Решение № 5618 от 27.8.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 12417/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК .

С решение № 8954/16.05.2025 г., постановено по гр. д. № 48117/2024 г. по описа на СРС, 168 състав, е признато за установено по предявения от Л. О. К. срещу „Феста Хотели“ АД иск по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 74, ал. 4 КТ, че разпоредбата на чл. 20 от вътрешните правила на ответника за организацията на работната заплата е нищожна, като заобикаляща чл. 188 и сл. КТ. С решението „Феста Хотели“ АД е било осъдено за заплати на Л. К. следните суми:

• на основание чл. 128, т. 2 КТ, сумата от 600 лева, представляваща допълнително възнаграждение с постоянен характер (премия) за месец септември 2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от 13.08.2024 г. до изплащането, както и сумата от 69,53 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 11.10.2023 г. - 12.08.2024 г.;

• на основание чл. 220, ал. 2 КТ сумата от 1890,47 лв., представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие от предизвестената страна , ведно със законната лихва върху главницата от 13.08.2024 г. до изплащането;

• на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 976,26 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху главницата от 13.08.2024 г. до изплащането, както и сумата от 11,42 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 09.07.2024 г. - 12.08.2024 г.

Със същото решение са били отхвърлени като неоснователни исковете на Л. К., както следва:

• искът по чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 2656 лв., представляваща възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода 10.03.2023 г. - 12.12.2023 г.

• искът по чл. 220, ал. 2 КТ, за разликата над уважената част до пълния предявен размер от 1932 лв.

• искът по чл. 224, ал. 1 КТ, за разликата над уважената част до пълния предявен размер от 2009,13 лв.

Срещу решението, в установителната част по иска по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 74, ал. 4 КТ, както и в осъдителната част, по отношение на иска по чл. 128, т. 2 КТ, на иска по чл. 220, ал. 2 КТ, над сумата от 313,76 лв. до присъдената част от 1890,47 лв. и на иска по чл. 224, ал. 1 КТ над сумата от 650,84 лв. до присъдената част от 976,26 лв., е подадена въззивна жалба от „Феста Хотели“ АД, в която се поддържа неправилност на решението. Работодателят имал правото да въвежда материални стимули за служителите си с цел да увеличи продуктивността им и да прецени кога да ги изплаща. Премията по чл. 20 от правилата се получавала за качествено извършена работа с посочена максимална сума в рамките на предварително установен бюджет на съответния хотел от веригата. Изплащането й зависело както от качеството на извършената работа, така и от постигнатите финансови резултати на предприятието, като даването на премия на служител с нарушена дисциплина било равнозначно на санкциониране на другите изрядни служители. Претенцията на ищцата за сумата от 600 лв. за месец септември 2023 г. била неоснователна, тъй като посочената премия не била с постоянен характер. Същата зависела не само от отработеното от служителя време, но и от посочените финансови резултати, а размерът й варирал, тъй като премията се разпределяла между всички служители в съответното звено. Присъждането на обезщетения по чл. 220, ал. 2 КТ и чл. 224 КТ също било неправилно, тъй като до 01.07.2023 г. ищцата била в отпуск по болест, по време на който получавала обезщетение от НОИ, като получаване на две обезщетения за един период представлявало неоснователно обогатяване, съответно имала право единствено на обезщетение за 2 дни в размер на 313,76 лв., а не на присъдения й размер от 1890,47 лв. От друга страна, при постъпване на работа при ответника ищцата имала 30% неработоспособност, увеличена на 50% с решение на НЕЛК от 16.01.2024 г., с което придобила право на 6 дни допълнителен годишен отпуск. В същото време ищцата е работила при ответника само 8 месеца и 9 дни, при което е имала правото на 4 дни отпуск, за който обезщетението по чл. 224 КТ следвало да възлиза на 650,84 лв., а не на присъдения и размер от 976,26 лв. Моли въззивния съд да отмени решението, в обжалваните части, и да му присъди разноските.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Л. К., в който жалбата се оспорва като неоснователна. В действителност с чл. 20 от вътрешните правила на работодателя се създавала имуществена санкция, тъй като било предвидено при нарушения на вътрешния трудов ред или финансовата дисциплина, работникът да не получи пълния размер на допълнителното доплащане. Ищцата посочва, че през м. септември 2023 г. си тръгнала по-рано от работа без позволение, като работодателят приложил посочената имуществена санкция без да проведе дисциплинарно производство. Същият не можел да заобиколи защитата на работника или да създава нови наказания в нарушение на КТ. При извод на съда за нищожност на тази разпоредба, на служителя се следвала премия в пълен размер, която имала постоянен характер, тъй като размерът й за предходните месеци бил един и същ. Обезщетенията за неспазено предизвестие и за неизползван отпуск се дължали в присъдените от съда размери. В случая на 04.04.2024 г. работникът е подал молба за прекратяване на трудовото правоотношение с 3 месечно предизвестие, като същото било прекратено предсрочно на 18.06.2024 г., като от прекратяването до изтичане на предизвестието се дължало обезщетение за 12 дни равняващо се уважената сума от 1890.47 лв. Това обезщетение не било за оставане без работа и се дължало независимо от получените от друг работодател или от НОИ суми за същия период. Обезщетението за неизползван платен отпуск следвало да се изчисли върху 6 дни, тъй като с решението на НЕЛК от 16.01.2024 г. определената неработоспособност била за целия период на освидетелстване, а не момента на влизането му в сила. Моли съда да потвърди решението, в обжалваните части, и да присъди разноските.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима. По отношение на основателността й, съдът съобрази изложеното по-долу.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира решението за валидно и допустимо.

По наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на решението, в обжалваната част, въззивният съд намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от Л. О. К. срещу „Феста Хотели“ АД обективно, кумулативно съединени:

• установителен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 74, ал. 4 КТ за признаване за нищожна на разпоредбата на чл. 20 от вътрешните правила на ответника за организацията на работната заплата, като заобикаляща чл. 188 и сл. КТ;

• осъдителен иск по чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 600 лева, представляваща допълнително възнаграждение с постоянен характер (премия) за месец септември 2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от 13.08.2024 г. до изплащането, както и сумата от 69,53 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 11.10.2023 г. - 12.08.2024 г.;

• осъдителен иск по чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 2656 лв., представляваща възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода 10.03.2023 г. - 12.12.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от 13.08.2024 г. до изплащането, както и сумата от 33,99 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 09.07.2024 г. - 12.08.2024 г.;

• осъдителен иск по чл. 220, ал. 2 КТ за сумата от 1932 лв., представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие от предизвестената страна, ведно със законната лихва върху главницата от 13.08.2024 г. до изплащането;

• осъдителен иск по чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 2009,13 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху главницата от 13.08.2024 г. до изплащането, както и сумата от 26,62 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 09.07.2024 г. - 12.08.2024 г.

За да постанови решението си съдът е приел от фактическа и правна страна, че между страните на 10.03.2023 г. е възникнало трудово правоотношение, в рамките на което ищцата е изпълнявала длъжността „готвач“ при ответника, с основно месечно възнаграждение от 2500 лв., надбавка за трудов стаж от 0,6% на година, платен годишен отпуск от 20 работни дни и възможност за прекратяване на договора с тримесечно предизвестие. Към момента на постъпване на работа ищцата била с 50% трайно намалена работоспособност, съгласно решение на НЕЛК № 90088 от 16.01.2024 г. На 04.04.2024 г. Л. подала молба за прекратяване на трудовото си правоотношение с предизвестие, като на 18.06.2024 г. работодателят прекратил правоотношението на основание чл. 326, ал. 1 КТ. По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД съдът е приел, че процесният чл. 20 от вътрешните правила на работодателя, предвижда при извършени нарушения на вътрешния трудов ред или финансовата дисциплина във „Феста Хотели“ АД, служителят да не получи пълния размер на доплащанията по чл. 13 и чл. 14 от правилата до изясняване на всеки конкретен случай. С посочената разпоредба по същество се целяло заобикаляне на правилата на КТ по отношение на вида дисциплинарни наказания, като се създавала нова имуществена санкция извън изрично предвидените в КТ дисциплинарни наказания.

