Решение № 3167 от 15.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 12961/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. С решение от 14.07.2021г., постановено по гр.дело № 26804/2019г. по описа на СРС, ГО, 180 състав, са отхвърлени обективно кумулативно съединените искове, предявени от И. Г. Х. срещу “Т.” ЕООД, както следва: иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на сумата от 1 201 лева, представляваща неизплатено допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за периода от 01.09.2016г. до 07.02.2018г. и иск с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 63, 29 лева – обезщетение за неспазен срок на предизвестие. Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата И. Г. Х., в която са релевирани доводи за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на първоинстанционното решение, както и за нарушение на материалния закон. Навеждат се съображения, че в сключения между страните трудов договор не е поставено условие договореното в чл. 4 допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит да се дължи само при липса на основно трудово правоотношение. Счита, че след като страните са постигнали съгласие за заплащане на това допълнително възнаграждение, то същото е задължително. По тези съображения е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – „Т.“ ЕООД, с който същата се оспорва. Счита, че обжалваното решение е правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Излага, че както правилно е приел първоинстанционният съд, допълнителното възнаграждение за “клас прослужено време” е начислявано и изплащано по основното трудово правоотношение на ищцата, което е в пълно съответствие с нормата на чл. 12, ал. 8 от НСОРЗ. Навежда доводи, че ищцата не е представила на работодателя трудовата си книжка, от която следва да се установи трудовия стаж на работника. Това се потвърждавало и от обстоятелството, че в сключения трудов договор не е посочен общ трудов стаж на ищцата при постъпване на работа в ответното дружество. Счита, че при липса на данни за придобития трудов стаж по специалността, правилно работодателят е започнал да начислява допълнително възнаграждение по чл. 12 от НСОРЗ едва след изтичането на една година. С оглед изложеното е направено искане за потвърждване на обжалваното решение. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 12, ал. 4 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, приета с ПМС № 4 от 17.01.2007г., обн., ДВ, бр. 9 от 26.01.2007г., в сила от 1.07.2007г., за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, дължимо за периода от 01.09.2016г. до 07.02.2018г., в размер на 0, 6 % за всяка година придобит трудов стаж и чл. 220, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение за неспазен срок на предизвестие в размер на брутното трудово възнаграждение. Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че на 01.09.2016г. е сключен трудов договор, въз основа на който работодателят “Т.” ЕООД е възложил, а служителят И. Г. Х. е приела да изпълнява длъжността “магистър-фармацевт”, с място на работа аптека “7/24”. Договорът е сключен при четиричасов работен ден и пет дневна работна седмица. Съгласно чл. 4 основното трудово възнаграждение на служителя е определено в размер на 282 лева месечно и е платимо, наред с допълнителните трудови възнаграждения, веднъж месечно до 15-то число за предходния месец. Уговорено е още дължимост на допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0, 6 % от инвидуалната основна месечна заплата за всяка година стаж на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия. В договора не е посочен какъв е общия трудов стаж на служителя, нито продължителността на стажа по специалността “магистър-фармацевт”. Трудовото правоотношение между страните е било прекратено със заповед № 41 от 07.02.2018г. на основание чл. 334, ал. 1 от КТ. В заповедта е наредено да се изплати на служителя обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазено предизвестие в размер на брутното трудово възнаграждение – 293 лева, както и обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неползван платен годишен отпуск за 2 дни в размер на 29, 48 лева. По делото не е спорно обстоятелството, че така определените обезщетения са били изплатени на ищцата. От представения дубликат от диплома за висше образование на образователно-квалификационна степен “магистър”, специалност “фармация”, се установява, че И. Г. П. е завълшила пълния курс на обучение по специалността и с протокол от 1995г. на Държавна изпитна комисия е придобила образователно-квалификационна степен и правоспобност “магистър – фармацевт”. В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, което следва да се кредитира като пълно и обективно. От същото се установява, че считано от м.01.2018г. размерът на на трудовото възнаграждение по процесния трудов договор е изменен от 282 лева на 293 лева. Вещото лице е изискано информация от НАП за актуално състояние на трудовите договори на ищцата за периода от м.09.2016г. до м.02.2018г., въз основа на която е установено, че към момента на сключване на трудовия договор с ответната страна, И. Г. е имала следните регистрирани трудови договори с други работодатели: с “Н.” ЕООД – трудов договор от 17.03.2014г., прекратен на 03.09.2018г. и с “М.