Решение № 501 от 15.6.2026 г. на Районен съд - Добрич по дело № 2342/2025 г.

Производството е образувано по искова молба на М. Г. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. ••••, срещу •••••, ЕИК •••••, със седалище и адрес на управление: ••••, представлявано от председателя на управителния съвет – П. Ч. А., за осъждане на ответника да заплати на ищеца М. Г. Д., ЕГН ••••••••••, следните суми: 3651.88 евро /7142,47 лева/, представляващо неизплатен остатък от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 06.01.2020г до 22.08.20202г., т.е от 53 дни общо, съответно: 20 дни за 2020г., 20 дни за 2021г. и 13 дни за 2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 21.08.2025г до окончателно плащане на сумата и 1379.05 евро /2697,20 лева/, представляваща обезщетение за забава върху главницата от 7142.47 лв., за периода от 01.10.2022г. до 21.08.2025г. В исковата молба са изложени следните обстоятелства: ищцата в периода от 06.01.2020 г. до 22.08.2022 г., е била в трудово правоотношение със ••••• (•••), на длъжност „••••“ по трудов догово𠹕•••г., сключен на основание чл. 111 от КТ - за допълнителен труд при друг работодател (външно съвместителство). На 22.08.2022г. прекратила писмено и едностранно трудовото си правоотношение с ответника, на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, поради системно неизплащане на трудови възнаграждения и осигуровки. След прекратяване на договора, за ищцата възникнало право на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, за неизползван платен годишен отпуск. М. Г. с настоящата искова молба претендира от ответното сдружение, обезщетение за 53 работни дни неползван отпуск за 2020 г., 2021 г. и съразмерно за 2022г. в общ размер на 7407.28 лв., от които - 264.81 лв. са и били частично изплатени от ответника. Разликата от неизплатеният остатък от 7142.47 лв., е предмет на иска и. На основание чл. 86 от ЗЗД, ищцата претендира и обезщетение за забава в размер на 2697.20 лв. върху главницата от 7142,47 лв., начислено за периода от 01.10.2022г. до 21.08.2025г. В ИМ се твърди, че длъжността „••••“ е заемана по трудов договор, сключен във връзка с изпълнение на проект № ••••••• по програма „Еразъм+“, с наименование •••••••. Ответното сдружение •••, било свързано лице по смисъла на ДОПК с основния работодател на ищцата - ••••••••, с ••• 124140232, тъй като ректорът му доц. д-р Т. Р., бил и член на УС на Сдружението. Датата и основанието за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата с ответника, били установени с влязло в сила Решение №179/21.07.2025г. по гр. д. №221/2025 г. на Окръжен съд Добрич. До момента на прекратяването на тези правоотношения, М. Г. не била ползвала полагаемия и се платен годишен отпуск, който бил 20 дни годишно, съгласно чл.155 КТ. Подлежащият и на обезщетение отпуск, възлизал на общо 53 дни, както следва: 20 дни за 2020г.; 20 дни за 2021г. и 13 дни за 2022г. След прекратяване на трудовото и правоотношение, ищцата поискала от работодателя си, да и предостави пълното и трудово досие и ведомости. С писмо с изх. № АИК-23-01/04.01.2023 г., на М. Д. и били изпратили: трудов договор, справка на НАП, неподписана длъжностна характеристика и неподписана заповед за прекратяване, както и незаверени платежни фишове за м. януари и м. февруари 2020г. Впоследствие, с писмо с изх. №АИК-23-09/01.02.2023г., работодателят и предоставил заверени копия от следните документи: трудов договор, справка от НАП и платежни фишове за м. януари и м. февруари 2020г. В предоставените фишове били отчетени само пет отработени дни за януари 2020г., а за остатъка до 25.02.2020г., неправилно е било отбелязано: „престой“. В действителност, в този период ищцата изпълнявала трудови задължения, включително и участвала в среща-обучение в •••, както и извършвала работа по учебни материали. Работата на М. Г. по проекта, съгласно длъжностната характеристика, продължила и след 25.02.2020г., но не е била отчетена, нито заплатена от работодателя. От представените от ответника доказателства по гр. д. №463/2023г. по описа на PC – Добрич, се установявало, че проектът е приключил на 31.05.2021г., но работодателят не е уведомил за това ищцата, нито е прекратил договора и надлежно. За периода от 26.02.2020г. до 22.08.2022г., работодателят не е предоставил ведомости, не е отчел отпуск, нито е декларирал осигурителен доход или внесени осигуровки. Във фиша за месец февруари 2020г., неправилно било включено и изчислено обезщетение за три дни платен годишен отпуск в размер на 264,81 лв., въпреки че трудовото правоотношение било прекратено на 22.08.2022г. Ищцата сочи, че горепосочената сума е изчислена некоректно, както по отношение на броя дни, така и по отношение на базата за изчисление и тя не съответствала на договореното среднодневно брутно възнаграждение по трудовия и договор с ответника. Твърдяната като обезщетение сума от 264.81 лв. била платена на М. Г. на 04.01.2023г., заедно с дължимите и трудови възнаграждения по договора, което станало след прекратяване на трудовото и правоотношение. Това обстоятелство, както и фактът, че към момента на плащането, вече били налице законовите предпоставки за възникване на право на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, давало основание да се приеме, че посочената сума /264.81 лв./ представлявала частично изплатено обезщетение за неизползван отпуск, дължимо към датата на прекратяване на договора на ищцата. Процесната сума по главния иск, била сформирана така: съгласно влязло в сила съдебно решение, брутното почасово възнаграждение било 17,47 лв., т.е. 139,76 лв. на ден при пълен (т.е. 8 часов) работен ден. На тази база: 139,76 лв. х 53 дни = 7 407,28 лв. - 264,81 лв. (изплатени) = 7 142,47 лв. (неизплатен остатък). Съгласно КТ, дължимото обезщетение по чл. 224, ал.1 от КТ, следвало да се изплати до края на месеца, следващ месеца на прекратяване на трудовото правоотношение, т.е. до 30.09.2022г. След този момент, възниквало задължение за заплащане на лихва за забава, считано от 01.10.2022г. Ищцата претендира от ответника да и заплати и обезщетение за забава (мораторна лихва) в размер на 2697,20 лв. върху главница от 7142,47 лв., представляваща остатък от неизплатено дължимо обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск, за периода от 01.10.2022г. до 21.08.2025г. /дата на подаване на ИМ/. По отношение на сумата от 264,81 лв., изплатена на ищцата на 04.01.2023г., Г. не претендира лихва, поради краткия срок на забава. В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, в който оспорва ИМ и твърди, че исковете са неоснователни и моли да бъдат отхвърлени. Оспорва се следното твърдение на ищцата: „в периода от 06.01.2020 г. до 22.08.2022г. бях в трудово правоотношение със ••••" /•••/...а.“ Това твърдение не било вярно, а освен това, било и недоказано. Оспорва се твърдението на ищцата, че: „На 22.08.2022г. прекратих трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т.2 от КТ, поради системно неизплащане на трудови възнаграждения и осигуровки.