Поради нищожността на посочената клауза на ищцата се следвала премия за месец септември 2023 г. в пълен размер от 1079,63 лв., като при начислена от работодателя премия от 479,63 лв. предявеният иск за още 600 лв. бил изцяло основателен. Съдът е приел, че ответникът сам определил въпросната премия като постоянно допълнително трудово възнаграждение към основната заплата, тъй като, видно от счетоводната експертиза, обезщетенията се определяли върху двата посочени компонента.

Искът за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит бил неоснователен, тъй като ищцата не е доказала какви са били основните й задължения в другите предприятия, в които е заемала длъжността „готвач“ и какви други задължения са били включени в длъжностната й характеристика, за да се прецени дали е изпълнявала същата, сходна или със същия характер длъжност или професия, съобразно приетите от работодателя условия. Искът за заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие бил основателен до посочената в заключението сума от 1890,47 лв./л. 100/, тъй като работодателят не спазил срока на заявеното от работника предизвестие с 11 работни дни, за което дължал пропорционална част от среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния отработен месец, включващо основна заплата и бонус, като получаването от работника на други обезщетения за временна неработоспособност от НОИ за част от периода не се отразявало на дължимостта на сумата от работодателя.

По отношение на иска за заплащане на обезщетение за неизползван платен отпуск съдът е приел, че съгласно представено на работодателя експертно решение на НЕЛК от 16.01.2024 г. и на основание чл. 319 КТ ищцата имала право на 6 допълнителни дни платен годишен отпуск. Същият бил основателен до посочената в заключението сума от 976,26 лв., изчислена върху произведението от броя допълнителни дни отпуск и посоченото среднодневно трудово възнаграждение на ищцата.

Въззивният съд намира обжалваното решение за правилно в частта му, в която съдът е уважил установителния иск по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 74, ал. 4 КТ и осъдителния иск с пр. осн. по чл. 128, т. 2 КТ, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от СРС.

Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

По въпроса кои са критериите и как се определя кое допълнително трудово възнаграждение е с постоянен или непостоянен характер, както и кога съдът може да контролира преценката на работодателя за неговото изплащане, е формирана трайно установена съдебна практика, включително и задължителна такава – ТР №2/2013г. на ОСГК на ВКС, решение

№166/15.07.2013г. по гр.д.№1285/2012г. на III г.о.; решение №181/ 22.07.2015г. по гр.д.№ 4554/2014г. на ІV г.о.; решение № 100/08.07.2020 г. по гр.дело № 4564/2019 ІV г.о. и др. Според даденото в същата разрешение, допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер, са тези възнаграждения, които са предвидими и сигурни, определени с Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, с друг нормативен акт, в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Това са възнаграждения, които се изплащат ежемесечно, заедно с основното месечно възнаграждение, за постоянно съществуващи фактори, утежняващи условията за изпълнение на задълженията по трудовото правоотношение. Съгласно Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) допълнителни възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 НСОРЗ – за по-висока професионална квалификация (работник или служител, притежаващ образователна и научна степен „доктор” или научна степен „доктор на науките”) и по чл. 12 НСОРЗ – за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане (чл.6, ал. 1, т. 1 НСОРЗ), когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител.

