Решение № 5569 от 23.3.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 4392/2024 г.

Производствотo e по реда на чл. 124, вр. чл. 310, ал. 2 ГПК.

В. С. Д. e предявила срещу „БЕША – Б“ ЕООД, ЕИК 200702411 (чийто правоприемник е „БЕША“ ЕАД, ЕИК 208142548) следните искове:

• иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ - за отмяна на уволнението, извършено със Заповед № •••••••• от 01.12.2023 г. на ответника „БЕША - Б“ ЕООД чрез А.Б.Ш., с която е прекратено трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, поради наложено на В. С. Д. дисциплинарно наказание - УВОЛНЕНИЕ, връчена й на 08.12.2023 г., като незаконосъобразно;

• иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено по отношение на „БЕША - Б“ ЕООД, че Трудов договор № ••• от 05.05.2021 г., сключен между В. С. Д. и „БЕША - Б“ ЕООД, е прекратен едностранно от служителката В. С. Д., на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 10.11.2023 г.;

• иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ - за допускане поправка в основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка на ищеца, като вместо неправилно вписаното основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, се впише вярното основание за прекратяване на трудовия договор - чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ и се впише правилната дата на прекратяване 10.11.2023 г., вместо погрешно записаната - 08.12.2023 г.;

• иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за общата сума от 18723,32 лв. (след намаляване на размера на иска, допуснато с определение, постановено в открито съдебно заседание от 03.12.2024 г.) - неплатено в срок трудово възнаграждение за периода от 07.05.2021 г. до 31.07.2023 г., включително, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 24.01.2024 г. до окончателното й плащане;

• иск с правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ за сумата от 780 лв. - парично обезщетение за срока на предизвестие, дължимо поради прекратяване на трудовия договор от страна на В. С. Д. на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ с писмено изявление, достигнало до работодателя на дата 10.11.2023 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 24.01.2024 г., до окончателното й плащане;

• иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за сумата от 1994.16 лв. (след увеличение на размера на иска, допуснато с определение, постановено в открито съдебно заседание на 03.12.2024 г.) - парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск общо за 48 дни в периода от 2021 г. до 2023 г., включително, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 24.01.2024 г. до окончателното й плащане.

Ищцата твърди, че от 07.05.2021 г. до 10.11.2023 г. е била в трудово правоотношение с ответника „Беша-Б“ ЕООД съгласно безсрочен трудов договор на длъжност „чистач/хигиенист“ при уговорена минимална работна заплата. Посочва, че след като работодателят не й е изплащал дължимото трудово възнаграждение, ищцата прекратила трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Въпреки настъпилото прекратяване на трудовия договор работодателят отказал да оформи трудовата книжка на ищцата и да й издаде заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, за което тя е настоявала в изпратено на 27.11.2023 г. до ответника уведомление, което е получено от работодателя на 28.11.2023 г. На 08.12.2023 г. ищцата получила уведомление, връчено чрез нотариус И.Н., заедно със Заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, съгласно която на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ на ищцата било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Така наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ било незаконосъобразно, защото трудовото правоотношение вече било прекратено без предизвестие с връчване на уведомление по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Поддържа, че за периода от 07.05.2021 г. до 31.07.2023 г., включително, работодателят не е изплатил дължимите трудови възнаграждения. Към датата на прекратяване на трудовия договор ищцата имала и неизползван платен годишен отпуск за периода от 2021 г. до 2023 г. включително, а именно: 11 дни неизползван платен годишен отпуск за 2021 г.; 20 дни неизползван платен годишен отпуск за 2022 г. и 17 дни неизползван платен годишен отпуск за 2023 г. Счита, че работодателят й дължи обезщетение на основание чл. 224, ал. 1 КТ за неизползвания платен годишен отпуск за общо 48 дни за периода от 2021 г. до 2023 г., включително.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на искова молба, с който оспорва предявените претенции. Счита, че е налице

законосъобразно прекратяване на трудовия договор, поради виновно неизпълнение на задължението на ищцата да се явява на работа за периода от 20.10.2023 г. до 03.11.2023 г., без да е представила документи, които да оправдават присъствието й. Сочи, че е адресирал покана до ищцата за даване на обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ, с която на ищцата е дадена възможност в тридневен срок да представи обяснения, като такива не били постъпили. Поддържа, че са изпълнени всички законови изисквания за законосъобразното провеждане на процедурата по ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителката. Възразява, че ищцата е злоупотребила с правата си, като неправомерно е отправила уведомление за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Дължимите на ищцата трудови възнаграждения били заплатени. Същата не е явявала на работа в продължителен период от време - от 20.10.2023 г. до 03.11.2023 г., а също така и в период до датата на получаване на уведомлението по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Изтъква, че съгласно формираната съдебна практика трудовото

правоотношение не се прекратява на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, ако работникът/служителят злоупотреби с правото си, например когато цели да избегне налагане на дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено преди отправеното едностранно изявление, какъвто бил и настоящият случай. Освен това към датата на отправяне на писменото уведомление по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ ответникът не е бил в забава относно изплащане на трудово възнаграждение или обезщетение по КТ. Ищцата неправомерно била взела ведомостите за изплатените й трудови възнаграждения и е укрила същите с цел да създаде невъзможност ответното дружество да ги представи и да докаже, че й е било изплатено трудово възнаграждение за процесния период. От документите, удостоверяващи плащания на служители на ответника, липсвали само документите, касаещи плащанията, извършени в полза на ищцата, като ищцата била положила подписа си върху ведомостите, които вече липсвали от трудовото й досие. Освен това на ищцата редовно били плащани осигуровки. В допълнение сочи, че ищцата е пътувала до луксозни дестинации, поради което недостоверно било твърдението й, че за дълъг период от време не й било плащано трудово възнаграждение. Поради законността на предприетото от ответника уволнение бил неоснователен и искът по чл. 221, ал. 1 КТ. При това ответникът оспорва трудовият договор да е бил валидно прекратен на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, а наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ било

законосъобразно. През процесния период на ищцата не се дължало трудово възнаграждение, защото същото било изплатено. Оспорва и претенцията за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, като поддържа, че ищцата няма неизползван платен годишен отпуск.