“. Ответникът не оспорва, че такова изявление е достигнало до него, но оспорва същото да е породило, каквото и да е правно действие, доколкото трудовото правоотношение вече е било прекратено от страна на работодателя на друго основание. Оспорва се, че след прекратяване на трудовото правоотношение, за ищцата възникнало право за обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неползван платен годишен отпуск. Оспорва се, че на М. Г. се дължало обезщетение за 53 работни дни неползван отпуск за годините 2020г., 2021г. и 2022г., както и че размерът на дължимото й обезщетение било в общ размер на 7407.28 лева, като съществувало и незаплатен остатък от 7142,47 лева. Оспорва се твърдението, че: „Датата и основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е установено с влязло в сила решение №179/21.07.2025г. по гр. д. №221/2025г. на Окръжен съд Добрич“. Не се оспорва, че посоченото решение е постановено по друг спор между страните в настоящото производство, както и че е влязло в законна сила, но ответникът оспорва, твърдението за установителен диспозитив в сочения от ищцата смисъл. Оспорва се твърдението, че на ищцата са и се полагали по 20 дни годишно платен годишен отпуск, така, както тя твърди в исковата молба. Не се оспорва изложеното, че в полза на М. Г. са и заплатени суми след прекратяване на трудовото и правоотношение. В производството по гр. д №463/2023 по описа на PC Добрич, ответното сдружение заявило, че: „платените до момента суми на г-жа Д., в изпълнение на предписания на Инспекция по труда, не представляват признание от наша страна на правата й. Предписанията са изпълнени и не са оспорени по съответния ред, само и единствено, за да не бъде задълбочен и усложнен съществуващия между страните „конфликт“, породен от прекратяване на основното й трудово правоотношение с ••. Ответникът се придържа към горното негово становище и в настоящото производство. ••• не оспорва, че почасовото брутно трудово възнаграждение на ищцата е 17,47 лв. на час, доколкото това била сумата, посочена в приложените фишове, както и предвид факта, че с горепосочените решения, са отхвърлени исковете на ищцата по чл. 74 от КТ, с които тя целяла изменение в размера на уговореното с договора почасово възнаграждение. Оспорва се твърдението на ищцата, че считано от 01.10.2022 г., за ответника възникнало задължение за заплащане на лихва за забава. В отговора по ИМ се твърди, че между ищцата и ответното сдружение съществувало срочно трудово правоотношение, сключено на основание чл. 111 от КТ във вр. с чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ. Между страните съществувал спор, относно моментът и основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, както и относно вида на трудовото правоотношение - срочно или безсрочно. Поради това, ищцата сезирала гражданския съд с ИМ с пр. осн. на исковете и чл.74, ал.4 от КТ, чл.128, т.2 от КТ във вр. чл.242 от КТ, чл.221, ал.1 от КТ във вр. чл.327, ал.1, т.2 от КТ, чл.86 от ЗЗД, по която молба било образувано гр. д. № 463/2023г. по описа на PC Добрич, което към 21.08.2025г. - датата на депозирана на исковата молба по настоящото дело, е приключило с Решение №1083/30.12.2024г., влязло в законна сила на 21.07.2025г., след потвърждаването му от Окръжен съд Добрич, с Решение №179/21.07.2025г. постановено по в. гр. д. №221/2025г. по описа на ДОС. Един от исковете, с които е бил сезиран съда по гр. д. №463/2023г, е установителен, с който се искало, да бъде признато за установено, че в периода от 06.01.2020г. до 22.08.2022г. между страните съществувало трудово правоотношение, възникнало от трудов догово𠹕•••г., по силата на което, М. Д. заемала длъжността „••••“ по европейски проект „•••“ и е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. С влязло в сила Определение №1540 от 10.06.2024 г., производството по отношение на този иск било прекратено, като недопустимо. Това опровергавало твърдението на ищцата, изложено в исковата молба, въз основа на която, било образувано настоящото дело, че трудовото правоотношение е прекратено на 22.08.2022г. Противно на твърдението й, нямало влязъл в законна сила съдебен акт, който да подкрепя това нейно съждение. Точно обратното, становището се застъпвало и в горепосочените съдебни решения. Безспорно било между страните, че трудовото правоотношение помежду им е прекратено. То било срочно, до завършване на посочената в трудовия договор работа и прекратено от страна на работодателя на 25.02.2020г. Възнаграждения за периоди след тази дата, не са начислявани, не са изплащани на ищцата, и не били дължими. М. Г. не е престирала труд по процесния трудов договор след тази дата, съответно не съществувало време, което да й се признае за трудов стаж. Ответникът счита, че такъв няма, а и с исковата молба не се навеждали твърдения за наличие на конкретен трудов стаж, нито се сочели доказателства за установяване на такъв. Представената към ИМ, е-мейл кореспонденция категорично не можела да установи, нито престиране на труд по процесния договор, нито надлежно отчитане на реално отработеното време, така, както страните били договорили с процесния договор. В решение на PC Добрич по гр. д. №463/2023г, съдът правилно отбелязал, че за прекратяване на трудовото правоотношение по договор с правно основание чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, не било необходимо издаване на прекратителна заповед. Прекратяването настъпвало със завършване на работата, а не по волята на някоя от страните. Следователно, заповедта з прекратяване на трудовото правоотношение при договорите по чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, нямала конститутивно действие, а декларативно и само констатирала настъпилото прекратяване. Оттук се извеждало, че неиздаването на такава заповед от ответника, нямала за последица продължаване на трудовото правоотношение след завършване на работата. В този смисъл, а и доколкото заповедта би имала само декларативно действие, липсата на възможност работодателят да представи подписана от страните заповед, се компенсирала от декларираните от него обстоятелства пред НАП, а именно, че трудовото правоотношение е прекратено на 25.02.2020г. От гледна точка на изминалото време и преклузивните срокове, регламентирани в Кодекса на труда - така извършено, прекратяването на трудовото правоотношение, било законосъобразно и поради това, произтичащите от него правни последствия са настъпили. Процесният трудов договор с ищцата е бил прекратен на 25.02.2020г., тъй като работата по него е приключила със завръщане на М. Г. от командировката в ••• Именно такава била и действителната уговорка между страните. Това се установявало и от снетите от М. Д. обяснения, обективирани в прокурорско постановление на Окръжна прокуратура Добрич от 15.08.2023г. по пр. преписка №574/2022г. На стр. 13 от постановлението, било преразказани показанията й, с които тя потвърдила, че договорът и с ответника, бил формален и сключен само, за да има основание за командироването й по проекта до •••. Поради тази причина, твърденията на ищцата за съществуване на трудовото и правоотношение до 22.08.2022г., се явявали