14 от Закона за защита от дискриминация предвижда, че работодателят осигурява равно възнаграждение /и по аналогия равни по размер обезщетения по чл. 215 КТ/ за еднакъв или равностоен труд. Излага съображения, че изплатените от работодателя командировъчни пари са дължими за времето за изпълнение на международни рейсове, като в тях не се включват т. нар. пътни и квартирни пари. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел, че при изчисляване на размера на дължимото на ищцата възнаграждение за времето, през което същата е ползвала платения си годишен отпуск по чл. 177, ал. 1 КТ, ответникът следва да вземе предвид и предвидените в сключените между страните трудови договори и допълнителни споразумения към тях „секторни плащания“, доколкото същите представляват възнаграждение над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда по смисъла на правилото на чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. Намира, че при всички случаи, дори и да се приеме, че първите два изпълнени сектори за деня не са дължими от ответника, то при изчисляване на възнаграждението по чл. 177, ал. 1 КТ работодателят следва да вземе предвид сумата на изплатените възнаграждения за изпълнени сектори, включително изплатените като „секторен бонус“ суми съобразно дължина на секторите, както били определени в „Обяснение на заплатите Кабинен екипаж“. Излага съображения, че клаузите на процесните трудови договори не оставят съмнение, че ответникът е въвел смесена система на заплащане на труда, според която наред със заплащането на основна заплата, се отчита и заплаща и реалното натоварване и принос на отделните служители за изпълнението на международни полети /сектори/, като за определянето на последните работодателят е избрал да използва за мерна единица „брой прелетени полети /сектори/ в един ден“. Критерият за изплащане е извършената работа, а не само времето, през което ищцата е предоставила работната си сила. Отбелязва, че въведената от ответника система за заплащане на труда спрямо кабинния екипаж се потвърждава и от съдържанието на представения по делото документ, озаглавен „Обяснение на заплатите Кабинен екипаж“, а именно: основна заплата и конкретно определена по размер ставка за изпълнен сектор, което е в съответствие и с разбиранията на Съда на ЕС, изложени в Решение от 15 септември 2011 г. по дело С-155/10. Според СЕС, обичайното възнаграждение при транспортните пилоти /и по аналогия стюардите и стюардесите/ включва не само основната им заплата, но и всички компоненти, същностно свързани с изпълнението на задачите, които са им били възложени с трудовия договор и за които им се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото им възнаграждение. Допълва, че сумите, дължими на ищцата за изпълнените от нея международни рейсове /сектори/ безспорно представляват такъв компонент, свързан с изпълняваните съгласно трудовия договор задачи и поради това следва да бъдат включени в базата за изчисляване на възнаграждението по чл. 177, ал. 1 КТ. Намира за правилен изводът на първоинстанционния съд, че на ищцата се дължи заплащане на положения от нея труд в празнични дни по чл. 264 КТ. Счита, че не може да бъде възприето твърдението на ответника, че дължимото възнаграждение за работа на празнични дни на ищцата в първоинстанционното производство е заплатено с фиксирана сума, изплащана допълнително към основното трудовото възнаграждение. В тази връзка твърди, че клаузите на чл. 5а от трудовите договори и допълнителните споразумения на ищцата съдържат изброяване на допълнителните трудови възнаграждения, изплащани към основното месечно трудово възнаграждение, в което не се включва сума, предназначена да погаси дължимите възнаграждения за работа в дните на официални празници. Сочи, че трудът, полаган от ищцата в дни на официални празници, е съгласно индивидуалния й график, не представлява извънреден труд и поради това посоченото плащане няма как да се отнася към него. Излага подробно становище за процесуалноправна и материалноправна легитимация на ответника, респективно за допустимост на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски. Решение № 9485 от 05.06.2023 год., постановено по гр.дело №49106/2022 год. по описа на СРС, ГО, 53 с-в, в частта му, с която съдът е отхвърлил предявения от Г. С. И. срещу „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт.” Иск с правно основание чл. 264 КТ за разликата над сумата от 506, 45 лв. до пълния предявен размер от 506, 64 лв., като необжалвано е влязло в законна сила. Срещу определение № 27881 от 09.08.2023 год., постановено от първоинстанционния съд по горепосоченото дело по реда на чл. 248 ГПК, е подадена в законоустановения срок частна жалба от ответника „Уиз Еър- Унгария ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/, чрез адв. П.. Оспорва като неправилен извода на първоинстанционния съд, че по делото не са ангажирани надлежни доказателства за извършените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение. Твърди, че „Уиз Еър-Унгария ЦРТ“ е представило фактура и платежно нареждане, от които се е видно, че дружеството е заплатило по сметка на Адвокатско дружество „Б. и Ко.