В отговора на исковата молба са предявени насрещни искове, а именно иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ за сумата от 780 лева – парично обезщетение за срока на предизвестие, дължимо поради прекратяване на трудовия договор с В. С. Д. поради дисциплинарно уволнение, ведно със законната лихва от датата на завеждане на насрещната искова молба – 20.03.2024 г. до окончателното й плащане, както и иск с правно основание чл. 228, ал. 3 КТ, вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 за сумата от 30,72 лв. – законна лихва върху обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на 780 лв. за периода от 08.12.2023 г. до 19.03.2024 г.

Ищцата е подала отговор по насрещните искове в срока по чл.131 ГПК, с който ги оспорва. Посочва, че на 05.10.2023 г. в края на работния ден след поредния възникнал конфликт по повод изплащане на дължимите й възнаграждения ищцата била изгонена от управителя на ответното дружество, който й заявил, че трудовият й договор е прекратен и не следва повече да се явява на работа. След работно време ищцата работила като детегледачка, като се е грижила за децата на управителя на дружеството – А.Ш. и неговата съпруга и за посочената работа получавала почасово заплащане. Ищцата потърсила съдействие и от съпругата на управителя на дружеството по повод изплащане на трудовото й възнаграждение, но без успех, като й било отговорено, че трудовият й договор е бил прекратен. На 06.10.2023 г. след направена справка за актуалното състояние на трудовите договори ищцата установила, че трудовият договор с ответника е прекратен още от 01.10.2023 г., въпреки, че тя е работила до 05.10.2023 г., а на 06.10.2023 г. работодателя отказал да я допусне до работа. Ищцата подала сигнал до Инспекцията по труда заради това, че не я допускат до работа, без да е получила документи за прекратяване на трудовия договор. От Инспекция по труда й било отговорено, че по справка в НАП трудовият договор е прекратен на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие. С молба от 09.10.2023г. ищцата поискала от ответника да й бъде предоставен екземпляр от заповедта за прекратяване на трудовия договор и да бъде оформена и предадена трудовата й книжка. След като работодателят бил уведомен, че има подаден сигнал до Инспекцията по труда, той превел по банков път заплатите на ищцата за месец август 2023 г., месец септември 2023 г. и месец октомври 2023 г. Посочва, че след проведен разговор между адвоката на ищцата и управителя на ответното дружество, последният отменил прекратяването на трудовия договор, за да не може ищцата да обжалва незаконното прекратяване на трудовото правоотношение, което било извършено без дадено от ищцата съгласие за прекратяване на трудовия договор. Ответникът обаче не уведомил ищцата, че уволнението е отменено и че същата може да се върне на работа. Оспорва правното твърдение на ответника, че е налице злоупотреба с правото по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Възразява, че не е укрила ведомостите за заплати.

Софийският районен съд, II Г.О., 123 състав, като взе предвид събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и обсъди наведените от страните доводи, съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Относно иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:

Страните не спорят, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че между страните е сключен Трудов договор № •••/05.05.2021 г. /л.43 от делото/, по силата на който ищцата В. С. Д. е била назначена при ответника „Беша – Б“ ЕООД, ЕИК 200702411 (чийто правоприемник е „Беша“ ЕАД, ЕИК 208142548) на длъжността „чистач/Хигиенист“. Уговорено е основно месечно трудово възнаграждение в размер на 650 лева с периодичност на изплащане ежемесечно в месеца, в който е положен трудът и с допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит 0,6 % за всяка година трудов стаж. Уговорен е основен/удължен платен годишен отпуск по чл. 155 КТ за срок от 2 дни (т. 5 от трудовия договор). Срокът на предизвестието за прекратяване на трудовия договор е 30 дни (т. 6 от трудовия договор). С допълнително споразумение от 31.03.2022 г. на основание чл. 118, ал. 3 от КТ, считано от 01.04.2022 г. размерът на основната месечна заплата на ищцата В. С. Д. е изменен на 710 лева. С допълнително споразумение от 29.12.2022 г. на основание чл. 118, ал. 3 от КТ, считано от 01.01.2023 г. основното трудово възнаграждение на ищцата е изменено на 780 лева.

Не спори, а и от събраните писмени доказателства се установява, че със Заповед за налагане на дисциплинарно наказание № ••••••••/01.12.2023 г. на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. В уволнителната заповед е посочено, че наказанието се налага поради неявяването на ищцата на работа за периода от 20.10.2023 г. до 03.11.2023 г. Това представлявало тежко нарушение на трудовата дисциплина, поради неявяване на работа в течение на два последователни работни дни, по смисъла на разпоредбите на чл. 187, ал. 1, т. 1, предл. 3 и чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ. Заповедта за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“ е получена от В. С. Д. чрез връчване от нотариус на 08.12.2023 г., видно от разписка за получена нотариална покана /л.73 от делото/.

Установява се, че преди налагане на оспореното дисциплинарно наказание „уволнение“, работодателят е изискал обяснения от ищцата за същото нарушение, за което впоследствие е наложил дисциплинарното наказание, като последното се установява от приетите доказателства: покана за даване на обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ с изх. № 001/06.11.2023 г. /л. 17 – 18 от делото/, изпратена чрез нотариус и получена от ищцата Д. на 21.11.2023 г., видно от уведомление /л. 20 от делото/.

По делото като доказателство е прието заявление от 09.11.2023 г., адресирано от ищцата до ответника /л.12 от делото/, с което ищцата прави изявление, че прекратява процесния трудов договор с ответника, поради неизплатени трудови възнаграждения, считано от 07.05.2021 г. до месец октомври 2023 г., на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, като прекратяването следвало да се счита за настъпило от момента на получаване на заявлението. Заявлението по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ е получено от ответника на 10.11.2023 г., видно от приетата като доказателство обратна разписка /л.13 от делото/.