необосновани и противоречали на заявеното по прокурорската преписка. Нещо повече, в съдебно заседание на 03.10.2024г. проведено по гр. д. №463/2023 г. по описа на PC Добрич, (протокол от 03.10.2024 г., поправен с протокол №1719 от 28.11.2024г.), М. Д. изрично отрекла да е упражнявала труд при ответника до 22.08.2022г. (л. 5 от протокол №1719 от 28.11.2024г). В последното съдебно заседание, ищцата отново дала обяснения, че е имала задачи по проекта до средата на 2021г. Тези нейни изказвания, следвало да бъдат зачетени и в настоящото производство, като признати неизгодни факти за ищцата. С ИМ, М. Г. претендирала заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск, както следва: за 2020 г. - 20 дни; за 2021 г. - 20 дни и за 2022 г. - 13 дни. Ответникът с отговора по исковата молба, оспорва претенцията, както по основание, така и по размер. Работниците и служителите работили по трудов договор по външно съвместителство, какъвто представлявал и процесният трудов договор, имали право на платен годишен отпуск по чл. 155 и следващите от КТ за престирания труд, извън установеното по основното трудово правоотношение работно време. Съгласно чл. 23, ал. 2 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските /НРВПО/: „работникът или служителят, който работи през част от законоустановеното работно време /непълно работно време/, има право на платен годишен отпуск, пропорционално на времето, което му се признава за трудов стаж.“ При прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 111 КТ, работникът/служителят имал право на обезщетение по чл. 224 от КТ. Според чл.42, ал.3 от НРВПО, работникът и служителят имал право на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, когато е придобил, поне 1 пълен месец трудов стаж. Последният месец при трудов стаж повече от 1 месец, се считал за пълен, ако работникът и служителят е прослужил наймалко половината от работните дни на месеца. Съгласно чл. 4 на същия чл.42, размерът на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ, се определял пропорционално на времето, което се признавало за трудов стаж в предприятието към деня на прекратяването на трудовото правоотношение. Цитираните правни норми сочели, че критерий за определяне размера на платения годишен отпуск и на обезщетението по чл.224, ал. 1 КТ, е трудовият стаж, придобит по съответното трудово правоотношение. По тези съображения, се налагал извод, че нормата на чл.155, ал.4 от КТ, относно минималната продължителност на законоустановения платен годишен отпуск, била неприложима в разглеждания случай. Ищцата неправилно обосновала размера на полагаемият й се платен отпуск с разпоредбата на чл. 155 от КТ. Видно от представените от М. Г. доказателства и в частност приложените фишове, ищцата имала отработени само 5 работни дни, зачетени от работодателя като трудов стаж. В представения фиш за месец февруари 2020г., работодателят отбелязал и начислил, а в последствие и заплатил, както се потвърждава от ищцата, обезщетение за 3 дни неползван платен отпуск. Ответникът изразява съгласие с част от твърденията на ищцата, че неправилно е било начислено обезщетение за неползван платен отпуск в размер на 3 дни, като според сдружението, не е следвало изобщо да се начислява на ищцата такава сума, тъй като е била недължима, с оглед горепосочените разпоредби на НРВПО. Ответникът заявява, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата - 25.02.2020г., тя е нямала подлежащ на обезщетяване неползван платен годишен отпуск. С оглед прекратяване на трудовото и правоотношение през 2020г., неоснователна била претенцията и за подлежащ на обезщетяване платен годишен отпуск за периоди, следващи прекратяване на трудовото правоотношение. Дори и съдът, да приемел, че договорът не е прекратен на сочената от ответника дата /25.02.2020г./, то следвало да се вземе под внимание, че найкъсният момент, до който договорът може да бъде прекратен, било приключването на проект •••. Този европейски проект се реализирал в периода от септември 2018г. до май 2021г. Доколкото ишцата била назначена с процесния договор на длъжност „•••••••“, а трудовият договор бил сключен за срок - до завършване на така определената работа, най-късният момент до който трудовото правоотношение можело да съществува, бил 31.05.2021г. Дори и това да се приеме от съда, като момент на преустановяване на трудовото правоотношение на ищцата, то този извод отново би довел до неоснователност на претенцията и, за периода след горепосочената дата. От изключителна важност за настоящото производство бил фактът, че М. Г. не е представяла отчети за извършената от нея работа, за да се установи с категоричност, престирала ли е труд по процесния трудов договор, респ. кога, колко часа и какво точно е свършила. Без тези данни, нямало как, нито да се установи, дали изобщо ищцата има дни неползван платен отпуск, подлежащ на обезщетяване, нито колко точно. Цитираните по-горе правни норми на НРВПО сочели, че критерий за определяне размера на платения годишен отпуск и на обезщетението по чл.224, ал. 1 КТ, е трудовия стаж. Той се изчислявал в дни, месеци и години. За 1 /един/ ден трудов стаж се признавало времето, през което работникът или служителят е работил най-малко половината от законоустановеното за него работно време за деня по едно или няколко трудови правоотношения, а за 1 /един/ месец трудов стаж се зачитал календарният месец, през който били изработени най-малко 21 дни при петдневна работна седмица /чл.355 КТ/. С оглед липсата на изложени в исковата молба от ищцата конкретни твърдения, подкрепени със съответните доказателства, които да установяват именно трудовият и стаж, ответникът счита, че исковата и претенция се явява неоснователна и недоказана. Навеждането на твърдения в тази посока, както и евентуалното представяне на доказателства за установяването им, не следвало да се допуска, доколкото би било процесуално нарушение. Следвало е още с исковата молба да се заявят конкретни твърдения в тази посока, да се направят съответните доказателствени искания, както и да се представят доказателства, /ако такива въобще има/. Отделно от горното, с отговора по исковата молба, ответникът сочи, че през твърдения от ищцата период на действие на процесния договор, същата е имала, освен сключен основен трудов договор с ••• и още един договор по чл. 111 от КТ във връзка с чл, 68, ал.1, т.2 от КТ, а именно - Трудов договор №2021-02/18.02.2021г., сключен със СДРУЖЕНИЕ "•••••", прекратен със Заповед №002/27.05.2021г. Този договор е бил предмет на разглеждане по гр. д. №3181/2022 г. на Районен съд — Добрич, по което имало постановено Решение №114 от 14.02.2023г. През твърдения от ищцата период на действие на процесния договор, същата е работила на основен трудов договор при пълен работен ден във ••. От гореизложеното следвало, че ако твърденията на ищцата, за периода на действие на процесния договор и за това, че е престирала по същия труд, през цялата му продължителност били истина, то през периода 02.2021т. - 05.2021г., М. Г. трябва да е имала действащи три трудови договора. Невъзможно