Решение № 17000 от 1.9.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 64878/2024 г.

дело № 20241110164878 по описа за 2024 година Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 2 000 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за м. август 2024г., както и сумата от 2 608 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за м. септември 2024г., чл. 213, ал. 2 КТ за сумата от 4 850 лева, представляваща обезщетение за недопускане на работа, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение за периода от 06.08.2024г. до 30.09.2024г., чл. 219, ал. 2 КТ за сумата от 4 850 лева, представляваща обезщетение при отказ за изпълнение на работа при едностранна промяна на мястото и характера на работата за периода от 06.08.2024г. до 30.09.2024г., чл. 221 КТ за заплащане на сумата от 5 200 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие и чл. 224 КТ за заплащане на сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за неизползван годишен отпуск за 2024г.- 3 работни дни. Ищцата-И. Г. М. твърди, че по силата на трудов договор от 27.11.2023г. е заемала длъжността „Оператор, център и обаждания” в ответното дружество „Т.Е.М.Б.“ ООД, като е изпълнявала трудовите си задължения от разстояние. Сочи, че на 06.08.2024г., в къщата си в с. Н., е била посетена от двама служители на ответника, които са й предоставили за подпис множество документи, с чието съдържание не се е запознала, като не са й връчени преписи от същите. Твърди, че служителите са иззели служебния й компютър с обяснения, че последният следва да бъде препрограмиран и ще й бъде върнат след 2-3 дни. Поддържа, че впоследствие е уверена от административния ръководител на дружеството, че всичко е наред, а времето, през което била лишена от възможността да упражнява трудовите си функции, ще бъде зачетено за отработено. Твърди, че на 08.08.2024 год. е провела телефонен разговор с А.К.-административен ръководител, която я е уведомила, че от 09.08.2024 год. трябва да работи в офиса на дружеството в гр. С., в противен случай неявяването й ще се счита за „самоотлъчка“. Излага, че е обяснила, че уговорката й с работодателя към момента на сключване на договора, е била да работи от дома си в с. Н., но й било отговорено, че щом не я устройва има право да подаде молба за прекратяване на трудовото правоотношение. Поддържа, че на 15.08.2024 год., чрез куриерска фирма, й е връчено искане за даване на писмени обяснения за неявяването й на работа. Сочи, че неколкократно е подавала молби до управителя на ответното дружество, в които е заявявала желанието си да продължи да изпълнява трудовите си задължения от разстояние, които не са удовлетворени, поради което е подала сигнал до Главна инспекция по труда, от чиято проверка е установено, че ответникът й е предоставил възможност за работа от разстояние, без обаче да са уговорени конкретните условия и реда за организация на работата. Моли съда да постанови съдебно решение, по силата на което да осъди ответника да й заплати сумата от 2 000 лева, представляваща трудово възнаграждение за м. август 2024г., сумата от 2 608 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за м. септември 2024г., сумата от 4 850 лева, представляваща обезщетение за недопускане на работа, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение за периода от 06.08.2024г. до 30.09.2024г., сумата от 4 850 лева, представляваща обезщетение при отказ за изпълнение на работа при едностранна промяна на мястото и характера на работата за периода от 06.08.2024г. до 30.09.2024г., сумата от 5 200 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, както и сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за неизползван годишен отпуск за 2024г. за три 3 работни дни, ведно със законната лихва считано от датата на предявяване на исковата молба-31.10.2024г. до окончателното плащане. Претендира сторените в производството разноски. Ответникът-„Т.Е.М.Б.“ ООД оспорва по основание и размер предявените искове. Възразява срещу твърденията, че страните са уговорили работата да се извършва от разстояние, съответно местоработата не е променяна. Релевира възражение, че от 06.08.2024г. до 01.10.2024г. ищцата не се е явила на работното си място без уважителни причини и не е престирала труд, поради което в нейна полза не е възникнало право на трудово възнаграждение. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното: На 27.11.2023г. между „Т.Е.М.Б.“ ООД и И. Г. М. е сключен трудов договор, по силата на който ищцата е изпълнявала длъжността „Оператор, център обаждания“ с месторабота гр. С., административните помещения на работодателя, на пълно работно време от 8 часа при сумирано изчисляване на работното време, което работно време се определя съобразно график от работодателя. В чл. 11 е предвидено основно месечно трудово възнаграждение от 2 577,38 лв., дължимо до 10-то число на месеца, и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит 0,60 % за всяка година трудов стаж при работодателя. Видно от отбелязването направено в трудовия договор ищцата е постъпила на работа на 11.12.2023г. От приетата като писмено доказателство длъжностна характеристика се установява, че основните задължения на ищцата включват приемане на входящи обаждания, обслужване на клиенти, въвеждане на данни и справки от базата данни на компютърната система, предоставяне и получаване на информация от клиента, обработване на въвежданата информация, оформяне на информацията, въведена в компютъра в съответствие с изискванията на съответните програми, получаване на информация от клиента по елетронен път и нейната обработка, извършване на корекции на въведените данни. Установява се, че на 10.08.2024г. И. М. е депозирала жалба до управителя на „Т.