Ответникът е отговорил на полученото заявление по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ с уведомление от 01.12.2023 г. /л. 21 - 23 от делото/ до ищцата, в което посочва, че към съответния момент правоотношението между страните не е прекратено. Ответникът е посочил, че е заплатил надлежно и в срок дължимото възнаграждение за периода от 07.05.2021 г. до 19.10.2023 г., както и че трудовата книжка ще бъде оформена и предоставена, след като работодателя получи подписаната от ищцата заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“.

Изявлението за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ произвежда правния си ефект - прекратяване на трудовия договор, с достигането му до работодателя - арг. чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ. Несъгласието с прекратяване на трудовия договор, изразено от работодателя, е без значение за запазване на трудово - правната връзка, защото изявлението по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ не се нуждае от приемане. За настъпване на ефекта на прекратяване на трудовия договор е ирелевантно дали е било налице фактическото основание, на което ищцата се е позовала за прекратяването на договора, а именно неплащане на трудовото възнаграждение за периода 07.05.2021 г. – м.10.2023 г. Наличието на основание по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ – забава в плащането на трудово възнаграждение или обезщетение по КТ, е от значение за други последици на прекратяването, като например дължимост на обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ. В изложения смисъл са Решение № 289 от 18.11.2••• г. на ВКС по гр. д. № 1289/2••• г., IV г. о., ГК, Решение № 145 от 07.06.2012г. на ВКС по гр.д. № 1247/2011г. III ГО.

Прекратителния ефект на изявлението по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ няма да настъпи само ако работникът/служителят злоупотреби с правото си – например ако цели избягване налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено преди отправянето на едностранното изявление, като в последния случай трудовото правоотношение не се прекратява посредством изявлението по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ – в този смисъл е Решение № 159 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4433/2019 г., III г. о., ГК, Решение № 289 от 18.11.2••• г. на ВКС по гр. д. № 1289/2••• г., IV г. о., ГК. В случая ответникът е навел довод за злоупотреба от страна на ищцата при упражняване на правото едностранно да прекрати трудовия договор, като ответникът твърди, че същата без основателна причина не се е явявала на работа през периода от 20.10.2023 г. до 03.11.2023 г. По делото няма спор, че за сочения период ищцата не е явявала на работа, като ищцата възразява, че причина за това е недопускането й до работа, считано от 05.10.2023 г. В подкрепа на твърденията си ищцата е ангажирала гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелката СЛ.С.. Свидетелката Салтирова съобщава, че познава ищцата, като се запознала с нея през 2023 г., през месец март или април, в комплекса, в който свидетелката е работила като детегледачка. Сочи, че ищцата посещавала същия комплекс, за да гледа дете на А. и неговата съпруга – Съни. Посочва, че по време на запознанството си с ищцата били на детската площадка в кв. „Симеоново“ заедно с децата, за които полагали грижи. Ищцата споделила пред свидетелката, че работи като чистачка на трудов договор във фирмата на А., като с гледането на децата била заета в извънработно време, когато я повикат. На 05.10.2023 г. свидетелката получила обаждане по телефона от ищцата, която, плачейки, й съобщила, че са я уволнили, без да й платят и ищцата помолила свидетелката да й даде сумата от 100 лева. Свидетелката посочва, че на 06.10.2023 г., около 09:30 часа се срещнали заедно с ищцата пред съдебната палата на бул. „В“, град С. и ищцата й споделила, че не знае дали е изгонена от работата в дома на А. с децата или от работата в офиса, където е работила като чистачка. Свидетелката придружила ищцата до офиса на бул. „В“, в магазин за часовници. Около 10:00 – 10:30 часа пристигнал А. и казал на ищцата „Аз съм приключил с теб, заминавай си!“. Ищцата попитала дали ще получи документите си и А. й отговорил, че ще ги изпрати по пощата. Свидетелката посъветвала ищцата на 09.10.2023 г., в понеделник, отново да говори с А., тъй като към съответния момент и двамата били афектирани. Ищцата помолила свидетелката втори път да дойде с нея и на 09.10.2023 г. отново се срещнали пред съдебната палата и двете отишли пред магазина, където е работила ищцата, но охраната не я е допуснала, тъй като А. бил заявил, че е приключил отношенията си с ищцата. По пътя ищцата споделила пред свидетелката, че ще се обърне към адвокат и ще заведе дело, тъй като не вижда начин да си вземе документите и парите, които й дължи А.. След приключване на работата на ищцата в комплекса в кв. „Симеоново“ свидетелката продължавала да се интересува какво се случва с ищцата и продължила да контактува с нея. Свидетелката запомнила датите на посещенията - 05.10.2023 г. и 09.10.2023 г., тъй като ищцата й казала, че ще заведе дело и ако се наложи, ще бъде повикана за свидетел за дните, в които е била с нея.

Съдът кредитира така дадените свидетелски показания на СЛ.С., защото същите са подробни и последователни и кореспондират с останалите събрани по делото писмени доказателства.