“ посочената във фактурата сума в размер на 8062, 24 лв. Излага съображения, че нито в закона, нито в съдебната практика (ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС), се съдържат изисквания относно това какви следва да бъдат банковите документи, които да удостоверяват извършеното плащане, поради което счита, че всеки документ, от който по несъмнен начин следва извод за заплатените суми (в процесния случай банковата нотификация) следва да бъде приет като доказателство за реалното извършване на разноските. С оглед на изложеното се отправя искане обжалваното определение да бъде отменено изцяло, като в полза на ответника „Уиз Еър-Унгария ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/ бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение съобразно отхвърлените искове. Ответницата по частната жалба Г. С. И. е депозирала писмен отговор, чрез адв. П. С., в който поддържа становище, че обжалваното определение на СРС следва да бъде потвърдено. Посочва, че ответното дружество не е представило пред съда надлежни доказателства, които да удостоверят по несъмнен начин реалното извършване на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, поради което и правилно първоинстанционният съд не е присъдил в негова полза такива. С оглед на изложеното отправя искане обжалваното определение да бъде потвърдено, а в условията на евентуалност, ако бъде уважена подадената от ответника частна жалба претендираното адвокатско възнаграждение да бъде намалено като прекомерно по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивните жалби са подадени от активно легитимирани страни в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправени са до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явяват допустими и следва да бъдат разгледани по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият въззивен съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Възражението на ответника за недопустимост на обжалваното решение се явява неоснователно, поради следните съображения: Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 357 КТ, надлежни страни по трудови спорове относно възникването, съществуването и прекратяването на трудово правоотношение са работникът /служителят/ и работодателят. Процесният спор е трудов и засяга правната сфера както на работника, който го инициира в защита на своите права, така и на работодателя. Надлежната пасивна легитимация принадлежи на работодателя, с когото е създадено трудовото правоотношение. В § 1, т. 1 от ДР на КТ се съдържа дефиниция на понятието „работодател“ и това е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание /предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни, което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение. Следователно по смисъла на § 1, т. 1 ДР КТ, клонът, като организационно обособената структура на търговеца може да участва като страна в производство по трудови спорове, но постановеното спрямо него решение обвързва юридическото лице, в чиято организационна структура той е включен. Затова в този случай като надлежна страна в процеса могат да участват както организационно обособената структура, поради призната от Кодекса на труда правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е клонът и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението. В случая обаче в трудовия договор на ищцата и последващите анекси към него като работодател е посочено ответното дружество, което и е страна по трудовото правоотношение. Това обстоятелство обуславя участието му като надлежна страна по делото, респ. постановеното спрямо него решение е допустимо /виж и приетото в Решение № 25 от 14.03.2022 год. на ВКС по гр. дело № 1728/2021 г., III г. о., ГК/. По отношение направените оплаквания за правилността на постановеното от първоинстанционния съд решение, настоящият въззивен съдебен състав намира следното: Предявени са за разглеждане инцидентен установителен иск с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, както и искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, чл. 86, ал. 1 ЗЗД, чл. 215, ал. 1 КТ, чл. 177, ал. 1 КТ, чл. 264 КТ. Установява се въз основа на събраните писмени доказателства по делото, че през периода от 29.01.2018 год. до 06.09.2020 год. между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „младши член на кабинен екипаж“, а впоследствие „стюардеса“. Съгласно чл. 5а от трудовия договор от 29.01.2018 год. работодателят се е задължил да заплаща на ищцата брутна годишна заплата в размер на 8 765 лв., платима на 12 равни месечни вноски в зависимост от действително отработените месеци, която сума включва всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, включително брутна фиксирана сума за допълнителна работа, извънреден труд и работа по време на празници, брутна фиксирана сума за часовете, в които служителят е бил в режим на готовност, брутна фиксирана сума за следобедни и нощни смени, брутна фиксирана сума за прослужено време. Между страните е постигнато съгласие, че след всеки планиран и приключен сектор работодателят ще заплаща на служителя така нареченото „секторно плащане“, като първите два планирани и приключени сектора за всеки ден ще се считат включени в размера на основната брутна заплата на служителя съгласно чл. 5б и работодателят няма да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. Размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора, е бил 20, 54 лв. /бруто/, която сума следвало да бъде заплащано всеки месец от работодателя допълнително – чл. 5б, абзац 2. Уговорено е също така, че служителят има право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на раздел IV от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в размери, допълнително установени в изрична заповед от работодателя – чл. 5б, абзац 3 На 02.08.2019 год. между страните е сключен нов трудов договор без прекъсване на трудовите правоотношения, по силата на който ищцата