било едновременното съществуване на два договора, като и по двата да се престара труд по 8 часа на ден. Не само това било невъзможно, но и противоречало на разпоредбите на КТ, по конкретно на чл. 113 от КТ. В настоящия случай, не само не се твърдяло в ИМ, но и нямало представени доказателства, ищцата да е дала изрично своето съгласие за работа повече от 48 часа седмично /работното време по трудов договор за допълнителен труд заедно с продължителността на работното време по основното трудово правоотношение при подневно изчисляване/. Именно поради това, в процесния договор било предвидено, че договорената работа ще се извършва почасово, ще се отчита със специална форма /тайм-шийт/ и била уговорена часова ставка на възнаграждение за положения труд. Такава отчетна форма не била предавана от ищцата, а също така, тя самата не твърдяла да е представяла такава. За изясняване на основни въпроси по настоящия спор, било необходимо ищцата да уточни, кога твърди да е престирала труд по процесния договор, в какво се изразявала свършената от нея работа, колко работни часове е реализирала, кога и как ги е реализирала и отчела на своя работодател и кога и как тя му се е отчела по предвидения в договора начин. На 18.01.2022г., трудовият договор на ищцата с •• бил прекратен от работодателя. В следствие на това прекратяване на трудовото и правоотношение, по инициатива на М. Д. били образувани множество проверки от всевъзможни институции, както и образувани административни и граждански дела, както срещу ••, така и срещу •••. По едно от тези дела, а именно: гр. д. №2461/2022 по описа на Районен съд Добрич, М. Г. претендирала заплащане на неползван платен годишен отпуск по основният си трудов договор с ••. В хода на производството по горепосоченото дело, било направено изменение на иска и всъщност било наведено изцяло ново твърдение, като се оспорвало ползването на по-голямата част от полагащият й се платен годишен отпуск. Това предполагало полагане на труд по основния и трудов договор, но същевременно изключвало възможността за престиране на труд от ищцата при пълно работно време по процесния договор. В тази връзка и вземайки под внимание представената от М. Г. кореспонденция, било видно, че е извършвана от служебната й електронна поща при работодателят й •• по основното трудово правоотношение. Това означава, или че ищцата претендира да е престирала труд по процесното правоотношение, но не в извън работното й време по основния и трудов договор, /както повелява законовата разпоредба/, или че претендира да й се заплати за една свършена работа два пъти. В хода на едно производство по граждански процес, процесуалният закон следвало да бъде прилаган и да се съблюдава за спазването му в неговата цялост. В част първа „Общи правила, глава първа „Основни положения“, била поставена и регламентирана добросъвестността, като основополагащ принцип в гражданския процес. Съгласно Чл. 3 от ГПК: „Участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината.“ В настоящия случай, ответникът счита, че с предявената претенция от ищцата не се търсело задоволяване интереса на носителя на правото, а се целяло увреждане на лицето, спрямо което се осъществявало правото. Това процесуално поведение на ищцата противоречало на чл. 3 от ГПК. В чл. 8, ал. 1 КТ, също имало изрично разписана забрана за злоупотреба с права - трудовите права и задължения да се осъществяват добросъвестно от страните по трудовото правоотношение, съобразно изискванията на законите. Във връзка с твърдението на ответника за невъзможност да се достигне до установяване на обстоятелството, колко е трудовият стаж на ищцата по процесния договор, следвало да се обърне внимание и на факта, че през времето, когато М. Г. твърдяла да е бил действащ трудовият и договор с ответното сдружение, същата ползвала 5 пъти отпуск, поради временна нетрудоспособност, но представила болнични листи само на работодателя си по основното трудово правоотношение - ••, но не и на ответника. Този въпрос, също бил разгледан в рамките на производството по гр. д. № 463/2023 г. по описа на PC Добрич. Освен всичко гореизложено, ответникът твърди, че по отношение на иска по чл. 224 от КТ и претендираните с него права, била налице настъпила преклузия. И за трите сочени от ищцата периода, правото и за ползване на платен годишен отпуск, било погасено по давност на основание чл. 176, б.„а“, ал. 1 от КТ. Съгласно посочената разпоредба, когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасявало по давност. Изхождайки ог горецитираната норма, ответникът счита, че правото на ползване на платен годишен отпуск на ищцата за съответните периоди, е погасено по давност, както следва: за 2020г. - отпускът е можел да се ползва до 31.12.2022; за 2021 г. – отпускът е можел да се ползва до 31.12.2023 и за 2022 г. – отпускът е можел да се ползва до 31.12.2024г. Изхождайки от това, че настоящото делото е образувано на 21.08.2025г., следвал единственият извод, че към тази дата, дори и ищцата да е имала посочените от нея дни неползван отпуск, правото и за ползване на същите, било погасено по давност, а от това следвало, че не подлежат на обезщетяване на основание чл. 224, ал. 1 КТ, респективно искът сочел на неоснователност. Неоснователността на главният иск по чл. 224, ал. 1 от КТ, водел и до неоснователност на иска по чл. 86 от ЗЗД. Освен това, налице било още едно основание за горния извод. Отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, била договорна. Вземането за обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, макар да ставало изискуемо от деня на прекратяване на трудовото правоотношение, с оглед неговия характер - парично и безсрочно, в рамките на една договорна отговорност, съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, била нужна покана на кредитора. Когато липсвала покана, лихвата се дължала от деня, в който е предявен искът. Задължението за обезщетение било парично и поради договорният характер на отговорността на работодателя, се прилагали общите правилата на Закона за задълженията и договорите, относно неизпълнение на задълженията. При безсрочните задължения, длъжникът изпадал в забава, след като бъде поканен от кредитора. Липсвало твърдение за отправена покана, с оглед на което, би било недопустимо навеждането му след размяна на книжа в процедурата по чл. 131 от ГПК. Поради всичко гореизложено, ответникът моли, съдът да отхвърли исковете на ищеца. Ответната страна претендира присъждане на съдебни разноски. При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи: Предявен е иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва, както и иск по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава. Съгласно разпоредбата на чл.224, ал.1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение, работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година, пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176, правото за който не е погасено по давност. Критерий за определяне размера на това обезщетение е възнаграждението, определено по реда на чл. 177, ал.1 от КТ към