От приетата като доказателство справка за подадени уведомления по чл. 62, ал. 5 от КТ относно ищцата се установява, че на 05.10.2023 г. е подадено уведомление за прекратяване на сключения между страните трудов договор, считано от 01.10.2023 г., на основание „чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ“. След това е подадено ново уведомление за прекратяване на процесния трудов договор, считано от 08.12.2023г. От така приетата като доказателство справка за подадени уведомления по чл. 62, ал. 5 КТ се установява, че на 05.10.2023 г. ответникът е декларирал пред НАП прекратяване на трудовия договор, считано от 01.10.2023 г., за което прекратяване на трудовия договор по делото не са ангажирани писмени доказателства. Декларираното на 05.10.2023 г. от работодателя прекратяване на трудовия договор, считано от 01.10.2023 г., подкрепя тезата на ищцата за това, че 05.10.2023 г. е настъпил разрив в отношенията между страните по делото и че ответникът е приел, че трудово – правната връзка с ищцата е прекратена. Освен това първоначално за месец 10.2023 г. работодателя не е бил начислил брутно трудово възнаграждение на ищцата, което е видно от приетия като доказателство протокол за извършена проверка № ••••••••• от 22.11.2023 г. на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ – съкратено ИА ГИТ. Видно от протокола, на ответника е дадено предписание до 30.11.2023 г. да начисли и изплати на ищцата уговореното трудово възнаграждение за м. 10.2023 г. (предписание № 9 от протокола за извършената проверка). Впоследствие това задължение е изпълнено и работодателят е начислил и е изплатил на 28.11.2023 г. на ищцата трудово възнаграждение за месец 10.2023 г. в нетен размер от 389,80 лева за 14 отработени дни, видно от приетото заключение по съдебно – счетоводната експертиза, което съдът кредитира, като дадено вярно и безпристрастно от вещото лице, както и видно от приетата справка – данни за осигуряването на НАП относно ищцата за периода 01.10.2023 г. - 30.11.2023 г. Следва да се посочи обаче, че начисляването и изплащането на трудовото възнаграждение за месец 10.2023 г. на ищцата е в изпълнение на дадено предписание от Инспекцията по труда, като първоначално такова трудово възнаграждение за месец 10.2023 г. изобщо не е било начислено, т. е. първоначално ответникът към датата на съставяне на протокола от проверката от ИА ГИТ – 22.11.2023 г., изобщо не е отразил отработени дни на ищцата за месец 10.2023 г. Последното обстоятелство, обсъдено заедно с обстоятелството, че на 05.10.2023 г. ответникът е подал уведомление до НАП за прекратяване на трудовия договор с ищцата, считано от 01.10.2023 г., ведно с посочените по – горе показания на свидетелката Салтирова, обосновават категоричният извод, че ответникът не е допускал ищцата на работа след 05.10.2023 г. Оплакване, че ищцата не е била допускана до работа след 05.10.2023 г. и не й се издават документи при прекратяване на трудовия договор, ищцата е обективирала в сигнала до ИА ГИТ, подаден на 06.10.2023 г., който е приет като доказателство по делото.

Предвид горното съдът приема за доказана тезата на ищцата, че неявяването й на работа за периода, в който е вменено извършване на дисциплинарно нарушение, се дължи на незаконно недопускане до работа. При така установените факти, съдът приема, че неявяването на работа в периода 20.10.2023 г. – 03.11.2023 г. не се дължи на виновно поведение на ищцата Д., съответно и не е изпълнен съставът на вмененото дисциплинарно нарушение – арг. чл. 186 КТ. Следователно не може да се приеме, че ищцата е злоупотребила с правото да прекрати трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, с цел да избегне ангажиране на дисциплинарна отговорност, след като се установи, че не е извършила вмененото дисциплинарно нарушение.

С оглед изложеното съдът приема, че трудовият договор е валидно прекратен на 10.11.2023 г. с уведомление от ищцата по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Връчената чрез нотариус на 08.12.2023 г. Заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ не е произвела правен ефект, защото трудовото правоотношение вече е било валидно прекратено, считано от 10.11.2023 г., с едностранното изявление на ищцата В. Д.. Доколкото трудовият договор не може да бъде повторно прекратен, то оспореното

уволнение се явява незаконосъобразно, а предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, като доказан по основание следва да бъде уважен.

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ:

Съгласно приетото по – горе, трудовият договор между страните по делото е прекратен на 10.11.2023 г., чрез писмено изявление на ищцата по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Вписаните в трудовата книжка на ищцата правно основание и дата на прекратяване на трудовия договор между страните, а именно правно основание по „чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ“ и дата на прекратяване „08.12.2023 г.“ (видно от представеното заверено от страната копие от трудова книжка – л.31 и сл. от делото) не съответстват на действителното осъществените факти в обективната действителност. При това следва да се допусне поправката на вписаните обстоятелства относно правното основание и датата на прекратяване на трудовия договор, като се впише, че трудовият договор е прекратен на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ на 10.11.2023 г., вместо погрешно посоченото в трудовата книжка основание по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ и погрешната дата на прекратяване – 08.12.2023 г. – по предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, който се явява основателен и доказан.

По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 КТ:

Съдът приема, че ищцата няма правен интерес от завеждане на самостоятелен иск за признаване за установено, че трудовият договор е прекратен на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ на посочената от ищцата дата, след като правните последици от уважаване на посочения иск се поглъщат от уважаване на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 4 КТ – в този смисъл е и константната съдебна практика, например Решение № 179 от 9.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 509/2020 г., III г. о., ГК и Решение № 110 от 23.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3144/2019 г., IV г. о., ГК. При това положение, предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 1 КТ се явява недопустим и исковата молба в частта, с която същият е предявен, следва да бъде върната, на основание чл. 130 ГПК.

По иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ:

Правото на обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в полза на ищцата се поражда, ако е бил налице съставът на прекратителното основание по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ към датата на връчване на писменото изявление за прекратяване на трудовия договор. Съгласно чл. 327 ал. 1, т. 2 КТ работникът/служителят може да прекрати писмено трудовия договор без предизвестие, когато работодателят забави изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по КТ или по общественото осигуряване. Законът в този случай не поставя изисквания нито за продължителността на забавата, нито за размера на неизплатената в срок част от дължимото възнаграждение/обезщетение.