Е.” ООД – трудов договор от 21.04.2016г. при пълно работно време /прекратен на 20.09.2018г./, а на 05.07.2017г. е сключила трудов договор със “С.••••” ООД на непълно работно време от 4 часа /прекратен на 01.01.2017г./ и на 26.11.2017г. е сключила трудов договор с “Д.••” ЕООД на непълно работно време от 2 часа /прекратен на 08.01.2018г./. В заключението е посочено още, че от момента на сключване на процесния трудов договор до момента на прекратяването му, ищцата е била осигурявана на пълно работно време – 8 часа, от “М.Е.” ООД, както и че считано от м.09.2017г. ответното дружество е заплащало допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0, 6 %. Общият размер на това допълнително трудово възнаграждение за периода от м.09.2017г. до м.02.2018г. възлиза на 7, 94 лева и същото е било заплатено. Начисленото обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в размер на 293 лева е било заплатено на ищцата. Вещото лице е посочило, че за процесния период от м.09.2016г. до м.02.2018г. дружеството “М.Е.” ООД е основен работодател на И. Г. – трудовото правоотношение с това дружество е възникнало преди процесното и е било при пълно работно време. Този работодател е начислявал процент за допълнително възнаграждение за “клас прослужено време” по 0, 8 % за всяка призната година трудов стаж, признат за професионален опит. Така през м.09.2016г. този процент е определен общо на 26, 40 % /за 33 години стаж/, от м.10.2016г. до м.09.2017г. – 27, 20 % /за 34 години стаж/; от м.10.2017г. до м.09.2018г. – 28 % /за 35 години стаж/. Във въззивното производство са приети писмени доказателствени средства, представени от въззивницата – заверени преписи от трудова книжка № 302, № 7, серия Б, № 500446 и № 1, серия З, № 383264, издадени на И. Г. Х., от които се установява придобитият от ищцата общ трудов стаж и стаж по специалността “магистър-фармацевт”, включително и заеманата от нея длъжност в “М.Е.” ООД – “фармацевт-магистър”. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи: По иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ: Трудовото възнаграждение е парично плащане от работодателя на работника или служителя за престираната от него работна сила. За основателността на този иск ищецът следва да установи съществуването на трудово правоотношение между него и ответника, размера на договореното трудово възнаграждение и размера на неизплатената част от него. По исковата претенция с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 12 от НСОРЗ ищецът следва да докаже, че е изпълнявал при друг работодател длъжност или професия със сходен характер на работата, съобразно приетите от работодателя условия. По силата на чл. 66, ал.1, т. 7 от КТ трудовото възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен характер. Основната заплата според легалното определение, дадено в чл. 4, ал.1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, приета с ПМС № 4/2007 г. /обн., ДВ, бр.9 от 26.01.2007г./, е възнаграждение за изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат задължително, са определени с посочената наредба или с друг нормативен акт. Такива са тези по чл. 11, чл. 12 и чл. 15, ал. 2 от посочената наредба. Основната заплата и допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение /чл. 3 от Наредбата/, а по силата на чл. 245 от КТ именно то се дължи от работодателя на работника или служителя. Заплащането на допълнително възнаграждение за продължителна работа не може да бъде дерогирано по договорен път. Страните по трудовото правоотношение могат да уговорят по-големи размери от нормативно установеното, но не могат да уговарят да не се заплаща такова възнаграждение. С КТ се определят минималните размери на трудовите възнаграждения и обезщетения, а с чл. 244, т.2 от КТ на Министерския съвет е делегирано правото да определя видовете минимални размери на допълнителните трудови възнаграждения, които не са определени от КТ. Това е извършено с Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения, приета с МПС № 133 от 14.07.1993 г. /обн., ДВ, бр.67/1993г., понастоящем отменена/, а впоследствие с Наредба за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/. Съгласно чл. 12, ал. 1 от НСОРЗ, за придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната заплата, определена с индивидуалния трудов договор. В наредбата се разграничават два основни типа допълнителни трудови възнаграждения - такива, които имат задължителен характер и допълнителни плащания, които нямат задължителен характер и могат да се уговорят в Колективен трудов договор или от страните по трудовото правоотношение /например премия за постигнати резултати, премия за прослужено време и пр./. Допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит /т.нар. клас/ е от първия тип и има задължителен характер - т.