Както е разяснено в решение № 100/08.07.2020 г. по гр.дело № 4564/2019 ІV г.о., премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати (индивиуални или общи), е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването е извършената работа (постигнати резултати) , а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното – по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. То се дължи само доколкото работодателят е определил условията и размера, в който ще се плаща. Те пък следват от договорите и вътрешните правила по чл. 13, ал. 1 от НСОРЗ. В решение № 176/10.01.2019 г. по гр.д. № 3658/2017 г. на ВКС, III г.о. е прието, че съдът преценява кои от елементите, формирали основното/брутното трудово възнаграждение, представляват допълнителни възнаграждения с постоянен характер, но не може да контролира/замести преценката на работодателя дали е дължимо допълнително трудово възнаграждение, платимо при постигане на определени (договорени между страните по правоотношението) цели; нито да определи неговия размер. С такива правомощия съдът разполага, когато плащането е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приемането и изпълнението на определени политики от работодателя. Когато целевия бонус не е с постоянен характер и неговото изплащане не е безусловно задължение на работодателя, а се следва след извършване на автономна преценка на предварително определен от работодателя орган (служител), определянето на такъв и конкретният му размер, не подлежи на съдебен контрол.

В настоящият случай, предмет на съдебен контрол е не самото определяне на бонуса, а клаузата от вътрешните правила за организация на работната заплата на ответника, съгласно която при извършени нарушения на вътрешния трудов ред или финансовата дисциплина във „Феста хотели“ АД, служителят не получава в пълен размер доплащанията по чл.13 и 14 от Правилата, до изясняване на всеки конкретен случай. Съгласно чл.13 от Правилата, във Феста хотели ежемесечно се начислява допълнително възнаграждение – премия, като в т.1 до 7 е пояснен редът за начисляване на същата, а именно – след одобрено от изп. директор предложение, като средствата са предварително заложени в бюджета, изготвен по хотели, звена, сезони и пр., премията е в зависимост от отработеното време и от изпълнение на изискванията към качеството на работата в съответния хотел, звено, длъжност, като оценката на изпълнението се осъществява от прекия ръководител въз основа на разработени стандарти за работа.

Настоящата инстанция споделя формирания в обжалваното решение извод за недействителност на процесния чл. 20 от вътрешните правила на ответника. Договорната свобода е принцип на гражданското право и е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото право същата свобода е ограничена допълнително чрез въведената с разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Конкретната клауза по същество ангажира имуществената отговорност на служителя при посочени в нея нарушения, които не са ясно формулирани /“при извършени нарушения на вътрешния трудов ред, или финансовата дисциплина във „Феста хотели“ АД…“/. Същата представлява условие, което е по-неблагоприятно за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона – нормите на чл. 203 и сл. КТ, предвиждащи реда за реализиране на имуществената отговорност на работника за неизпълнение на трудовите му задължения. Следователно и доколкото процесната клауза противоречи на чл. 66, ал. 2 КТ, същата се явява недействителна на основание чл. 74, ал. 1, вр. ал. 4 КТ. Поради недействителността на клаузата ищцата е имала право на пълния размер на премията за месец септември 2023 г., а не само начислената й от работодателя част, която също не е ясно на каква база е формирана. Следва да се посочи, че съгласно таблицата на стр. 4 от заключението на СТЕ (л. 85) на Л. К. постоянно е начисляван пълен размер на премията от по 1079,63 лв. за месеците преди и след септември 2023 г., и този размер е определян на база отработени дни за съответния месец, като тази премия е била и компонент, върху който са били изчислявани обезщетенията по КТ. Тези обстоятелства представляват индикации, че премията е представлявала именно плащане с постоянен характер с точно установена сума, поне за процесния период, а неполучаването й в пълен размер - своеобразна имуществена санкция срещу служителя. Видно е от съдържанието на самата оспорена клауза, че лишаването на работника от премия в пълен размер не е обвързано със степента на изпълнение на изискванията за качество на работата, а именно с посочените нарушения на вътрешния трудов ред и финансовата дисциплина. Така по същество клаузата заобикаля императивната норма на чл.188 от КТ, определяща видовете дисциплинарни наказания, предвиждайки като последица от неконкретизирано „нарушение на вътрешния трудовия ред или финансовата дисциплина“, за което няма изискване да бъде наложено дисциплинарно наказание, което би подлежало на съдебен контрол, лишаването на работника от премия с постоянен характер, в неясно каква част и за какъв период. Ето защо, въззивният съд намира, че решението на районния съд се явява правилно и като такова следва да се потвърди в обжалваната част по така посочените искове.