В трудовия договор е уговорено, че трудовото възнаграждение се заплаща ежемесечно в месеца, в който е положен трудът (т.4 от трудовия договор). При така уговореното съдът приема, че възнаграждението е платимо най – късно до последното число на месеца, в който е положен трудът. Към датата на получаване на уведомлението по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ - 10.11.2023 г., с категоричност се установява, че не е било заплатено трудовото възнаграждение за месец 08.2023 г. и за месец 09.2023 г., за плащането на което ответникът е изпаднал в забава съответно на 31.08.2023г. и на 30.09.2023 г. Плащането на тези възнаграждения е извършено със закъснение – възнаграждението за месец 08.2023 г. е платено на 28.11.2023 г., а възнаграждението за месец 09.2023 г. – на 24.10.2023 г., като плащанията са извършени по банков път, което се установява от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана съдебно – счетоводна експертиза. Липса на платено трудово възнаграждение за месец 08.2023 г. е констатирана и в протокола за извършената проверка от ИА ГИТ, с който е дадено предписание за изплащане на начисленото брутно трудово възнаграждение на ищцата за месец 08.2023 г. в срок до 30.11.2023 г. (предписание № 8 от протокол за извършена проверка № ••••••• от 22.11.2023 г.). С това съдът приема за установено, че в действителност към датата на връчване на изявлението по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ ответникът е бил в забава за плащане на трудовото възнаграждение за месец 08.2023 г. От установеното следва, че ответникът дължи на ищцата обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, който е 30 дни и същото възлиза на сумата от 780 лева. Искът по чл. 221, ал. 1 КТ е основателен и доказан по размер за цялата претендирана сума от 780 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 24.01.2024 г. до окончателното плащане.

На основание чл. 272, ал. 1 ГПК следва да се допусне предварително изпълнение на решението в частта, в която се уважава искът по чл. 221, ал. 1 КТ.

По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:

Страните не спорят, че през процесния период са били обвързани от трудовото правоотношение, по което ищцата е изпълнявала добросъвестно трудовите си задължения. От заключението на вещото лице В. Х. се установява, че през процесния период от 07.05.2023 г. до 31.07.2023 г. в полза на ищцата е възникнало вземане за трудови възнаграждения в общ размер от 18723,32 лева. Спорът по делото се отнася до това дали е платено трудовото възнаграждение за процесния период. Тезата на ответника е, че задълженията са изцяло платени, като за това са били съставени платежни ведомости, които са били подписани от ищцата, но същите са били изгубени не по негова вина. Ищцата оспорва да са й били плащани трудовите възнаграждения през процесния период. По аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ответника е да докаже плащане на трудовите възнаграждения.

Съгласно чл. 270, ал. 3 КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки. По писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка. Изброяването в чл. 270, ал. 3 КТ на доказателствата, с които се доказва плащането на трудово възнаграждение е примерно. Освен чрез нарочни документи по чл. 270, ал. 3 КТ, пряко доказващи плащането на трудовото възнаграждение, последното обстоятелство може да се докаже и чрез други доказателствени средства, включително косвени – съдебното и извънсъдебното признание, веществените доказателства, заключения на вещи лица и др., стига те да водят до единствен възможен извод – в този смисъл е Решение № 69 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1742/2020 г., III г. о., ГК., Решение № 89/29.03.2013г. по гр.д. № 558/2012г. на ВКС, IV ГО, Решение № 258 от 03.11.2017 г. на ВКС по гр. дело № 1007/2017 г., IV г. о., ГК и др.

Преодоляване на забраната за събиране на свидетелски показания за доказване на плащане на трудовите възнаграждения (чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК) може да бъде преодоляна, ако се установи, че съставените документи са изгубени или унищожени не по вина на ответника – чл. 165, ал.1 ГПК.. Документът е изгубен тогава, когато не се намира в държането на страната, в която би трябвало да бъде и страната, която се позовава на него не знае в чие държане е. Документът е унищожен тогава, когато материалният му носител е разрушен или материализираното в него изявление е непоправимо заличено и не може да бъде възпроизведено. Невъзможността да се представи документът не трябва да е настъпила, поради умишлено действие на страната. Със свидетелите се доказва съществуването на документа към определен момент, както и обстоятелствата, свързани с неговото изгубване или унищожаване, липсата на вина на съответната страна за това, както и неговото най-общо или по-точно съдържание или удостоверените с него обстоятелства – в този смисъл са решение № 95 от 7.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 662/2012 г., II г. о., ГК, решение № 206 от 17.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 824/2011 г., IV г. о., ГК.

В подкрепа на тезата си, че съставените и надлежно подписани от ищцата ведомости за заплати през процесния период са изгубени не по негова вина, ответникът – работодател е ангажирал писмени доказателства и свидетелски показания. Свидетелските показания се отнасят и до начина на заплащане на трудовите възнаграждения в предприятието на ответника, както и до съставяните документи за изплащани възнаграждения и реда за съхраняването им.

Като доказателство по делото е прието съобщение от Софийска районна прокуратура /СРП/, от което е видно, че с постановление на прокурор от СРП от 21.02.2025 г. е образувано наказателно производство за това, че на неустановена дата през 2024 г. в гр. С., бул. „В“ № •• с цел да се причини вреда на ответното дружество – „Беша – Б“ ЕООД, са унищожени чужди на ответното дружество документи, ведомостите за заплати и част от трудови досиета, което представлява престъпление по чл. 319 от НК.

Свидетелят А.М. съобщава, че е служител на ответното дружество от 2•••••••• г. на длъжност „консултант – продавач“, като към датата на разпита му продължава да работи при ответника на адрес: гр. С., бул. „В“ № ••. Посочва, че обектът, в който работи, представлява магазин, с ролетна щора, която се пуска и вдига, когато се влиза и излиза от обекта. След входната врата имало салон за клиенти около 30 кв.м., а във вътрешната част имало коридор, през който се стигало до офиса, като цялото помещение било с площ от около 50 кв.м. Свидетелят дава сведения и относно точното работно време на магазина. Излага, че магазинът и офисът се почистват преди започване на работа с клиенти или след приключване на работния ден, като се почиства веднъж или преди, или след работа с клиенти, в зависимост от това кога е удобно на хигиенистката (ищцата). Свидетелят посочва, че познава ищцата. Свидетелят имал непосредствени впечатления, че ищцата е посещавала офиса, за да получи възнаграждението си. Служителите при ответника получавали заплатите си до 30 – то число на месеца. Свидетелят посочва, че първо се подписва на ведомостта за заплата и тогава я получава. Не е виждал как другите служители получават заплатата си, тъй като през това време свидетелят не присъства в офиса, а се намира в преддверието, където работи с клиенти, но сочи, че принципът за получаване на заплатите е един и същ за всички служители. Съобщава, че за времето, в което работи в ответното дружество, никога не се е случвало да бъде забавено или да не му бъде изплатено трудовото възнаграждение, както и възнаграждението на неговите колеги, тъй като управителят бил е много коректен. В офиса по време на заплащане на трудовото възнаграждение, присъствали само свидетелят и собственикът. В документа, в който свидетелят се подписва срещу получаваното възнаграждение, били упоменати дните, в които е работил, както и тези, в които не е работил, на каква стойност е осигурен и каква заплата получава. Споделя, че за месец ноември 2024 г. се е разписал в такъв документ срещу полученото трудово възнаграждение и документът оставал в офиса, в който имало шкафове, в които управителят държал разписаните документи за получена заплата.