е заемала длъжността „стюардеса“ при уговорено трудово възнаграждение в размер на 10 685 лв., съставено от същите компоненти и при изрично посочен размер на секторните плащания – 24.45 лв. бруто съгласно чл. 5б. На 01.01.2020 год. между страните е сключено допълнително споразумение към трудовия договор, по силата на което е изменен размерът на основната брутна заплата който е увеличен на 11 573 лв., считано от 01.01.2020 год. Уговорено е и увеличение на размерите на компонентните, формиращи възнаграждението. На 01.04.2020 год. между страните е сключено допълнително споразумение към трудовия договор, по силата на което е изменен размерът на основната брутна заплата който е увеличен на 12 288 лв., считано от 01.04.2020 год. Уговорено е и увеличение на размерите на компонентните, формиращи възнаграждението. На 01.05.2020 год. между страните е сключено допълнително споразумение към трудовия договор, съгласно който, считано от 01.05.2020 год. размерът на всяко стандартно секторно плащане за секторите, приключени от служителя в един ден, в допълнение към първите два сектора, е 18, 10 лв. /бруто/, която сума следва да бъде заплащана всеки месец от работодателя допълнително. Това трудово правоотношение е прекратено на 06.09.2020 год. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Видно е от заключението на вещото лице по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство първоначална и допълнителна съдебно- счетоводни експертизи, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежат на кредитиране, че през процесния период от 01.08.2019 год. до 06.09.2020 год. ищцата е прелетяла общо 280 сектора, като само за 23, 5 от тях работодателят е заплатил възнаграждение в общ размер на 764, 75 лв., като посочените 23, 5 сектора, за които е заплатена сумата, представляват 3-ти, 4-ти и т.н. прелетян сектор. Останалите сектори представляват прелетените 1-ви и 2-ри сектор дневно за всеки отработен ден. Брутният размер на секторните плащания за 256, 50 прелетени сектори възлиза на 5323, 50 лв. В периода от м. август 2019 год. до м. септември 2020 год. работодателят е заплатил на ищцата дневни пари в размер на 5 647, 50 лв., които са формирани като дневни от първите два сектора, които не се заплащали като „секторни плащания“, в размер на два стандартни сектора х 24, 45 лв. бруто = 48, 90 лв. бруто за периода от м.август 2019 год. до м.април 2020 год. и в размер на два стандартни сектора х 22 лв. бруто = 44 лв. бруто за периода от м. май 2020 год. до м. септември 2020 год. Дължимите на ищцата командировъчни пари съгласно на НСКСЧ /по 55 евро на ден/ възлизат на 12 908, 40 лв., като разликата между претендираните командировъчни пари и платените на ищцата е в размер на 7 260, 90 лв. Ответникът е заплатил на ищцата обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 76 дни в размер на 3 517, 01 лв. При включване в базата за изчисляването му на дължимите секторни плащания за месеца, както и секторните бонуси /изплатени над стойността на „стандартен сектор“/, обезщетението възлиза на 7528, 47 лв. и неплатената част от него е в размер на 4 011, 42 лв., съответно обезщетението за забава в размер на законната лихва – 995, 55 лв.. В друг вариант на заключението по съдебно-счетоводната експертиза - при включване в базата за изчисляването му на секторните плащания обезщетението възлиза на 4 827, 73 лв. и неплатената част от него е в размер на 1310, 72 лв. /таблица №5а към заключението по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза/. Дължимото възнаграждение за работа на ищцата на официални празници през процесния период /положен труд в 10 празнични дни/ е в размер на 506, 45 лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва – 127, 56 лв. По отношение на инцидентен установителен иск по чл. 74, ал. 4 КТ, както и на исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ: Съгласно чл. 74, ал. 1 и 4 КТ, трудов договор или само отделна клауза от него са недействителни, когато противоречат на закона или на колективен трудов договор или ги заобикалят. Ищцата е оспорила валидността на клаузата на чл. 5б от трудовия договор от 02.08.2019 год. с твърденията, че същата противоречи на императивните разпоредби на чл. 242 и чл. 247 КТ вр. с чл. 4, ал. 2 и чл. 16, ал. 2, т. 2 НСОРЗ. Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система за заплащане на труда. Възмездността е съществена характеристика на трудовото правоотношение, като правилото на чл. 242 КТ е от публичен ред и не може да бъде дерогирано от страните по трудовото правоотношение. Съгласно чл. 247, ал. 1 КТ, размерът на трудовото възнаграждение се определя според времетраенето на работата или според изработеното. Първият критерий се свежда до продължителността на работното време като измерител на количеството труд, а вторият – се свежда до определени количествени и качествени параметри на дължимия трудов резултат. Тези два критерия са определящи за деференциацията на системите на заплащане на труда – повременна /изградена върху първия критерий/ и сделна/акордна /изградена върху втория критерий/, като възможни и комбинации между двете системи според целените резултати от съответния вид работа. Нормата на чл. 4, ал. 2 НСОРЗ въвежда забрана за замяна с колективен или индивидуален трудов договор на основната работна заплата или части от нея с допълнителни или други възнаграждения и плащания, а разпоредбата на чл. 16, ал. 2 НСОРЗ установява правило за изчисляване на брутната работна заплата на работниците и служителите. Настоящият въззивен съдебен състав намира, че оспорената клауза, е действителна, както правилно е приел и първоинстанционния съд, поради следните съображения: В сключения между страните трудов договор от 02.08.2019 год. страните са уговорили ищцата да получава брутна работна заплата в размер на 10 685, 00 лв. годишно, платима на 12 равни месечни вноски, в зависимост от броя на действително отработените месеци, в която се включват всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, дължими съгласно КТ, а именно – основна заплата: брутна сума в размер на 6720, 00 лв. годишно, т.