деня на прекратяване на трудовото правоотношение. В тежест на ищцата е да докаже, че между нея и ответника е съществувало трудово правоотношение през сочения от нея период, което е било прекратено, датата му на прекратяване, както и това, че ищцата не е ползвала полагаемият й се платен годишен отпуск, а също така трябва и да бъдат ангажирани доказателства за размера на претендираното обезщетение. Относно третата предпоставка - неизползването на отпуска, следва да се отбележи, че същата представлява отрицателен факт, който не подлежи на доказване, поради което ответникът – работодател носи тежестта да докаже положителния факт, че ищецът – работник е използвал реално платения си годишен отпуск или, че на същия е било изплатено обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ. Относно иска с пр. осн. чл.86 от ГПК: ищцата следва да докаже размера на акцесорната си претенция и че е отправила покана до ответното сдружение. За забавеното плащане на паричното задължение за обезщетение за неползван платен годишен отпуск, ответникът дължи обезщетение в размер на законната лихва върху неплатената в срок главница за периода на забава - от деня, следващ падежа на задължението до датата на плащане. За разлика от задължението за заплащане на трудово възнаграждение, което е срочно и чийто падеж е определен в закона, по отношение на задължението за обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ се прилагат общите правилата на ЗЗД, относно неизпълнение на задълженията, тъй като в КТ липсва уредба за началната дата, от която се дължи лихва върху обезщетението, при безсрочните задължения, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Това правило се прилага за забавата на длъжника – работодател, относно обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ (в този смисъл е Тълкувателно решение № 3/19.03.1996г. по гр. дело № 3/1995г. на ОСГК на Върховния Съд, тук следва да се отбележи за пълнота, че от м. ноември 1996г, Върховният съд се трансформира във ВКС, след влизане в сила на ЗСВ, приет юли 1994г). По делото е безспорно установено, че съгласно трудов договор №01 от 06.0.2020г., между страните е възникнало трудово правоотношение по силата на чл. 111 от КТ във вр. с чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ (приложен на л. 6). Според чл. 1 от договора, Работодателят ••••• възлага, а служителят М. Д. приема да изпълнява длъжността „••••“, с код по НКПД •••• по проект № •••••, с наименование на английски език „••••••• - Collaborative virtual environment with a new methodology for the improvement of 3 actor’s competences during the process of the work-based training“. Трудовият договор е сключен за работа на пълен работен ден - осем работни часа. В чл. 2.3 изрично е посочено, че договорът се сключва до завършване на определената работа. Страните са уговорили трудово възнаграждение от 18,09 лева на час, с включени осигуровки работодател, което да се изплаща до тридесето число на следващия месец, след представена форма (тайм-шийт) за извършена работа. В чл. 6 от договора е уговорено, че трудовото правоотношение се прекратява с изтичане на срока, определен в т. 2.3 - до завършване на определената работа. В т. 7 е визирано, че договорът се прекратява при условията, предвидени в КТ, както и с връчването на писмено предизвестие, отправено до насрещната страна. Ищцата е удостоверила с подписа си и получаването на длъжностна характеристика на 06.01.2020г. По делото не е спорно също, че М. Д. е имала и друг действащ трудов договор, но с „••••••“, считано от 11.07.2018г., като по него е била назначена на длъжност „••••“ при пълен работен ден. Впоследствие, с допълнително споразумение от 19.02.2021г. е преминала на четиричасов работен ден /приложено към ИМ от ищеца на л.8/. Отделно от това, страните не спорят, че М. Г. е имало трудово правоотношение и със Сдружение „•••••“ по силата на трудов договор №2021-02/18.02.2021г, /в този смисъл е налице признание на ищцата на този факт, отразен в съдебен протокол от открито съдебно заседание от 14.05.2026г – л.208/. Не се спори, че ••, Сдружение „•••••“ и ответникът •••••, са свързани лица по смисъла на параграф 1 от ДР на ТЗ, /така, представена от ищцата справка от ТРРЮЛНЦ на л.27, от която е видно, че ректорът на •• – доц. Т. Р. е в УС на ответното сдружение, както и на •••/. По делото също така е безспорно, че по време на действие на процесния трудов договор, М. Д. е взела участие в краткотрайно обучително събитие в град ••• Кралство •••, в периода от 17.02.2020 г. до 21.02.2020 г., за което и е издаден сертификат за присъствие (л. 41). Като писмени доказателства са приети представените от ищцата с исковата и молба и извлечения от кореспонденция от електронната и поща (л. 31 до 40), от които се установява, че Г. е разменяла електронни съобщения във връзка с проект „•••“ в периода от 12.01.2020г. до 05.03.2021г. По делото е безспорно установено, че проект „•••“ е стартирал на 01.09.2018 г. и е приключен на 31.05.2021 г. (видно от приложен на л. 258-259 в превод от английски на български език документ, издаден от БТПП). Между страните по делото в продължение на няколко години са водени трудови спорове, касателно неизплатени на ищцата трудови възнаграждения от работодателя по сключени с нея трудови договори, обезщетения за неплатени отпуски, обезщетения за забава на паричните задължения и др., т.е. отношенията са ескалирали, като първоначално М. Г. е подавала жалби и сигнали до ИТ, до МТСП, извършвани са проверки, давани са предписания до работодателя да връчи на ищцата длъжностна характеристика, заповед за прекратяване на трудовия и договор, фишове, да изплати дължимото и трудово възнаграждение и др. /това е видно от приложените на л.21-30, писма, покани, жалби, отговори на Инспекция по труда-Добрич до М. Д. и др./. М. Д. е изпратила заявление до работодателя на 22.08.2022г. (приложено на л. 21). Със същото е уведомила, че прекратява трудовото правоотношение с ответника на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, считано от 22.08.2022г. Поискала е на постоянния и адрес, да и бъдат изпратени трудовото и досие и всички документи за платени и неплатени трудови възнаграждения в съответствие с покана изх. №АИК-22- 07/15.08.2022г. /приложена на л. 184, от която е видно, че ответникът е поканил ищцата да се яви в офиса на сдружението, за да получи длъжностната си характеристика и заповедта за прекратяване на трудовия и договор, като поканата е изпратена и на имейла на Д. и по куриер на адреса и - л.185 и 186/. По делото липсват данни, ищцата да се е отзовала на поканата. Видно от съдебните книжа по гр. д. №463/2023г, М. Д. е подала жалба и до Министъра на труда и социалната политика на 10.11.2022г. /л.19 от горепосоченото дело/, с която е поискала Изпълнителният директор на ИА „Главна Дирекция „Инспекция по труда“ – гр.