е., следва да се изплаща винаги, когато са налице законоустановените условия за получаването му. Освен това то има постоянен характер - изплаща се ежемесечно, докато съществува основание за получаването му - чл. 15, ал.1 от Наредбата. Като трудово възнаграждение с постоянен характер, възнаграждението за трудов стаж и професионален опит се определя в трудовия договор /чл. 66, ал.1, т. 7 от КТ/. При липсата на уговорка между страните за такова допълнително трудово възнаграждение, на работника и служителя се дължи минималния законово гарантиран размер от 0.6 % за всяка година трудов стаж /арг. от чл. 3, ал.1 от Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения и ПМС № 147 от 29.06.2007г./. Правото на получаване на допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит възниква при придобит трудов стаж и професионален опит не по-малък от една година, като размерът му се изменя на период, не по-малък от една година придобит трудов стаж и професионален опит /чл. 12, ал. 9 и ал. 10 от НСОРЗ/. За придобит трудов стаж и професионален опит се зачита стажът, признат по реда на КТ за времето, през което работникът или служителят е работил и продължава да работи в предприятието, в т.ч. на различни работни места и длъжности /чл. 12, ал. 2 от наредбата/. В конкретния случай по делото се установи, че между страните е съществувало от 01.09.2016г. до 07.02.2018г. безсрочно трудово правоотношение (след превръщането на сключения като срочен трудов договор в такъв за неопределено време на основание чл. 69 от КТ), по външно съвместителство на основание чл. 111 от КТ, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността "магистър-фармацевт" при 4- часово работно време на ден, с основно месечно възнаграждение в размер на 282 лева, а считано от 01.01.2018г. – в размер на 293 лева. Според нормата на чл. 111 от КТ работникът или служителят може да сключва трудови договори и с други работодатели за извършване на работа извън установеното за него работно време по основното трудово правоотношение (външно съвместителство), освен ако не е уговорена забрана в индивидуалния му трудов договор по основното му трудово правоотношение поради защита на търговска тайна и/или предотвратяване на конфликт на интереси. А съгласно чл. 260 от КТ работник или служител, който работи по външно съвместителство, получава пълния размер на трудовото възнаграждение за основната работа, както и възнаграждение за работата по външно съвместителство според уговореното между страните. В случая страните са уговорили в чл. 4 от договора задължение за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0, 6 % за всяка година трудов стаж на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия. Не е спорно обстоятелството, че между ищцата и трето за спора лице – “М.Е.” ООД е сключен на 21.04.2016г. /т.е. преди сключване на процесния договор/ трудов договор на пълно работно време от 8 часа. Следователно, това трудово правоотношение представлява “основно трудово правоотношение” по смисъла на § 1, т. 12 от ДР на КТ, съгласно което "основно трудово правоотношение" е всяко трудово правоотношение, което независимо от основанието, на което е възникнало, е съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд. Работодателят е релевирал възражения за недължимост на претендираното допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит с доводи, че клаузата на чл. 4 от договора в релевантната й част противоречи на императивната норма на чл. 12, ал. 8 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Според посочената разпоредба допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит се заплаща за действително отработено време в рамките на съответната месечна продължителност на работното време само по основното трудово правоотношение, а при непълно работно време - по всеки отделен трудов договор, до допълването им до съответната месечна продължителност на работното време. Преценката за основателността на това възражение следва да се направи при съобразяване на правилата, установени в разпоредбата на чл. 74 от КТ. Недействителността на трудов договор или отделни негови клаузи се обявява по изрично предвидения в КТ ред - със съдебно решение по предявен иск или възражение ( чл. 74, ал. 2, изр.първо от КТ). По силата на чл. 74, ал. 5 от КТ страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор, докато тя не бъде обявена и решението за обявяването й не им бъде връчено. А с оглед разпоредбата на чл. 75 от КТ дори и при обявена по съответния ред недействителност, отношенията между страните до момента на обявяването й се уреждат както при действителен трудов договор, когато работникът /служителят/ е действал добросъвестно. Обявяването на недействителността по чл. 74 КТ няма ректроактивно действие, важи само занапред, като при добросъвестност на работникът или служителят при сключването на трудовия договор, до обявяването на недействителността по съдебен ред /чрез иск или възражение/ поражда правни последици фикцията по чл. 75, ал. 1 КТ. Правните последици, породени от законно установената фикция се отнасят до реализирането на правата и задълженията по трудовия договор, чиято недействителност може да бъде пълна или частична. Следва да се отбележи също така, че работникът е добросъвестен, когато не знае опорочаващите договора или съответната клауза на договора факти, но не и когато се позовава на незнанието на закона. В случая по делото не се твърди от ответното дружество, нито се установяват от събраните по делото доказателства, такива данни, които да сочат на недобросъвестност на