Като свидетел е разпитана и Е.Н.. Тя съобщава, че работи в „АТБ съветници“ ЕООД на длъжност „главен счетоводител“ от 11.04.2017 г. Още преди да започне работа в посоченото дружество, същото е обслужвало счетоводно „Беша – Б“ ЕООД по документи, които им се предоставяли. Счетоводното обслужване на ответника включвало счетоводното оформяне и начисляване на заплатите на служителите, изготвяне на разчетно - платежните ведомости, както и подаване на осигуровки към НАП. Свидетелката излага, че към края на всеки месец се изготвя начисляването на заплатите на служителите на ответното дружество и се предават разчетно - платежните ведомости на управителя. На част от служителите възнаграждението се изплащало в брой, а на друга част - по банков път, което зависело от вътрешните уговорки. Свидетелката сочи, че конкретно на ищцата

възнаграждението й било изплащало в брой. Обикновено в едно трудово досие на служител на ответното дружество имало трудов договор, копие от дипломи, медицинско удостоверение, длъжностна характеристика, декларация за обработка на лични данни, декларация, че служителят е запознат с вътрешните правила на фирмата, служебна бележка за първоначален инструктаж, като впоследствие се добавят разчетно – платежни ведомости в досието на служителя, които се събират поотделно. Свидетелката съобщава, че тя съставя разчетно – платежните ведомости и ги занася в магазина на ответното дружество на бул. „В“ при управителя. След извършване на плащанията на трудовите възнаграждения на служителите, разчетно – платежните ведомости се връщат при тях за съхранение. Посочва, че има отделен офис, в който съхраняват първичните счетоводни документи на ответното дружество. Когато се извършват проверки и ревизии, тогава документите се предоставят на проверяващите органи. Посочва, че както разчетно – платежните ведомости, така и всички фактури, документи и протоколи се съхраняват при тях, а когато управителят на ответното дружество им поиска документи, те му ги връщат. Свидетелката посочва, че са изплатени възнагражденията на ищцата. Личните трудови досиета на работниците и служителите на ответното дружество се съхранявали при дружеството, в което свидетелката работи. Посочва, че в края на 2023 г. управителят на ответното дружество - А.Ш., е изискал досието на ищцата. По – късно е извършена проверка от Инспекцията на труда, на която свидетелката предоставила изисканите документи. Свидетелката не си спомня дали проверката от Инспекцията по труда е включвала проверка на трудовото досие на ищцата. При извършената проверка било констатирано, че на ищцата се дължат трудови възнаграждения за месец 08.2023 г. и месец 10.2023 г. Трудовият договор на ищцата бил прекратен с дисциплинарно уволнение поради неявяване на работа от края на месец октомври 2023 г. до месец декември 2023 г. Личното трудово досие на ищцата било върнато при дружеството, водещо счетоводството, на 20.12.2023 г. След връщане на трудовото досие на ищцата, свидетелката Н. констатирала липсата на разчетно - платежните ведомости, молбите и заповедите за отпуск, като по този повод била подадена докладна записка до управителя на ответното дружество. Свидетелката споделя, че в нейната практика не е имало случай служител на ответното дружество да се е оплакал, че не му е платено трудово възнаграждение. Ответното дружество изплащало трудовите възнаграждения на служителите месец за месец, като внасяли осигуровки и данъци към НАП в срок. Свидетелката посочва, че тя не изплаща трудовите възнаграждения, а подготвя документите за тяхното изплащане. В края на всеки месец свидетелката представяла изготвената от нея ведомост за всеки служител поотделно, съгласно изискванията на управителя на ответното дружество.

Съдът кредитира така дадените показания на разпитаните по искане на ответника свидетели М. и Н., като намира същите за последователни и кореспондиращи на останалите събрани по делото доказателства.

От така събраните по делото доказателства съдът приема, че в действителност са били изгубени документи, касаещи платежни ведомости на ищцата през процесния период, което се установява, както от показанията на свидетелката Н., така и от постановлението на СРП за образуване на досъдебно производство за изгубени документи. От показанията на свидетелката Н. се установява, че при връщане на документите през месец 12.2023г. в дружеството, ангажирано със счетоводното обслужване на дейността на ответника, от страна на Инспекцията по труда, която е извършила проверка, във върнатите документи са отсъствали разчетно – платежните ведомости и молбите за отпуск на ищцата. По делото не се установява изгубването на документите да се дължи на виновно поведение на ответника. При това съдът приема, че на основание чл. 165, ал. 1 ГПК могат да бъдат ценени по същество събраните свидетелски показания относно плащане на трудови възнаграждения. Макар свидетелката Е.Н. да няма задължения, свързани с изплащането на трудовите възнаграждения, нейните показния дават важни сведения за начина на изплащане на възнаграждението на ищцата – а именно в брой, както и това, че не са постъпвали оплаквания за това, че ответникът не изплаща трудови възнаграждения на своите служители. Свидетелят М., който е служител при ответника, също съобщава за редовно плащане на заплатите на служителите на ответника.