София, да предприеме действия по задължаване на ответника, да и връчи заповедта за прекратяване на трудовия договор, както и всички документи от трудовото и досие, да и изплати полагащите и се трудови възнаграждения за периода от 01.06.2020г - 22.08.2022г., както и да признае пълния размер на трудовия и стаж по процесния договор. На 16.01.2023г., до ищцата е изпратен пространен отговор от ИА „ГИТ“, /приложен на л.28-30 по гр. д. №463/2023г/, в който, жалбоподателката е уведомена за резултата от извършените проверки от служители на Инспекция по труда-Добрич. Изрично е посочено, че работодателят и е превел на 04.01.2023г, сумата от 2009.03 лв., от която: 1744.22 лв., включваща трудово възнаграждение за времето за престой от 14.01.2020г до 24.02.2020г и 264.81 лв - обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за неползван три дни платен годишен отпуск /обстоятелство, което не се оспорва от ищцата/. На 17.02.2023 г. М. Д. е уведомила държавния орган, че е получила пратка от ответника на 08.02.2023 г. Със същата, са изпратени придружително писмо, заверен препис на трудов договор, заверен препис на справка по чл. 62, ал. 5 от КТ и заверени преписи на фишове за м. януари и февруари 2020г. Изтъкнала е, че отново не е получила длъжностна характеристика и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. В отговор на оплакванията си е получила писмо от Дирекция „Инспекция по труда - Добрич“ на 17.02.2023г. (л.96). Държавният орган я е уведомил, че е било издадено предписание до работодателя за представяне на заверени копия от посочените документи на основание чл. 128б, ал. 4 от КТ. Работодателят е изпълнил предписанията от първата проверка от Инспекция по труда-Добрич, като е изпратил на 04.01.2023г по куриер „Спиди“, следните документи, а именно: трудов договор №1/06.01.2020г, подадена справка до НОИ от 10.01.2020г, длъжностна характеристика /неподписана от Г./, платежни фишове за м. януари и февруари 2020г., заповед от 25.02.2020г за прекратяване на трудовия договор от 06.01.2020г на осн. чл.325, ал.1, т.4 от КТ, /неподписан и от работодателя и от служителя/, на адреса на ищцата. Тъй-като пратката се е върнала неполучена, на 01.02.2023г, ответникът отново е изпратил на ищцата същите документи по куриер, която е получена от съпруга на Г. /Н. Д./ на 08.02.2023г, видно от товарителница, приложена на л.192 по делото. От съдебните книжа по гр. д. №463/2023г, на 10.01.2023г. се установява, че М. Д. е получила на 10.03.2023г., заповед за прекратяване на трудовия си договор от 25.02.2020г. и платежни фишове (приложена е на л.23 от горепосоченото дело, разпечатка от проследяване на писмовна пратка). Посочено е, че трудовият договор е прекратен, поради завършване на определената работа. Както бе посочено по-горе, в заповедта липсват подписи на работник и на работодател. Във фиша за месец януари 2020 г. са отразени пет отработени дни; почасово заплащане - 698,80 лева и престой - 978,32 лева, или сума за получаване - 1493,35 лева. Във фиша за месец февруари 2020 г. са отразени „0 отработени дни“ и престой - 1118, 08 лева, или сума за получаване - 1128,54 лева. Представени са доказателства за извършени плащания от ответника към ищцата в общ размер на 2611.89 лв., както следва: на 04.01.2023 г. - допл. РЗ м. 01-м.02.2020 г. – 2009.03 лв., /като в тази сума се включва и обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за три дни неползване платен годишен отпуск в размер на 264.81 лв./ и на 08.09.2022г. - РЗ по ТД м. 01.2020 г. – 612.86 лв. (съгласно извлечение от разплащателна сметка на ищцата в Банка ДСК АД, приложена на л.43). По гр. дело №463/2023г по описа на ДРС /приобщено като доказателства към настоящото дело/, са представени пет броя болнични листове за осигуреното лице М. Д., съответно от 13.09.2021г.; 18.10.2021г.; 11.01.2022г.; 22.11.2021г. и 06.12.2021г. (приложени на л. 186 до 190). В същите е отразено, че М. Д. работи при ••••••-Варна на длъжност „••••“, т.е. не са посочени в съответната графа и други работодатели в периода от 13.09.2021г до 06.12.2021г., което е индиция, че ищцата е считала/приемала, че работи по един трудов договор – този с •• и към датите на временната и нетрудоспособност няма други трудови правоотношения с никого, освен с ••. По горепосоченото гр. дело №463/2023г е представено и прокурорско постановление на Окръжна прокуратура Добрич от 15.08.2023г. по пр. преписка №574/2022 г. (л. 191-210), с което е отказано да се образува досъдебно производство за престъпления по чл.248а, ал.2 от НК и по чл.255 от НК. Преписката първоначално е образувана във Варненска Окръжна прокуратура /след това препратена по компетентност на ДОП/ по подаден сигнал от М. Д. за евентуално извършени престъпления против паричната, кредитната и данъчната система от ръководството на ••••• /•••/. В мотивите на постановлението, е отразено, че в показанията си М. Г., /отразено на л.204, абзац трети/, сочи, че е подписала трудовия договор с ответника на 06.01.2020г, за да може да я командироват в ••• във връзка с проекта, като от ••• и обяснили, че договорът е формален и по него няма да получи възнаграждение. Това е индиция, която оборва тезата на ищцата, че процесното и трудово правоотношение е продължило и е имало действие до 22.08.2022г. При тези фактически констатации, съдът достигна до следните правни изводи: Безспорно е установено, че между страните е сключен трудов договор №1/06.01.2020г на осн. чл.111 от КТ и че този договор е прекратен към датата на исковата молба. Спорни между страните са въпросите за вида на трудовия договор, за основанието и момента на неговото прекратяване. Ищцата излага, че трудовият и договор с ответника е безсрочен, независимо, че е сключен като такъв по чл. 111 от КТ във вр. с чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ. Ответникът твърди, че трудовият договор е срочен и е сключен до завършване на определена работа. В мотивите към постановения съдебен акт по гр. д. №463/2023г, съдът е приел, че процесният трудов договор между страните е прекратен на 31.05.2021г. с приключване срока на проекта, за който е бил сключен. Настоящият състав напълно приема за правилни изложените съображения в решението по горецитираното дело, но доколкото няма формирана СПН по отношение на този извод /дата на прекратяване на договора/, следва да изложи мотиви в решението си, в подкрепа на това съждение, /като преповтори тези, визирани от съдия-докладчика по гр. д. №463/2023г., още повече, че в решението на въззивната инстанция по в. гр. д. №221/2025г, с което е потвърден акта на ДРС, няма изведен различен извод от горепосочения/. В контекста на горното, съдът приема, че процесният трудов договор е срочен, сключен на основание чл. 111 вр. с чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ. Работодателят е възложил на ищцата да изпълнява длъжността „••••“ с код по НКПД •••• по проект №••••••• с наименование на английски език „••••••• - Collaborative virtual environment with a new methodology for the improvement of 3 actor’s competences during the process of the work-based training“. В чл. 2.3 изрично е посочено, че договорът се сключва до завършване на определената работа. Съгласно чл. 6 от договора, трудовото правоотношение се прекратява с изтичане на срока, определен в т. 2.3 - до завършване на определената работа. В мотивите към Решение №1083 от 30.12.2024г по гр. д. №463/2023г по описа на ДРС, съдът е приел следното, /което се споделя и от настоящия състав/: „Константната съдебна практика, обективирана и в цитираното от ищцата Решение № 26/06.03.2020 г. по гр.