е. 560 лв. на месец; брутна фиксирана сума в размер на 538 лв. годишно за допълнителна работа, извършена извън графика на дневна база или над изискваните часове на работа, или в почивен ден, в съответствие с чл. 143 КТ /извънреден труд/; брутна фиксирана сума в размер на 1075 лв. годишно за часовете, в които служителят е в режим на готовност или когато е бил извикан на работа по време на режим на готовност /дежурства и време на разположение/; брутна фиксирана сума в размер на 1613 лв. годишно за часовете на работа по време на следобедни и нощни смени /работа на смени/ и брутна фиксирана сума в размер на 739 лв. годишно за прослужено време /трудов стаж и професионален опит/. Отделно от общата брутна заплата страните са постигнали съгласие, обективирано в оспорената клауза, че на ищцата се дължи „секторно плащане“ за всеки приключен 3-ти, 4-ти, 5-ти и т.н. сектор на ден в размер на 24.45 лв., като първите два приключени сектора се считали включени в размера на основната брутна заплата и работодателят нямало да бъде длъжен да прави отделни плащания за тези сектори. В Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж – Уиз Еър Унгария Зрт. – Клон България“, което следва да се приеме, че има характер на Вътрешни правила за работната заплата, т.е. вътрешен акт на предприятието по смисъла на чл. 37 КТ /виж чл. 22 от НСОРЗ/, са установени елементите на заплатата, в която е посочено, че се включва секторно плащане. Елементите на работната заплата са: 1. облагаема компенсация за броя претени сектори; плаща се от 3- тия сектор на деня на дежурството; 2. първите два сектора се покриват от дневните пари; 3. допълнителните и офисните сектори се заплащат по ставка за стандартен сектор, като секторите са диференцирани и по продължителност на полета /S – който е стандартен, M, L, XL/. Предвидени са дневни пари, които подлежат на плащане според броя отработени дни и не се облагат с данък, както и командировъчни пари – плащане за нощувка далеч от дома в размер на брутна фиксирана сума 30 евро/нощувка, авансово в началото на месеца според планираните пътувания, която съответно се добавя/приспада от заплатата спрямо реално извършените пътувания. Поначало на тълкуване подлежат неясните и двусмислени уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Критериите, регламентирани в чл. 20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна. В разглеждания случай при осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на спорната клауза, при съобразяване на Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж – Уиз Еър Унгария Црт.-Клон България“, на осъществените от ответника реални плащания, които са били приети от ищеца, както и на нормата на чл. 13 НСОРЗ, въззивният съд приема, че действителната воля на страните е била „секторното заплащане“ с оглед броя на планираните и завършени сектори на ден да бъде разделено на два компонента: 1/ 1-ви и 2-ри сектор /първите два сектора/ – за които се заплаща основна брутна заплата и 2/ следващите сектори – 3-ти, 4-ти, 5-ти и т.н. – за които се заплаща допълнително възнаграждение съобразно уговорената ставка. Последното като част от общото възнаграждение без всякакво съмнение се дължи всеки месец за изпълнение на трудови задължения на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи. Плащането му е било уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера му зависи от количеството на вложения труд. Тези плащания за 3-ти и следващите сектори са били и добавяни всеки месец при изчисляване на общото възнаграждение на ищцата. Естеството на основанието за заплащането им, предвид специфичния характер на процесния трудов договор, налага извода, че те са сигурни и предвидими, като без значение е различният им месечен размер /тъй като той е обусловен от възлаганите за осъществяване полети/ – в този смисъл виж Решение № 50233 от 6.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 330/2022 год., IV г. о., ГК/. В този смисъл не е налице уговорка за престиране на безвъзмезден труд или за замяна на част от основната работна заплата с допълнителни или други възнаграждения и плащания. С оспорената клауза не се отрича дължимостта на основната работна заплата, а се определят условията за получаване и размерът на допълнително трудово възнаграждение съобразно положения труд и извършената работа. Следва да се посочи също така, че няма законова пречка основната работна заплата за бъде разделена на две или повече части – едната част е гарантираният минимум за отработеното време, а останалата част е определена според количествени показатели, интензивността на труда, т.