ищцата. Напротив, процесуалният представител на работодателя не е оспорил наведените в становището на ищцата от 07.07.2021г. твърдения, а именно – че служителката е уведомила насрещната страна още по време на интервюто за постъпване на работа, че и в момента полага труд при друг работодател като фармацевт. Наведените от работодателя доводи относно непредставяне на трудовата книжка от ищцата при сключване на процесния трудов договор са ирелевантни за изхода на спора. И това е така, тъй като задължение на работодателя е при постъпване на работа на нов работник/служител да изиска от същия трудовата му книжка, както и други документи, установяващи трудовия му стаж до момента. Тези задължения на работодателя са вменени с разпоредбите на чл. 62, ал. 7 от КТ, вр. с чл. 1, т. 3 от Наредба № 4 от 11.05.1993 г. за документите, които са необходими за сключване на трудов договор, чл. 66, т. 7 от КТ, чл. 348, ал. 1 и 2 от КТ. При постъпване на работа задължение на работника е да представи трудовата книжка на работодателя, но и задължение на работодателя е да му я изиска. В случая ответникът не твърди и не доказва да е изпълнил тези си задължения и да изиска трудовата книжка на ищеца, както и документи, въз основа на които да изпълни задължението си по чл. 12 от НСОРЗ и чл. 349, ал. 1, т. 7 от КТ своевременно да изиска ТК на ищеца и да впише в същата датата на възникване на ТПО. Същият единствено се позовава на твърдението си, че ищецът не е представил такива документи пред него, без да ангажира доказателства да ги е изискал, въпреки че е бил длъжен. Предвид изложеното настоящият съдебен състав счита, че страните са обвързани от процесния трудов договор, включително и от уговореното в чл. 4 от него задължение за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит. Неоснователни са релевираните от работодателя възражения срещу основателността на иска, основани на твърдения, че ищцата е недобросъвестна, тъй като е поставила въпроса за изплащане на допълнителното трудово възнаграждение едва след прекратяване на трудовия договор. Вземането по чл. 12 от НСОРЗ може да се претендира и след прекратяване на трудовото правоотношение между страните, поради което наведените съображения в тази връзка са ирелевантни за спора. С оглед преценка за основателността на иска по чл. 128, т. 2 от КТ, следва да се прецени дали ищецът е натрупал претендирания от него трудов стаж и дали той е придобит в друго предприятие по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на КТ на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия със заеманата от него длъжност в предприятието на ответника. По делото е представено копие от трудови книжки, издадени на името на ищцата, записванията в които не са оспорени от ответника. Съгласно чл. 347 от КТ трудовата книжка е официален удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя и в този смисъл има обвързваща съда доказателствена сила. Доколкото ответникът не е оспорил истинността на документа по реда на чл. 193 от ГПК, следва да се счете, че ищцата е придобила посочения в трудовата книжка стаж на посочените в нея длъжности. Съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 5 НСОРЗ условията, при които се зачита сходният характер на работата, длъжността или професията по ал. 4, се определят с колективен трудов договор на браншово равнище или с вътрешните правила за работната заплата в предприятието. В конкретния случай, по делото няма данни да е налице колективен договор на браншово равнище, не са представени и вътрешни правила за работна заплата на ответника. В НСОРЗ няма легално определение за "същата, сходна или със същия характер работа, длъжност, професия". Настоящият състав приема, че за да се счете, че дадена работа, длъжност или професия има сходен или еднакъв характер с друга, следва натрупаните при изпълнението й знания и умения да могат и да е необходимо да се приложат в другата. С оглед изложеното и предвид вписванията в представените преписи от трудови книжки, се налага извод, че към м.09.2016г. ищцата е имала трудов стаж на същата длъжност и със същия характер работа, в размер на общо 33 години. По отношение на конкретния размер съдът приема следното: При съобразяване на уговореното брутно трудово възнаграждение от 282 лева, с оглед установения по делото трудов стаж на ищцата при друг работодател за период от 33 години, се налага извод, че за м.09.2016г. допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит възлиза на 55, 84 лева. За периода от м.10.2016г. до м.09.2017г. натрупаният стаж е вече 34 години, поради което процентът на допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит /ДТВТСПО/ е в размер на 20, 4 % или за посочените месеци размерът на това допълнително възнаграждение възлиза на по 57, 53 лева. За периода от м.10.2017г. до 07.02.2018г. процентът а ДТВТСПО е в размер на 21 % /за 35 години трудов стаж/ или за посочените месеци размерът на това допълнително възнаграждение възлиза на сумата от общо 133, 06 лева /при съобразяване на увеличения размер на брутното трудово възнаграждение за м.01.2018г. и броя отработени дни за м.02.2018г./. Така общият размер на дължимото ДТВТСПО за процесния период възлиза на 997, 70 лева – брутно възнаграждение. Установено е по делото, че работодателят е изплатил ДТВТСПО в размер на 7, 94 лева или непогА.