Е.М.Б.“ ООД, съдържаща оплакване за оказан психически тормоз от служители на дружеството, които на 06.08.2024г. са посетили къщата в с. Н., иззели са работния компютър с обяснения, че следва да бъде преинсталиран и ще бъде върнат след 2-3 дни, както и че същите са я заставали да подпише фирмени документи, с чието съдържание не е била запозната. В жалбата е посочено, че въпреки , че е била уверена от А.К., че всичко е наред и че времето, през което не може да изпълнява задълженията си поради липсата на работния компютър щяло да бъде зачетено за отработено, на 08.08.2024г. последната указала, че от 09.08 следва да се явява и да полага труд в офиса в гр. С.. На 15.08.2024г. на И. М. е връчена покана за предоставяне на писмени обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ, в тридневен срок, във връзка с извършено дисциплинарно нарушение – неявяване на работа на 09.08 и 10.08.2024г. На 16.08.2024г. са предоставени писмени обяснения от ищцата, в които е посочено, че страните изначално са уговорили работата да се осъществява от разстояние. Отправена е и молба за връщане на работния компютър с цел изпълнението на трудовите задължения. На 25.08.2024г. с копие до Главна инспекция по труда е отправено искане за предоставяне на работния компютър и допускането до работа. На 05.09.2024г. и на 26.09.2024г. от ищцата отново са изискани писмени обяснения за неявяването на работа за периода от 12.08.2024г. до момента на получаване на искането, както и изрично уведомяване от работодателя, че в трудовия договор не е уговаряна работа от разстояние, както и че в дружеството липсва практика за полагане на труд от разстояние. От писмо с изх. № 24080031 от 23.08.2024г. от Дирекция „И.П.Т.“ – гр. С. се установява, че по повод сигнал на И.М.. е извършена проверка в ответното дружество, в резултат на която контролните органи са констатирани, че работодателят е предоставил на ищцата възможност за работа от разстояние, като условията и редът за работа от разстояние не са били уговорени съгласно 107з, ал. 3 КТ. Установява се, че на 30.09.2024г. И.М.. е отправила изявление за едностранно прекратяване на трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ поради промяна на мястото на работата. Със Заповед от 01.10.2024г. трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, независимо че в нейното съдържанието работодателят е посочил, че не е налице това прекратително основание. Отказано е изплащането на обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ и е определено обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2023г. за 1 работен ден и 12 за 2024г. От свидетелските показания на Ю.Б.Х. се установява, че дружеството което той представлява-„Х.А.“ ООД предоставя услуга по абонаментно счетоводно обслужване на „Т.Е.М.Б.“ ООД от март 2022г. Установява се, че не познава лично ищцата, но през август 2024г. е провел с нея няколко разговора във връзка с неявяването й да полага труд в офиса на ответното дружество в периода от август до септември. Твърди, че един от разговорите касаел прекратяването на трудовия договор между страните по взаимно съгласие, но ищцата е отказала прекратяване на това основание. Установява се, че работодателят е имал желание трудовото правоотношение да продължи, но И. М. не се явявала на работа. В показанията си свидетелят твърди, че е предложил на ищцата трудовоправната връзка да се прекрати по взаимно съгласие, като „Т.Е.М.Б.“ ООД й изплати 4 брутни заплати обезщетение, но предложението било отклонено поради желанието на ищцата да получи максимално обезщетение за безработица. Свидетелят твърди, че не е виждал служителите на ответника да полагат труд на място различно от неговия офис в гр. С., бул. „/адрес/“ №••••. Установява се, че е посещавал офиса веднъж месечно по повод на срещи с немското дружество, притежаващо 71 % от капитала му, в хода на които били изготвяни прогнозни бюджети, както и отчети за резултатите от предходния месец. Твърди, че на ответника са извършени две проверки от Дирекция „И.П.Т.“, в резултат на които с „Т.Е.М.Б.“ ООД са уговорили, че при промени в мястото на работата документите следвало да се съгласуват с адвокати. Твърди, че не му е известно ищцата да е работила от разстояние. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: По иска с правно основание чл.128, т. 2 от КТ Не е спорно между страните, а и от събраните писмени доказателства се установява, че между тях е съществувало трудово правоотношение по силата на трудов договор от 27.11.2023г., въз основа на който ищцата е заемала длъжността „Оператор, център за обаждания“, като и че същото е прекратено със Заповед от 01.10.2024 год., считано от 01.10.2024 год. По своя характер трудовото правоотношение е възмездно, тъй като срещу престираната от работника или служителя работна сила се поражда задължението на работодателя да заплаща трудово възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 от КТ работодателят е длъжен в законоустановените срокове да заплаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Точното изпълнение на това задължение предполага възнаграждението да се заплаща в срок и изцяло. Задължението за заплащане на трудовото възнаграждение възниква ако работникът или служителят е полагал труд. От значение е и къде ще бъде престирана работната сила, тъй като КТ повелява изпълнението на трудовите функции да се извършва на уговореното работно място – арг. от чл. 66, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 126, т. 1 КТ. В този смисъл мястото на работа е елемент от същественото съдържание на трудовия договор. Спорно в производството е именно уговореното между страните място, на което ищцата да полага труд. От приетия като писмено доказателство трудов договор се установява, че страните са постигнали съгласие местоработата на ищцата да е в гр. С., в административните помещения на работодателя. С разпоредбата на чл. 107з и сл. КТ е регламентирана правна възможност за работа от разстояние, при която организацията на работата е изнесена извън помещенията на работодателя чрез използване на информационни технологии в случаите, когато преди изнасянето работата е била или е била могла да бъде извършвана от помещенията. По аргумент от чл. 107з, ал. 4 и ал. 5 КТ предложението за преминаване към работа от разстояние може да бъде отправено от всяка една от страните по трудовото правоотношение, като условията и редът за работа от разстояние се уговарят в колективния или индивидуалния трудов договор, съответно чрез допълнително споразумение. От съдържанието на процесния трудов договор не може да се направи обоснован извод за постигнато между страните съгласие ищцата да изпълнява трудовите си функции от разстояние, не само заради изричното вписване на мястото на работата, но и поради отсъствието на каквито и да било уговорки относно условията на дистанционната работата – за изпълнението, за възлагането и за отчитането на работата. Не са ангажирани и писмени доказателства, в които да е обективирано изменение на трудовия договор в частта, касаеща първоначално уговореното местоизпълнение на трудовите функции съгласно изискването на чл. 119, ал. 1 КТ. Предвид изложеното съдът приема, че мястото на полагане на труд е именно административните помещения на „Т.Е.М.Б.“ ООД в гр. С.. От съвкупния анализ на приетите писмени доказателства се установява, че действително работодателят е допуснал ищцата да изпълнява трудовите си функции от разстояние – в частност в с. Н., но това допускане не може да се приравни на изменение на трудовия договор, по силата на което страните да са постигнали съгласие за промяна мястото на работа. В това отношение Кодекса на труда изисква изрично писмено съгласие за изменение на работното място – арг. от чл. 119, ал. 1 КТ. От друга страна, престирането на работна сила от разстояние в известен период от време, без да са спазени изискванията на чл. 107з, ал. 4 и ал. 5 КТ, не трансфомира трудовото правоотношение в безвъзмездно, а оттам и не погасява задължението на работодателя по чл. 128, т. 2 КТ да заплати трудово възнаграждение, съответно на извършената работа. В случая няма спор, че от 01.08.2024г. до 06.08.2024г. ищцата е полагала труд от разстояние. Видно от чл. 11 от трудовия договор основното месечно възнаграждение е 2 577,38 лв., а предмет на исковата претенция за м. август 2024г. е сумата от 2000 лв. Не се спори досежно и досежно обстоятелството, че възнаграждението за отработените 32 часа е било заплатено на ищцата. В хода на настоящото производство обаче, не са ангажирани доказателства, че в периода от 06.08.2024г. до 30.09.2024г. ищцата е изпълнявала трудовите си функции. Доказателствената тежест за установяването на това обстоятелство е възложено върху ищцата, което изрично е указано с Определение № ••••г. Доколкото не е спорно, че допуснатия от работодателя режим за работа от разстояние е бил прекъснат от 06.08.2024г., от този момент работникът е следвало да изпълнява трудовите си функции на уговореното място на работа – гр. С., за което ищцата е била уведомена неколкократно. Няма спор и че след този момент работникът не се е явявал на работното си място. Не са ангажирани и доказателства, от които да се установява, че в процесния период е полаган труд от разстояние. Нещо повече, самата ищца твърди, че такъв не е полаган поради липсата на работен компютър. С оглед на изложеното съдът приема, че в нейна полза не е възникнало право на трудово възнаграждение, а исковата претенция е неоснователна и следва да се отхвърли. По иска с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ Съгласно разпоредбата на чл. 213, ал. 2 от Кодекса на труда работодателят и виновните длъжностни