Съдът съобразява и обстоятелството, че в подадения до ИА ГИТ сигнал от 06.10.2023 г. с вх. № •••••• ищцата е изложила единствено оплаквания за това, че на 05.10.2023 г. е възникнал конфликт с управителя на ответното дружество и съпругата на същия по повод закъснение в изплащането на заплатата й. В тази връзка ищцата В. Д. се е обърнала към ИА ГИТ за съдействие по повод издаването на документи относно прекратяване на трудовия договор – трудова книжка, заповед за прекратяване на трудов договор, характеристика за професионални качества. Ищцата не е обективирала в сигнала от 06.10.2023 г. оплакване за неизплащане на трудово възнаграждение за период с продължителност на процесния период – от възникване на самото трудово правоотношение – 07.05.2021 г., а сочи единствено забава в изплащане на трудово възнаграждение, като по делото се установи, че такава забава е била налице относно брутното трудово възнаграждение за месец 08.2023 г. Отделно от това следва да се посочи, че в резултат от извършената от ИА ГИТ проверка е установено единствено неплащане на брутното трудово възнаграждение на ищцата за месец 08.2023 г. и за месец 10.2023 г., като не е установено нарушение при изпълнение на задължението на работодателя да заплаща брутното трудово възнаграждение на В. Д. за периода от началото на изпълнение на трудовия договор – 07.05.2021 г. до 31.07.2023 г. Поради тази причина ИА ГИТ не е дал предписание до ответника за изплащане на брутното трудово възнаграждение на ищцата и за процесния период.

Друго косвено доказателство за изплащане на трудово възнаграждение на ищцата през процесния период е обстоятелството, че през същия период ответникът е внасял суми за данъци и задължителни осигурителни вноски върху трудовото възнаграждение на ищцата, което се установява от заключението на вещото лице В. Х..

Не без значение е и обстоятелството, че при действието на трудовия договор между страните, т. е. за общ период около 2 години и половина, ищцата не е потърсила съдействие в защита на основното си право по трудовия договор – да получи уговореното възнаграждение за положения от нея труд, след като твърди, че още от започването й на работа не й е платена нито една работна заплата, с изключение на заплатите в последните месеци от действието на трудовия договор, които са извън процесния период и за изплащането на които са налични банкови документи.

В процесния спор относно неизплатени трудови възнаграждения са ирелевантни отношенията между страните по повод установена уговорка ищцата срещу възнаграждение да полага почасови грижи за децата на управителя на ответното дружество и неговата съпруга, защото това е правоотношение извън предмета на делото. Ирелевантни са и доводите на ответника за това, че от профил на ищцата в социалните мрежи са публикувани снимки и са отбелязани нейни посещения на луксозни дестинации. В производство по иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ работодателят носи тежестта да докаже плащане на уговореното възнаграждение за положен труд, като обстоятелства извън плащането, включително такива относно поддържан от работника/служителя стандарт на живот, са ирелевантни, защото същите дори косвено не могат да подкрепят извод за изпълнение на задължението за плащане на трудовото

възнаграждение. За пълнота следва да се отбележи, че процесуалния представител на ответника дори признава, че почивките на ищцата са били осъществени на разноски на ответника (предвид възражението за прихващане със сумата от 9500 лева, заявено от ответника в последното открито съдебно заседание).

С оглед изложеното по – горе съдът приема, че предвид кредитираните показания на свидетелите Н. и М., обсъдени заедно с посочените по – горе косвени доказателства, се налага безспорният извод, че ищцата е получила плащане на дължимото й през процесния период трудово възнаграждение, което е удостоверявано чрез съставяни от работодателя и подписвани от ищцата разчетно – платежни ведомости, които при неизяснени по настоящото дело обстоятелства са изгубени от трудовото досие на ищцата.

За пълнота на изложението следва да се посочи и, че възражението за прихващане, направено от ответника в последното открито съдебно заседание, не подлежи на разглеждане, като направено извън срока по чл. 131 ГПК – арг. чл.133 ГПК, като се вземе предвид, че вземанията, с които се цели прихващане, не са ликвидни и предвид изрично заявеното от ищцата оспорване на тези вземания – арг. чл. 371 ГПК (съгласно постановките по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК).

Предвид горното, настоящият съдебен състав приема, че така предявения иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ е неоснователен, поради което и следва да бъде отхвърлен със законните последици.

Относно иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:

Ползването на платен годишен отпуск като субективно право на работника /служителя се извършва по определен от трудовоправните норми ред – чрез писмена молба на работника/служителя и писмено разрешение за ползването му от страна на работодателя (чл.172 КТ). При това ползването на платен годишен отпуск изисква две насрещни съвпадащи волеизявления на страните, обективирани в писмен акт, относно вида, размера и календарния период за ползване на платен годишен отпуск. В конкретния казус от страна на ищцата се твърди, че през целия период на действие на сключения с ответника трудов договор, не е ползвала нито един ден платен годишен отпуск, поради което й се следва обезщетение за неизползван годишен отпуск общо за 48 работни дни за 2021 г., за 2022 г. и за 2023 г. Ответникът възразява, че ищцата няма право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, защото на ищцата е било предоставено по надлежния ред правото да ползва пълния размер на следващия й се платен годишен отпуск.

По делото са ангажирани писмени заповеди, с които ответникът е разрешил на ищцата да ползва платен годишен отпуск в размер на общо 57 работни дни: 17 работни дни през 2021 г., 20 работни дни през 2022 г. и 20 работни дни през 2023 г. В подкрепа на твърдението си, че не е ползвала платен годишен отпуск, ищцата се позовава на обстоятелството, че ангажираните по делото от ответника молби за ползване на платен годишен отпуск не носят неин подпис.

От заключението на вещото лице В. Х. се установява, че през време на действието на трудовия договор ищцата има право общо на 48 дни платен годишен отпуск. Вещото лице сочи, че при проверка на фишовете за работни заплати, предоставени от ответника, на ищцата са отчетени като ползвани от нея до 20.10.2023 г. общо 57 работни дни платен годишен отпуск с начислена за тях сума в общ размер от 2011,73 лева.