По иска с пр. осн. чл. 220, ал. 2 КТ за сумата от 1 932 лв., представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие от предизвестената страна, ведно със законната лихва върху главницата от 13.08.2024 г. до изплащането, съдът намира, че жалбата е основателна, поради следното:

Обезщетението по чл.220. ал.2 от КТ за неспазен срок на предизвестието има по същество същата компенсаторна функция, каквато има и обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ - при незаконно уволнение. То има за цел да обезщети работника при определен вид имуществени вреди - пропуснати ползи за реализиране на доходи от труда, който същият би положил, в случая по чл.220, ал.2 КТ – ако беше спазен срока на предизвествието, а в случая по чл.225 КТ - ако не беше факта на незаконното уволнение.

Отговор на въпроса има ли работникът право на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за времето през което е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност поради заболяване и има ли обезщетението по чл. 162, ал. 3 от КТ значение за определяне на размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ, е даден в съдебната практика и тя е константна по този въпрос. Изхождайки от естеството на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ, което е предназначено да обезщети работника при определен вид имуществени вредипропуснати ползи за реализиране на доходи от труда, който същият би положил, ако не беше факта на незаконното уволнение, ВКС приема, че когато причинна връзка между този факт и пропуснатите ползи няма, обезщетението не се дължи. Такъв е случаят, когато работникът е започнал друга, по-добре платена работа при друг работодател по безсрочен трудов договор. В този случай работодателят, извършил незаконното уволнение, не дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, тъй като прекъсва причинната връзка между незаконното уволнение и пропуснатите ползи да се реализират доходи от труд по договора, прекратен незаконно. Аналогичен е и случаят, в който работникът, в рамките на шестмесечния период след уволнението изпадне в състояние на временна неработоспособност. 3а времето на този отпуск работникът не пропуска възможност да реализира доходи от труда си, тъй като поначало той е в такова състояние, което не му позволява да полага труд. Прекъсва се причинната връзка между незаконното уволнение и вредите. За този период, в който е временно нетрудоспособен работникът има право на обезщетение по чл. 162, ал. 3 от КТ, но не и на трудово възнаграждение. В случаите, когато е получавал такова обезщетение и е бил незаконно уволнен, работникът няма право на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за периода на временната неработоспособност /в т.см. решение № 166 от 21.08.2015 г. по гр. д. № 4468/2014 г., г. к., IV г. о. на вкс, решение № 323 от 28.6.2011 г . по гр. дело № 784/2010 г на ВКС и др./.

С оглед идентичната компенсаторна функция на двата вида обезщетение, въззивният съд намира, че въпросът дали работник има право на обезщетение по чл. 220, ал.2 от КТ за времето през което е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност поради заболяване и има ли обезщетението по чл. 162, ал. 3 от КТ значение за определяне на размера на обезщетението, следва да бъде разрешен по същия начин. Липсва причинна връзка между вредите – пропуснатите ползи от неполученото трудово възнаграждение и неположеният труд за периода на неспазеното предизвестие, за тази част от периода, в която работникът е в такова състояние, в което така или иначе не би могъл да полага труд поради заболяване. Ето защо, за този период не му се следва обезщетение по чл.220, ал.2 от КТ, а само такова по чл. 162, ал.3 от КТ.

В настоящият случай, не е спорно между страните пред въззивната инстанция, че работодателят е прекратил трудовия по-рано от датата, на която същият е следвало да се прекрати, съгласно подаденото от ищцата предизвестие – 04.07.24г. Налице са доказателства по делото, а не се и спори между страните, че до 01.07.24г. включително ищцата е ползвала отпуск за временна натрудоспособност, за което е представила болничен лист /л.63 от делото на СРС/. Следвателно, тя има право на обезщетение само за периода 02. – 03.07.24г., което, съгласно заключението на ССчЕ за среднодневно брутно трудово възнаграждение от 156, 88 лв., възлиза на сумата от общо 313,76 лв. До този размер искът е основателен и следва да бъде уважен, а за размера над тази сума следва да се отхвърли като неоснователен. Ето защо, решението в частта му, с която предявеният иск е уважен над така посочената сума от 313,76 лв. следва да се отмени и вместо това искът в тази му част – да се отхвърли.