е. заплащането да се определя от отработеното време и от броя извършени задачи, които надхвърлят нормата, респ. установения стандарт /в частност е изпълнение на два сектора/. Следователно предявеният инцидентен установителен иск по чл. 74, ал. 4 КТ се явява неоснователен и правилно първоинстанционният съд го е отхвърлил, поради което решението в тази му част следва да бъде потвърдено. По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ: Според нормата на чл. 128 КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорения труд, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено. Макар между страните да е било постигнато съгласие, че за първите два планирани и приключени сектора работодателят не е длъжен да прави отделни плащания, по делото е установено по несъмнен и категоричен начин, че през периода от м. август 2019 год. до м. септември 2020 год. ответното дружество е заплащало на ищцата т.нар. „дневни пари“ в общ размер на 5 647, 50 лв., определени на база двата сектора /2 сектора х 24.45 лв. бруто = 48.90 лв. бруто – през част от исковия период, съответно 2 сектора х 22 лв. бруто = 44 лв. – за останалата част от исковия период/. Отделно от това ищцата е получавала и секторни плащания, наименовани „бонус“ /за среден сектор М, дълъг сектор L и свръх дълъг сектор XL/. Допълнителните трудови възнаграждения за разлика от основната заплата се изплащат за специфични страни на полагания труд, установени от КТ или от НСОРЗ. Те са различни видове и всяко от тях се дължи, доколкото е налице съответното основание, на което съответното допълнително възнаграждение се дължи от работодателя – виж и чл. 13, ал. 2 НСОРЗ. Една част от тези основания са изрично предвидени в КТ и НСОРЗ, като с колективен трудов договор, вътрешните правила за работната заплата в предприятието или с индивидуалния трудов договор, съгласно чл. 13 НСОРЗ могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения /виж и чл. 118, ал. 3 КТ/. В разглеждания случай в Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж – Уиз Еър Унгария Црт.-Клон България“, т.е. във Вътрешните правила за работна заплата на работодателя е предвидено изплащането на допълнителни суми, наименовани „дневни пари“. Същите са били изплащани всеки месец, при това безусловно, тъй като са поставени в зависимост единствено от количеството на вложения труд /планирани и осъществени два сектора/. Предвид предназначението им настоящият въззивен съдебен състав намира, че те спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Този извод следва на първо място от обстоятелството, че самият работодател е разграничил т.нар. „дневни пари“ от командировъчните пари /по принцип дневните пари са част от командировъчни пари, т.е. термините командировъчни пари и дневни пари се отнасят като род към вид/, а в сключените между страните трудови договори е постигнато съгласие ищцата да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на раздел ІV от НСКСЧ в размери, допълнително установени в изрична заповед на работодателя. В тази връзка следва да бъдат съобразени специалното правило за командировъчните пари на персонала на въздухоплавателните средства – приложение №3а към чл. 31, ал. 2 НСКСЧ, според което се дължат командировъчни пари на ден /включително дневни/ – макар дневните пари да не фигурират като конкретна цифрова величина в общото цяло, те са включени в командировъчните пари, както и клаузата на чл. 9 от процесния трудов договор. На второ място, съгласно нормата на чл. 18, ал. 1 НСКСЧ, с дневните пари се осигуряват средства за храна, градски транспорт и други разходи. Целта на командировъчните пари е да се компенсират в известна степен търпените от работника или служителя неудобства при изпълнение на работата на място извън мястото на работа /поради това и такива под формата на дневни не се дължат, когато се ползва служебно целодневна безплатна храна в мястото на командироване/. В разглеждания случай с предвидените от работодателя плащания, наречени от него „дневни пари“ очевидно тази цел не би могла да бъде осъществена, предвид ограничаването им само до част от плануваните и осъществени от служителя сектори за един ден /а именно до първите два от тях/. Секторните плащания, наименовани „бонус“, регламентирани от правилата за работна заплата на ответното дружество, също са постоянен елемент от трудовото възнаграждение, тъй като критерий за получаването им е единствено времето, през което работникът е предоставил работната си сила. Доколкото в разглеждания случай по делото е установено въз основа на заключението на вещото лице по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, че за периода от 01.08.2019 год. до 06.09.2020 год. ответникът е начислил и изплатил всички предвидени плащания – за 3-ти, 4-ти и т.н. прелетян сектор, за първите два сектора /формирани от работодателя като „дневни пари“/ и секторно плащане, наименовано „бонус“, то ищцата не се легитимира като кредитор на претендираното вземане за трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 КТ. А щом няма главно задължение не може да възникне задължение за обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Поради изложеното, постановеното от първоинстанционния съд решение, с което тези искове са отхвърлени се явява правилно и следва да бъде потвърдено. По отношение на иска с правно основание чл. 177 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД: По силата на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ, трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер. Основната заплата според легалното определение, дадено в чл. 4, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, приета с ПМС № 4/2007 г., е възнаграждение за изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат задължително, са определени с посочената наредба или друг нормативен акт. Такива са тези, посочени в Наредбата в чл. 11 – за образователна и научна степен „доктор“ или за научна