ият остатък възлиза на сумата от 989, 74 лева – брутен размер. Неоснователно е релевираното от ответника възражение за погасителна давност, поради следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 358, ал.1, т.3 от КТ вземанията на работника да трудови възнаграждения се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок. Давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането /арг. чл. 114, ал.1 от ЗЗД /, като при срочните задължения /каквито са процесните за възнаграждения/, давността тече от деня на падежа. В частност задълженията на ответника за заплащане на допълнителни трудови възнаграждения са възникнали като срочни - както вече бе отбелязано те са били дължими до 15-то число на следващия месец. Следователно за всяка едно от претендираните от ищцата месечни допълнителни трудови възнаграждения, касаещи процесния период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича срокът за тяхното заплащане. От 16.10.2016г. - когато изтича срокът за заплащане на допълнителното възнаграждение за първия месец от исковия период - м.09.2016г., до датата на подаване на исковата молба - 15.05.2019г. не са изтекли 3 години, поради което и следва да се приеме, че вземанията на ищцата за главници не са погА.и по давност. По изложените съображения се налага извод, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 12 от НСОРЗ до размер на сумата от 989, 74 лева и вместо него да се постанови друго, с което посочената сума /брутен размер/ да се присъди в полза на ищцата. По иска с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ: Съгласно разпоредбата на чл. 220, ал. 1 от КТ страната, която има право да прекрати едностранно договора с предизвестие може да го прекрати и преди да изтече срок на предизвестие, при което дължи на другата страна обезщетение за неспазено предизвестие. Съгласно разпоредбата на чл. 228 от КТ размерът на обезщетенията по чл. 220 и чл. 222 КТ се определя от полученото от работника/служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, през който е възникнало основанието за обезщетение или последното получено от него брутно трудово възнаграждение, ако не е предвидено друго. Съгласно разпоредбата на чл. 17 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 от КТ или на обезщетенията по чл. 228 от КТ се включват основната работна заплата за отработеното време; възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда; допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер; допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно заместване по чл. 259 от КТ; възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 от Кодекса на труда; възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от КТ. Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи за съответната длъжност и се определя от трудовия договор според прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници и др. Постоянен характер съгласно чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ имат онези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 и чл. 12 от НСОРЗ - за по-висока професионална квалификация и за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане /чл. 6, ал. 1, т. 1 от НОСРЗ/, когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Тях има предвид и нормата на чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ. С постоянен характер са всички предвидими и сигурни допълнителни възнаграждения, които са предвидени в колективния или индивидуалния трудов договор, във вътрешните правила за работна заплата, в нормативен акт, плащането на които зависи само от отработеното време. След като ДТВТСПО е такова с постоянен характер същото следва да бъде включено в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетението по чл. 220 от КТ. Следователно това обезщетение възлиза на сумата от общо 354, 53 лева. Ответникът е заплатил обезщетение в размер на 293 лева, поради което непогА.ият остатък възлиза на сумата от 61, 53 лева. Като е достигнал до други изводи първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, в частта, в която е отхвърлил предявеният иск по чл. 220, ал. 1 от КТ до размер на сумата от 61, 53 лева. По отношение на разноските: Въззивницата не е направила разноски за въззивното производство, поради което такива не следва да се присъждат. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС сумата от 25 лева за държавна такса по въззивната жалба, а по сметка на СРС – сумата от общо 291, 03 лева за държавна такса по исковата молба и възнаграждение за вещо лице. В полза на въззиваемият следва да се присъдят разноски съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от 84, 24 лева – за адвокатско възнаграждение. С оглед изхода на спора в полза на ищцата следва да се присъдят сторените в първоинстанционното производство разноски в размер на 166, 30 лева за заплатено адвокатско възнаграждение. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която в полза на ответното дружество са присъдени съдебни разноски за сумата над 53, 66 лева. На основание чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК и с оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, съдът