По иска с пр.осн. чл. 224, ал. 1 КТ, уважен за сумата от 976, 26 лв., съдът също намира, че жалбата е основателна. Във връзка с обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, в производството са представени решение на НЕЛК № 90088 от 16.01.2024 г. (л. 125) и решение на НЕЛК № 0861 от 14.04.2021 г. (л. 153). Видно от същите, с първоначалното решение от 2021г. ищцата е с определена трайно намалена работоспособност от 30 %, а с решението от 16.01.2024 г. на ищцата е определена трайно намалена работоспособност от 50 %, вместо определената с предходно решение № 91474/09.10.2023 г. на ТЕЛК ТНР от 42%, като в допълнителен лист № 2 към решението е посочено, че се потвърждава срокът, както и датата на инвалидизация на лицето. Следователно, считано от 09.10.23г. ищцата е с ТНР от 50 %, като на осн. чл.319, ал.2 от КТ работниците и служителите с трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто имат право на основен платен годишен отпуск в размер не по-малко от 26 работни дни. Правото на отпуск е на годишна база, следователно при трудово правоотношение, съществувало само за част от календарната година, платеният годишен отпуск се изчислява пропорционално. Така полагаемият за времето на трудовия договор отпуск възлиза на общо 30 дни, като за периода от датата на сключване на трудовия договор до решението на ТЕЛК от 09.10.23г. полагаемият годишен отпуск на ищцата се изчислява, съгласно уговорените между страните 20 работни дни за календарна година /или общо 13 дни/, а за останалия период – върху основата от 26 работни дни за календарна година, или допълнително 1 работен ден за периода до края на 2023г. /общо 4 раб.дни/и още 3 работни дни за 2024г. /общо 13 раб. дни/. Не е спорно между страните изплащането на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 26 дни. Така, работодателят дължи обезщетение за общо четири допълнителни работни дни, а не за шест, както е приел районният съд. Дължимото обезщетение, предвид изчисления от ССчЕ размер на среднодневното брутно трудово възнаграждение, включващо

основно трудово възнаграждение и бонус, за последния пълен отработен месец, възлиза на 162.71 лв., при което искът е основателен за сумата от 162,71лв.х4 или общо 650,84 лв., като за разликата над този размер до пълния уважен размер от 976,26 лв. искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Решението в тази му част, както и за присъдената законна лихва за сумата над 7,71 лв., следва да бъде отменено.

В отхвърлителната му част, по отношение на иска по чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 2656 лв., представляваща възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода 10.03.2023 г. - 12.12.2023 г; по иска по чл. 220, ал. 2 КТ за разликата над уважената част до пълния предявен размер от 1932лв.; както и по иска по чл. 224, ал. 1 КТ за разликата над уважената част до пълния предявен размер от 2009,13 лв., решението не е било обжалвано от страните и е влязло в законна сила.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски за въззивното производство имат и двете страни.

Решението на СРС следва да се отмени в частта, с която въззивникът е осъден да заплати адвокатско възнаграждение над сумата от 446,20 лв., както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса и разноски над сумата от 158,08 лв.

За въззивното производство, на адв. дружество М., предоставило безплатна правна помощ на въззиваемата страна, съгласно договор за правна помощ от 08.08.2024 г., следва да се присъди възнаграждение, което съобразно фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес на делото, обема на свършената работа пред въззивната инстанция и съразмерно с уважената част от исковете, съдът определи на сума в размер на 237,23 евро.

На въззивника, съразмерно с отхвърлената част от исковете, следва да бъдат присъдени разноски в размер на 198,15 евро за въззивната инстанция и допълнително разноски от 26,81 евро за първоинстанционното производство.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV- Г въззивен състав,