д. № 2603/2019 г., III г.о. на ВКС, приема, че „Когато договорът е срочен, срокът на действието му трябва или да е точно определен, или да е определяем въз основа на други елементи от съдържанието му. При сключен срочен договор по чл.68, ал.1 т.2 КТ /за довършване на определена работа/, срокът е определяем съобразно уговорената между страните работа, дефинирана по вид, обем и качество още към момента на сключването му. “ При договорът по чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ обаче този краен момент не е определен, защото не може да бъде прогнозирано кога ще завърши изпълнението на възложената работа. Затова е необходимо в трудовия договор да се съдържат достатъчно елементи, които да позволят на страните да установят крайния момент на трудовото правоотношение. Тази особеност на договора по чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, позволява да бъде определен и като договор, сключен под прекратително условие (завършването на работата). Анализиран самостоятелно и изолирано от другите доказателства, коментираният договор не съдържа пояснение, относно момента на настъпване на прекратителното условие. Клаузата на т. 2.3 сочи единствено, че договорът е сключен до завършване на определената работа, без такава да е посочена конкретно и без да е посочено как се установява завършването на работата. Този пропуск обаче не влече автоматично трансформиране на договора в безсрочен, в каквато насока са твърденията на ищцата. Това е така, защото договорът се сключва и от двете страни, а не само от работодателя. Последният не може да бъде носи всички неблагоприятни последици от продължаването на правоотношението неопределено време, когато действителната воля на страните е за сключване на договор по чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ и в отношенията им моментът на настъпване на прекратителното условие не буди никакво съмнение. Стана ясно, че ищцата е била назначена на длъжността „••••“ по проект „••••••• - Collaborative virtual environment with a new methodology for the improvement of 3 actor’s competences during the process of the work-based training“. Установи се също, че проектът е стартирал на 01.09.2018 г. и е приключил на 31.05.2021г. Трудовият договор на ищцата не е сключен по чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ за срока на проекта, тъй като в него не е посочена крайна дата 31.05.2021 г. Въпреки това, датата 31.05.2021 г. може да бъде определена като такава, на която е настъпило прекратителното условие, преустановило действието на трудовия договор. Аргументи в подкрепа на този извод могат да бъдат черпени при тълкуване на действителната воля на страните на основание чл. 20 от ЗЗД. Длъжността на ищцата - „••••“ и обвързването и с проекта сочи, че действителната воля на страните, е за изпълнение на задълженията по договора, но в рамките на проекта. След крайната му дата се преустановява финансирането и бенефициера би трябвало да предостави резултати от изпълнението му на бенефициента. От този момент обучението и извършването на дейности по изпълнение на проекта стават невъзможни, защото не може да изпълняваш нещо, което вече е приключило.“ Като косвени доказателства в подкрепа на този извод, че ищцата е знаела, кога е настъпил крайният срок на трудовия и договор с ответника, са издадените и пет броя болнични листи от: 13.09.2021 г., 18.10.2021 г., 11.01.2022 г., 22.11.2021 г. и от 06.12.2021г., в които Д. е посочила като свой единствен работодател •••••••• и поради това, тези листи не са били издадени в повече екземпляри, съответно за представяне и пред други работодатели, /съгласно установената възможност за това в разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Наредбата за медицинската експертиза/. Горното е индиция, че ищцата в периода от 13.09.2021г до 06.12.2021г е считала, че работи по трудово правоотношение само с един работодател, а именно: ••. Отделно от гореизложеното, подкрепа на това, че процесният трудов договор не е продължил след 31.05.2021г, може да се извлече и от съдържанието и периода на водената кореспонденция по електронната поща на ищцата, (приложена към исковата молба и находяща се на л. 31 до 40 по делото), от която е видно, че ищцата е разменяла електронни съобщения във връзка с проект „•••“ в рамките на проекта, а именно - в периода от 12.01.2020г. до 05.03.2021г. С оглед гореизложените съображения, формирани на база съвкупен анализ на приетия доказателствен материал по делото, настоящият състав счита, че процесният трудов договор е прекратен на 31.05.2021г. със завършването на работата по проект „ * * * ” . Именно, поради това, едностранното писмено волеизявление на ищцата, отправено до работодателя и на 22.08.2022г за прекратяване на договора на осн. чл.327, ал.1, т.2 от КТ, няма конститутивно действие, защото е подадено след 31.05.2021г. То не може да породи целените от М. Д. правни последици, тъй-като към 22.08.2022г. трудово-правната връзка между страните, вече не е съществувала. Обстоятелството, че ищцата не е получила заповед за прекратяване на трудовото си правоотношение, е ирелевантно и не променя формираните погоре правни изводи на съда. За прекратяване на трудовото правоотношение по договор с правно основание чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, не е необходимо издаването на прекратителна заповед, защото прекратяването настъпва със завършване на работата, а не по волята на някоя от страните. Следователно, заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение при договорите по чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, няма конститутивно действие, а декларативно и само констатира настъпилото прекратяване. В този аспект, неиздаването на такава заповед от ответника, няма за последица продължаване на трудовото правоотношение след завършване на работата. Съдът трябва да разгледа правопогасяващите възражения на ответника, направени с отговора по исковата молба. При внимателен анализ на текста на отговора, съдът счита, че ответната страна е навела две възражения: давност на правото на ползване на отпуск – чл. 176а КТ и давност на иска за обезщетение по чл. 224 КТ – чл. 358 КТ. Съгласно чл. 176а, ал. 1 КТ, правото на ползване на отпуска се погасява, ако не е упражнено до изтичане на две години от края на годината, за която се полага. Възражението на ответника за погасяване правото на ищеца на платен годишен отпуск за 2020, 2021г и 2022г., не е основателно, защото при прекратяване на трудовия договор на 31.05.2021г.: за отпуска за 2020г., двегодишният срок по чл. 176а КТ изтича на 31.12.2022 г. и към 31.05.2021 г. той не е бил погасен; за отпуска за 2021г. двегодишният срок изтича на 31.12.2023 г. и също не е бил погасен към датата на прекратяване на трудовия договор. А право на отпуск за 2022г, въобще