Ползването на платен годишен отпуск при предявен иск по чл. 224, ал. 1 ГПК и при твърдян от ищцата отрицателен факт, че такъв не е бил ползван, може да бъде доказвано с всички доказателствени средства – в такъв смисъл са и Решение № 188 от 16.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4473/2019 г., III г. о., ГК и Определение № 1135 от 11.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4070/2013 г., IV г. о., ГК. В цитираната съдебна практика е прието, че при спор по иск по чл. 224, ал. 1 КТ доказателствено значение за ползване на платен годишен отпуск има и начисляването и получаването на възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск. Съгласно изложеното по – горе съдът прие, че ищцата се е подписала върху платежните ведомости за получено брутно трудово възнаграждение през процесния период, макар платежните ведомости на ищцата да са изгубени, като съставянето при работодателя и подписването им от ищцата се доказва посредством свидетелските показания, както и от верига от косвени доказателства, които водят до единствения направен извод. При това, след като във фишовете за заплати е начислено възнаграждение за ползван платен годишен отпуск общо в размер на 57 дни за целия процесен период и ищцата е получила така начисленото й възнаграждение, в което се включва и възнаграждението по чл. 177 КТ, то ищцата извънсъдебно е признала и ползването на платен годишен отпуск в размер, който съответства на платеното възнаграждение по чл. 177 КТ. При това в конкретния казус, макар да няма преки доказателства за ползване на отпуска – подписани от ищцата молби за ползване на платен годишен отпуск, то след като се установи, че В. Д. е получавала плащания по фишове за заплати, в които е начислявано и възнаграждение за ползван платен годишен отпуск в размер, който надхвърля дължимия, то при прекратяване на трудовия договор, на ищцата не се дължи обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ. Пълният размер на дължимия на ищцата платен годишен отпуск е ползван от нея по надлежния ред в периода на действие на сключения между страните по делото трудов договор, поради което искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

По насрещните искове с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ и чл. 228, ал. 3 КТ, вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД:

По делото се установи, че наложеното на ищцата дисциплинарно наказание „уволнение“ е незаконно, поради което на ответника не се следва обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 221, ал. 2 КТ. При това насрещният иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Неоснователен се явява и обусловения иск с правно основание чл. 228, ал. 3 КТ, вр. чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за предявеното акцесорно вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху размера на обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ, който също подлежи на отхвърляне.

Относно разноските по делото:

Ищцата претендира присъждане на направените по делото разноски. Такива са направени за адвокатско възнаграждение в размер на 2300 лева, плащането на което е извършено в брой и е доказано посредством разписката, обективирана върху представения по делото договор за правна защита и съдействие. Предвид обстоятелството, че в договор за правна защита и съдействие липсва отбелязване относно конкретен уговорен размер на адвокатското възнаграждение за всеки един от исковете поотделно, съдът приема, че съобразно уважената част от исковете на ищцата следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1150 лева.

Ответникът претендира присъждане на разноски съобразно представен по делото списък по чл. 80 ГПК, включително и за адвокатски хонорар в размер на 3960 лева с ДДС (3300 лева без ДДС), плащането на което е доказано посредством представен от страната банков документ. Ищцовата страна е възразила за прекомерност на последното адвокатско

възнаграждение. В случая предвиденият по Наредба № 1/09.07.2004г. размер на адвокатското възнаграждение по оценяемите искове е 2404,97 лева – чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата, а по неоценяемите искове – адвокатското възнаграждение се съизмерява с минималната работна заплата в Република България през 2024 г. – 933 лева – чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредбата, съответно общият размер на адвокатското възнаграждение по цитирана Наредбата възлиза на 3337,97 лева без ДДС, а с ДДС съгласно пар.2а ДР на Наредбата – 4005,56 лева, т. е. в размер, по – нисък от платения от ответника. Макар размерите по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. да не са задължителни за съда съгласно решение на СЕС по дело С – 438/2022г., същите могат да служат като ориентир за определяне на справедлив и обоснован размер на възнаграждението. В случая съдът не намира основание да се отклони от посочените в Наредбата размери, като се има предвид, че правната и фактическа сложност на делото е около средната за дела със сходен предмет, предявени са множество искове, включително два насрещни иска, разглеждането на делото е продължило в четири открити съдебни заседания и събраните доказателства, включително и гласни такива, са в немалък обем. Предвид изложеното, съдът приема, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от ответника за процесуално представителство, е неоснователно. Предвид това, че не се установява какъв размер от платения адвокатски хонорар се отнася до отделните искове, включително и насрещните предявени от ответника, то на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 1485 лева, съразмерно с отхвърлената част от исковете, включително и предявените от ответника насрещни такива. Тъй като задачите към съдебно – счетоводната експертиза, поставени от съда по искане на ответника, касаят единствено и само исковете, предявени от ищцата с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ, които са отхвърлени изцяло, то на ответника следва да се присъди пълния размер на направените от него по делото разноски за възнаграждение на вещо лице в общ размер на 720 лв. На ответника не следва да се присъждат разноски за държавна такса, платена при предявяване на насрещните искове, поради отхвърлянето им изцяло.

Предвид изложеното, изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 2205 лв., от които 1485 лв. – за адвокатско възнаграждение и 720 лв. – за възнаграждение на вещо лице, съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК във връзка с чл. 71, ал. 1 ГПК, чл. 73, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 1 от Тарифа за ДТССГПК (обн. ДВ бр. 22 от 28.02.2•••••••• г.) и чл. 77 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Софийския районен съд държавна такса в общ размер на 210 лв., от които по 80 лв. по всеки един от двата уважени неоценяеми иска и 50 лв. по уважения паричен иск с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ.

Всички присъдени на съответната страна, дължими парични суми, посочени по-горе в лева, предвид подмяната на националната валута от лев в евро, следва да бъдат превалутирани от левове в евро, съобразно чл. 11 – чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, като всяка присъдена числова стойност в левове се раздели на пълната числова стойност на официалния валутен курс за 1 ЕВРО = 1.95583 лева.

Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд, 123 състав