степен „доктор на науките“, свързана с изпълняваната работа от работника или служителя, в чл. 12 – за придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите и в чл. 15, ал. 2 – допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение – чл. 3 от Наредбата, и по силата на чл. 245 КТ именно то се дължи от работодателя на работника и служителя. Нормата на чл. 17, ал. 1 НСОРЗ указва на каква база се определя възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 КТ. В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС от 15.09.2011 год., постановено по преюдициално запитване по дело С-155/10, е прието, че чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 год. относно някои аспекти на организацията на работното време и клауза 3 от споразумението, приложено към Директива 2000/79/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 год. относно Европейското споразумение за организация на работното време на мобилните работници в гражданската авиация, сключено от Асоциацията на европейските авиокомпании /АЕА/, Европейската федерация на транспортните работници /ЕТF/, Европейската асоциация на пилотите /ЕСА/, Асоциацията на европейските регионални авиокомпании /ЕRA/ и Международната асоциация на въздушните превозвачи /IACA/, трябва да се тълкуват в смисъл, че по време на годишния отпуск транспортните пилоти имат право да продължат да получават не само основната си заплата, но и първо, всички компоненти, същностно свързани с изпълнението на задачите, които са им възложени с трудовия договор и за които им се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото им възнаграждение, и второ, всички компоненти, свързани с личния и професионален статут на съответния транспортен пилот. Националният съд следва да прецени дали различните компоненти на общото възнаграждение на работника отговарят на тези критерии. В решението е пояснено, че изразът „платен годишен отпуск“, съдържащ се в чл. 7 параграф 1 от Директива 2003/88, означава, че за периода на „годишния отпуск“ по смисъла на директивата възнаграждението трябва да бъде запазено и че с други думи за този период на почивка работникът трябва да получава обичайното си възнаграждение, т.е. през периода на своята почивка и отдих работникът трябва да разполага с икономически условия, които са сходни на тези, при които полага труд. В този смисъл всяко неудобство, което е същностно свързано с изпълнението на задачите на работника съгласно трудовия му договор и за което на работника се заплаща парична сума, добавяна при изчисляването на общото му възнаграждение, каквото неудобство за транспортните пилоти е летателното време, задължително трябва да бъде отразено в сумата, която работникът има право да получава за времето на годишния отпуск. С оглед изложените вече по-горе съображения настоящият въззивен съдебен състав приема, че всички предвидени плащания – за 3-ти, 4-ти и т.н. прелетян сектор, за първите два сектора /формирани и плащани от работодателя като „дневни пари“/ и секторно плащане, наименовано „бонус“, са елемент от брутното трудово възнаграждение, въз основа на което се определя възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 КТ. И това е така, тъй като те са предвидими, сигурни и нямат характера на обезщетение или еднократен паричен стимул. Именно защото тези престации представляват уговорено допълнително трудово възнаграждение за положен труд, те са били дължими ежемесечно, постоянно, наред с основното трудово възнаграждение – видно и от неоспорните от ответника фишове за работна заплата. Работодателят не е притежавал и правото на преценка дали да заплати това допълнително трудово възнаграждение, а то е било дължимо при настъпването на обективния факт на осъществяването на първи и втори сектор, осъществяването на повече от два сектора и осъществяването на по- дълги сектори /с по-голяма продължителност/, т.е. било е поставено в зависимост само от осъществяването на трудовата функция на ищцата /изпълнени летателни часове/. Следователно уговорените месечни секторни плащания имат характера на допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 15, ал. 2 НСОРЗ. Предвид горното направеният от първоинстанционния съд извод, че в размера на възнаграждението по чл. 177 КТ не следва да бъде включено заплащането за първите два сектора, се явява неправилен. Ето защо и неправилно Софийски районен съд е отхвърлил предявените искове по чл. 177 КТ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата до пълните им претендирани размери. Съгласно заключението на вещото лице по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство първоначална и допълнителна съдебно- счетоводни експертизи за дните, през които ищцата е ползвала платен годишен отпуск в периода от 01.10.2019 год. до 06.09.2020 год. /76 дни/, дължимото й възнаграждение по чл. 177 КТ възлиза на 7528, 47 лв., от които работодателят е заплатил 3517, 01 лв., а неплатената част е в размер на 4 011, 42 лв., съответно обезщетението по чл. 86 ЗЗД е 995, 55 лева. Следователно съобразно диспозитивното начало заявените от ищцата претенции по чл. 177 КТ, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явяват основателни до пълните им претендирани размери. Поради изложеното първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която съдът е отхвърлил като неоснователен предявеният от Г. С. И. срещу „Уиз Еър-Унгария ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/ иск с правно основание чл. 177 КТ за разликата над сумата от 1652, 61 лв. до пълния предявен размер от 3162, 69 лв, както и искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 415, 93 лв. до пълния претендиран размер от 791, 49 лв. Следва да бъде постановено решение, с което ответникът бъде осъден да заплати на ищцата на основание чл. 177 КТ сумата от 1510, 08 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 375, 56 лв. – обезщетение за забавени плащания на всяко едно от неизплатените възнаграждения по чл. 177 КТ от датата на падежа на всяко от тях до датата на исковата молба. Първоинстанционното решение, в частта му, в която съдът е уважил частично исковете по чл. 177 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява правилно и следва да бъде потвърдено. По отношение на иска по чл. 215, ал. 1 КТ: Съгласно разпоредбата на чл. 215 КТ, при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. Въз основа на тази законова делегация е приета Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина. В частност е безспорно, че ищцата е работела при ответника, като е изпълнявала съответно длъжността „младши член на кабинен екипаж /по първия от процесните трудови договори/ и длъжността „стюардеса“ /по втория от процесните трудови договори/, като през процесния период е била в международни командировки. Естеството на трудовите функции на ищцата, я определят като лице, включено в състава на екипажа на въздухоплавателните средства по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, поради което за дължимите командировъчни пари следва да намери приложение разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от раздел ІV на наредбата, която препраща към Приложение №3а, т.е., 55 евро на ден – в който смисъл е и изричната уговорка между страните, обективирана съответно в чл. 5б, абзац 3 от представените трудови договори от 29.01.2018 г. и 02.08.2019 г. Установено е въз основа на заключението по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, че размерът на дължимите командировъчни пари съгласно посочената наредба възлиза на 7260, 90 лв., поради което и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес ищцата се легитимира като кредитор на претендираната сума от 7046, 60 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както правилно е приел и първоинстанционния съд в обжалваното решение. Неоснователни са доводите на ответника, че е изплатил дължимите командировъчни пари, както с оглед изложените вече по-горе съображения, така и доколкото издадените на основание чл. 215 КТ наредби на МС могат да определят само минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно работодателят при определяне на размера на тези обезщетения не може да ги фиксира под предвидения в наредбата размер, дори по взаимно съгласие с работника или служителя, а още по-малко могат да имат правен ефект издадените едностранно от него заповеди или други актове. Нормите на КТ, които регламентират размерите на обезщетенията /включително делегацията за определяне на такива/ са норми с императивно установен минимум, като работодателят може да се отклони от тях само в интерес на работника или служителя. Поради изложеното постановеното от Софийски районен съд в обжалваната част, в която съдът е уважил в цялост предявения от Г. С. И. срещу „Уиз Еър-Унгария ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/ иск с правно основание чл. 215 КТ се явява правилно и следва да бъде потвърдено. По отношение на исковете по чл. 264 КТ и по чл. 86, ал. 1 КТ: Във всички случаи на работа положеният труд през официалните празници се заплаща според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото възнаграждение, определено по трудовия договор /чл. 262, ал. 1, т. 3 и чл. 263, ал. 2 КТ/, като няма значение дали се касае за извънреден труд или не /чл. 264 КТ/. От заключението на вещото лице по първоначалната съдебно-счетоводната експертиза се установява, че през исковия период ищцата е полагала труд през 10 дни на официални празници, като дължимото й възнаграждение възлиза на 506, 45 лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва – на 127, 56 лв. Поради изложеното правилно първоинстанционният съд е уважил предявения иск с правно основание чл. 264 КТ до размера на сумата от 506, 45 лв., а иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД съобразно диспозитивното начално – до размера на сумата от 125, 60 лв., поради което и обжалваното решение в тази му част следва да се потвърди. По отношение на частната жалба: Преди да бъде разпределена отговорността за сторените от страните разноски пред първата и въззивната инстанция следва да бъде разгледана подадената от „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт.” частна жалба срещу постановеното от първоинстанционния съд определение по реда на чл. 248 ГПК. Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна. В мотивите на първоинстанционното решение съдът е приел, че макар и с оглед изхода на спора ответника да има право на разноски, не следва да му бъдат присъждани такива за адвокатско възнаграждение, тъй като не е представил по делото доказателства за реалното им извършване. В полза на ответника съдът е присъдил разноски само в размер на 140, 13 лв. – депозит за вещо лице. Определението е частично неправилно. По общото правило на чл. 78 ГПК присъждането на разноски на страните се основава на вината на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Т.