не е възникнало, защото договорът е бил прекратен 31.05.2021г. Правото на ищцата не се е погасило при условията на чл. 176а, ал. 1 от КТ, при липса на ползване до изтичане на две години от края на годината, за която се полага. Тъй като правото на М. Д. на отпуск не е било погасено, с прекратяване на трудовото правоотношение на 31.05.2021г., то се е трансформирало в право на обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ. С позоваването на разпоредбата на чл. 176а от КТ, ответникът се позовава на погасяване по давност на правото на ищеца на ползване на платен годишен отпуск за 2020г. и 2021г, от където извлича извод за погасяване и на правото на обезщетение. В отговора по исковата молба, ответната страна е заявила следното: "по отношение на иска по чл.224 от КТ и произтичащите от него права е настъпила преклузия." В случая, съдът приема, че ответникът твърди „преклудирано/погасено право по чл. 224 КТ“ и това представлява възражение за погасителна давност по чл. 358 КТ, макар и неточно формулирано. За да е налице възражение по чл. 358 КТ, не е нужно да е цитирана съответната правна норма и да е използван точният термин. Достатъчно е, да е ясно, че се твърди погасяване по време (изтекъл срок) на вземането. Фразата „настъпила преклузия по иска по чл. 224 КТ“, съдът тълкува и приема като възражение по чл. 358 КТ (погасителна давност). В подкрепа на горното, трябва да се посочи, че в отговора по исковата молба, депозиран от ответника по гр. д. №463/2023г /л. 65 и 66/, по отношение на предявеният иск от М. Д. срещу ответното сдружение с пр. осн. чл.327, ал.1, т.2от КТ, /а именно: съдът да признае за установено, че в периода от 06.01.2020г до 22.08.2022г между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало от трудов догово𠹕•••г, по силата на което, М. Д. е заемала длъжността „••••“ по европейски проект „•••“/, е посочено следното: „В настоящия случай е налице спор за моментът на прекратяване на трудовия договор и основанието му.“, като по нататък ясно е наведено възражение по чл.358, ал.1 от КТ като то в случая има само индициращо значение, но в настоящото производство доказва последователност в защитната линия на ответника, който веднъж вече е заявил по гр. д. №463/2023г, че всички искове на ищцата, имащи за предмет права, произтичащи от процесния трудов договор, са погасени по давност /л.66, абзац първи/. Независимо от това, по гр. д. №2342/2025г, ••• отново го е навел като самостоятелно възражение с отговора по исковата молба, /макар и непрецизно формулирано/, по което съдът дължи произнасяне. Както беше посочено по-горе, правото на ползване на отпуск се погасява по давност с изтичане на две години от края на годината, за която се полага, но вземането за обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ се погасява в тригодишен давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ, който тече от деня, в който по паричното вземане е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред /31.05.2021г./, така, към датата на подаване нанастоящата искова молба в ДРС /на 21.08.2025г./, тригодишният давностен срок, е изтекъл. Следователно, искът по чл. 224, ал. 1 КТ, е погасен по давност, тъй като е предявен след 31.05.2024г. Поради своевременно направеното възражение от ответника за погасителна давност, което е основателно, искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. С оглед акцесорния характер на претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва, същата следва съдбата на главното вземане и също подлежи на отхвърляне. По разноските: При този изход на спора, на ответника на осн. чл.78, ал.3 от ГПК, му се дължат разноски, /същите са поискани и с отговора по исковата молба и в хода на устните състезания/. Работникът или служителят е освободен от такси и разноски в производството по трудови спорове, на осн. чл. 359 от КТ, доколкото обаче, той не е станал причина да се направят разноски от насрещната страна по делото, в който случай, те се дължат. Ответникът е представил списък с разноски по чл.80 от ГПК /на л.196/. От приложения договор за правна защита и съдействие №74/02.12.2025г /л.197 от делото/, се установява, че уговореното между ответника и упълномощения адвокат, адвокатски хонорар е в размер на 2000.00 лв., която сума е заплатена „в брой“. Ищцата е направила на 14.05.2026г. в открито съдебно заседание в хода по същество, своевременно възражение за прекомерност на осн. чл.78, ал.5 от ГПК, по което, /макар и бланкетно заявено/, съдът дължи произнасяне. Възражението е немотивирано. Едва в писмената защита, депозирана на 29.05.2026г. от М. Т., е наведено съображение, че: „предявения хонорар е несъразмерен спрямо сложността на делото: предметът е очертан, доказателствата са писмени и вече събрани по предходно дело, без нови експертизи и свидетели.“ При преценка на възражението, следва да се съобрази материалният интерес по делото – исковете са с обща цена 5030.93 евро /9839.64 лв./, в тази връзка минималният адв. хонорар, съгл. чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г на ВАС, е 1283.96 лв., т.е. уговореното между ответника и адвоката му, адв. възнаграждение е над минималното, но трябва да се отчете, че сдружението е представлявано от адвокат, който има включени и транспортни разходи, тъйкато е от друго населено място, които допълнително се прибавят/калкулират към възнаграждението. Отделно от това, съдът съобрази, че делото е протекло в едно съдебно заседание, но са събрани голям по обем писмени доказателства, налице е представен писмен отговор от ответника с множество възражения и оспорвания, че делото е със средна по степен правна и фактическа сложност. Независимо от това, че по гр. д. №2342/2025г. не са назначавани и изслушвани експертизи и разпитвани свидетели и събраният доказателствен материал е същият, който е приложен и по гр. д. №463/2023г. по описа на ДРС, /делото е изискано за послужване към настоящото и приобщено като доказателство/, но съдия-докладчика е бил друг, а и няма влязло в сила решение по гр. дело №464/2023г, по което със СПН да се установява, кога е прекратен процесният договор между страните, /това обстоятелство е разглеждано от първоинстанционният и от въззивният съд, като в мотивите на ДРС е прието, че договорът е прекратен на 31.05.2021г, докато в решението на ДОС, липсва категорично становище в мотивната част, относно датата на прекратяване на договора/, и именно, поради горното, настоящият съд, тъй-като не е обвързан с влязъл в сила съдебен акт, е следвало да разгледа отново спорният правнорелевантен въпрос и да се произнесе по него. Всичко гореизброено, мотивира съдът да преме, че уговореното и платено от ответника в полза на адв. Т., адв. възнаграждение в размер на 20000 лв., не е прекомерно. В този аспект, възражението на ищеца е неоснователно и следва да се остави без уважение. С оглед изложеното, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника, направените от него по делото съдебни разноски, в размер на 1022.58 евро /2000.00 лв./ - за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, съдът