лица солидарно дължат обезщетение на работника или служителя, когато незаконно не са го допуснали на работа през времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение. Това обезщетение е в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за времето на незаконното недопускане на работа. Основателността на предявения иск предполага от събраните по делото доказателства да се установи съществуването на трудово правоотношение, чието изпълнение е започнало и работодателят незаконно не е допуснал на работа служителя. Липсва изискване за присъствие през целия период или през различни периоди на недопускане. Напълно достатъчно е работникът да не е допуснат незаконно и да е изявил готовност за работа, за да се приеме, че е налице недопускане на работа. Това недопускане до работа е незаконно, тъй като е извършено в нарушение на основното задължение на работодателя да осигури на работника или служителя нормални условия за изпълнение на работата по трудовото правоотношение /в този смисъл Решение № 105 от 12.04.2011г. по гр.д. № 1897/2009г. на ВКС, IV г.о./. Претенцията на ищцата се основава на твърдения, че въпреки положените от нея усилия да престира работната си сила е била незаконно недопусната, тъй като служители на ответното дружество са иззели служебния компютър. Няма спор, че ищцата е заявявала, че желае да полага труд при ответника, но от разстояние-с. Н., а не на уговореното с трудовия договор място в „административните помещения“ на дружеството в гр. С.. Съдът приема, че допуснатото от работодателя временно изпълняване на трудовите задължения от разстояние не може да се приравни на изменение на трудовия договор в тази му част. Безспорно се установи, че този режим на работа е бил прекратен от работодателя, считано от 06.08.2024г. Ето защо, за да е налице недопускане на работа, е необходимо ищцата да е заявила своята готовност да изпълнява трудовите си функции в предприятието на ответника. По делото не се твърди, нито са събрани доказателства за извършено от И. М. посещение на мястото на работа с изразена готовност да полага труд на мястото на работа уговорено с трудовия договор. Липсата на елемент от фактически състав по чл. 213, ал. 2 КТ обосновава на собствено основание неоснователност на исковата претенция. По иска с правно основание чл. 219, ал. 2 КТ Съгласно чл. 219, ал.2 КТ, работник или служител има право на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което не е работил, когато е отказал да изпълнява работа, възложена му вън от допустимите от този кодекс случаи за едностранна промяна на мястото и характера на работа, ако е възпрепятстван да изпълнява работата си по досегашните условия. Разпоредбата на чл. 118, ал. 1 КТ установява забрана за едностранна промяна в съдържанието на трудовото правоотношение, от която и да е от страните по трудовия договор. Едностранната неизменяемост на съдържанието на трудовото правоотношение означава недопустимост едностранно да се променя уговореното между страните съдържание на трудовото правоотношение по отношение на характера на работата, мястото на работа, срока на трудовия договор, трудовото възнаграждение или други условия, които страните могат да уговорят в него. Според чл. 119 от КТ е допустима промяна в съдържанието на трудовото правоотношение, но само по взаимно съгласие на страните изразено в писмена форма. Както беше посочено по-горе в случая не се установи твърдяната в исковата молба едностранна промяна на мястото на работа от страна на работодателя. Изискването на работодателя ищцата да изпълнява трудовите си функции съобразно уговореното в договора място, считано от 09.08.2024 год. не внася каквото и да било изменение в съдържанието на трудовия договор, тъй като още изначално при възникването на трудовото правоотношение страните са договорили „присъствен режим на работа“. Предвид изложеното съдът приема, че иска е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли. По иска с правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ Съгласно чл. 221, ал. 1 КТ при прекратяване на безсрочно трудово правоотношение от работника или служителя без предизвестие поради едностранна промяна на характера или мястото на работа от работотеля в полза на работника или служителя се поражда право на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието. Пораждането на това обезщетение е обусловено от наличието на следните материални предпоставки: работникът или служителят да е прекратил трудовото отношение без предизвестие с работодателя на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, както и фактическите основания, въз основа на които се твърди да го е прекратил. По аргумент от чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ в хипотезата на прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, последното се прекратява от момента на получаване на писменото изявление на работника или служителя от работодателя. Заповедта на работодателя има само констативен характер и се издава в изпълнение на задължението му по чл. 128а, ал. 3 от КТ. Писменото изявление на работника или служителя за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие поражда действие автоматично с достигане до знанието на работодателя, независимо от това дали са били налице посочените в нея основания за прекратяване на трудовоправната връзка, или не. При отсъствието на нормативно основание за прекратяване от страна на работника или служителя работодателят не разполага с правна възможност да иска възстановяване на вече прекратено трудово правоотношение. Същият може да претендира от работника обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на трудовото правоотношение, да претендира връщане на неоснователно платено обезщетение /напр. по чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 222, ал. 2 КТ/, както и да откаже изплащане на обезщетението. В тези случаи работникът или служителят при съдебно предявена претенция трябва да докаже, че законосъобразно е прекратил трудовото си правоотношение, която принципна постановка следва от забраната да се черпят права от собствени незаконосъобразни действия /в този смисъл са Решение № 234 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 1708/2019г. ВКС, ІІІ г.о., Решение № 289 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 1289/2014г. на ВКС, IV г.о./. В чл. 66, ал. 1 КТ са очертани елементите от същественото съдържание на трудовия договор, който следва да включва уговорки относно мястото на работата, нейния характер и трудовото възнаграждение. В същото време разпоредбата на чл. 118 КТ не допуска едностранна промяна на трудовото правоотношение. В случай че бъде осъществена подобна промяна въпреки изричната забрана за работника или служителя е предвидена правна възможност в чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ да прекрати трудовото си правоотношение без предизвистие, освен в случаите, когато такива промени са допустими, както и когато не изпълни други задължения, уговорени с трудовия договор или с колективния трудов договор, или установени с нормативен акт. Цитираната норма е призвана да осигури баланс в интересите на двете страни по трудовото правоотношение, като предостави защита на икономически по-слабата чрез репариране на вредите от едностранното изменение на съществените му елементи. От приетите по делото писмени доказателства се установява, че волеизявлението на И. М. за прекратяване на трудовоправната връзка на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ е достигнало до знанието на ответника на 01.10.2024г., от който момент трудовото правоотношение следва да се счита за прекратено. Не може да се приеме обаче, че е било налице някое от посочените в чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ основания за прекратяване на трудовоправната връзка, с оглед достигнатия извод за липса на промяна на съдържанието на трудовото правоотношение в частта относно мястото на престиране на работната сила. Предвид изложеното, макар и трудовият договор да е прекратен на соченото от ищцата основание то за нея не се е породило право на обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, респ. предявеният иск следва да се отхвърли. По иска с правно основание чл. 224 от КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 224, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползувания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Размерът на това обезщетение се определя съобразно правилата на чл. 177 от КТ, а именно той се изчислява от полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение, през който работникът или служителят е отработил наймалко 10 работни дни. От представения трудов договор е видно, че страните са уговорили право на платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни. Предмет на исковата претенция е обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 3 дни през 2024г. Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест задължение на работодателя – ответник е да установи при условията на пълно доказване, че ищецът е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск. От приетия фиш за месец септември 2024г. се установява, че на И. М. е начислено обезщетение по чл. 224 КТ за 1 ден през 2023г. в размер на 113,40 лв. и за 12 дни през 2024г. на стойност от 1 360,86 лв. С преводно нареждане от 10.10.2024г. е извършен превод по банкова сметка с посочен титуляр И.Г.М.. в размер на 1 326,83 лева с основание за плащане „обезщетение неизползван платен отпуск чл. 224“. Предвид изложеното съдът приема, че претендираното от ищцата обезщетение е платено, поради което иска следва да се отхвърли като неоснователен. По разноските: При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника строените в производството разноски. Ответникът е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 850 лева. Ищецът е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което се явява основателно. Предвид правната и фактическа сложност на делото, материалния интерес и обема на извършените от процесуалния представител на ответника процесуални действия, съдът намира, че ищецът следва да плати на ответника сумата от 1124,84 евро /2 200 лева/, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. Мотивиран от гореизложеното, съдът