е., логиката на закона е, че разноски винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера. По отговорността за разноските съдът не се произнася служебно, а само по молба на заинтересованата страна. В разглеждания случай ответникът е направил своевременно искане за присъждане на разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 8062, 24 лв. с ДДС. По делото е представена фактура № 030011109 от 04.11.2022 г., в която е посочена както дължимата сума, така и основанието за плащането й. Приложена е банкова нотификация, издадена от обслужващата ответника банка, за извършен превод в размер на 12 366, 42 евро (24 186, 72 лв.). Като основание за плащане е посочена представената по делото фактура № 030011109. Предвид изложеното настоящият въззивен съдебен състав намира, че по делото са представени надлежни доказателства за извършен от ответника разход за адвокатско възнаграждение в размер на 8062, 24 лв. с ДДС, поради което и следва да бъде разгледано направеното от насрещната страна възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. От представените доказателства – фактура и банкова нотификация /предвид липсата договор за правна защита и съдействие/ се установява, че адвокатското възнаграждение е уговорено общо, като не е посочено каква част от него се дължи поотделно за всеки от предявените искове – инцидентен установителен /който е неоценяем/ и осъдителни /които са оценяеми – с цена в общ размер на 18 291, 03 лева/, поради което и при липсата на други уговорки следва да се приеме, че такова разграничение не би могло да се проведе в производството по чл. 248 ГПК. Съобразно периода, през който е доказано, че са направени претендираните от ответника разноски, трябва да се приложат правилата на Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията им в изм. и доп. – ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 год. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от наредбата, минималното възнаграждение за неоценяемите искове е в размер на 1 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от наредбата, минималното възнаграждение за оценяемите искове възлиза на 2 046, 19 лв., до който и размер трябва да бъдат намалени разноските на ответника, доколкото спорът не разкрива фактическа сложност, а правната му сложност не е значително висока. Следователно база за компенсацията на разноски е сумата от общо 3 046, 19 лв., като полагащата се на ответника съразмерна част, противно на приетото от СРС, е в размер на 1 108, 86 лв. – адвокатско възнаграждение. Поради изложеното обжалваното определение следва да бъде частично отменено, а искането на ответника по чл. 248, ал. 1 ГПК – уважено за сумата от 1 108, 86 лв. с ДДС. В останалата част частната жалба следва да бъде оставена без уважение. По отговорността за разноски: При този изход на делото следва да бъде преразпределена и отговорността на страните за сторените от тях разноски пред първата и въззивната инстанция, а именно: По отношение на сторените пред първата инстанция разноски съразмерно на уважената, респективно отхвърлената част от исковете, ответникът „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт.” дължи да заплати допълнително на ищцата Г. С. И. сума в размер от 97, 95 лева - разноски. По отношение на сторените в първоинстанционното производство разноски съразмерно на уважената, респективно отхвърлената част от исковете и с оглед частичната основателност на подадената частна жалба, ищецът Г. С. И. дължи да заплати на ответника „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт.” допълнително сума в размер на 1 108, 86 лв. с ДДС.- разноски. При този изход на спора право на разноски във въззивното производство имат и двете страни. Жалбоподателят-ищец Г. С. И. претендира в нейна полза да бъде присъдена сумата от 3262 лв. – адвокатско възнаграждение. Представен е списък по чл. 80 ГПК, ведно с доказателства за извършването на разноските. Направените от ищцата разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат са за подаване на въззивна жалба и отговор на въззивната жалба, подадена от ответника, както и процесуално представителство. Според представените от ищцата доказателства адвокатското възнаграждение е уговорено общо, като не е посочено каква част от него е за защита по собствената й въззивна жалба и каква част – за защита по въззивната жалба на насрещната страна. В този случай заплатеното възнаграждение следва да се разпредели съразмерно, като следва да бъде уважено направеното от насрещната страна възражение за прекомерност. С оглед на изложеното дължимите на ищцата разноски са в размер на 1 301, 35 Жалбоподателят-ответник „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт.” претендира в негова полза да бъде присъдена сумата от общо 9346, 61 лв., от които 195, 00 лева – държавна такса и 9151, 61 лв. – адвокатско възнаграждение. Представен е списък по чл. 80 ГПК, ведно с доказателства за извършването на разноските. Според представените от ответника доказателства адвокатското възнаграждение е уговорено общо, като не е посочено каква част от него е за защита по собствената му въззивна жалба и каква част – за защита по въззивната жалба на насрещната страна. Предвид възприетия от настоящия въззивен съдебен състав извод за неоснователност на подадената от ответника въззивна жалба, в полза на същия следва да бъдат присъдени разноски единствено по защита срещу подадената от насрещната страна въззивна жалба. В този случай заплатеното възнаграждение следва да се разпредели съразмерно, като следва да бъде уважено направеното от насрещната страна възражение за прекомерност. С оглед на изложеното дължимите на ответника разноски са в размер на 1 108, 86 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение. Водим от горното, СЪДЪТ